Виктор Пелевин
Омон Ра (6)

6

Като дете често си представях току-що отпечатан вестник и на първа страница, по средата — моят портрет (с шлемофон съм и се усмихвам) и заглавие: „Космонавтът Омон Кривомазов се чувства отлично!“ Сложно е да се разберат мечтите ми. Може би исках да изживея част от живота си чрез другите — чрез онези, които ще гледат тази снимка и ще си мислят за мен, ще си представят мислите ми, чувствата ми, душевността ми. И най-важното, разбира се — исках да стана един от тези други; да се взра в собственото си, направено от типографски точици лице, да се замисля какви ли филми обича този човек и кое момиче го обича — а после да си спомня, че този Омон Кривомазов всъщност съм си аз. Оттогава, постепенно и незабележимо, се промених. Чуждото мнение престана да ме интересува, защото вече знаех: другите изобщо не се интересуват от мен и няма да мислят за мен, а за снимката ми, при това със същото безразличие, с което самият аз мисля за чуждите снимки. Затова новината, че за подвига ми няма да научи никой, не беше удар за мен; удар беше новината, че ще трябва да извърша подвиг.

Заведоха ни при началник полета на следващия ден след пристигането ни, веднага след като ни дадоха черни униформи като суворовските — само пагоните бяха яркожълти, с неразбираемите букви „ВКШ“. Първо влезе Митьок, след час и половина извикаха и мен.

Когато високата дъбова врата се отвори, направо се слисах — сцената беше същата като по филмите за войната. В центъра на кабинета имаше маса, на масата беше разгъната голяма жълта карта, а над нея се бяха навели няколко военни — началник полета, трима генерали, които изобщо не си приличаха, но затова пък до един приличаха на писателя Генрих Боровик, и двама полковници, единият нисък и дебел, с червендалесто лице, а другият слаб и с оредяла коса — приличаше на престаряло болно момче и седеше в инвалидна количка.

— Началникът на ЦУП полковник Халмурадов — каза началник полета и посочи дебелия червендалест полковник.

Полковникът ми кимна отсечено.

— Закапечето на специалния космонавтски отряд полковник Урчагин.

Полковникът в инвалидния стол се обърна към мен, леко се наведе напред и свали очилата си, все едно искаше да ме огледа по-добре. Без да искам, трепнах — той беше сляп; клепачите на едното му око се бяха сраснали, а между миглите на другото лекичко проблясваше белезникава слуз.

— Можеш да ми казваш Бамлаг Иванович, Омон — каза той с висок тенор. — Вярвам, че ще станем приятели.

Кой знае защо, началник полета не ме представи на генералите, пък и те с нищо не показаха, че ме виждат. Стори ми се обаче, че аз съм виждал единия — на изпита в Зарайск.

— Курсант Кривомазов — каза началник полета, — можем да почваме.

После сложи ръце на корема си и продължи:

— Ти, Омон, четеш вестници, гледаш кинопрегледи и знаеш, че американците качиха на Луната няколко свои астронавти и дори караха там една машинка. На пръв поглед — мирна акция, но зависи как ще я погледнеш. Представи си един обикновен труженик от някаква малка държава, в Централна Африка да речем…

И началник полета се смръщи и се направи, че си запрята ръкавите и бърше потното си чело.

— И значи този човек вижда, че американците са кацнали на Луната, а пък ние… Нали разбираш?

— Тъй вярно, другарю генерал-лейтенант! — отговорих.

— Главната цел на космическия експеримент, за който ще се подготвяш, Омон, е да се покаже, че технически ние не отстъпваме на Запада и също можем да пратим експедиция на Луната. В момента не сме в състояние да изпратим пилотиран кораб, който да се върне. Но има друга възможност — да изпратим автоматизиран кораб, който няма да се връща.

Началник полета се наведе над релефната карта, изпъстрена с остри планини и мънички кратери. През средата й минаваше яркочервена черта — приличаше на току-що изчегъртана с пирон.

