Виктор Пелевин
Омон Ра (2)

2

Изглежда, има някакво странно съответствие между общата картина на живота и дребните неща, които непрекъснато се случват на хората и на които те не придават никакво значение. Сега ми е ясно, че съдбата ми е била предопределена още тогава, когато изобщо не се бях замислял за това каква искам да е, дори нещо повече — още тогава ми е била показана в опростен вид. Може би това е било ехото на бъдещето. А може би това, което мислим за ехо на бъдещето, всъщност е семе на това бъдеще, което пада в почвата в момента, който после, отдалече, ни се струва долетяло от бъдещето ехо.

Накратко — лятото след седми клас беше горещо и прашно. От първата му половина помня само как карах колело по едно от шосетата край Москва. На задното колело на полубегача си „Спорт“ слагах специално сгънато парче от кашон, защипано с щипка за пране, и когато карах, то тракаше по спиците също като самолетен двигател. И когато се спусках по нанадолнищата, ми се струваше, че съм пикиращ изтребител, не винаги съветски, но вината за това изобщо не беше моя, просто в късната пролет бях чул някаква идиотска песен, в която се казваше: „“Фантомът" ми, като куршум, издига се в небето, и с рев посрещам аз врага, където…" Тук трябва да кажа, че идиотизмът й — осъзнавах го достатъчно ясно — не ми пречеше да се вълнувам до дън душа. Какво още помня ли? „Виждам далече моя роден Тексас“. Имаше и баща и майка, и някаква Мери, съвсем реална, понеже в песента казваха и фамилното й име.

В средата на юли се върнах в Москва, а после родителите на Митьок ни намериха карти за пионерския лагер „Ракета“. Обикновен лагер на юг, е, може би малко по-добър от останалите. Помня само първите дни, които прекарахме там, но пък точно тогава стана всичко, което впоследствие се оказа важно. Във влака двамата с Митьок обикаляхме вагоните на бегом, събирахме празните шишета и ги пускахме в клозетите — те падаха на прелитащите под влака траверси, пръскаха се почти без звук и песента, която ми се беше набила в главата, придаваше на тази елементарна процедура привкус на борба за свободата на Виетнам. На сутринта ни стовариха на една мокра гара в някакъв южен град, преброиха ни и ни качиха на камиони. Пътувахме дълго през някакви гористи дефилета, после отдясно видяхме морето и някакви шарени къщички. Стовариха ни на един асфалтов плац, строиха ни и ни поведоха нагоре по някаква стълба с кипариси от двете страни към някаква остъклена сграда на върха. Това беше столът, където ни чакаше студен обяд, макар вече да беше време за вечеря — бяхме закъснели с няколко часа. Изобщо не беше вкусно — супа с фиде, пиле с ориз и компот.

От тавана на стола на конци, облепени с някакви мухоловки, висяха картонени космически кораби. Харесах си един. Неизвестният му създател го беше облепил с много станиол и беше изписал на борда „СССР“. Космическият кораб висеше точно над нашата маса, залязващото слънце го обагряше в оранжево и изведнъж всичко това ми заприлича на фара на метрото, светнал в черната далечина на тунела. И не знам защо ми стана тъжно.

За разлика от мен, Митьок беше приказлив и весел.

— През двайсетте години — обясняваше той и вдигаше вилицата си към тавана — е имало едни космически кораби, през трийсетте — други, през петдесетте — трети и така нататък.

— Бе какви космически кораби през двайсетте? — попитах го без интерес.

Митьок се замисли за секунда, после каза:

— Алексей Толстой измисля едни големи метални яйца, в които през няколко секунди избухват взривове, за да дават енергия. Това е принципът. Е, варианти може да има много.

— Но те никога не са летели — казах му.

— Че тези горе също не летят — каза той и посочи към тавана, където се поклащаха обектите на разговора ни.

Разбрах какво има предвид, макар че едва ли можех да го изразя с думи. Единственото място, където летяха звездолетите на комунистическото бъдеще — между другото, когато виждах думата „звездолет“ в научнофантастичните книги (много ги обичах), аз, кой знае защо, смятах, че това са съветски космически кораби с изрисувани червени звезди — та значи единственото място, където те летяха, беше съзнанието на съветския човек, също както столът около нас беше космосът, в който предишната смяна беше изстреляла корабите си, та те да браздят пространството над масите, нищо че самите създатели на картонения флот вече няма да са тук. Тази мисъл се съедини с една друга тъжна мисъл, която винаги се пораждаше у мен от лагерните компоти — и наум ми дойде нещо странно.

