Виктор Пелевин
Омон Ра (10)

10

В програмата ни се появи още един предмет — „Обща теория на Луната“. Водеше се свободноизбираем за всички освен за нас с Митьок. Четеше ни един пенсионер, доктор на философските науки — Иван Евсеевич Кондратиев. Не знам защо, но не го обичах, въпреки че нямах никакви поводи за това, а и лекциите му бяха интересни. Първата я почна доста необичайно — половин час ни чете от няколко листа разни стихотворения за Луната и накрая така се самопокърти, че почна да си бърше очилата. Тогава още си водех записки и са ми останали някакви идиотски късчета цитати: „И като златна капка мед тъй сладостно блести Луната… Луна, надежда, тиха слава… Как много в този звук звучи… Но има други области, любима, подвластни на Луната светла, навек са те недостижими… И свикнал на всичко, в небето месецът само се хили… Защото той и мислите владее и затова — Луната също… Неуютната течна лунноста…“ И още страница и половина в същия дух. А после той ни изгледа сериозно и почна официално:

— Другари, нека си спомним историческите думи на Владимир Илич Ленин, които той казва през хиляда деветстотин и осемнадесета година в писмо до Инеса Арманд. „От всички планети и небесни тела — пише Владимир Илич, — най-важна за нас е Луната.“ Оттогава са минали много години, много неща на този свят са се променили. Но оценката на Илич и до днес не е изгубила своята прецизност и принципното си значение; времето потвърди правотата й. И огънят на тези Ленинови слова осветява тъкмо днешния ден в календара. Да, Луната наистина има много важна роля в живота на човечеството. Изтъкнатият руски учен Георгий Иванович Гурджиев още като нелегален разработва марксистката теория за Луната. Според нея Земята е имала пет луни — именно затова звездата, която е символ на нашата държава, е петолъчна. Падането на всяка от луните е предизвиквало социални сътресения и катастрофи — така например четвъртата луна, която пада през 1904 година и е известна под името Тунгуски метеорит, предизвиква първата руска революция, скоро след която следва втората. Падането на предишните луни води до смяна на съответния обществено-икономически строй — тези космически катастрофи, разбира се, не оказват влияние върху развитието на производителните сили, които се развиват независимо от волята и съзнанието на хората и излъчването на планетите, но подпомагат формирането на субективните предпоставки на революцията. Падането на днешната Луна — луна номер пет, последната — ще доведе до абсолютна победа на комунизма в мащабите на Слънчевата система. В моя курс лекции ще изучаваме двата основни труда на Ленин, посветени на Луната — „Луната и революцията“ и „Чужди съвети“. Днес ще започнем с разглеждането на буржоазните фалшификации по въпроса — възгледите, според които органичният живот на Земята е просто храна за Луната, източник на поглъщаните от нея еманации. Това не може да е вярно дори само защото целта на съществуването на органичния живот на Земята не е храненето на Луната, а както ни сочи Владимир Илич Ленин, изграждането на новото общество, общество, освободено от експлоатацията на човек номер едно, две и три от човек номер четири, пет, шест и седем…

И така нататък. Той говореше многословно и сложно, но съм запомнил една прекрасна метафора, която ме удиви с поетичността си: че именно топузът на часовника го кара да работи; и че Луната е точно такъв топуз, Земята е часовникът, а животът е въртенето на зъбните колеленца, тиктакането на стрелките и кукането на кукувичката.

Често минавахме през медицински прегледи — изучаваха ни как ли не и това беше съвсем разбираемо. Така че като чух, че двамата с Митьок трябва да минем през някакво реинкарнационно изследване, си помислих, че ще е някаква проверка на рефлексите или ще ни мерят кръвното — думата не ми говореше нищо. Когато обаче видях специалиста, който щеше да ме изследва, ме обзе направо детски страх, непреодолим и съвсем неуместен с оглед на това, което ми предстоеше в близкото бъдеще.

