Бранислав Нушич
Автобиография (18)

ПЪРВОТО И ПОСЛЕДНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ

През живота си съм написал всичко две стихотворения, но и двете ми донесоха толкова страдания, че се зарекох не само да не пиша повече, но и да не чета стихове. Колко пъти ме е подтиквало нещо отвътре, колко пъти ме е мамело вдъхновението, колко пъти ме е изкушавал случаят — аз винаги геройски съм се възпирал.

Какво по-голямо изкушение от това, когато някоя жена с мечтателен поглед и топла усмивка ви поднесе своя красиво подвързан албум, отгоре на който със златни букви е написано „Poesie“, един от ония албуми, които съдържат цяла колекция на човешката глупост. О, тия албуми, изпълнени с безброй красиви желания и безобразни стихове, кипящи от „ах“ и „ох“, в които благозвучно се римуват мой с твой, не ща със среща и руйна с буйна.

Колко пъти потапях вече перото си в мастилото и накрая все пак се въздържах.

— Ах, напишете ми, моля ви се, напишете ми макар един стих! — шепне нейната устица „руйна“. Аз още веднъж потапям перото и отново се възпирам.

— Моля ви! — повтаря тя.

— Извинете, аз съм на диета — оправдавам се аз.

И наистина това беше един вид диета. Вярно, аз не бях ходил при лекар, за да му изплезя езика си и да му се оплача от лошо храносмилане, защото той в такъв случай би ми предписал на първо място да не чета стиховете на нашите поети. Диетата, която спазвах, беше от съвсем друго естество — аз не пишех стихове, което се отразяваше необикновено добре както на мен, така и на моите читатели.

Написах само две стихотворения през живота си, но и двете ми се отразиха толкова лошо, че трябваше да прибягна към мерки за поправяне и закрепване. Първото ми стихотворение бе обида на една жена, а последното — на един крал. Като се има пред вид, че жените и кралете са най-чувствителните и най-отмъстителните създания, лесно може да си представи човек каква съдба ме сполетя. Един мой другар, който също бе написал само две стихотворения в живота си, имаше много по-добра участ. С първото си стихотворение той честити седемдесетгодишния рожден ден на една своя богата леля и й пожела „още много, много да живее“, а с второто — именния ден на един министър, като завършваше с думите: „Гордост за рода си са такива чеда.“ На него не му се наложи да спазва никаква диета и той продължи да пише и ето и до днес още пише стихове за надгробни паметници и за общински тържества.

Първото си стихотворение написах още много млад, когато повтарях първи клас.

Не зная как се яви у мен тоя импулс да пиша стихове. Казват, че той се явявал у човека като сърбеж. При мене не беше така, за щото аз усетих сърбеж и започнах да се чеша едва след като написах първото стихотворение и видях неговите последици. Други казват, че постигнатият импулс е нещо като силно заразителна хрема. Може и да е така, но при обикновената хрема, щом кихнеш, изваждаш кърпата и си изтриваш носа, докато, когато изкихаш лошо стихотворение, критиците така ти натриват носа, че да не ти дойде на ум вече да кихаш. А чул съм да казват и че младият поет започва да усеща в душата си някакво вдъхновение, също както бременната жена усеща плода в утробата си през четвъртия месец. Изглежда, че и по-нататъшният ход на нещата е също като при родилката. Бременният младеж започва да чувствува някаква тежест, повръща му се, след това идват болките и накрая ляга в леглото и ражда.

