Виктор Пелевин
Омон Ра (8)

8

Мисля, че повечето московчани много добре знаят какво има под краката им в часовете, когато стоят на опашките в „Детский мир“ или минават с метрото през станция „Дзержинска“. Затова няма да се повтарям. Ще кажа само, че макетът на нашата ракета беше едно към едно и до него можеше да се сложи още един такъв. Интересното е, че асансьорът беше стар, още отпреди войната, и слизаше толкова дълго, че човек можеше да прочете две-три страници.

Макетът беше доста условен, на места скован от най-обикновени дъски, и само работните места на екипажа отговаряха точно на истинска ракета. Беше предназначен за практически занятия, до които двамата с Митьок имахме още доста време, но въпреки това ни настаниха да живеем дълбоко под земята, в просторно помещение с две картини, направени като прозорци, през които да гледаме панорамата на строящата се Москва. Леглата бяха седем и разбрахме, че скоро ще дойдат още хора. От помещението до залата с макета на ракетата беше само три минути пеша по коридора; с асансьора обаче нещата бяха интересни — наистина се спускаше дълго надолу, но нагоре се качваше още по-дълго.

Горе всъщност се качвахме много рядко — повечето време прекарвахме в учебната зала. Полковник Халмурадов ни водеше кратък теоретичен курс за ракетните полети и ни показваше всичко на макета. По време на занятията макетът беше най-обикновено учебно помагало, но „вечер“, когато основното осветление изгасваше, в светлината на бледите настенни лампи понякога за част от секундата се превръщаше в нещо невероятно и отдавна забравено и като че ли ни пращаше последен поздрав от детството.

Ние с Митьок бяхме първите. Останалите колеги от екипажа идваха един по един. Първият беше Сьома Аникин, нисичко набито момче от селата край Рязан; преди да дойде беше служил като моряк. Черната курсантска униформа, която висеше на Митьок като на закачалка, много му отиваше. Сьома беше спокоен и мълчалив и непрекъснато тренираше, както би трябвало да правим всички, въпреки че задачата му беше най-простата и най-неромантичната. Той беше първата ни степен и младият му живот, както би казал Урчагин, който обичаше за по-голяма тържественост да сменя словореда в изреченията, да се прекъсне щеше в четвъртата още минута на полета. Успехът на цялата експедиция зависеше от точността на действията му и дори да сбъркаше ей тоничко, всички ни чакаше бърза и безсмислена смърт. Сьома много се тревожеше й затова тренираше дори след занятията — и беше постигнал нещо като автоматизъм. Клякаше, затваряше очи и почваше да мърда беззвучно устни — броеше до двеста и четирийсет, после почваше да се върти срещу часовниковата стрелка, като на всеки четирийсет и пет градуса размахваше ръце в някакви неразбираеми движения — въпреки че знаех, че отваря ключалките и маха резетата, крепящи първата степен към втората, движенията му всеки път ми напомняха сцена от хонконгски филм; след като извършеше тази сложна манипулация осем пъти, той падаше по гръб и риташе силно нагоре с два крака, за да се отблъсне от невидимата втора степен.

Втората степен беше Иван Гречка — той дойде два месеца след Сьома. Рус синеок украинец. Бяха го взели от трети курс в Зарайск, така че все още не можеше да ходи както трябва. В него обаче имаше някаква душевна яснота, някаква постоянна усмивка към целия свят — и заради това го обичаха всички. Иван и Сьома веднага станаха приятели. Шегуваха се и непрекъснато се състезаваха кой по-бързо и по-добре ще извърши всичко по отделянето на степента. Сьома беше по-пъргав, но пък Иван трябваше да отключи само четири ключалки, така че понякога го побеждаваше.

Третата степен — Ото Плуцис — беше румен замислен прибалтиец, който никога не тренираше с Иван и Сьома в казармата — по цял ден лежеше и решаваше кръстословици в „Червен воин“ (краката му, с винаги лъснати до блясък ботуши, винаги бяха на таблата на кревата). Но щом го видехме как се оправя със закопчалките си на макета, веднага ни ставаше ясно, че ако в ракетата ни има нещо сигурно, това е системата за отделяне на трета степен. Ото беше и малко странен — след вечерна проверка обичаше да разказва идиотски истории от типа на онези, с които децата се плашат по лагерите.