Защото специалистът не беше лекар с престилка и бучнат в джоба стетоскоп, а офицер, полковник, но не с униформа, а с някакво странно черно расо с пагони, висок и дебел, с червено като варено цвекло лице. На врата му висеше никелирана свирка и хронометър и ако не бяха очите му, които го правеха да прилича на тежък танк, човек можеше да реши, че е футболен съдия. Държеше се обаче мило, непрекъснато се смееше и в края на разговора ни се отпуснах. Бяхме в съвсем малко кабинетче, в което имаше само бюро, два стола, медицинска кушетка и до нея врата за някаква друга стая. След като попълни няколко жълтеникави бланки, той ми даде да изпия една мензурка, пълна с нещо горчиво, сложи на бюрото пред мен мъничък пясъчен часовник и излезе през втората врата, като ми каза да го последвам, когато целият пясък изтече.

Помня как гледах часовника, удивен колко бавно се сипят песъчинките, докато не разбрах, че това е така, защото всяка песъчинка има своя собствена воля и че не иска да падне, защото това за нея е равносилно на смърт. И същевременно падането им беше неизбежно; а и нашият, и отвъдният свят, мислех си, много приличат на този часовник: когато всички живи умрат в едната посока, реалността се преобръща и те оживяват, тоест започват да умират в другата.

Натъжих се, а после забелязах, че песъчинките отдавна са спрели да падат, и си спомних, че трябва да отида при полковника. Бях развълнуван, но ми беше и някак леко на душата; помня, че вървях много дълго към вратата, зад която ме чакаха, макар до нея да имаше само две-три крачки. Хванах бравата, натиснах я и бутнах, но вратата не се отвори. Тогава я дръпнах към себе си, но внезапно забелязах, че не дърпам вратата, а одеяло. Лежах си в леглото, а до мене седеше Митьок. Бях малко замаян.

— Е? Какво стана? — попита Митьок. Изглеждаше странно възбуден.

— Къде? — попитах го, докато се надигах и се мъчех да си спомня какво е станало с мен.

— На реинкарнационното изследване — каза той.

— Ами… — казах и си спомних как се бях опитвал да отворя вратата. — Ами… Нищо не помня.

Кой знае защо, изпитвах самота, все едно вървя през безкрайно голо и пусто есенно поле; беше толкова странно, че забравих за всичко друго, включително и за постоянното през последните месеци предусещане за смъртта — то вече беше изгубило остротата си и беше станало само фон на всичките ми останали мисли.

— Да не си подписал, че няма да разгласяваш държавната тайна? — малко презрително попита Митьок.

— Остави ме на мира — казах му и се обърнах към стената.

— Щото ей сега те довлякоха двама тлъсти прапоршчици с черни раса — продължи той — и викат: „Взимай си египтянина“. Беше се оповръщал целия. Наистина ли не помниш нищо?

— Наистина — казах му.

— Е, пожелай ми късмет тогава — каза той. — Сега е моят ред.

— Късмет — казах му. Много ми се спеше — може би и затова, защото чувствах, че ако заспя достатъчно бързо, като се събудя, ще съм си пак аз.

Чух как вратата скръцна, докато Митьок излизаше, а после вече беше сутрин.

— Кривомазов! При началник полета! — викна някой. Събудих се напълно чак когато се облякох. Леглото на Митьок беше празно и оправено — изобщо не беше лягал; останалите от екипажа седяха на леглата си по потници. Изглеждаха напрегнати, споглеждаха се смутено и дори Иван не пускаше шегички, както правеше всяка сутрин — бяха много глупави, но и много смешни. Нещо се беше случило и по целия път нагоре, до третия надземен етаж, където беше кабинетът на началник полета, се чудех какво ли е. Докато вървях по коридора, примижал от слънцето, чиито лъчи проникваха покрай пердетата — отдавна не бях виждал слънчева светлина, — видях отражението си в едно голямо прашно огледало, смаях се колко съм бледен — като труп — и разбрах, че подвигът ми всъщност е започнал отдавна.