Това сравнение би могло да бъде вярно с оглед на отделни стихотворения в нашата литература, но първите стихове вероятно не се раждат така. Писането на стихове се явява като епидемия сред цели класове в гимназията, като първото си вдъхновение начеващите поети получават от стиховете, написани от техните предходници по клозетите. О, колко много издадени по-късно стихосбирки с нежни лирични стихове водят своето начало от това ранно, първо вдъхновение, чийто лъх дори може да се усети в отделни стихотворения от нашата литература. Друг извор на вдъхновение за младите поети са кориците на старите учебници. Нашите ученици имат традиция, щом свършат класа, да продават учебниците си на ония, които идват след тях, и да купуват от по-възрастните. А по кориците на тия книги, пък и по вътрешните листове, където има по-малко свободно място, са оставили следи няколко поколения. Тук има и стихове, и мъдри изречения, и афоризми, и други много полезни бележки. Уроците, заради които предишните притежатели на книгата са пропаднали на изпит, са придружени от полезни напътствия, подобни на ония надписи по разкопаните улици, на които пише:

 

Тук е източникът на вдъхновението, заразени от което, цели класове започват да пишат стихове. Разбира се, някои спират още след първия опит, други надраскват със стихове не само своите, но и чуждите книги, а има и такива, които упорствуват и продължават да пишат стихове дори след като всичките им връстници са се отказали от тая празна работа. Тях съучениците им обикновено ги провъзгласяват за поети на класа. Ако продължават да упорствуват, те стават поети на гимназията, пускат дълга коса, започват да вирят глава, да симулират разсеяност и по тоя начин добиват необходимата квалификация на поети.

Интересно е все пак, че още при тия първи школски поетични прояви често си личи вече както насоката, в която ще се развива бъдещият поет, ако продължи да пише стихове, така и средата, която го вдъхновява.

Ето например нима следното четиристишие, което паметта ми е запазила много добре, не говори ясно и определено както за поетичното направление, така и за средата, вдъхновила моя някогашен приятел, млад поет:

 

И сутляш обичам, и кисело мляко,

и кисело зеле с пръжки от сланина,

и юфка обичам, и баници с мръвки,

но гювеч с говеждо гълтам за двамина.

 

Спомням си, че на вътрешната страна на корицата на една латинска граматика, която навярно е била притежание на сина на някой селски поп, прочетох следното четиристишие:

 

Господи всевишни, за едно те моля,

наш’та нация пази от унижение,

а на мен помагай в тежката неволя

да науча някак третото спрежение.

 

А моят другар, синът на музиканта, спомням си, често пееше:

 

Цигу-мигу, хоро тропа,

момък до девойка.

Цигу-мигу, изпит иде,

а аз имам двойка.

 

Ония, които повтаряха класа, обикновено пишеха в десетерац, може би защото в тоя размер по-добре се изразява народната болка. Така например Живко, който беше ужичанин, започна да се тюхка по следния начин, като научи, че трябва да повтаря трети клас:

 

О, горко ми отсега довека,

загивам си аз за права бога,

не сред боя в схватка ръкопашна,

от куршум или от люта сабя,

а от нашия учител Лука

по латински — пуст дано остане.

 

И моето първо стихотворение беше в десетерац. Не си спомням дали го написах в десетерац, защото повтарях класа, или пък повтарях класа, защото написах това първо стихотворение.

И както оня, когото посочих по-горе, бе избрал за свое вдъхновение кухнята, защото навярно бе келнерувал някъде, както оня попски син се бе вдъхновил от псалмите, а синът на музиканта — от хорото, естествено и аз трябваше да се вдъхновя от клюките на средата, в която живеех между своите лели и стрини. Моето стихотворение, което не помня добре, възобновено би звучало приблизително така:

 

Рано стана госпожа Аница,

във неделя преди изгрев слънце.

Нашироко прозорец отваря,

па застава хубава и млада,

поглед мята наляво, надясно,

да си види Пая, секретаря,

мине ли на път за общината.

 

У дома нашите бяха просто изумени и започнаха да ахкат: „Леле, леле, леле, леле!“ Тия възклицания не изразяваха толкова възхищение, колкото страх, като че ли бях счупил, да кажем, голямото огледало в салона.

— Как можа да напишеш такова нещо! — викаха в един глас и трите ми лели.

