Виктор Пелевин
Омон Ра (13)

13

Летяхме със скорост два и половина километра в секунда. Инерционната част на полета беше приблизително три денонощия, но имах чувството, че летим поне седмица. Сигурно защото Слънцето минаваше пред оптиката по няколко пъти на ден и всеки път се любувах на невероятно красиви изгреви и залези.

От огромната ракета беше останал само лунният модул, който се състоеше от степента за корекция и спиране, в която беше Дима Матюшевич, и спускаемият апарат, тоест луноходът. За да не харчим гориво излишно, обтекателят беше отделен и луноходът сега беше в открития космос. Лунният модул летеше всъщност със задницата напред, с главната дюза към Луната, и постепенно започна да ми прилича с нещо на прохладния лубянски асансьор, който от механизъм за спускане под земята се беше превърнал в приспособление да се качиш на земята. Отначало лунният модул се издигаше и издигаше над Земята, а после постепенно стана така, че вече падаше на Луната. Но имаше и разлика. Когато бях в асансьора, се качвах и слизах с главата нагоре. А от земна орбита излетях с главата надолу и чак после, след едно денонощие полет, се оказа, че вече съм с главата нагоре и все по-бързо и по-бързо падам в някакъв черен кладенец, вкопчен в кормилото на колелото, и очаквам несъществуващите му колела беззвучно да тупнат на Луната.

Имах време да си мисля за подобни неща, защото засега нямах никаква работа. Често ми се искаше да си поприказвам с Дима, но той непрекъснато беше зает с разни сложни операции за коригиране на траекторията. От време на време вдигах слушалката и чувах как говори с инженерите от ЦУП:

— Четирийсет и три градуса… Петдесет и седем… Отклонение… Поправка…

Слушах го, после затварях. Доколкото знаех, задачата на Дима беше да засече с един от оптичните уреди Слънцето, с друг — Луната, да измери не знам какво си и да предаде резултатите на Земята, където трябваше да сравнят реалната траектория с първоначалната и да изчислят коригиращия импулс на двигателите. Ако можеше да се съди по това как на няколко пъти рязко се друснах на велосипеда, Дима се справяше със задачата си.

Когато друсането спря, изчаках половин час, вдигнах слушалката и казах:

— Ало? Дима?

— Да — отговори той както винаги кратко и сдържано.

— Коригира ли траекторията?

— Май да.

— Трудно ли беше?

— Нормално.

— А бе, искам да те питам — казах му, — къде ги научи тия градуси? Не сме ги минавали на занятията.

— Две години бях в ракетно-стратегическите — каза той. — Системата е същата, само че се ориентираш по звездите. И без радиовръзка — смяташ си всичко сам на калкулатора. Сбъркаш ли, отиваш на кино.

— А ако не сбъркаш?

Дима не отговори.

— Като какъв служеше?

— Оперативен дежурен. После станах стратегически.

— Какво значи това?

— Всъщност нищо. Ако си в оперативно-стратегическа ракета, си оперативен. Ако си в стратегическа — значи си стратегически.

— Тежко ли беше?

— Нормални дежурства. Един ден работиш, три почиваш.

— Значи затова си побелял… Всичките ли сте побелели?

Дима пак не отговори.

— Понеже отговорността е голяма, нали?

— Не. Става от учебните пускове — неохотно каза той.

— Какви учебни пускове? А, когато на последните страници на вестниците пишат с мънички буквички да не се влиза в еди-кой си квадрант, тези ли?

— Да.

— Те чести ли са?

— Зависи. Обаче всеки месец хвърляш чоп. Дванайсет пъти годишно. Ескадрилата е двайсет и пет души. И побеляваме.

— Ами ако не искаш да хвърляш чоп?

— То само така се казва. Всъщност преди учебния пуск закапечето дава на всички затворен плик. И чопът ти е там, ако ме разбираш.

— И не можеш да откажеш?

— Не можеш. Можеш само да напишеш молба да те приемат в отряда на космонавтите. Обаче трябва да извадиш голям късмет.

— И вадите ли го?

— Е, аз нали го извадих.

Дима явно не искаше да говори, така че затворих.

Следващия път му се обадих, когато до спирането оставаха само няколко минути. Срам ме е да го кажа, но ме беше овладяло безчовечно любопитство дали Дима ще се промени пред… А бе исках да проверя дали ще е също така сдържан като в предишния ни разговор, или близкият край на полета ще го е направил по-разговорчив. Така че вдигнах слушалката и казах:

— Дима? Омон се обажда.

И чух:

— Звънни след две минутки! Радиото работи ли ти? Бързо го пусни!

И затвори. Говореше развълнувано и реших, че предават нещо за нас. По „Маяк“ обаче свиреше музика — чух само края на синтезатор — и после тишина. Чу се сигналът за точно време и разбрах, че някъде в Москва било не знам колко си часът. Изчаках мъничко и пак вдигнах слушалката.

— Чу ли? — все така развълнувано попита Дима.

— Чух — казах. — Обаче само края.

— Позна ли го?

— Не — признах си.

— „Пинк Флойд“ бе! „One of These Days“.

— Да не е поздрав към някой трудов колектив?

— Е, чак пък толкова — изпръхтя Дима. — Това е сигналът на програма „Наука“. От „Meddle“. Абсолютен ъндърграунд.

