Виктор Пелевин
Омон Ра (7)

7

— Другарю полковник!…

— „Другарю полковник!“ — присмя ми се той. — Нали в Зарайск те попитаха съвсем ясно — готов ли си да дадеш живота си? Не помниш ли какво отговори?

Седях на един метален стол, завинтен за пода в средата на стаята; ръцете ми бяха вързани за страничните облегалки, а глезените — за краката му. На прозорците имаше щори и решетки, в ъгъла имаше малко бюро с телефон без шайба. Срещу мен в инвалидната си количка седеше полковник Урчагин; говореше ми с усмивка, но разбирах, че е съвсем сериозен.

— Ама разберете, другарю полковник, аз съм най-обикновен човек. Вие ме мислите за някой… Аз изобщо не съм такъв…

Количката на Урчагин забръмча, дойде до мен и спря.

— Чакай, Омон — каза полковникът. — Чакай да се разберем. Ти как си мислиш — с чия кръв е напоена цялата ни земя? С някаква специална ли? С кръвта на някакви специални хора?

Вдигна ръка, опипа лицето ми и после ме удари с малкия си корав юмрук по устата — не силно, но така, че да я разкървави.

— Точно с такава кръв е напоена. С кръвта на младежи като тебе…

Потупа ме отстрани по врата.

— Не се сърди. Аз сега съм ти вместо баща. И с каиша мога да те напердаша, ако реша. Какво ми се сучеш като гимназистка?

— Не се чувствам готов за подвиг, Бамлаг Иванович — казах и облизах кръвта. — Тоест чувствам, че не съм готов… По-добре да се върна в Зарайск и…

Урчагин се приближи към мен, погали ме нежно по врата и каза тихо:

— Голям глупак си, Омка. Разбери едно — същината на подвига е в това, че винаги го извършват неподготвени за това хора, защото подвигът е такова нещо, за което не можеш да се подготвиш. Може, разбира се, човек да се научи да тича бързо към амбразурата, може да се научи и да скача и да я затиска с гърди, на всичко това ви учим, но не може да се научи на духовната същност на подвига, подвигът може само да се извърши. И колкото повече ти се е живеело преди него, толкова по-добре за подвига. Подвизите, дори незнайните, са необходими на страната — те подхранват онази сила, която…

Чух грачене и зад щорите се мярна сянка на птица. Полковникът млъкна, замисли се, после включи моторчето на количката си и излезе в коридора. Вратата се хлопна, а след минутка отново се отвори и влезе един жълтокос лейтенант от ВВС с парче маркуч в ръка. Лицето му ми беше познато, но не можех да се сетя откъде.

— Не ме ли позна? — попита той.

Поклатих глава. Той седна на бюрото, разклати обутите си в лъснати черни ботуши крака и си го спомних — лейтенантът от Зарайск, който беше изкарал леглата ни на плаца. Дори почти си спомних и фамилното му име.

— Лан… Лан…

— Ландратов — каза той и огъна маркуча с две ръце. — Пратиха ме да си поприказвам с теб. Урчагин ме прати. Я ми кажи, ти наистина ли искаш да се върнеш в „Маресиев“?

— Не че искам да се върна там — казах му. — Не искам да ходя на Луната. Не искам да извършвам подвиг.

Ландратов изхъмка и се тупна с ръце по корема и по бедрата.

— Не искаш, така ли? Да не си мислиш, че ще те пуснат ей така? Или че ще те върнат в школата? А дори и да те върнат, представяш ли си какво е да станеш за пръв път от леглото с патерици? Или как всичко преди дъжд те боли?

— Не — отговорих.

— Или си мислиш, че като ти зараснат раните, ще е по-хубаво? Миналата година съдихме двама за измяна на Родината. В четвърти курс почват занятия на тренажор — знаеш ли какво е тренажор?

— Не.

