Виктор Пелевин
Омон Ра (5)

5

На сутринта се събудих от стон, пълен с болка и недоумение. Всъщност отдавна вече чувах тези звуци в съня си, но се събудих чак от един особено силен страдалчески вик. Отворих очи и се огледах. По леглата около мен се наблюдаваше някакво неразбираемо бавномучащо помръдване — опитах да се надигна на лакът, но не можах — оказа се, че съм вързан за леглото с няколко широки ремъка, като тези, с които връзват прекалено натъпканите куфари; единственото, което можех да направя, беше да въртя глава. От съседното легло ме гледаха пълните с болка очи на Слава, едно момче от някакво забутано градче, което се казваше Тинда — бяхме се запознали предния ден; долната част на лицето му беше овързана с някакъв парцал. Отворих уста, за да го попитам какво става, но разбрах, че не мога да си помръдна езика и че изобщо не усещам цялата долна половина на лицето си, все едно че е изтръпнала. Сетих се, че моята уста също е запушена и че съм овързан с нещо, но не успях да се учудя, защото вместо учудване изпитах ужас: там, където трябваше да са краката на Слава, одеялото рязко полягаше на дюшека и по него бяха избили размити червеникави петна — като сок от диня на кухненска кърпа. Най-страшното беше, че не усещах и собствените си крака и не можех да вдигна глава, за да ги погледна.

— Пеети взвоод! — гръмна от вратата необикновено богат на интонации и пълен с безброй намеци сержантски бас. — Нааа… превръзка!

И веднага влязоха десетина души — второкурсници и третокурсници (ще рече — стари кокали — разбрах го от нашивките по ръкавите им). Не ги бяхме виждали досега — офицерите казваха, че били на бригада. Бяха обути в някакви странни ботуши с твърди кончови и стъпваха несигурно, като се държаха за стените и за таблите на леглата. Забелязах още и нездравия цвят на лицата им — на тях беше застинала многодневна мъка, претопена обаче в нещо като неизразима готовност; колкото и неуместно да беше, в този момент си спомних пионерската клетва, която двамата с Митьок повтаряхме по лагерите, строени на плаца — спомних си я и разбрах в какво сме се самолъгали — и себе си, и другарчетата си, строени до нас в прозрачните юлски утрини, когато викахме: „Винаги готов!“

Курсантите започнаха да изкарват в коридора леглата, на които мучаха и се извиваха вързаните първокурсници, и накрая в помещението останаха само две — моето и онова до прозореца, на което спеше Митьок. Не можех да си обърна главата да го видя, но с крайчеца на окото си зърнах, че лежи спокойно и като че ли дори спи.

Дойдоха да ни изкарат след десетина минути — обърнаха ни с краката напред и ни затътрузиха по коридора. Курсантът откъм главата буташе леглото, а другият се тътреше със задника напред и го дърпаше; на моменти изглеждаше, че не го дърпа, а го бута, да не го затисне. Завихме в дълъг тесен асансьор с врати и от двете страни и се качихме някъде, после второкурсникът ме издърпа заднишком по още един коридор и спряхме до тапицирана в черно врата с голяма светлокафява табелка — не можах да я прочета заради неудобната си поза. Вратата се отвори и ме вкараха в някаква стая. От тавана висеше огромен кристален полилей с формата на авиационна бомба, а по горния ръб на стените имаше изпъкнал фриз — сърпове, чукове и обвити с лози вази.

Развързаха ми ремъците и се надигнах на лакти, като се помъчих да не гледам към краката си; срещу мен, в дъното на стаята, имаше масивно бюро със зелена лампа, осветена от сивата светлина на прозореца зад бюрото. Човекът зад бюрото четеше „Правда“ и не го виждах: от първата страница ме гледаше сбръчкано лице, очите му искряха добродушно. Чу се скърцане на линолеум и леглото на Митьок паркира до моето.

Вестникът изшумоля няколко пъти със страниците си, после полегна на бюрото.