Когато влязох, началник полета стана, стисна ми ръката и попита:

— Как върви подготовката?

— Нормално, другарю началник полет — отговорих му.

Той ме погледна преценяващо, после каза:

— Да, виждам. Виж сега защо те извиках, Омон. Ще ми помогнеш с едно нещо. Вземи този магнитофон — той посочи едно японско касетофонче на бюрото си, — вземи и тези бланки и писалката и отиди в триста двайсет и девета стая, в момента е празна. Разшифровал ли си някога записи?

— Съвсем не.

— Много е лесно. Пускаш магнитофона за малко, спираш го, записваш каквото си чул, после пак го пускаш и така нататък. Ако не разбереш какво се казва от първия път, връщаш пак.

— Разбрах. Разрешете да напусна.

— Разрешавам. Впрочем момент. Мисля, че ще разбереш защо искам точно ти да го направиш. Скоро ще почнеш да си задаваш най-различни въпроси, на които никой там — началник полета посочи пода — няма да ти отговори. И аз бих могъл да не ти отговарям, но според мен е по-добре да си наясно с нещата. Не искам да те измъчват ненужни въпроси. Само че запомни — нито политрукът, нито екипажът не бива да знаят това, което ще научиш след малко. Това, което правя… това е служебно нарушение от моя страна. Както виждаш, дори генералите правят нарушения.

Мълчаливо взех касетофона от бюрото, взех и писалката и няколко жълти бланки — същите като онези от предния ден — и отидох в триста двайсет и девета стая. Щорите на прозорците бяха спуснати, а в центъра все така стоеше познатият ми метален стол с кожените каиши за краката и ръцете, само че сега беше включен с някакви жици към стената. Седнах на малкото бюро в ъгъла, пригладих най-горната бланка и включих касетофона.

— Благодаря, другарю полковник… Много ми е удобно, направо кресло, а не обикновен стол, ха-ха-ха… Разбира се, че съм нервен. Изпит все пак, нали?… Разбрах. Да. Свириденко. Сви-ри-ден-ко.

Изключих касетофона. Това беше гласът на Митьок, но някак странен, все едно към гласните му струни вместо бели дробове бяха включили ковашки мях — говореше напевно и на всяка дума някак издишваше. Върнах лентата, пак натиснах „Р1ау“ и после вече не спирах записа.