— Веднъж значи една експедиция отива на Луната — говореше той в мрака — и летят. Наближават. И изведнъж люкът се отваря и влизат някакви хора с бели престилки. Космонавтите им казват: „Ние летим към Луната“. А онези с белите престилки отговарят: „Да, да, знаем. Сега спокойно. Сега ще ви сложим по една инжекцийка…“

Или нещо от сорта:

— Първата човешка експедиция на Марс вече наближава планетата. Вече я виждат през илюминаторите. И изведнъж се обръщат и виждат някакъв тип, с червени дрехи и със сатър в ръка. И той значи ги пита: „Къде сте тръгнали на Марс, бе?“

Ние с Митьок още не бяхме допуснати до нашата материална част, но тренировките на момчетата от балистичната група започнаха да се усложняват. За Сьома Аникин нямаше проблеми — височината на подвига му беше четири километра и той просто си обличаше над потника една ватенка. С Иван беше по-сложно — на четиридесет и пет километра, където идваше мигът на безсмъртието му, беше много студено и въздухът беше рядък, така че той тренираше с кожух, валенки и кислородна маска, които му пречеха да се вмъква в тесния люк на макета. На Ото му беше по-лесно — той си имаше специален скафандър с реотани като на електрическа възглавница — бяха му го ушили съветски шивачки челнички от няколко американски пилотски костюма, пленени във Виетнам; скафандърът обаче още не беше готов — нещо се бавеха с реотаните. За да не губи време, Ото тренираше с водолазен скафандър: и до днес все още виждам потното му почервеняло лице зад стъклото на шлема; когато ни поздравяваше, той казваше нещо като „Звайгс!“ или „Цвайкс!“.

Теория на космическата автоматика ни водеха началник полета и полковник Урчагин — редуваха се.

Началник полета се казваше Псадзер Владиленович Пидоренко. Беше роден в украинското селце Пидоренко и ударението в името му беше на първото „о“. Баща му също бил чекист и го беше кръстил на съкращението от „партийно-селскостопански актив на Дзержински район“. Освен това в имената Псадзер и Владилен имаше петнадесет букви, което отговаряше на броя на съветските републики. Въпреки това обаче той не обичаше да се обръщат към него по име и подчинените му го наричаха или „другарю генерал-лейтенант“, или както ние с Митьок — „другарю началник полет“. Той казваше „автоматика“ с такъв замечтано-чист тон, че лубянският му кабинет, където се качвахме да слушаме лекциите, се превръщаше в резонатор на гигантски роял — но макар да повтаряше тази дума почти непрекъснато, не ни даваше никакви технически сведения, а ни разказваше предимно разни битови истории или си спомняше как е бил партизанин в Белорусия.

Урчагин също не ни занимаваше с технически теми. Обикновено люпеше слънчогледови семки, подсмиваше се и ни разправяше разни смешки — вместо хидравличен разпределител например казваше разпърдерител.

И се кискаше. Бях поразен от оптимизма на този човек — сляп, парализиран, прикован към инвалидната си количка, но човек, който продължава да изпълнява дълга си и не престава да се радва на живота. В космическата школа имахме двама заместник-командири по политическата част, понякога зад гърба им ги наричахме политруци — Урчагин и Бурчагин, и двамата полковници, и двамата випускници на висшата военнополитическа школа „Павел Корчагин“; много си приличаха. С нашия екипаж се занимаваше обикновено Урчагин. Двамата имаха обща японска инвалидна количка с електромотор и затова когато единият провеждаше възпитателната работа, другият мълчаливо и неподвижно лежеше на леглото в мъничката им стаичка на петия етаж — с униформа, завит до кръста с одеяло, скриващо подлогата от погледите на околните. Спартански обзаведената стая, планшетът за писане с тесните прорези в картона, който се слагаше върху него, неизменната чаша силен чай на масичката, бялото перденце и фикусът — всичко това ме трогваше почти до сълзи и в тези минути аз вече не си мислех, че всички комунисти са хитри, подли и пресметливи хора.

