Бранислав Нушич
Автобиография (7)

В ОСНОВНОТО УЧИЛИЩЕ

Детето прекрачва прага на основното училище с известно предчувствие, че му предстои да яде бой. Напразни са всички увещания на родителите, че няма да има такова нещо. Това предчувствие е така дълбоко заседнало в душата на детето, че почти се превръща в действителност, а уверенията на родителите си остават само заблуждение. Но учителят от основното училище, при когото аз попаднах, беше добър и благ човек, тъй че пръчката, която висеше под иконата на св. Сава, беше повече педагогическа декорация и само понякога инструмент за възпитание.

Като влязохме в клас, учителят ни нареди по височина и ни настани по чиновете. Най-ниските седнаха на първите, а по-високите на по-задните. По-късно започнаха да ни нареждат по знания — най-добрите ученици седяха на първите чинове, по-слабите — зад тях, а най-лошите — на последния чин, който се наричаше магарешки. По времето, когато аз посещавах основното училище, като възпитателно средство се използуваше и тоя магарешки чин, на който учителите поставяха ония, които наистина не знаеха нищо. Струва ми се, че това беше един много хубав принцип, защото по тоя начин ония, които не знаеха нищо, свикваха с мисълта, че са магарета. Откакто той е премахнат, те все някак си не могат да се помирят с тоя факт и затова в живота обикновено магаретата седят в първите редове.

Така наредени на чиновете по големина, ние приличахме на семки в резен диня — всички еднакви, всички безлични, всички сополиви. И все пак кой би могъл да каже, че тук седят един до друг бъдещ министър и бъдещ разбойник, бъдещ епископ и бъдещ лихвар, бъдещ арестант и бъдещ финансист-милиардер. Какво щастие би било за човечеството, ако можеше още от ранни детски години да се разбере кой какъв ще стане. Ако не друго, то поне, докато сме деца, щяхме на воля и до насита да тупаме бъдещия министър, бъдещия епископ и бъдещия милиардер.

В началото не учехме нищо, само учителят ни питаше за имената ии и най-вече за професиите на родителите ни.

— Какво работи баща ти?

— Файтонджия е.

— Добре, седни си! А твоят?

— Колбасар.

— А, колбасар? Е, поздрави баща си! А твоят?

— Зарзаватчия.

— Зарзаватчия, така ли? Поздрави и ти баща си!

Отначало ние не разбирахме какво значат тия поздрави. Едва по-късно, когато всички научихме една приказка за доброто и за лошото дете и когато забелязахме, че всеки път учителят променя професията на героя на приказката в зависимост от това, как различните родители са отговорили на неговия поздрав — всичко ни стана ясно. Така например един ден, когато синът на колбасаря му донесе четири наденици, приказката гласеше така:

— Имало две момченца — Симо и Ненад. Симо бил син на един файтонджия и бил непослушен, глупав и непрокопсаи, а Ненад бил син на един много почтен човек, честен и при мерен гражданин, колбасар. Разбира се, и синът приличал на баща си и бил почтено и добро момче.

Ако например синът на зарзаватчията не си знаеше урока, но беше донесъл наскоро двадесетина зелки и три венци лук, учителят го съветваше по следния начин:

— Виждаш ли, моето момче, баща ти е честен и почтен човек, вземи пример от него. За днеска ти прощавам, но гледай утре да си знаеш урока. Поздрави баща си.

А ако урока не си знаеше синът на гробаря, учителят го кореше по следния начин:

— От тебе, моето момче, нищо няма да излезе. И собственият ти баща няма да може да ти изкопае гроба — ти ще свършиш на бесилката.

Професията на родителите ни определяше и успеха и поведението ни. Най-добрият ученик например беше синът на колбасаря, а непосредствено след него следваше синът на месаря, след него идваше синът на един бакалин, след това — синът на зарзаватчията (и то след като баща му започна освен зеленчуци да изпраща пилета и пуйки) и чак на най-последния чин седяха синът на гробаря, на един музикант, на файтонджията и въобще синове на родители с непродуктивни професии.