— Изпит все пак, нали?… Разбрах. Да. Свириденко. Сви-ри-ден-ко… Не, благодаря, не пуша. Никой в групата не пуши — не бива… Да, втора година. Чак не ми се вярва. Още като момче си мечтаех да летя до Луната… Разбира се, разбира се… Точно така, само хора с чисти сърца… Че как иначе, щом под нас е Земята… За какво на Луната? Не, не съм чувал… Ха-ха-ха, шегувате се, голям шегаджия сте… Тук е доста странно. Е, просто необичайно. Навсякъде ли при вас е така, или само в специалния отдел? Ама колко черепи имате само по полиците, Господи — направо все едно сте си подредили книгите. И с номерца… не, не го казвам в този смисъл. Щом трябва, значи трябва. Експертизи, картотека и така нататък. Разбирам, разбирам. Моля?… Много е запазен… Това в слепоочието от кирка ли е? Да, моите са. Попълвахме още два пъти. Последната проверка е пред Байконур. Да. Готов съм. Ама всичко това най-подробно съм го описал, другарю полковник… Да разкажа за детството си, така ли? Не, благодаря, много ми е удобно… Е, щом трябва. Обаче можете да сложите облегалки за главите като в колите. Иначе възглавничката пада, като мръднеш… Ох, пък аз се чудех защо ви е това огледало на стената. И другото го слагате на бюрото, така ли? Я каква дебела свещ!… От какво? Ха-ха-ха, шегувате се, другарю полковник… Невероятно. Честна дума, за пръв път виждам такава. Чел съм, че може да се направи, но не бях виждал. Невероятно. Като някакъв коридор. Къде? Тук вътре? Божичко, колко огледала, направо като във фризьорски салон. Ама не, не, другарю полковник… Просто баба ми казваше така. Аз съм научен атеист, иначе нямаше да стана летец… Помня, но смътно. Все пак дойдох в Москва на единадесет години, а съм роден в едно малко градче — нали разбирате, има гара, влакът минава през три дни — и това е. Много забутано. Улиците кални и пълни с гъски. Навсякъде пияници. И всичко е сиво — няма значение зима ли е, лято ли е. Две фабрики и кино. Е, и градска градина — обаче там да те е страх да влезеш. Обаче разбирате ли, чуваш бръмчене в небето, вдигаш глава и гледаш. Е, няма да ви обяснявам… И четях, много четях, книгите са ми дали най-хубавите неща в живота ми. Любимата ми е „Мъглявината Андромеда“, разбира се. Много ми повлия. Желязна звезда, представяте ли си… И на една черна-пречерна планета е кацнал радостен съветски звездолет с басейн, около него всичко е осветено в бледосиньо, а отвъд светлината е враждебният живот, него го е страх от светлото и се спотайва в мрака. Разни медузи, не разбрах точно какви са, и освен това един черен кръст — според мене това е намек за поповете. И значи черният кръст се прокрадва в мрака, а на светлото хората се трудят, добиват анамезон. После обаче черния кръст стреля и… Ама се цели право в Ерг Ноор. Обаче Низа Крит се жертва и го спасява. И после нашите си връщат — ядрен удар до хоризонта, спасяват и Низа Крит, хващат главните медузи и ги карат в Москва. Четях и си мислех с какви ли трудности се сблъскват нашите служители в посолствата на запад! Много хубава книга. Помня и една друга. Там имаше една пещера и тя…