Пред нас седеше старчето с белега на челото, което по време на събеседването ме беше хванало за ръката. Сега беше с униформа на генерал-лейтенант със златни петлици, косата му беше сресана грижливо, а погледът му беше ясен и трезвен. Забелязах и че чертите му сякаш повтарят чертите на лицето от „Правда“, което ме гледаше допреди минута; стана съвсем като в оня филм, където отначало дълго показват една икона, а после на мястото й се появява друга — приличаха си, но бяха различни и поради това, а и защото преходът беше размазан, излизаше, че иконата се променя право пред очите ти.

— Тъй като ще работим заедно доста дълго, момчета, можете да ме наричате „другарю началник полета“ — каза старчето. — Искам да ви поздравя — въз основа на резултатите от изпитите ви и особено от събеседването — той намигна — сте зачислени в първи курс на секретната космическа школа към Първи отдел на КГБ на СССР. Така че истински хора ще ставате по-късно, а засега заминавате за Москва. Ще се срещнем там.

Смисълът на думите му стигна до ума ми чак в спалното, където ни върнаха по същите дълги коридори — линолеумът под мъничките железни колеленца пееше нещо тихичко и изпълнено с носталгия, което, кой знае защо, ме накара да си спомня отдавнашните слънчеви дни край морето.

Спахме цял ден — на вечеря снощи, изглежда, ни бяха дали някакво приспивателно (спеше ни се и на другия ден), — а вечерта дойде един весел жълтокос лейтенант със скърцащи ботуши и със смях и шегички изкара леглата ни на асфалтирания плац пред бетонната раковина на естрадата, където на една маса седяха няколко генерали с добри интелигентни лица — там беше и другарят началник полет. Ние с Митьок можехме да отидем и сами, разбира се, но лейтенантът каза, че така се правело в първи курс, и ни каза да лежим кротко, за да не пречим на другите.

С толкова много легла, изкарани едно до друго, плацът приличаше на автомобилен завод или тракторен комбинат; над нас по сложна траектория се носеше сдържан стон: изчезваше на едно място и се появяваше на второ и на трето — все едно над леглата летеше огромен невидим комар. По пътя жълтокосият лейтенант ни каза, че днес изпращали абсолвентите, като щял да се проведе и последният държавен изпит.

Малко след това той — пръв от петдесетина също такива лейтенанти, развълнуван и пребледнял, с неподражаемо майсторство танцуваше „Калинка“ пред комисията под звуците на разбрицания акордеон на закапечето. Лейтенантът се казваше Ландратов — чух името му, когато началник полета му връчи отворена червената книжка и му честити дипломирането. След това и останалите изтанцуваха същия танц — и накрая ми омръзна да ги гледам, обърнах се към стадиона до плаца и веднага разбрах защо е толкова буренясал.

Дълго гледах как бурените и трънаците се люшкат от вятъра. Помислих си, че сивата, напукана от дъждовете ограда с бодливата тел отгоре, която се виждаше току зад футболната врата, всъщност е Великата китайска стена и че въпреки изпотрошените и килнали се дъски тя, също като преди хиляди години, се издига от полята на далечния Китай, стига чак до Зарайск и прави древнокитайско всичко, което се появява на фона й — и беседките, в които седи в жегата приемната комисия, и ръждясалия изтребител в края на плаца, и древните общовойскови шатри, които гледах от леглото, докато стисках под одеялото отвинтеното за спомен никелирано топче от таблата.

На другия ден двамата с Митьок пътувахме с един камион през летните гори и поля; седяхме на мешките си, опрели гърбове в студената метална каната. Помня люшкащия се брезент, зад който се мяркаха дърветата и съсухрените сиви стълбове на отдавна прекъснат телеграф. От време на време дърветата изчезваха и над тях се мяркаше триъгълник замислено синьо небе. После спряхме и настъпи петминутна тишина, нарушавана само от далечно бумтене; след като се изпика, шофьорът ни обясни, че това са картечниците на стрелбището на пехотната школа „Александър Матросов“. После пак се задрусахме в каросерията, заспах и се събудих за няколко секунди чак в Москва, когато през брезентовия процеп мернах — все едно в някое далечно пионерско лято — арките на „Детский мир“.