Виктор Пелевин
Омон Ра (9)

9

Беше май, торфените блата край Москва горяха и в забуленото от дим небе висеше бледото, но горещо слънце. Урчагин ми даде да прочета книгата на един японски писател — камикадзе през Втората световна война — и бях поразен от приликата на състоянието си с това, което описваше той. Също като него аз не мислех какво ме чака и живеех ден за ден — четях книги, забравил за всичко на света, гледах експлозиите на екрана (в събота вечер ни пускаха военноисторически филми), искрено се корях, че не съм пълен отличник. Думата „смърт“ присъстваше в живота ми като отдавна закачен плакат на стената — знаеш, че е там, но изобщо не го поглеждаш. Двамата с Митьок не говорехме на тази тема, но когато ни казаха, че и ние вече ще почнем работа с апаратурата, се спогледахме и сякаш усетихме първия полъх на приближаващия се леден вятър.

Луноходът приличаше на голям казан за пране, качен на осем тежки колелета — приличаха на колела на трамвай. По корпуса му имаше какви ли не устройства, най-различни антени и механични ръце — изобщо не работеха и бяха предназначени за телевизията, но впечатлението си го биваше. Покривът на лунохода беше на мънички гофрирани резчици; това не беше направено нарочно — просто ламарината беше същата като на подовете във входа на метрото. От това обаче машината изглеждаше още по-загадъчна.

Странно нещо е това човешката психика! Най-важното за нея са детайлите. Когато бях малък, рисувах танкове и самолети и ги показвах на приятелите си. Винаги най-много им харесваха рисунките, на които имаше разни безсмислени чертички, така че впоследствие почнах да ги рисувам нарочно. Същото беше и с лунохода — и той изглеждаше много сложна и гениална машина.

Покривът му се отваряше настрана — беше херметичен, с гумено уплътнение и с няколко пласта изолация. Вътре имаше празно пространство — горе-долу колкото в купол на танк, и там бяха сложили преправен велосипед „Спорт“ с педали и две зъбни колелета, едното от които беше заварено за оста на най-задните колела. Кормилото си беше същото — на полубегач — и със специална предавка можеше лекичко да върти предните колела, но както ни казаха, това нямало да се наложи. По стените имаше полички, засега празни; на средата на кормилото беше запоен компас, а на пода под него имаше зелена тенекиена кутия на предавател с телефонна слушалка. На стената пред кормилото чернееха две мънички кръгли лещи — приличаха на шпионки; през тях се виждаше част от предните колела и декоративният манипулатор. От другата страна имаше радио — обикновена червена пластмасова кутия с черно копче на потенциометъра (началник полета ни обясни, че с цел преодоляване на психологическото откъсване от Родината на всички съветски космически апарати задължително се слуша „Маяк“). Външните лещи, големи и изпъкнали, бяха с предпазители отгоре и отстрани, така че луноходът сякаш имаше лице, по-точно муцуна — симпатична впрочем, като онези, дето ги рисуват в детските списания на зеленчуците и роботите.

Когато влязох вътре за пръв път и капакът щракна над главата ми, си помислих, че няма да издържа в такава теснотия и на толкова неудобно място. Трябваше един вид да вися над велосипеда, като разпределям тежестта си между ръцете си на кормилото, краката на педалите и седалката, която не беше предназначена толкова да поема тежестта ми, колкото да определя позата ми — позата на велосипедист, който развива висока скорост; но велосипедистът поне има възможност да се поизправи, а аз я нямах, защото тилът и гърбът ми на практика опираха в покрива. Вярно, две седмици след началото на тренировките, когато свикнах, се оказа, че пространството е достатъчно, та човек за цели часове да забрави колко е малко.

Кръглите лещички бяха точно пред очите ми, но така изкривяваха всичко, че не можеше да се разбере какво има отвън, зад стоманената стена. Ясно се виждаха само две педи земя пред носа, точно пред колелата, и краят на антената; всичко останало беше на мъгляви зигзази и петна, все едно че гледаш през запотен противогаз в дълъг тъмен коридор.

Машината беше доста тежка и беше трудно да я караш, така че се съмнявах, че ще успея да преодолея с нея седемдесет километра в лунната пустиня. Дори само след едно кръгче из двора капвах и всичко ме болеше.