— Горе-долу същото като в самолет. Седиш в кабината, таблото е пред теб, лостовете, всичко — само че гледаш в един телевизионен екран. Та значи тези двамата вместо да отработват имелмани, тръгват на запад — и не отговарят и по радиото, гадовете му с гадове. И после значи ги вадят и ги питат — какво бяхте намислили, другари курсанти? И на какво разчитахте? Те мълчат. Вярно, единият после каза, че искал да го усети, да го изпита — за мъничко поне…

— И какво стана с тях?

Ландратов силно удари с маркуча по бюрото.

— Какво значение има това? Важното е, че човек и тях може да ги разбере. Нали непрекъснато се надяваш, че в края на краищата ще те пуснат да летиш. Така че когато ти кажат истината… На кого си изтрябвал без крака, бе? Пък и самолетите ни са само няколко, пускаме ги покрай границите, та да ги снимат американците. И освен това…

Ландратов млъкна.

— Какво „освен това“?

— Няма значение. Едно ще ти кажа — не си мисли, че след „Маресиев“ ще цепиш облаците с изтребител. В най-добрия случай ще те пратят в някой танцов ансамбъл на противовъздушната отбрана. Или ще танцуваш „Калинка“ по ресторантите. Една трета от курсантите се пропиват, другата трета — дето не им е успешна операцията — се самоубиват. Между другото, как се отнасяш към самоубийството?

— Ами… — казах — не съм мислил.

— Аз пък съм мислил. Особено във втори курс. И особено един път, когато по телевизията даваха Уимбълдън — бях дежурен в клуба, с патериците. Много мъчно ми стана. Обаче ми мина. Разбираш ли, трябва просто да вземеш решение и после става по-лесно. Така че внимавай да не се поддадеш на нездрави мисли. По-добре си мисли колко интересни неща ще видиш на Луната. Понеже тия гадове така или иначе няма да те пуснат жив. Вземи се съгласи, а?

— Ти май не ги обичаш много — казах му.

— За какво да ги обичам? Че те само лъжат. Между другото, когато говориш с началник полета, не споменавай нищо за смърт или за това, че ще летиш на Луната. Ще говориш само за автоматиката, разбра ли ме? Защото иначе пак ще си приказваме в тази стая. Това ми е работата.

Ландратов размаха маркуча, извади пакет „Полет“ и запали цигара. После каза:

— Пък приятелят ти се съгласи веднага.

Когато излязох, ми се виеше свят. Вътрешният двор, отделен от града с огромния сиво-кафяв квадрат на сградата, приличаше на част от подмосковско селце, изрязана и пренесена тук: имаше и олющена дървена беседка, и лост от две релси и една тръба, на който беше преметната зелена пътека — някой я беше тупал и я беше забравил; имаше градинки, кокошарник и спортна площадка, имаше няколко маси за тенис и десетина заровени до половината в земята и боядисани автомобилни гуми, които ми напомниха снимките на Стоунхендж. Митьок седеше на една пейка до вратата; отидох до него, седнах, протегнах крака и погледнах черните си униформени панталони, натикани в ботушите — кой знае защо, след разговора с Ландратов ми се струваше, че краката вътре не са моите.

— Може ли всичко това да е вярно? — тихо попита Митьок.

Свих рамене. Не знаех какво точно има предвид.

— Добре де, за авиацията мога да го повярвам — продължи той. — Обаче за атомното оръжие… През четирийсет и седма все още е имало два милиона политзатворници и са можели да правят каквото си щат. Обаче сега нямаме толкова, а пък атомното оръжие всеки месец трябва да…

Вратата, през която току-що бях излязъл, пак се отвори и на двора излезе полковник Урчагин с инвалидната си количка; спря и завъртя няколко пъти глава, за да се ослуша. Разбрах, че ни търси, за да добави още нещо към казаното, но Митьок млъкна и Урчагин очевидно реши да не приказва с нас. Електромоторът забръмча и полковникът подкара количката към отсрещната част на сградата; докато минаваше покрай нас, се усмихна, обърна глава и сякаш погледна в душите ни с добрите си невиждащи очи.