Виктор Пелевин
Омон Ра (4)

4

Не помня точно момента, когато реших да кандидатствам в авиационната школа. Сигурно не го помня, защото това решение узря и у мен, и у Митьок още много преди да завършим средно образование. За известно време бяхме изправени пред избор, понеже авиационни училища имаше из цялата страна, но проблемът беше решен много бързо, след като видяхме в списание „Съветска авиация“ плакат за живота в Лунното градче към Зарайската Червенознаменна авиационна школа „Маресиев“. Все едно направо се вляхме в тълпата курсанти, сред боядисаните в жълто тренировъчни полоси, все едно видяхме себе си в тези късо подстригани младежи, които се въртяха на висилките и успоредките и се поливаха със застиналата на снимките вода от един голям емайлиран леген с толкова нежен прасковен оттенък, че направо ти домилява за детството, и този цвят, кой знае защо, ни примами да постъпим в Зарайск повече, отколкото всичките съседни снимки на авиационни тренажори, приличащи на полуразложени трупове на самолети, по които пъплеха хора.

След като взехме решението, нещата станаха прости. Родителите на Митьок, стреснати от неясната за тях съдба на брат му, дори се зарадваха, че по-малкият им син ще учи такова сериозно и дисциплинирано нещо; баща ми пък вече съвсем се беше пропил и само лежеше на дивана с лице към стената под едно ковьорче с облещен елен; според мен той дори не разбра, че ще ставам летец, а на леля ми й беше все тая.

Спомням си Зарайск. По-точно, не че си го спомням, но и не съм го забравил — толкова малко неща имаше в него, които да се помнят и да се забравят. В центъра имаше белокаменна камбанария, от която преди векове беше скочила някаква княгиня, и макар вече да беше минало много време, това се помнеше. До камбанарията беше историческият музей, а до него — радиовъзелът и милицията.

Когато слязохме от рейса, валеше дъжд, духаше вятър и беше студено. Свряхме се във входа към някакъв сутерен, на който пишеше „Агитпункт“, и половин час чакахме дъждът да спре. В сутерена, изглежда, пиеха — донасяше се миризма на лук и се чуваха гласове; някой безкрайно предлагаше да изпеят „мерси ку-ку“ и накрая попрехвърлили мъжки и женски гласове подхванаха:

Пора-пора-порадуемся на своем веку…

Дъждът спря, тръгнахме да търсим рейс и намерихме същия, с който бяхме пристигнали. Оказа се, че е можело да не слизаме, а да изчакаме шофьорът да се наобядва. Потеглихме покрай малки дървени къщи, после къщите свършиха и влязохме в някаква гора. Точно в тази гора, извън града, се намираше Зарайската авиационна школа. От последната спирка на рейса — казваше се „Плодове и зеленчуци“, но магазин нямаше, името било останало още отпреди войната, както ни казаха — трябваше да вървим пет километра. Тръгнахме по мокрия, посипан с реси от дърветата път през гората и когато вече мислехме, че сме сбъркали посоката, видяхме портал от заварени железни тръби с големи тенекиени звезди; от двете му страни гората свършваше пред висока ограда от посивели небоядисани дъски, над които се виеше ръждясала бодлива тел. Показахме на един сънен редник на КПП-то повиквателните и наскоро получените си паспорти и той ни пусна — каза ни да отидем в клуба, където скоро щели да ни съберат всички.

Тръгнахме по тесен асфалтиран път; от дясната му страна беше Лунното градче от списанието — няколко дълги жълти бараки, десетина заровени до половината в земята автомобилни гуми и малък участък, наподобяващ повърхността на Луната. Минахме покрай всичко това и стигнахме до гарнизонния клуб — там вече чакаха и други новобранци. Скоро излезе един офицер, назначи някакво момче за старши и ни каза да се отметнем в приемната комисия, а после да идем да си получим дрехите.

Понеже беше горещо, приемната комисия седеше в една беседка — приличаше на китайска — в двора на клуба; състоеше се от трима офицери, които пиеха бира, слушаха тиха източна музика по радиото и ни даваха картончета с номерца в замяна на паспортите ни. После ни отведоха в другия край на стадиона — беше обрасъл с висока до кръста трева и си личеше, че никой поне десет години не е играл на него — и ни дадоха две неразгънати общовойскови палатки — в тях трябваше да живеем, докато минат изпитите. Палатките бяха от тежък гумиран плат и трябваше да копаем дупки за коловете, за да ги разпънем. Докато вкарвахме леглата, се запознахме и с другите момчета. Леглата ги вдигнахме на два етажа — бяха стари и тежки, с никелирани топчета, които се завиваха на втория етаж. Дадоха ни ги отделно, в специална торбичка, и когато изпитите свършиха, аз си отвих едно и си го прибрах в кутията от цигари, където си пазех пластилиновия пилот със станиолената глава — единственият свидетел на онази далечна и незабравима южна вечер.