— Като малък много обичах да правя модели на самолети — казах на Митьок. — Особено на военни.

— И аз — каза Митьок. — Обаче като съвсем малък.

— Много ми харесваха моделите от ГДР. В нашите нямаше летци. Много е кофти, когато кабината е празна.

— Прав си — каза Митьок. — Защо се сети за това?

— Ами чудя се… — вдигнах вилицата си към увисналия над масата ни картонен звездолет — има ли някой там вътре, или не.

— Не знам — каза Митьок. — Знаеш ли, наистина е интересно.

Лагерът беше разположен на един полегат склон и в долната му част имаше парк. Митьок изчезна нанякъде и аз слязох в парка сам; след няколко минути вече крачех по дълга и пуста алея между смълчани тъмни кипариси. Покрай асфалта имаше телена мрежа, на която бяха накачени големи шперплатови табла с рисунки на тях. На първото имаше пионер с честно руско лице — гледаше право напред и притискаше до бедрото си тръба със знаменце. На второто пак беше същият пионер, само че с барабан през рамо и палки в ръцете. На третото — пак той, все така взрян напред под вдигнатата си в пионерски поздрав ръка. А после следваше едно табло два пъти по-високо от другите и много дълго — може би цели три метра. Беше в два цвята — отдясно, откъдето вървях, беше червено, а по-нататък бяло, и тези два цвята се разделяха от нещо като начупена вълна, зад която пак имаше червено. Отначало не разбрах какво точно е изобразено, но когато се приближих, видях, че червените и бели петна всъщност са лицето на Ленин, с издадена като таран брадичка и отворена уста; той нямаше тил — имаше само лице и всичко червено зад него също беше Ленин; приличаше на безплътен бог, плъзнал се като сянка по повърхността на създадения от него свят.

Спънах се в някаква дупка в асфалта и погледнах следващото табло — пак пионер, но вече в скафандър и с червен шлем в ръка; шлемът беше с антена и на страната, която се виждаше, пишеше „СССР“. Следващият пионер се беше подал от една летяща ракета и отдаваше чест — ръката му беше в тежка ръкавица. Последният пионер беше в скафандър и стоеше на веселата жълта повърхност на Луната до един космически кораб, който приличаше на картонената ракета в стола; виждаха се само очите му, абсолютно същите като на другите пионери, но понеже останалата част от лицето му беше скрита от шлема, те изглеждаха неизразимо тъжни.

Чух зад гърба си бързи стъпки, обърнах се и видях Митьок.

— Прав беше — каза той.

— За какво?

— Ами виж. — Той протегна ръка и видях в шепата му нещо черничко — мъничка пластилинова фигурка с глава, увита със станиол.

— Вътре имаше малко картонено кресло и той седеше в него — каза Митьок.

— Да не си разглобил ракетата от стола? — попитах го.

Той кимна.

— Кога?

— Ей сега. Преди десетина минути. Най-странното обаче е, че вътре всичко беше… така… — Той сплете пръсти като решетка.

— В стола?

— Не — в ракетата. Като са я правили, са почнали от това човече. Направили са го, сложили са го зад пулта и отвсякъде са го облепили с картон.

Показа ми едно парче от ракетата. Цялото беше изрисувано с прибори, ръчки, копчета, имаше дори картина на стената.

— Но най-интересното е — замислено и някак потиснато каза Митьок, — че нямаше врата. Отвънка има люк, разбираш ли, обаче отвътре е само стена с някакви циферблати.

Погледнах картончето още веднъж и видях един илюминатор, зад който се синееше мъничката Земя.

— Ако го намеря тоя, дето е правил ракетата — каза Митьок, — ще го пребия.

— Защо? — попитах го.

Той не ми отговори, а замахна, за да хвърли човечето през оградата. Аз обаче го хванах за ръката и го помолих да ми го даде. Той се съгласи — и през следващия половин час търсех празна цигарена кутия да си го прибера.

Ехото на това странно откритие ни настигна на следващия ден, през следобедната почивка. Вратата се отвори и извикаха Митьок да излезе. Чух откъслечни думи, на няколко пъти и думата „стола“, и всичко ми стана ясно. Станах и излязох и аз. Слабият мустакат пионерски ръководител и рижавата дружинна бяха притиснали Митьок в коридора.

— И аз бях с него — казах.

Пионерският ръководител ме изгледа одобрително и попита:

— Заедно ли ще пълзите, или поред?