— Не-не, пещерата беше после, не пещера, а коридори. Ниски коридори с осаждени от факлите тавани. Понеже воините нощем обикалят с факли да пазят царския син. Уж от акадите, а всъщност от брат му, разбира се… Простете ми, господин началник на северната кула, че го казвам, обаче всички го знаят — и воините, и слугите. Дори езика да заповядате да ми отрежат, пак всеки ще ви го каже. Нали лично царица Шубад докара този гарнизон чак от Мескаламдуг. И значи като тръгва на лов, той винаги минава покрай южната стена и го придружават двеста воини с медни шлемове — на това лов на лъвове ли му се вика? Всички разправят… ама защо? Защо говорите така, господин началник на северната кула, пак ли сте дъвкали петолистник? Да, аз съм Нинхурсаг, жрец на Арата и гравирам печати. В смисъл ще съм жрец и ще гравирам печати като порасна, понеже още съм мъничък… ама защо записвате, нали ме познавате… Нали ми подарихте една юзда с бакърени пулове. Не си ли спомняте? Защо?… Тогава бяхме с Намтура — знаете го, онзи, дето са му отрязали ушите, и той ме учеше как да изрязвам триъгълник. Най-трудното нещо. Първо правиш два дълбоки разреза, после подхващаш от третата страна с широкото длето и… И изведнъж някой дърпа завесата и гледаме — двамина царски стражи. Голяма радост, така казаха. Престолонаследникът вече не бил престолонаследник, а великият цар Абараги и значи трябвало да тръгваме. Намтура чак се разплака от радост, почна да пее нещо на акадски и да си прибира багажа. Аз пък веднага тръгнах към двора, само че първо му казах да си вземе длетата. И излизам на двора, а там — слава на Уршу Победителя! — много воини с факли и светло като посред бял ден… Ама не, не, господин началник на северната кула! Разбира се, че не. От Намтура съм го прихванал, той все така казва… Не, и жертви не съм принасял никога. Няма нужда. Сега съм нун на великия цар Абараги и не може ей така на да ми отрежат ушите, трябва да има царска заповед… Добре де, прощавам ви. И колесниците с биковете вече чакаха. И значи идва господин господарят на мандалата и ми казва — на ти, Нанхурсаг, този кинжал от държавен бронз, вече си голям. И ми даде и чувалче ечемичено брашно — да си свариш каша по пътя, така каза. И гледам аз, из двора обикалят ония с медните шлемове. Велики Уршу, викам си. Тоест велики Ану! Значи Мескаламдуг и Абараги са се помирили… То, ако погледнеш, как така ще се караш с царя, след като всяка негова дума е Ану. И после ми показват колесницата ми и се качвам. Още едно момче имаше — то караше воловете. Не го бях виждал преди това. Носеше сапфирена огърлица, много скъпи сапфири. И кинжал — и на него току-що му го бяха дали. Погледнах към крепостта и даже ми стана тъжно, обаче в този момент се показа Луната и веднага ми стана едно хубаво… И тогава отместиха една плоча в скалата до конюшните и отзад се видя пещера. Изобщо не знаех, че там има пещера. Наистина не знаех… Ако лъжа, подвиг в битка да не извърша! Да де, точно вие бяхте, спомних си. И значи вие, господин началник на северната кула, идвате с два кърчага пиво и ни казвате — от царския брат Мескаламдуг. Със същата поличка бяхте, само шлемът ви беше от мед. И значи ние пихме. Никога дотогава не бях пил пиво. А после другото момче викна нещо, плесна с юздите и влязохме в пещерата. Беше нанадолнище, обаче какво имаше отстрани, изобщо не знам, нали беше тъмно… После ли? После ей ме тук, в кулата ви. Сигурно е от пивото, нали?… Ще ме наказват ли? Ама вие се застъпете, господин началник на северната кула. Кажете какво е станало. Или табличките им дайте поне, нали записахте всичко. У мене е, разбира се… А, не, няма да ви го дам, сам ще го сложа. Кой си дава печата, У… Ану милостиви! Готово. Сериозно ли ви харесва? Сам си го направих. Чак на третия път стана. Това е бог Мардук. Не, не, каква ти ограда, това са старшите богове — гледат го. Застъпете се за мен, господин началник на северната кула, три печата ще ви гравирам. Не, не плача… Ето, спрях вече. Благодаря. Вие сте мъдър и властен мъж, от сърце ви го казвам. На никого не казвайте, че съм плакал… Щото ще кажат — що за жрец на Арата е това, напие се с пиво и реве… Искам, разбира се. Къде? От юг или от север? Понеже цялата ви стена е в огледала. Разбрах… Знам, знам. Когато Нинлил отива да се къпе и после излиза от реката — майка й нали все я предупреждава, обаче тя не слуша, нали — и тогава Енлил я издебва — и хоп! И после отива в Киур и съветът на боговете му казва: Енлил, насилнико, махни се от града! И Нинлил тръгва с него, разбира се… А, не, не ми свети. Другите ли? Е, това вече е после, когато Енлил се прави на салджия, а пък Нинлил е тежка с Нанна…