Доколкото си спомням, живяхме в тези палатки доста кратко време, но когато ги свалихме, под гумирания под беше израсла отвратително безцветна гъста трева. Самите изпити почти не си спомням. Помня само, че изобщо не бяха сложни и че дори ми беше малко обидно, че не мога да изпиша на дадените ми листове всичките формули и графики, които бях учил цялата пролет и цялото лято. Двамата с Митьок нямахме проблеми с бала, обаче после имаше събеседване — това беше най-страшното, така казваха всички. Приемаха ни един майор, един полковник и някакво старче с кос белег на челото, облечено в охлузена техническа униформа. Аз казах, че искам да стана космонавт и полковникът ме попита какъв е съветският космонавт. Доста време не можах да отговоря и накрая по свъсените лица на комисията разбрах, че само след миг ще ми кажат да изляза.

— Я ми кажете — обади се мълчалото досега старче, — спомняте ли си как решихте да станете космонавт?

Отчаях се, понеже изобщо не можех да си представя правилния отговор на този въпрос. И явно от отчаяние започнах да обяснявам за червеното пластилиново човече и за картонената ракета без врата. Старчето се понадигна, очите му блеснаха, а когато стигнах дотам как двамата с Митьок е трябвало да пълзим с противогаз по коридора, ме стисна за ръката и се разсмя — белегът му почервеня съвсем. После изведнъж стана сериозен.

— Знаеш ли — каза ми. — Да летиш в космоса не е шега работа. Ами ако Родината поиска да пожертваш живота си? Какво ще направиш тогава, а?

— Ами каквото трябва — казах и се нацупих.

Той се взря в очите ми, гледа ме поне три минути и накрая каза:

— Да. Каквото трябва.

После си записа името на Митьок — нали и той от дете беше искал да стъпи на Луната. След събеседването Митьок ми разказа, че старчето го питало защо точно на Луната.

На другия ден след закуска на колоните на гарнизонния клуб налепиха списъците на приетите; ние двамата с Митьок бяхме един до друг, и то не по азбучен ред. Някои тръгнаха да се оплакват, че не са приети, други подскачаха от радост на разчертания с блажна боя асфалт, трети търчаха към телефона — и над всичко това, спомням си, в бледосиньото небе се стапяше бялата следа на самолет.

После ни събраха на среща с преподавателите — те вече чакаха в клуба. Спомням си тежките плюшени завеси, дългата маса на подиума и насядалите зад нея официално-строги офицери. Срещата се водеше от един младолик подполковник с остър хрущялест нос; докато говореше, си го представях как седи в кабината на шарен като скъпи джинси МиГ, облечен с бойна униформа и с херметичен шлем.

— Момчета, не искам да ви плаша, не искам да започваме разговора си с плашене, нали разбирате. Но всички вие знаете, че не ние избираме времето, в което живеем — то ни избира. Може би не е правилно да ви давам тази информация, но все пак ще ви кажа, че…

Подполковникът замълча, наведе се до седналия до него майор и му каза нещо на ухото. Майорът се замисли, потропа с гумичката на молива си по масата, после кимна.

— Значи — продължи тихо подполковникът — наскоро на закрито съвещание на армейските политработници времето, в което живеем, беше определено като предвоенно!

Замълча — чакаше реакцията ни, — но ние явно не бяхме разбрали нищо; поне ние с Митьок не разбрахме.

— Ще ви обясня — каза той още по-тихо. — Съвещанието беше на петнайсети юли. Та значи до петнайсети юли живеехме в следвоенна обстановка, а оттогава — вече цял месец — живеем в предвоенна. Сега ясно ли ви е?

В залата цареше тишина.

— Казвам ви го не за да ви плаша — продължи подполковникът след няколко секунди, — а защото трябва да помните каква отговорност сме поели. Много добре сте направили, че сте избрали нашата школа. Трябва да ви кажа, че ние тук подготвяме не само летци, а истински хора. И че когато получите дипломите си и воинските си звания, вече ще сте станали истински хора, истински човеци с най-главната буква, каквато може да има в нашата съветска страна.

Подполковникът седна, оправи си вратовръзката и долепи устни до чашата си — ръцете му трепереха и ми се стори, че чувам тихичкото тракане на зъбите му по стъклото. Сега стана майорът.

— Момчета — напевно каза той. — Макар че би било по-правилно вече да ви наричам курсанти, все пак ще се обърна към вас така: момчета! Спомнете си прочутата история на легендарния герой, възпят от Борис Полевой! Онзи, на чието име е наречена нашата школа! Той губи в бой и двата си крака, но не се предава, а се качва на протези и излита в небето като Икар, за да трепе фашистките гадове! Всички му казват, че това е невъзможно, но той помни най-важното — че е съветски човек! Не забравяйте това, никога не го забравяйте! А ние, преподавателският състав, и лично аз, заместникът по политическата част, ви обещаваме: ще направим от вас истински хора в най-кратък срок.

После ни показаха местата ни в помещението на първокурсниците — местехме се там от палатките — и ни заведоха в стола. От тавана висяха на конци прашни мигове и илове — приличаха на грамадни въздушни острови сред ескадрилите бързи черни мухи. Обядът хич не го биваше: супа с фиде, пиле с ориз и компот. След него ни се приспа; едва стигнахме до спалното и веднага заспах.