Виктор Пелевин
Омон Ра (12)

12

Като че ли се возех на водно колело през гъст шавар, от който стърчаха огромни телеграфни стълбове; колелото беше странно — не с педали пред седалката, както трябва, ами като че ли преправено от обикновено колело: между двете му дебели и дълги тръби имаше рамка, на която пишеше „Спорт“. Изобщо не беше ясно откъде са се взели всичките тези тръстики, водното колело, че и самият аз. Но това не ме притесняваше. Всичко беше толкова красиво, че просто исках да си карам и да си карам, и да гледам — само това. Особено красиво беше небето — над хоризонта бяха увиснали дълги тесни люлякови облаци, приличаха на звено стратегически бомбардировачи. Беше топло, водата тихичко пляскаше под перките, от запад се чуваха приглушени гръмотевици.

После разбрах, че не са гръмотевици. Просто през равни интервали нещо в мене — или около мене — се разтрисаше, а после главата ми почваше да бучи. След всяко такова разтърсване всичко — и реката, и тръстиките, и небето — като че ли избледняваше. Светът ставаше познат до най-малката подробност, като вратата на нужник, и това ставаше бързо, а после изведнъж забелязах, че съм с колелото вече не сред тръстиките и във водата, и дори не под небето, ами в някакво прозрачно кълбо, което ме изолираше от всичко наоколо. И всеки нов тътен правеше стените на кълбото все по-здрави и по-дебели; през тях се процеждаше все по-малко светлина; и накрая стана съвсем тъмно. И тогава вместо небе над мене се появи таван, светнаха мътни лампи и стените почнаха да променят формата си, приближиха се, огънаха се и се изпъстриха с някакви полици, по които имаше чаши, буркани и разни други стъкларии. А после ритмичното сътресение на света стана това, което беше било още отначало — звънене на телефон.

Бях на седалката на лунохода, стисках кормилото и се бях навел чак до него; бях с ушанка и валенки, кислородната маска висеше на врата ми. Зелената кутия на пода звънеше. Вдигнах слушалката.

— Мърда с мърда! — викна в ухото ми нечий чудовищен бас. — Чий го крепиш там бе, х… скапан?

— Кой се обажда?

— Началникът на ЦУП полковник Халмурадов. Събуди ли се бе?

ЦУП беше Центърът за управление на полета.

— Да.

— Ще те е… в гъза! Шейсет — нула. Действай!

— Слушам, шейсет — нула! — викнах, ухапах устната си до кръв и се вкопчих в кормилото.

— Педераст — чу се в слушалката и после се чуха някакви неразбираеми звуци — явно полковникът говореше с някакви други хора. После нещо избибипка и се чу друг глас, безличен и механичен:

— Пиийсет и девит… пийсет и осим…

Хем ме беше срам, хем не разбирах нищо — бях в такова състояние, когато човек или почва да охка, или да ругае; мисълта, че насмалко не съм направил нещо непоправимо, ме изгаряше. Слушах избухващите в ушите ми числа, мъчех се да разбера какво става и накрая осъзнах, че май не съм направил нищо лошо. Бях бутнал купичката с компота настрани и бях станал от масата, понеже не ми се ядеше. Следващото беше телефонът — и бях вдигнал слушалката.

— Трийстри…

Забелязах, че луноходът е оборудван за полет. Празните преди полички сега бяха пълни — на долните лъщяха консерви свинско в собствен сос „Великата китайска стена“, на най-горната имаше планшет, канче, отварачка и пистолет в кобур, лепнати с лепенка. До левия ми крак имаше червена ламаринена бутилка с надпис „Огнеопасно“, а до десния — алуминиев бидон. Мъничката крушка на стената се отразяваше в него; а под нея беше окачена карта на Луната, на която имаше две черни точки — под долната пишеше „Място на кацане“. На един пирон до картата висеше червен флумастер.

— Шснайсе…

Окулярите бяха черни — така и трябваше да бъде, след като луноходът беше в кожуха на обтекателя.

— Деит… Осим…

„Секундите на предстартовото броене — спомних си думите на другаря Урчагин — са единица, умножена по милионния телевизионен тираж на историята.“

— Три… Две… Ино… Старт.

Някъде далече отдолу се чу грохот, с всяка секунда ставаше все по-силен и скоро надмина всички мислими граници — все едно че стотици чукове блъскаха по железния корпус на ракетата. После тя се раздруса и няколко пъти си натресох главата в стената пред мен — ако не беше ушанката, сигурно щеше да ми се пръсне черепът. Няколко консерви се търкулнаха на пода, после друсна така, че си помислих, че сме катастрофирали — и в следващия момент в слушалката — още ми беше до ухото — се чу:

— Омон! Летиш!

— Напред! — викнах аз. Грохотът премина в равномерно мощно бучене, друсането намаля и стана като люшкане на влак. Затворих, но телефонът веднага пак иззвъня.

— Омон, как си?

Беше Сьома Аникин — на фона на монотонната информация за началото на полета.