— …

— Тези тука всъщност са просто различни въплъщения на едно и също нещо. Може да се каже, че Хеката е тъмната, странна страна, а Селена е светлата и прекрасната. Не ги разбирам добре тия неща — е, чувал съм едно-друго в Атина… Бил съм, бил съм. Още по времето на Домициан. Там се бях укрил. Иначе нямаше да сме сега в тази носилка, уважаеми сенаторе… Е, както винаги, за обида на властта. В смисъл — в двора на господаря значи има статуя на принцепса, а до нея са погребани двама роби. Обаче той никога не е имал такава статуя. По времето на Нерва даже ни беше страх да се върнем. Днес обаче няма от какво да ни е страх. Нали принцепсът ни прати за легат самия Плиний Секунд — какви времена дойдоха само, слава на Изида и Серапис! Не току-така… Ама не, почитаеми сенаторе, кълна се в името на Херкулес! От Атина го прихванах, там сега е пълно с египтяни… Много интересни дъсчици имате, восъкът почти не им личи. Лъвските глави от електрон ли са? О, от коринтски бронз?… За пръв път виждам… Е, би трябвало да ме познавате — Секстий Руфив. Освободен роб. Много са удобни носилките, стига и робите да са старателни — седиш си и си пишеш. И лампата ти свети, все едно си в стая, и пиниите можеш да гледаш… Ама вие, дълбокоуважаеми сенаторе, настина виждате в душата на човек. Разбира се, непрекъснато. Е, не съм Марциал, де — просто хабя стилосите… „Песни пея в стихчета небрежни, както ги е пял Катул, и древните. Форума оставих зарад тях, понеже…“ Е, преувеличавам, разбира се, почитаеми сенаторе, но то поезията си е затова. Всъщност станах свидетел в делото на християните тъкмо заради литературата. За да видя легата. Велик човек, велик човек… Е, не точно свидетел. Не-не, всичко е точно така, както съм го написал, този Максим наистина е от Галилея. Събират се нощем в къщата му и вдишват някакъв дим. А после той се качва на покрива само по калиги и почва да кукурига като петел — щом видях, веднага разбрах, че са християни… За прилепите послъгах, разбира се, ама какво толкова. Така или иначе ще ги пратят в гладиаторските галерии. Легатът обаче много ми хареса. Да… Покани ме на масата си, пожела да чуе стиховете ми, похвали ме… А после каза: каня те на вечеря, Секстий. По пълнолуние. Ще пратя да те повикат… И наистина прати. Събрах си всичките свитъци със стиховете — може да ме прати в Рим, така си рекох. Наметнах се с най-хубавия си плащ… А, не, не тога, не съм римски гражданин. Обаче просто излязохме извън града — доста надалече, понеже даже заспах по пътя. И значи будя се и гледам — не мога да разбера във вила ли сме, в храм ли сме, и навсякъде хора с факли. После влизаме вътре — минаваме през къщата и излизаме на двора. И там има маса, наредена с какво ли не, и Луната осветява всичко. Много голяма беше. И робите казват — господарят легат ще дойде след малко, вие си полегнете сега до масата и пийнете вино. Ето там е мястото ви, под мраморното агне. Легнах, взех си чашата — и всички около мене лежат и ме гледат… И мълчат. Какво ли им е казал легатът за стихотворенията ми, питам се… Чак се притесних. А после зад паравана засвириха две арфи и ми стана едно весело — ама направо и аз се учудих. Даже не разбрах как така скочих и почнах да танцувам… След това пък отнякъде се взеха триножници с огън в чашите и някакви хора с жълти хитони. Не бяха наред, ако ме питате — седят и мълчат, а после протягат ръце към Луната и почват да пеят на гръцки… Не, не знам какво, нали танцувах и се смеех. После пък дойде господин легатът — с фригийска шапка, не знам защо, и на нея сребърен диск, и държеше флейта. И очите му светеха. Наля ми още вино и каза: много хубави стихотворения пишеш, Секстий. И почна да ми говори за Луната — ама точно като вас, почитаеми сенаторе… Ха, ама то и вие бяхте там, да. Да бе, пък аз се чудя защо се возим с вас в тази носилка. Дааа… Обаче сега сте с тога, пък тогава бяхте с хитон и с фригийска шапка като на легата. А, и копие държахте, червено, с конска опашка на върха. И не исках да се обръщам с гръб към вас, обаче легатът каза: погледни Хеката, Секстий, а аз ще ти посвиря. И почна да свири — ама съвсем тихичко. И аз значи погледнах, а после вие почнахте да ме разпитвате за тая Хеката и за другата, Селена. Че кога съм се качил пък в носилката? Няма нищо ли? Е, слава на И… на Херкулес, на Аполон и Херкулес… Ами да, дайте си ми ги, нали ги донесох, та да ги прочете легатът. Вие, почитаеми сенаторе, също ли се занимавате с литература? Щото гледам — не спирате да пишете. Ааа, просто така. Хубави стихове обаче. Този час е за тебе — плува Лией и царува в косите ароматната роза. Ама разбира се. Дайте, ще сложа и печата. Е, нищо, резбата ще хване, нищо че восъкът е тънък. Стигаме ли? Ох, благодаря, сенаторе, че то вече и прическата ми отиде. И колко струва едно такова огледало в метрополията? Леле! Че във Витиния човек къща може да си купи с тия пари. И то ли е от коринтски бронз? От сребро ли? Много хубав надпис има…