Последен от екипажа пристигна Дима Матюшевич, който отговаряше за лунния модул. Беше много затворен и въпреки че беше още млад, беше съвсем побелял; странеше от нас и знаехме само, че е бил военен. Като видя над леглото на Митьок репродукции на картините на Куинджи от списание „Работница“, той закачи над своето един лист, на който беше нарисувано мъничко птиче и с големи букви пишеше:

Идването на Дима съвпадна с въвеждането на нова учебна дисциплина. Наричаше се „Силни духом“, също като един филм. Не беше точно учебен предмет в същинския смисъл на думата — просто идваха хора, чиято професия беше подвигът; и ни разказваха за живота си без никакъв патос; думите им бяха съвсем прости — и затова самата природа на героизма извираше сякаш от ежедневието, от битовите подробности, от студения ни сивкав въздух.

От всички силни духом най-добре си спомням о.з. майора Иван Трофимович Попадия. Смешно име. Беше висок — истински руски богатир (прадедите му се били край река Калка), с цял куп ордени на гърдите, с червено лице и врат, целият в бели белези и с превръзка на лявото око. Съдбата му беше наистина необикновена: беше започнал работа като най-обикновен гонач в едно ловно стопанство, в което ходели на лов партийни и правителствени ръководители — работата му била да подкарва глиганите и мечките към засадите на ловците. Веднъж обаче станала беля — един глиган разпорил с бивните си причакващия го зад някаква бреза член на правителството. Докато го откарат в болницата, членът умрял и висшите държавни органи се събрали на заседание и решили ловът на диви животни да се забрани. Необходимостта от лов обаче не отпаднала съвсем и един ден Попадия бил извикан в партийния комитет на ловното стопанство, обяснили му всичко и му казали:

— Не можем да ти заповядаме. А и да можехме, нямаше да го направим. Но въпросът е много важен. Помисли си. Не те караме насила.

Попадия мислил цяла нощ — а сутринта отишъл в партийния комитет и казал, че е съгласен.

— Знаех, че ще се съгласиш — казал секретарят.

Дали на Иван Трофимович бронирана жилетка, каска и една глиганска кожа и той започнал новата си работа — работа, която спокойно може да се нарече всекидневен подвиг. Първите дни го било малко страх, особено за голите му крака, но после свикнал, пък и членовете на правителството, които знаели каква е работата, гледали да го стрелят в защитените от жилетката ребра — под нея, за по-мекичко, Иван Трофимович си обличал анцуг. Понякога естествено някои окьоравели ветерани от ЦК не улучвали където трябва и тогава Иван Трофимович излизал в болнични — в болницата прочел много книги, включително любимата си, спомените на Покришкин. Колко опасна е била професията му — като на бойното поле, — можем да съдим дори по това, че всяка седмица се налагало да му сменят пробитата от куршуми партийна книжка, която неизменно носел във вътрешния джоб на кожата. Когато бил в болнични, задълженията му изпълнявали други гоначи и горски, сред които и синът му Марат, но все пак най-опитен бил Иван Трофимович и именно на него поверявали най-отговорните задачи, понякога дори не го пускали на терена, ако например идвал някой дребен областен секретар (Иван Трофимович винаги в такива случаи се сърдел, също като Покришкин, когато не му давали да излита с полка си). Но трябвало да го пазят — и той заедно със сина си изучавал навиците и гласовете на дивите обитатели на гората — мечки, вълци и глигани — и повишавал майсторството си.

А след това в столицата на Родината ни пристигнал американският политик Кисинджър. Водели се изключително важни преговори и много неща зависели от това дали ще може да се подпише предварително споразумение за намаляване на броя на ядрените оръжия — още по-важно било това, защото ние никога не сме ги имали, а пък врагът не бивало да научи това. Така че Кисинджър бил омайван на най-високо държавно равнище и били задействани всички служби — когато разбрали например, че харесва нисичките тлъстички брюнетки, му пуснали четири точно такива лебеда по езерото на Болшой театър и той ги гледал от правителствената ложа и очилата му с рогови рамки попроблясквали.