Редувахме се с Митьок през ден. Качвах се с асансьора, събличах се по гащета и потник, пъхах се в лунохода и дълго, за да ми заякнат краката, въртях из двора, като плашех кокошките и понякога дори прегазвах по някоя — не нарочно, разбира се, просто през оптиката изобщо не можеше да се разбере кокошка ли виждаш, или смъкната от простора партенка, пък и не можех да спра навреме. Отначало пред мен караше полковник Урчагин с количката си, за да ми показва пътя — виждах го като размазано сиво-зелено петно, но постепенно свикнах и можех да обиколя целия двор и със затворени очи — просто трябваше да завъртя кормилото накъдето трябва и машината сама завиваше в кръг и се връщаше на мястото, откъдето беше тръгнала. Понякога дори не гледах през окулярите и просто въртях педалите, навел глава, и си мислех за мои си неща. Понякога си спомнях за детството, понякога си представях като какъв ли точно ще бъде стремително приближаващият се миг на старта към вечността. А понякога се унасях в старите-стари мисли, които се надигаха в съзнанието ми. Например често си мислех — кой съм всъщност?

Трябва да кажа, че този въпрос си го задавах още от дете, когато се будех сутрин и гледах тавана. После, когато попораснах, започнах да го задавам в училище, но единственото, което получих като отговор, беше, че съзнанието е свойство на високоорганизираната материя и се обяснява от ленинската теория на отражението. Не разбирах смисъла на тези думи и все така се чудех — как така виждам? И кой е този, който вижда? И какво значи — да виждаш? Виждам ли нещо извън себе си, или просто гледам в себе си? И какво е това — извън себе си и в себе си? Често усещах, че съм на прага на разгадаването на загадката, но докато правех последната крачка към нея, внезапно губех онова „аз“, което допреди миг беше стояло на този праг.

Когато тръгваше на работа, леля често викаше една възрастна съседка да ме гледа — и аз й задавах всичките тези въпроси и бях доволен да разбера, че й е трудно да ми отговори.

— Вътре в тебе, Омочка, има душа — казваше ми тя — и тя гледа през оченцата ти, обаче живее в тялото ти, също като хамстерчето, дето си го гледаш в тенджерата. Тази душа е част от Бога, който ни е създал всички. Та ти си значи точно тази душа.

— А Бог защо ме е сложил в тенджера? — питах я аз.

— Не знам — отговаряше бабата.

— А той къде живее?

— Навсякъде — казваше тя и разперваше ръце.

— Значи аз също съм Бог?

— Не — казваше тя. — Човекът не е Бог. Но е богоподобен.

— А съветският човек също ли е богоподобен? — питах, като малко несигурно произнасях непознатата дума.

— Разбира се — отговаряше бабата.

— А боговете много ли са?

— Не. Бог е един.

— Защо тогава в речника пише, че са много? — питах и кимах към речника на атеиста, който леля ми държеше на лавицата над леглото.

— Не знам.

— А кой бог е по-добър?

— Не знам — пак отговаряше бабата.

И тогава я питах:

— А може ли да си го избера сам?

— Избери си, Омочка — смееше се тя и аз почвах да прелиствам наръчника, където имаше цял куп богове. Най-много ми харесваше Ра, в който още преди хилядолетия бяха вярвали древните египтяни — сигурно защото имаше глава на сокол, а пък летците, космонавтите и другите герои също често ги сравняваха по радиото със соколи. Така че реших, че ако ще съм подобен на бог, да съм подобен на този. И помня, че взех една тетрадка голям формат и преписах от наръчника следното:

„Денем Ра осветява земята и плува по небесния Нил в лодката Манджет, вечер се качва в лодката Месектет и слиза в преизподнята, сразява се със силите на мрака и плува по подземния Нил, а сутрин отново изгрява на хоризонта.“

Древните хора не знаели, че всъщност Земята се върти около Слънцето, пишеше в речника, и затова измислили този поетичен мит.

Веднага под текста в речника имаше древноегипетска картинка, на която Ра се качваше от едната лодка в другата — бяха нарисувани две еднакви, долепени една до друга ладии, в които стояха две девойки и едната подаваше на другата кръг с нарисуван в него сокол — соколът беше Ра. Най-много ми харесваше, че освен множеството неизвестно какви неща в ладиите имаше и четири съвсем определено хрушчовски пететажни блока.

И оттогава, въпреки че всички ми казваха Омон, за мен самия аз си бях Ра; точно така се казваше героят на вътрешните ми приключения, в които се спусках преди да заспя, обърнат към стената и затворил очи — дотогава, докато мечтите ми не претърпяха нормалната възрастова трансформация.

Интересно дали някой от онези, които гледат по вестниците снимките на лунохода, ще се сети, че в тази ламаринена тенджера, направена да пропълзи по Луната седемдесет километра и да спре завинаги, има човек, който гледа навън през два окуляра? Всъщност това няма значение. Дори някой да се сети, никога няма да разбере, че това съм аз, Омон Ра, преданият сокол на Родината, както каза един ден началник полета — беше ме прегърнал през раменете и ми сочеше един сияещ в злато облак през прозореца.