Отначало и моят баща като търговец се числеше към непродуктивните професии и затова и аз бях лош ученик. Но след като два-три пъти (за Коледа, за Великден и за Нова година) занесох на учителя нещо, сгънато в един малък, бял плик, то аз преминах в първата редица и известната приказка получи следния вид:

— Имало едно време две момченца — Си мо и Ненад. Симо, син на един файтонджия, бил лош, непослушен, глупав и тъп, а Ненад, син на един търговец, бил…

След свършването на основното училище можехме спокойно да пресметнем колко е похарчил всеки от нас, за да се научи да чете и пише…

Така например на Симо Янкович това му струваше 380 яйца, на Перо Вукич — четири гъски, десет пилета и 140 яйца, на Миленко Пурич — сто зелки, седемнадесет венци кромид лук и десет чифта телешки крака за пача, на Янко Попович 294 чифта наденици, четири бута шунка, четири суджука, две парчета сушена сланина и единадесет чифта пушени ребра.

Такава е приблизително стойността на нашата грамотност, изразена в материални величини. Жалко, че днес са изчезнали вече тия идилични отношения между учители и ученици и по такъв начин е загубена и мярката за преценяване на грамотността. Затова, изглежда, и неграмотността е добила такава висока цена.

В основното училище научихме „Отче наш“, азбуката и числата до сто.

„Отче наш“ научихме наизуст и го произнасяхме като някакви тайнствени слова, също както врачките произнасят думи, чийто смисъл нито знаят, нито разбират. С тая непонятна молитва, която не разбирахме, ние всеки ден в хор се обръщахме към бога. Но това, че ние не я разбирахме, още не беше нищо — аз съм уверен, че и самият господ, към когото я отправяхме, не разбираше нищо и ако имаше възможност, положително би забранил с полицейска заповед това бръмчене, което ние наричахме молитва.

Що се отнася до азбуката — там стана едно недоразумение. Когато постъпих в основното училище, азбуката имаше тридесет и две букви. Скоро след това неочаквано изчезнаха две букви. Спомням си как страшно се сърдеше учителят, че са му изчезнали тези две букви.^[1] Ние сериозно се съмнявахме да не би някой от нас да е откраднал или пък да е глътнал тези букви. А може би са паднали от масата на учителя и прислужникът ги е измел и изхвърлил на боклука? Кой знае дали пък учителят не ги държеше заключени в чекмеджето си и не искаше да ни ги покаже?

Едва по-късно си обяснихме изчезването на буквите, и то по един твърде особен начин. Веднъж учителят ни разказваше, че човек има тридесет и два зъба, които съответствуват на тридесет и две букви в азбуката. И ние със своята детска фантазия си представихме, че всяка буква виси, закачена на един зъб. Зъбите ни се струваха като клавиши на роял. Дори един от нас, някой си Сретен Алексович, който изговаряше йотуваните съгласни като една, понеже не можеше да ги различава, се оправдаваше с това, че няма три зъба, с което искаше да каже, че са изпаднали от клавиатурата му три клавиша и един-единствен му служи за всичките четири. Когато пък учителят допълни, че човек всъщност има тридесет зъба, а двата мъдреца му изникват много по-късно, едва когато напълно узрее, то ние окончателно се убедихме, че той е прибрал двете букви в чекмеджето си, защото няма зъби за тях.

Иначе ние доста лесно научихме азбуката благодарение на метода, който прилагаше нашият учител. Обикновено той започваше така:

— Милане, виждал ли си някога жаба?

— Виждал съм, господин учителю.

— Помниш ли как изглежда?

— Помня.

— Изглежда ей така, нали — отгоре глава, отдолу опашка, а отстрани — четири крака, два изпънати напред и два назад.

— Да.

— Ето така — и написваше с тебешир на таблата буквата Ж, която в тоя момент на всички ни изглеждаше като жаба с глава, опашка и четири крака. И по тоя начин ние всички запомнихме добре буквата Ж.

Той беше намерил с какво да сравни и всички останали букви. Б например беше бухалката, с която циганите удрят тъпана, Г — бесилка, О — дупка, Ш — стоборът на сливовата градина, X — магаре за рязане на дърва, У — чаталест шиш, на който се пече агне, Т — закачалка за дрехи, Д — турски нужник, а Ф — леля Перса, жената на училищния прислужник, която дереше гърлото си по нас в училищния коридор и постоянно ходеше с ръце на хълбоците, поради което приличаше на буквата Ф.

И понеже ние лесно запомнихме всички тия сравнения, за него беше много лесно, когато ни вдигаше на дъската.

— Иване, напиши думата бог! Иван, разбира се, в първия момент се обърква, но учителят добавя:

— Бухалка, дупка, бесилка.

И думата веднага биваше написана.

— Хайде, Перо, напиши ти думата дух! Перо, разбира се, също се обърква и не може да си спомни, докато учителят не му каже:

— Представи си агне на шиш между турски нужник и магаре за дърва.

И Перо веднага се сеща и написва думата.