Видях, че държи една зелена торба с противогаз.

— Е, как ще пълзят заедно, Коля? — притеснено каза дружинната. — Нали противогазът е един. Поред да пълзят.

Митьок ме погледна за част от секундата, после пристъпи напред.

— Нахлузвай го — каза пионерският ръководител.

Митьок си сложи противогаза.

— Лягай.

Той легна на пода.

— Напред — каза Коля и щракна хронометъра.

Коридорът минаваше през цялата сграда и беше покрит с линолеум — и когато Митьок запълзя по него, той заскърца неприятно. Митьок, разбира се, не успя да допълзи до края и обратно за три минути, както му каза ръководителят, но Коля не го накара да повтори пълзенето, понеже до края на почивката оставаха само две-три минути. Митьок свали противогаза. Лицето му беше червено и потно.

— Сега ти — каза пионерският ръководител и ми подаде мокрия противогаз. — Готов…

Тайнствен и дивен е коридорът, когато го гледаш как се простира над линолеума през запотените стъкла на противогаза. Студен ти е на корема и гърдите, не му виждаш другия край, а бледата лента на тавана се събира със стените в неясна точка. Противогазът ти стиска лицето, натиска ти бузите и устните ти се издават като за целувка — все едно искаш да целунеш целия свят. Преди да те подритнат, за да тръгнеш, минават двайсетина секунди — те се точат невероятно бавно и успяваш да забележиш много неща. Прах например; няколко прозрачни песъчинки между първия и втория лист балатум; чвора на перваза покрай стената; някаква мравка, превърнала се след смъртта си в две тънички листенца и оставила с тях мъничка следа в бъдещето — на половин метър пред очите ти, където някой я е настъпил и е станала катастрофата.

— Напред! — чу се над главата ми и аз весело, дори с радост запълзях. Наказанието ми изглеждаше нещо като шега и не разбирах защо Митьок се е вкиснал толкова. Първите десет метра ги изпълзях за секунди, после стана по-трудно. Понеже като пълзиш, се отблъскваш от пода с възглавничките на стъпалата, а кожата там е тънка и нежна и ако си бос, веднага почва да пари. Линолеумът лепнеше и ми се струваше, че стотици насекоми се впиват в краката ми или че пълзя по току-що настлан асфалт. Учудих се колко бавно минава времето — по средата на коридора висеше картина — крайцерът „Аврора“ в Черно море — и забелязах, че цяла вечност пълзя покрай нея, а тя не помръдва.

И внезапно всичко си промени. Тоест беше си същото — все така пълзях по коридора, — но болката и умората, станали вече непоносими, като че ли изключиха нещо от мен. Или напротив — включиха. Забелязах, че изведнъж стана съвсем тихо, че само линолеумът скърца под лактите ми, все едно че по коридора се плъзга кормилачка с ръждясали лагери; зад прозорците, далече долу, шумеше морето, а някъде още по-далече, оттатък морето сякаш, се чуваше радиоточка:

Прекрасное далеко, не будь ко мне жестоко,

Не будь ко мне жестоко, жестоко не будь…

Животът беше нежно зелено чудо; небето беше неподвижно и безоблачно, слънцето светеше — и в центъра на този свят се издигаха двуетажните спални помещения, през които минаваше дългият коридор, по който пълзях с противогаза. И от една страна това беше толкова разбираемо и естествено, а от друга — толкова обидно и нелепо, че заплаках под гумената си муцуна, зарадван, че ръководителят и дружинната не могат да видят истинското ми лице — и че не мога да го видят и десетките очи, които надничаха от стаите, за да наблюдават моята слава и моя позор.

След няколко метра сълзите ми свършиха и започнах трескаво да търся някаква мисъл, която да ми даде сили да продължа да пълзя, защото страхът от пионерския ръководител вече не вършеше работа. Затворих очи и настана нощ — само от време на време лумващите звезди разсичаха кадифения й мрак. И пак се чу далечната песен и аз тихичко, а може би и изобщо наум, запях:

От чистого истока в прекрасное далеко,

В прекрасное далеко я начинаю путь.

Над лагера прозвуча чист месингов тръбен зов — сигналът за ставане. Спрях и отворих очи. До края на коридора ми оставаха три метра. На тъмносивата стена пред мен имаше полица, а на нея бе сложена кръглата жълта луна; през запотените, целите в сълзи стъкла тя беше неясна и размита; и като че ли не беше на полицата, а висеше в пустотата.