Споразуменията се сключват най-лесно на лов и затова го попитали какво обича да ловува. Може би с цел някакъв политически намек той казал, че обича да ходи на лов за мечки, и бил доста учуден и дори уплашен, когато на другата сутрин наистина го закарали на лов. По пътя му казали, че гоначите са прекарали два мечока почти на пусията.

Двата мечока били комунистите Иван и Марат Попадия, най-добрите спецгорски в ловното стопанство. Високият гост повалил Иван Трофимович още с първия изстрел, още щом двамата с Марат излезли с ръмжене от гората, изправени на задните си лапи; закачили Иван Трофимович за специално приспособените халки на краката и го извлекли до джипката. Американецът обаче не могъл да улучи Марат, макар да стрелял почти от упор и макар Марат да вървял колкото може по-бавно, разкрил широките си гърди пред американските куршуми. И изведнъж станало нещо съвсем неочаквано — пушката на презокеанския гостенин дала засечка, той я хвърлил в снега и се хвърлил срещу Марат с нож в ръка. Една истинска мечка естествено веднага би се справила с такъв пишман ловец, но Марат знаел отговорностите и задълженията си и затова само вдигнал лапи и заръмжал с надеждата да подплаши американеца. Той обаче — пиян ли бил, или го била обзела безразсъдна смелост — скочил напред и наръгал Марат в корема; тънкото острие минало през пластинките на бронираната жилетка и Марат паднал възнак. И всичко това пред очите на баща му, който лежал само на няколко метра от тях. Довлекли Марат при Иван Трофимович и той разбрал, че синът му все още е жив — Марат тихо стенел. Кръвта по снега не била изкуствена, от специалните балончета, ами си била съвсем истинска.

— Дръж се, синко! — прошепнал Иван Трофимович и преглътнал сълзите си. — Дръж се, момчето ми!

Кисинджър буквално подскачал от радост и предложил на придружаващите го официални лица да пийнат „на месо“, точно така казал, и после да подпишат договора. Сложили върху Марат и Иван Трофимович почетната дъска, на която ги имало и техните снимки, и направили импровизирана маса. Всичко, което виждал Иван Трофимович през следващия един час, било нечии крака; всичко, което чувал — пиянски приказки и ломотенето на преводача; танцуващите на масата американци направо му изкарвали въздуха от гърдите. Когато се мръкнало и компанията си тръгнала, договорът бил подписан, а Марат бил мъртъв. Тъничка струйка кръв се стичала от пастта му на синия вечерен сняг, а на кожата му под лъчите на луната светела окачената му от главния егер Златна звезда. Цяла нощ лежал бащата до мъртвия си син и плакал, без да се срамува от сълзите си.

Започнах да разбирам по нов начин отдавна изгубилите всякакъв смисъл писнали ни думи „В живота винаги има място за подвиг“, които всяка сутрин ме гледаха от стената на учебната зала. Те не бяха романтична глупост, а точна и трезва констатация на факта, че нашият съветски живот не е последната инстанция на реалността, а само нещо като нейно преддверие. Не знам дали го обяснявам ясно. Някъде в Америка например на някой тротоар между пръсната витрина и подпален плимут няма и не може да има подвиг — ако точно тогава оттам не мине някой съветски разузнавач, разбира се. А в СССР, край също такава витрина и на също такъв тротоар — но само в пред- или следвоенно време — се отваря вратата към подвига, но не се отваря видимо, външно, а вътре, в самата човешка душа.

— Браво — каза Урчагин, когато споделих тези си мисли с него. — Само че внимавай. Вратата към подвига наистина се отваря навътре, но самият подвиг се извършва отвън. Не изпадай в субективен идеализъм. Иначе гордият ти път към висините ще секне веднага, само за секунда.