— …

— Да, чета. Значи… „На лейтенант Волф за Източна Прусия. Генерал Лудендорф.“ Ох, прощавайте, бригаденфюрер, сама се отвори. Много красива табакера, сияе като огледало. През петнайсета вече лейтенант ли сте били? И също летец? Ама моля ви се, бригаденфюрер, направо е неудобно. За три кръста не си струва и да излети човек. Понеже яковете и миговете са много, а Фогел фон Рихтхофен е само един, нали? Ако не беше специалната задача, щях да мухлясам в тая казарма… Да, точно така, „птичка“. Мама чак се разсърдила, като разбрала как е намислил да ме кръсти татко. Обаче Балдур фон Ширах — били приятели с татко — ми посветил цяло стихотворение. Сега го учат в училище… Внимавайте, стрелят от ей онзи прозорец… А, не, стената е дебела… Представям си какво щеше да напише, ако знаеше за специалната задача. Обаче беше направо като в балада. Мислех си, че ни пращат на Западния фронт, и чак в Берлин разбрах всичко. Е, разстроих се, разбира се. Нямат ли си друга работа в „Аненербе“, викам си, та да отзовават летци от фронта… обаче като видях самолета — дево Марийо! Веднага… Нене, бригаденфюрер, просто съм израсъл в Италия. Да. Колко години съм летял, обаче не бях виждал такава красота! Чак после се сетих, че си е Ме-109, обаче с друг мотор и с дълги крила… Ей, значи, лентата се прецака… Не, аз ще го оправя… И значи влизам в хангара и направо ми секна дъхът. Бял, че и лек, и все едно свети в тъмното. Но най-много ме учуди подготовката. Мислех си, че ще ми показват как да се оправям с машината, а вместо това ме карат в „Аненербе“, мерят ми черепа и ми пускат само Вагнер. И каквото и да ги попиташ — мълчат. Та като ме събудиха онази нощ, пак си помислих, че ще ми мерят черепа. Обаче гледам — под прозорците два мерцедеса, и двигателите им работят… Отлично, бригаденфюрер! Точно под купола! Къде сте се научили така… И значи качваме се и тръгваме. После… Да, имаше отцепление, есесовци с факли. И излизаме от гората и виждаме една сграда с колони и летище. Жив човек няма, духа ветрец и Луната свети в небето. Мислех си, че познавам всички летища около Берлин, но това не го бях виждал никога. И самолетът ми значи вече е на пистата и под фюзелажа има нещо бяло такова, като бомба. Обаче не ми дадоха даже да го погледна, а ме поведоха към сградата… Не, не помня. Помня само, че бяха пуснали Вагнер. Казаха ми да се съблека и ме изкъпаха, както се къпе малко дете… Не, гранатите бяха после… И ме намазаха с балсам — много приятна миризма, миришеше на нещо древно. Дадоха ми и униформа — бяла, с всичките ми ордени на гърдите. Това е то, Фогел, викам си, това е то… Цял живот си бях мечтал за нещо такова. И после ония от „Аненербе“ ми казват: качвайте се в самолета, капитане. Там ще ви обяснят всичко. И ми стискат ръката, до един. И аз значи тръгвам. Ботушите ми също бели, да те е страх да стъпиш, понеже ще ги изцапаш, нали… Стигам до самолета, а там… Ама то вие бяхте там, бригаденфюрер, само че не с тоя шлем, ами с оная черна шапка и… И значи вие почнахте да ми обяснявате всичко — излитам на единайсет хиляди, курс — Луната, и натискам червеното копче отляво… Ух, по дяволите… И после ми дадохте белия планшет, после пък кафе с коняк от термоса. И аз ви казвам — не, преди полет не пия, а вие ми казвате строго: ти знаеш ли кой праща това кафе, Фогел? И се обръщам и гледам — ама никога нямаше да го повярвам… Да, като на кино, и кителът същият, двуреден. Обаче с калпак на главата и на гърдите — бинокъл. И мустаците малко по-големи, отколкото на снимките. А може и заради лунната светлина да ми се е сторило така. И ми махна, също както маха по стадионите… И значи изпих кафето, качих се в самолета, сложих си кислородната маска и излетях. И веднага ми стана едно леко-леко — все едно дишам с четири бели дроба. Стигнах единайсет хиляди, насочих се към Луната — наистина беше огромна, половината небе запълваше — и погледнах надолу. И видях нещо зеленикаво, после май някаква река… И натиснах копчето. Обаче ме поднесе надясно и изобщо не помня как съм кацнал… Да се подпиша? Я и вие ми драснете нещо за спомен. Благодаря… Мнозина ли успяха да стигнат до Берлин? Да, разбирам… Е, това е от мазилка и парчета тухли, нали на носа му няма нищо… С тази табакера човек и да се бръсне може, изобщо не му трябва огледало…