— Защо да не го напиша, щом като е истина? — защищавах се аз.

— Леле, откъде знаеш, че е истина?

— Ами чух го от вас.

— За бога, моето момче, не всичко, което ние говорим, е истина! — оправдаваше се средната ми леля.

— Леле, леле! Ще излезе, че ние сме му казали да напише и стихотворението — възкликна най-голямата ми леля.

Всъщност в себе си тя беше доволна от стихотворението и сигурно вече се готвеше да го пусне в циркулация с цел да достигне и до госпожа Аница.

Така и стана. Госпожа Аница научи за стихотворението по-скоро, отколкото аз можех да предполагам, и в доскоро мирния дом на аптекаря настана истинска буря. Госпожа Аница крещеше и се търкаляше по пода, скубеше косите си, обърна дивана, счупи лампата, удари с обувка прислужника, ухапа аптекарския помощник и накрая изпи цял сифон сода, за да се отрови. Аптекарят бе принуден да се закълне пред иконата на свети Архангел Михаил, покровител на тяхната къща, че ще ме пребие като куче.

Знаейки добре, че аптекарите, общо взето, са кръвожадни хора и имайки пред вид клетвата на господин Сима, аз трябваше да положа доста усилия, за да се отърва от този бой.

Отивайки на училище, аз заобикалях по други улици, прескачах огради, за да мина по друг път, прекарвах по цели часове скрит на тавана, изобщо правех всичко възможно, за да избягна невидимата заплаха. Седейки така понякога с часове на тавана, аз размишлявах върху тежката съдба на писателя у нас. Вместо да подкрепи и поощри един млад поет, обществото го гони, за да го бие. Представете си какво би станало, ако това би се превърнало в общо явление и за всяко свое стихотворение поетите би трябвало да ядат бой. Вероятно тогава би имало много малко стихотворения, но те поне биха си заслужавали боя.

След като аптекарят изчерпа всички възможни начини да удържи клетвата си, след като започна и да ми устройва засади, криейки се зад портите и появявайки се неочаквано на места, които съвсем не бяха по пътя за дома му, след като — най-после видя, че всички тия негови засади аз вещо и умело избягвам и заобикалям, той прибягна към други мерки. Наклевети ме на директора на гимназията.

Изправиха ме пред целия учителски съвет, като че ли най-малко бях подпалил Александрийската библиотека. Всички учители бяха така сериозни, намръщени, навели загрижено глава, че аз имах чувството, че ще ме осъдят да бъда изгорен жив и вече виждах тълпата народ, който се трупа около кладата, трите си лели, паднали в несвяст на земята, дъщерята на пощальона Марица, която горчиво плаче, и аптекаря, който черпи народа със сироп за успокоение на душата ми.

Пръв взе думата директорът и обръщайки се към останалите господа учители, наредени около зелената маса, каза:

— Господа, в нашето училище се шири едно осъдително явление, на което трябва с всички сили да се противопоставим. Учениците са започнали да пишат стихове и ги пишат, където заварят — по книгите, по черните дъски, по стените. Особено много стихове са надраскани по стените на интимните помещения на нашата сграда и тези стихове в голямата си част са безобразни. Ето преди няколко дена например трябваше да поръчам на училищния прислужник да заличи един стих, който се отнасяше за вас, господине — обърна се директорът към учителя по латински език, и в който се казваха неприлични неща за вашия известен навик да пийвате някоя и друга ракия повече, отколкото отговаря на достойнството ви.

— A bove maiori discit arare minor!^[1] — промърмори учителят по латински, искайки да намекне на колегите си, че стиховете на учениците са последица от техните клюки.

— Освен това — продължи директорът — тая година два пъти съм мазал тия помещения заради някакви стихове, които се отнасят за вас, господин учителю по вероучение, и за някоя си вдовица Роса.

— Това са ония от трети клас, да им… — И съвсем забравил, че и аз присъствувам, учителят по вероучение напсува на майка колективно целия трети клас.