Ето така учехме ние и накрая научихме азбуката.

С цифрите също нямахме големи мъчнотии. За да ни обясни понятието един, учителят ни показваше единия си пръст, за понятието два — два пръста и така нататък, докато, не използува всичките пет пръста на едната и четирите от другата си ръка. Но когато трябваше да ни обясни значението на нулата, настана истинско объркване, което постави и него в затруднение. Той опитваше разни начини, но или на него не му се удаваше да ни обясни, или ние не можехме да го разберем.

— Нулата, деца, не е нищо и все пак може да бъде нещо. Когато е сама, не е нищо, не струва и лула тютюн, но като я поставиш след числото едно, става десет. А като я поставиш след две, става двадесет. Бог знае защо е така, но така е. Не може лесно да се обясни. Но ето — например моята жена … Преди да се ожени за мене, да кажем, моята жена е била нищо и никакво, а сега с мене, сега тя е госпожата на господин учителя. Така ли е?

— Така е! — отговори целият клас.

След това обяснение, разбира се, всички започнахме да смятаме съпругата за нула, а всяка десетица ни изглеждаше като брачна двойка. В нашата детска фантазия госпожите от нашия град ни се струваха нули, а цифрите край тях бяха техните мъже. Даже отделни хора ни изглеждаха като определени цифри. Така например окръжният началник и неговата госпожа ни приличаха на числото 90. Това нито беше произволно, нито пък произлизаше от високото обществено положение на господин началника, подходящо за голямото число. Просто господин началникът наистина ни приличаше на деветица. Той имаше къси и тънки крака, шкембе, гърди и глава, които се сливаха в едно и изглеждаха като бъчва, наклонена с цялата си тежест напред. Докторът (с жена си) ни приличаше на числото 70, защото от цялата му тънка фигура напред изпъкваше (като горната чертичка на числото седем) неговият нос — един от ония носове, които неговите прадеди са пренесли ненамокрен през Червено и Йонийско море и аклиматизирали в Европа. Директорът на гимназията (с жена си) приличаше на 10 — не защото единицата беше негова любима бележка, с която щедро даряваше учениците, а защото, сух и щръклест, той наистина приличаше на телеграфен стълб. Банковият директор пък (с жена си) ни приличаше на 50, защото изглеждаше някак си, като че ли шкембето му е отзад и напълно приличаше на петица. По тоя начин ние намерихме по една брачна двойка и за всички останали десетици. Единствена трудност ни причиняваше попът, който в расото си отдалеч не се отличаваше много от жена си и затова и двамата ни приличаха на две нули.

Всички тия сравнения ни бяха много полезни. Когато учителят вдигнеше някого па дъската и му кажеше да напише например числото 70, достатъчно беше той да се сети само за носа на доктора и веднага написваше зададеното число.

И всичко вървеше добре дотогава, докато един ден учителят не написа на дъската числото 100. Това предизвика страшно смущение сред нас, защото никак не можехме да разберем тая полигамия.

— Не ви е ясно, нали — каза учителят, предвиждайки цялата трудност на предстоящото обяснение. — Знаех си, че няма да го разберете. А какво ще правите, ако ви кажа, че има и такива цифри! — и той взе тебешир и написа на дъската 70 000 000.

Останахме смаяни. Представихме си бедния доктор с огромен харем и тъй като бяхме още недостатъчно добре запознати с хубавите и лошите страни в живота на човека, в тоя момент той ни се видя отвратителен. Учителят разбра, че все пак по някакъв начин трябва да ни обясни цифрата 100, която трябваше да научим, и започна така:

— Единицата е, да кажем, мъжът! Така ли?

— Така е! — отговори целият клас в хор.

— Тая първата нула, да кажем, е неговата жена. Нали така?

— Така.

— Е, а тая другата нула е балдъзата му, която по някой път извежда с жена си на разходка. Нали разбирате сега?

— Разбираме! — раздрахме ние гърло, мъчейки се да разберем нещо, макар че нищо не разбирахме. Защото, да допуснем, че към жената може да се прибави една балдъза, но как би изглеждал например бедният банков директор с шкембето назад в оная цифра, в която към жена му се прибавят още пет балдъзи? — Истински влекач, който с нечовешки усилия плува срещу течението, влачейки шест шлепа.

Всички тия неща тревожеха необикновено много нашата фантазия, но трябва да признаем, помогнаха ни да научим заедно с азбуката и цифрите и по тоя начин да завършим и нашето обучение в основното училище.

Да продължим по-нататък в прогимназията.