— …

— Не-не, не искам повече, другарю полковник. Достатъчно наляхте, когато запалихте свещта… Е, какво друго — четях книги, после си направих телескоп. Изучавах Луната. На един училищен празник даже се бях маскирал като луноход… Много добре си го спомням… А, не, всичките ни празници бяха в делници, после събота даже я изместиха в понеделник… И значи всичките ми съученици се събрали — ама с едни никакви костюми, нали, пък аз се бях маскирал така, че наистина приличах на луноход, като клекна. Те почнаха да си танцуват, а аз постоях малко до вратата, после тръгнах на четири крака из празните коридори. Тъмно, жив човек няма… И значи стигам на четири крака до един прозорец и гледам как през него наднича Луната — и не жълта, ами някак зелена, като Луната на Куинджи, нали я знаете? Закачил съм си я над леглото, изрязах си я от „Работница“. Та точно тогава се заклех, че ще стъпя на Луната… Ха-ха-ха… Е, с ваша помощ, другарю полковник… После какво… после в Зарайск, оттам — тук… Толкова стига ли? Ама разбира се, че знам, другарю полковник, винаги е по-добре да се разберем като хора. Тук ли? Нали няма проблем, че е със синьо? Ами да, де. Протоколът си е протокол… Благодаря. С малинов сироп, ако обичате. Откъде вземате патрончетата за сифона? Макар че… Може ли един въпрос, другарю полковник? Вярно ли, че карат всички лунни образци почва при вас? Не помня точно, някое от момчетата… Виждал съм го само по телевизора… Виж ти!… И колко побира — триста грама? Гледай ти, гледай ти! Благодаря… Много благодаря… Дайте ми още един лист да го загърна по-хубаво… Благодаря. Помня. Надясно по коридора, до асансьора и надолу. Няма да стигна ли? Още действа? Е, елате тогава… И пак сте с калпак… А, не, харесва ми. Като на Будьони — нали тогава са ги носели. Красиво е, само че е някак непривично — няма козирка и… Не, не съм забравил… Защо наляво? И защо държите факла? А… а, да, допускът. По-високо я вдигнете, че стъпалата са стръмни… Като нашите в модула. Ама тук, другарю полк…

Чу се щракване и два гласа, мъжки и женски, запяха:

— И тяхната песен я помнят до днес…

Кратка пауза.

— Тревите зелени — изпя някак въпросително женският глас.

— Зеленият лес — заключи богат баритон.

Изключих касетофона. Хвана ме страх. Спомних си полковника с черното расо и със свирката и хронометъра на гърдите. Никой не задаваше, на Митьок никакви въпроси — той отговаряше на едно тихичко подсвиркване, което от време на време прекъсваше монолога му.