— Добре съм — казах. — Обаче защо така изведнъж и…

— Мислехме, че ще отменят старта, понеже не можеха да те събудят. Нали всичко обаче е изчислено — от това зависи траекторията. Звъняха ти, даже пратиха един боец да думка по обтекателя с чук, обаче…

— Ами…

Няколко секунди мълчахме.

— Чуй ме — каза накрая Сьома. — Аз имам още четири минути, не повече — нали трябва да откача степента. С всички се сбогувах, а с тебе… Понеже няма да се видим вече, нали…

Нищо не ми дойде наум. Единственото, което изпитвах, беше неудобство и тъга.

— Омон — пак се обади Сьома.

— Да — казах. — Чувам те. Вече летим, разбираш ли?

— Да — каза той.

— Как си? — попитах го. Разбирах глупостта, дори обидата във въпроса си.

— Нормално. А ти?

— И аз. Ти какво виждаш?

— Нищо. Тук няма люкове. И много бучи.

— И при мене — казах и млъкнах.

— Е — каза Сьома, — време ми е вече. Знаеш ли какво? Като кацнеш на Луната, спомни си за мен, а?

— Ама разбира се — казах му.

— Просто си спомни за Сьома — първата степен. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Обаче на всяка цена трябва да стигнеш и да направиш всичко, каквото трябва, чу ли ме?

— Да.

— Е, сбогом.

— Сбогом, Сьома.

Слушалката прещрака, а после се чу гласът на Сьома — извиси се над пукането по връзката и над рева на двигателите; той пееше любимата си песен:

— Аааа в Африка реките са широки,

аааа в Африка върховете са високи,

и крокодили-хип’потами

и шимпанзета по пижами

а-а… а-а… ааааа

Нещо запращя — все едно късаха хасе — и после се чу сигнал „заето“, но за миг — ако не ми се е сторило — песента като че ли премина във вик. Корабът пак се друсна, подхвърли ме така, че си ударих гърба в тавана и изпуснах слушалката. По това как се промени шумът на двигателите разбрах, че се е включила втората степен. Най-страшното за Сьома сигурно беше било да включи двигателя. Представих си какво му е било — да счупи предпазното стъкло и да натисне червения бутон, като знае, че след секунда огромните дюзи ще блъвнат огън. После си спомних за Ваня и вдигнах телефона, но пак даваше заето. Натиснах го няколко пъти и викнах:

— Ваня! Ваня! Чуваш ли ме?

— Кой е? — обади се той най-после.

— Сьома вече…

— Знам — каза той. — Чух всичко.

— Ами ти?…

— След седем минути — каза той. — Знаеш ли за какво си мисля?

— За какво?

— Ами като бяхме деца… ловяхме гълъби. Вземахме щайга — от онези, от българските домати, знаеш ги, трошим хляб на земята и подпираме щайгата с пръчка, вързана с връв — десетина метра, не повече. И се крием зад някоя пейка или в храстите и като гълъбът влезе, дръпваме връвта и щайгата го захлупва.

— И аз съм го правил — казах.

— Обаче помниш ли как щом щайгата го захлупи, гълъбът почва да се блъска в нея и тя чак подскача?

— Помня — казах.

Ваня не каза нищо.

Вече беше започнало да става студено. И се дишаше по-трудно — след всяко движение трябваше да си поемам дъх, все едно съм качвал стълби на бегом. Посегнах към кислородната маска.

— И друго помня — каза Ваня. — Как дялкахме главичките на кибритени клечки и пълнехме гилзи. Като я натъпчеш и я сплескаш отпред — обаче отстрани трябва да й направиш дупчица — и редиш до нея четири клечки…

— Космонавт Гречка — чу се в слушалката басът, който ме беше събудил преди старта. — Готов за…

— Слушам — отговори Ваня, без да му обръща внимание. — И после увиваш гилзата с конец, още по-добре беше с лепенка, понеже конецът се хлъзга, нали. И като хвърляш бомбичката от седмия етаж, за да гръмне още във въздуха, трябват четири клечки. А ако…

— Прекрати разговорите — каза басът. — Кислородната маска — наложи!

— Слушам… Обаче не трябва да ги драскаш на кибрита, най-хубаво е с фас. Иначе се изместват от дупката…

Не чух нищо друго — само пращене в слушалката. После корабът пак се люшна и се ударих в стената и пак се чу „заето“. Беше се включила третата степен. Просто не можех да осъзная, че приятелят ми Ваня току-що — също така скромно, както всичко, което правеше — е загинал на четиридесет и пет километра над Земята. Не ми беше мъчно — дори напротив, изпитвах някаква еуфория.

И изведнъж забелязах, че губя съзнание. Тоест не че губя, а че идвам в съзнание. Допреди секунда бях държал слушалката до ухото си — и ето че я виждам на пода, главата ми се върти и я гледам тъпо. Допреди миг кислородната маска беше на врата ми — и сега въртя глава да се освестя, а тя е на пода до слушалката. Разбрах, че ми свършва кислородът, сграбчих маската и я притиснах до устата си — и веднага ми олекна, но усетих, че ми е студено. Закопчах всичките копчета и смъкнах ушите на ушанката. Ракетата пак друсаше, но лекичко. Спеше ми се — и макар да знаех, че не бива да заспивам, не можах да издържа — опрях ръце и глава на кормилото и затворих очи.