— Освен това — продължи директорът, поглеждайки продължително учителя по география — сега не мога да си спомня, но имаше стихове и за други от господа преподавателите…

— Аз си спомням — скочи учителят по география, разбрал вероятно намерението на директора. — Имаше например и такива стихове:

 

В стаите е тъй студено. Печки не горят, а зима е.

Ние зъзнем в часовете по история и химия.

И по алгебра треперем. А дървата ни влечат —

тъй директорът нарежда — за снаха му ги сечат.

 

— Преди всичко тук има граматическа грешка. Правилно е да се каже секат и влекат, защото звукът „к“ преглася в „ч“ само пред „е“ и „и“, а не и пред „а“ — започна да обяснява учителят по сръбски език.

— Освен това — продължи директорът разгневен — туй нито е истина, нито е имало такива стихове по стените, вие сами сте ги съчинили.

— Имаше, и заради тях вие наредихте да се измажат тия помещения.

— Така е — подхвърли учителят по вероучение, — а не заради вдовицата Роса.

Вдигна се олелия, шум, удряха по масата с юмрук, докато най-после се сетиха, че аз съм там, и ме избутаха от канцеларията. Бурята продължи и сред общата олелия от време на време се чуваха думите „дървата“, „Роса“, „ракия“, а по всичко изглежда, и географският глобус беше слязъл от директорския шкаф, за да вземе участие в спора. Най-после, след като бурята утихна, аз бях извикан отново вътре. Всички лица бяха сериозни, като че ли до преди малко бяха водили разговор по методически въпроси. Директорът започна така:

— Господа, в нашето училище се шири едно осъдително явление… — Сега обаче неговите встъпителни слова не бяха дълги. Веднага той премина към целта — …и ето пред нас е един от тия, които драскотят стихове. Училищният дневник свидетелствува, че той е твърде немарлив или направо — лош ученик.

Всички учители вдигнаха глави, погледнаха ме и разтеглиха уста, като че ли искаха да кажат: „Да, знам го, и при мен е лош ученик.“

— Ти ли си написал това стихотворение? — започна следствието директорът и показа един лист хартия, даден му вероятно от аптекаря.

И тогава в моята душа започна отчаяна борба между човека и поета. Първият ме съветваше просто да се отрека от стихотворението, да кажа, че не е мое, че съм го чул от другиго, например от най-старата ми леля, и да изразя отвращението си спрямо подобни прояви; поетът гъделичкаше самолюбието ми, съветваше ме да не се отричам от първородната си рожба, защото ме чака велико бъдеще. И както винаги в борбата на човека със самолюбието и сега победи то и аз признах, че съм автор на стихотворението.

— Ето, господа, той признава! — обърна се директорът към учителите.

— Това може да му послужи като смекчаващо вината обстоятелство — каза учителят по география, който от четири години водеше бракоразводно дело с жена си и имаше претенцията, че добре познава нашето законодателство.

— Пред нас е един такъв автентичен случай от тоя род, който трябва най-строго да бъде наказан за назидание на всички ония, които пишат анонимни стихотворения по анонимни места! — каза директорът и аз отново видях огнената клада и пламъка, който ме обхваща, трите си лели, прострени в безсъзнание на земята, разплаканата Марица и аптекаря, който черпи със сироп народа за успокоение на душата ми.

— Бих желал да чуя и вашето мнение по тоя въпрос, господа учители! — продължи директорът. И заваляха едно след друго мненията на учителите. Те бяха приблизително такива:

Учителят по вероучение: Трябва да се изключи от училище. Нека стане чалгаджия и певец и тогава да си измисля колкото си ще песни! Или най-малко поне да бъде осъден на едноседмичен пост.

Историкът: Той е извършил две престъпления. Първото, по-малкото престъпление, че е обидил семейството на един аптекар и второто — че с името на секретаря Пая е осквернил стиха, чрез който е възпят Крали Марко, Синджелич и Хайдук Велко. За второто той трябва да бъде наказан.