— Това е фрагмент от лунната повърхност — каза началник полета. — Както знаеш, Омон, нашата космическа наука изследва предимно обратната страна на Луната, за разлика от кацащите на светлата страна американци. Тази дълга черта — така нареченият Разлом на Ленин, е открита преди няколко години от наш роден спътник. Това е уникално геологично образувание и миналата година в този район беше изпратена автоматична експедиция за получаване на образци от лунната почва. С оглед на предварителните резултати на изследванията се реши, че разломът трябва да се изследва още. Знаеш, че нашата космическа програма използва предимно автоматични средства — ние не сме американци, за да излагаме на риск хора. Излагаме на опасност само машини. Значи така — реши се да се изпрати на Луната специално самоходно транспортно средство, така нареченият луноход, който да мине по дъното на разлома и да предаде на Земята научна информация.

Началник полета дръпна едно чекмедже и без да сваля очи от мен, бръкна в него.

— Общата дължина на разлома е сто и петдесет километра, а ширината и дълбочината му са относително съвсем малки и се измерват в метри. Предполага се, че луноходът ще измине около седемдесет километра — за толкова ще стигне енергията в акумулаторите му — и ще инсталира в центъра му вимпел-радиофар, който ще излъчи в космоса преобразуваните в радиоимпулси думи „МИР“, „ЛЕНИН“ и „СССР“.

Извади от чекмеджето малка червена количка, нави я и я сложи в единия край на червената черта на картата. Количката забръмча и тръгна по нея. Беше като детска играчка: нещо като консервена кутия на осем черни колеленца, с два приличащи на очи фара отпред, а отстрани пишеше „СССР“. Всички следяха движението й напрегнато; дори полковник Урчагин обръщаше глава синхронно с останалите. Количката стигна до ръба на масата и падна на пода.

— Горе-долу така ще е — замислено каза началник полета и ме погледна.

— Разрешете да попитам! — чух гласа си.

— Питай.

— Нали луноходът е автоматичен, другарю генерал-лейтенант?

— Да, автоматичен е.

— Тогава аз какво ще правя?

Началник полета въздъхна и каза:

— Бамлаг, действай.

Електромоторът на инвалидната количка забръмча тихичко и полковник Урчагин се отдели от масата, дойде до мен, хвана ме за ръкава и каза:

— Ела с мене.

Погледнах въпросително началник полета. Той кимна. Излязох в коридора след Урчагин и бавно тръгнахме по пътеката — аз вървях, той караше до мен и регулираше скоростта с един лост — на края му имаше розова плексигласова топка с червена роза вътре. На няколко пъти Урчагин отваряше уста да каже нещо — и всеки път я затваряше, и вече си мислех, че не знае как да започне, когато той изведнъж ме хвана за китката с влажните си тънки пръсти.

— Слушай ме внимателно и не ме прекъсвай, Омон — каза ми приятелски, все едно допреди малко сме седели край някой лагерен огън и сме си свирили на китара и сме пели. — Ще почна отдалече. Разбираш ли, в съдбините на човечеството има много объркани неща, много безсмислени наглед неща — и много мъка. Трябва да мислим много ясно, много точно, за да не правим грешки. Нещата в историята не стават така, както пише в учебниците. Диалектиката в случая е, че учението на Маркс, ориентирано към много напреднала страна, е победило в най-изостаналата. Ние, комунистите, нямахме време да докажем правотата на идеите си — прекалено много сили ни отне войната, прекалено дълга и сериозна се оказа борбата с ехото от миналото и с вътрешния враг. Не успяхме да победим Запада в технологията. Но борбата на идеите е област, в която не бива да се спира и за секунда. Парадоксът — и диалектиката — е в това, че с лъжите си ние подпомагаме истината, защото марксизмът е средоточие на всепобеждаващата истина, а това, за което ще се пожертваш, формално си е чиста лъжа. Но колкото по-съзнателно…

Сърцето ми се сви и се опитах да издърпам ръката си от неговата, но пръстите на полковник Урчагин я стискаха като белезници.

— … колкото по-съзнателно осъществиш подвига си, толкова повече той ще е истина и толкова по-дълбок смисъл ще придобие твоят кратък и прекрасен живот!

— Да се пожертвам? Какъв подвиг? — попитах замаяно.

— Същият — съвсем тихо и като че ли някак малко уплашено ми отговори полковникът, — който вече извършиха над сто младежи като тебе и приятеля ти.

Помълча, после продължи по-спокойно:

— Нали чу, че нашата космическа програма се основава на автоматиката?

— Чух.

— Добре. Сега двамата с теб отиваме в триста двайсет и девета стая, за да разбереш какво е това нашата космическа автоматика.