Сънувах Луната — такава, каквато я рисуваше Митьок като дете: черно небе, бледожълти кратери и далечни назъбени планини. Вдигнала предните си лапи чак до муцуната си, една мечка със Звезда на Герой бавно и плавно вървеше към пламтящото на хоризонта Слънце — от страдалчески озъбената й уста се беше стекла засъхнала струйка кръв. Мечката спря и се обърна към мен. Гледаше ме. Аз също се взрях в застиналите й сини очи.

— И аз, и целият този свят сме просто само нечия мисъл — тихо каза мечката.

Събудих се. Беше съвсем тихо. Някаква част от съзнанието ми очевидно беше поддържала връзка с околния свят и тишината ме беше събудила като звън на будилник. Наведох се към окулярите и видях Земята.

Зачудих се колко ли съм спал — и не можах да разбера. Поне няколко часа: вече бях гладен и погледнах горната лавица — нали там бяха сложили отварачка. Обаче не я видях. Реших, че е паднала на пода, и се наведох да видя, но в този момент иззвъня телефонът.

— Ало?

— Ра, приемам. Омон, чуваш ли ме?

— Тъй вярно, другарю началник полет.

— Всичко е нормално. Имаше една сложност — телеметрията отказа. Не че отказа, нали разбираш, обаче включиха друга система паралелно и основната се скапа. Даже свалихме контрола за две-три минути. Когато не ти стигаше въздух, помниш ли?

Говореше странно — възбудено и бързо. Реших, че сигурно е изнервен, макар да ми мина през ума, че може и да е пиян.

— Обаче как ни изплаши само, Омон! Насмалко да отложим пуска заради тебе — не можехме да те събудим.

— Виноват, другарю началник полет.

— Нищо, нищо. Не си виновен ти. Просто ти бяха дали много приспивателно преди Байконур. Засега всичко върви отлично.

— Къде съм в момента?

— Вече си на работна траектория. Летиш към Луната. Ама ти и ускорението от орбита ли проспа?

— Така излиза. Ото…

— Ото си изпълни задачата. Не виждаш ли, че обтекателя го няма? Направихте обаче две излишни обиколки, понеже той отначало се уплаши и не искаше да включи ракетния блок. После обаче събра кураж и… Ами — прати ти последен поздрав.

— А Дима?

— Дима ли? Дима е добре. Автоматиката на прилуняването на инерционния участък не работи. А, той трябва да направи корекция… Матюшевич, чуваш ли ни?

— Тъй вярно — чу се в слушалката гласът на Дима.

— Значи сега си почиваш — каза началник полета. — Връзка утре в петнайсет нула-нула, после корекция на траекторията. Отбой.

Затворих, долепих очи до окулярите и загледах синия полукръг на Земята. Много бях чел как всички космонавти се възхищавали на планетата ни от космоса. Пишеха за някаква приказно красива омара, че светлините на градовете на тъмната страна приличали на огромни огньове и че на светлата страна се виждали даже реките — обаче да ви кажа, всичко това изобщо не е вярно. От космоса Земята прилича на голям училищен глобус, при това ако го гледаш през запотените стъкла на противогаз. Гледката бързо ми омръзна, отпуснах глава на ръцете си и заспах.

Когато се събудих, Земята вече не се виждаше — можех да видя само размитите от оптиката точици на звездите — далечни и недостижими. Представих си битието на огромното нажежено кълбо, увиснало без никаква опора в ледената пустота на милиарди километри от съседните звезди, тези мънички светещи точици, за които се знае само, че ги има, пък и това не е сигурно, понеже звездата може да умре, но светлината й още дълго ще се носи на всички страни и значи всъщност не знаем нищо за звездите освен това, че животът им е страшен и безсмислен, след като движението им в пространството е предопределено навеки и се подчинява на законите на механиката, които не оставят дори надежда за случайна среща. Но пък нали и ние, хората, мислех си, уж се срещаме, смеем се, тупаме се по раменете и се разделяме, но в нещо като някакво особено измерение, където понякога уплашено надзърта съзнанието ни, също така неподвижно висим в пустотата, където няма горе и долу, вчера и утре, няма надежда да се приближим до някой друг или поне по някакъв начин да проявим волята си и да променим съдбата; ние съдим за това, което става с другите, по достигащия до нас колебливо-лъжлив светлик и цял живот вървим към това, което мислим за светлина, въпреки че източникът й отдавна вече може да не съществува. И още нещо си мислех — че цял живот съм се стремил да се извися над тълпите работници и селяни, военнослужещи и творческа интелигенция, и сега, увиснал в блестящата чернота на невидимите конци на съдбата и траекторията, разбирам, че да станеш небесно тяло е горе-долу същото като да си осъден на доживотен затвор и да изкараш предварителния арест във влак, който върти в кръг по околовръстната, без изобщо да спира.