Естественикът: С възвишеността на чувствата си човекът се отличава от животното. Затова при човека се явява и поезията в различните й степени, докато при магарето например тя отсъствува. Както е известно, магаретата не пишат стихове. По някой път обаче хората пишат такива стихове, за които би могло да се каже, че са написани от магарета. Спрямо такива поети трябва да се приложат методите, които се прилагат спрямо магаретата, т.е. трябва да им се изтеглят ушите. Така трябва да се постъпи и спрямо настоящия млад поет.

Математикът: От този факт би могло да се извлече корен, собствено не корен, а полза. Тук ние имаме две известни величини — обиденото семейство на аптекаря и автора на стихотворението плюс самото стихотворение. От тия две известни величини ние бихме могли да получим неизвестни, т.е. да разберем имената и на останалите, които пишат стихотворения за своите учители.

Географът: Аз бих го затворил в училищното мазе, за да се убеди там напълно в затъмнението на слънцето. Такива стихотворения хвърлят семето на раздора в семейния живот. Не е чудно след това, че у нас има толкова бракоразводни процеси.

Учителят по латински език: Макар че по думите на Хораций „pictoribus atque poetis quidlibet audendi semper fuit aequa potestas“^[2], все пак постъпките на тия момчета са истинско безобразие, преминаващо всякакви граници. Аз съм за най-строгото наказание.

Учителят по сръбски език: Той трябва да бъде наказан на първо място за това, че не е отделил със запетая подчинените изречения от главното и след това, че не е сложил точка на края на втората строфа. Иначе стихът, може да се каже, е доста гладък, мисълта е изразена добре и предвид на това може да му се наложи по-меко наказание.

След тия така сбито изложени професионални мнения директорът се обърна към мене и като ми каза няколко родителски съвета, хвана ме за ушите и започна да ги тегли (мнението на естественика), след което ми съобщи наказанието — три дни училищен арест (мнението на географа).

Така още първото ми стихотворение ме заведе в затвора. Същата беда ми донесе и последното ми стихотворение. Цели седем години аз се въздържах да не пиша стихове, колкото и мъчителни усилия да ми струваше това. И все пак един ден се поддадох на порива, който тласка човека към първия грях, и написах второто си и последно стихотворение, след което се повтори всичко онова, което стана и след първото. Наистина сега не ме гонеше някакъв си аптекар, но затова пък ме подгониха стражари, сега не бях изправен пред директора на гимназията, а пред председателя на окръжния съд.

— Вие ли сте авторът на това стихотворение? — зададе ми той същия въпрос както и директорът.

— Да — отговорих аз, понеже самолюбието и тоя път победи човека у мен. Но това е, моля ви се, едно хумористично стихотворение, което няма смисъл да се приема така сериозно.

— Това е така — каза председателят на съда, — но виждате ли, наказателният закон приема и хумористичните неща съвсем сериозно.

— Освен това — защищавах се аз — тия стихове не отговарят на елементарните изисквания за едно стихотворение.

— Но според наказателния закон те напълно отговарят на условията, необходими за съдебно преследване — отговори ми председателят.

— Но, господин председателю, аз се чувствувам невинен, понеже това стихотворение не е продиктувано от някакво лошо намерение, а по-скоро от един порив.

— Да, да, разбирам ви — прекъсна ме председателят; — но наказателният закон преследва точно тоя порив.

— Чудно! — изненадах се аз.

След като ме запозна по тоя начин с всички хубави страни на наказателния закон, председателят ми съобщи, че според същия тоя закон аз се наказвам с две години тъмничен затвор за обида на „негово величество“.

Ето оттогава се заклех никога вече да не пиша стихотворение и до ден-днешен упорито спазвам тая диета. И да видите — действува ми много здравословно.