— Обичаш „Пинк Флойд“, така ли?

— Че как! Целия го бях събрал. Ти не ги ли обичаш?

За пръв път го чувах да говори така развълнувано.

— Е, обичам ги — казах. — Обаче не всичко. Има една плоча с крава…

— „Atom Heart Mother“ — каза Дима.

— Нея я харесвам. И онази другата, двойната, дето седят на двора и на стената има картина на същия двор и…

— „Ummagumma“.

— Може. Не знам. Обаче онова там изобщо не е музика.

— Точно така. Това са лайна с говна, не е никаква музика! — кресна в слушалката нечий глас и ние с Дима млъкнахме.

— А бе музика си е — каза накрая Дима. — Истинска музика. Накрая нали са записали пак „Sauseful of Secrets“. Тембърът е различен, не е като в „Nice Pair“. Вокалът също. И пее Гилмър.

Не го знаех.

— И кое най ти харесва от „Atom Heart Mother“? — попита Дима.

— На втората страна има две песни… знаеш ги. Едната е само с китара, бавна… Втората е с оркестър. Много ми харесва. Там та-та-та-та-та-та-та-та там-трам тра-та-та…

— А, ясно — каза Дима. — „Summer Sixty Eight“. Другата е „If“.

— Сигурно — казах. — А на тебе коя плоча ти е любимата?

— Аз нямам любими плочи — надменно каза Дима. — Обичам музиката, а не плочите. От „Meddle“ например харесвам първото парче. За ехото. Направо се разплаквам, като го чуя. С речник съм го превеждал. Ал-ба-трос… и така нататък… And help me understand the best I can…

Дима преглътна и млъкна.

— Ама ти май добре знаеш английски — казах му.

— Знам. И в ракетните ми го казваха. Закапечето. Не е там въпросът, разбираш ли? Номерът е, че така и не намерих една плоча. През последната отпуска специално ходих до Москва, четиристотин рубли носех в джоба. Обикалях къде ли не — никой изобщо не беше чувал за нея.

— Коя е тая плоча?

— Сигурно не я знаеш. Музика към един филм. „Забриски пойнт“. Зи-ей-би-ар-ай-ес-кей-ай-и. „Zabriskie Point“.

— А, знам я — казах. — Имам я. Само че не на плоча, а на запис. Нищо особено… Дима, ти… Защо млъкна? Ей, Дима!

В слушалката се чуваше само пукане. Накрая Дима попита:

— На какво прилича?

— Как да ти кажа… — Замислих се. — „Море“ слушал ли си?

— Да. Само че не е „Море“, а „More“.

— Ами горе-долу същото. Обаче без да пеят. Най-обикновен саундтрак. Значи щом си слушам „Море“, си слушал и нея. А бе „Пинк“, бе — саксофон и синтезатор. Втората стра…

Слушалката изпращя и главата ми направо щеше да се пръсне от рева на Халмурадов:

— Ра, стига сте дрънкали! Нямате ли си работа? Подгответе автоматиката за меко кацане!

— Стига вече де, отдавна е готова! — викна Дима.

— Тогава започнете ориентацията на оста на спирачния двигател по лунната вертикала!

— Добре.

Погледнах в космоса и видях Луната. Вече беше съвсем близо — и картината пред очите ми щеше да напомня флага на Петлюра, ако горната й част не беше черна, а синя. Телефонът пак иззвъня. Пак беше Халмурадов.

— Внимание. На „три“ включваш спирачния двигател!

— Разбрано — отговори Дима.

— Едно… две…

Затворих.

Двигателят се включи. Всичко се тресеше, залитнах към стената и си ударих рамото, после се натресох с гръб в тавана, чу се грохот — и разбрах, че Дима вече е отишъл в безсмъртието: без да се сбогува. Не му се разсърдих — ако не се броеше последният ни разговор, той винаги беше мълчалив и навъсен, пък и кой знае защо, ми се струваше, че докато е седял по цяло денонощие в своята междуконтинентална балистична, е научил нещо специално, нещо, което завинаги му е дало правото и да не се здрависва, и да не се сбогува.

Пропуснах момента на кацането. Друсането и грохотът просто спряха, погледнах през окулярите и видях същата тъмнина като преди старта. Отначало си помислих, че е станала авария, но после си спомних, че беше планирано да кацна в лунната нощ.

Зачаках — и аз не знам какво — и после телефонът пак звънна.

— Халмурадов се обажда — чу се в слушалката. — Всичко наред ли е?

— Тъй вярно, другарю полковник.

— Ей сега ще се включи телеметрията — каза той — и ще се спуснат направляващите. Щом стигнеш повърхността — докладваш. Обаче дръж контра, нали?

И добави малко по-тихо, встрани от слушалката:

— Унд-дер-хрунд, мамицата ви!

Луноходът се люшна и отвън се чу глух тътен.

— Напред — каза Халмурадов.

Това може би беше най-тежката част от задачата ми — трябваше да се спусна по две тесни релси, опрени в лунната повърхност. Имаха специални ръбове, така че луноходът не можеше да се обърне, но все пак оставаше опасността едната да е стъпила на някой камък и тогава можеше да се килне и да стане белята. Завъртях педалите и скоро усетих, че тежката машина тръгва надолу. Ударих контра, но набралата инерция тежка машина ме повлече надолу; внезапно нещо изтрака, контрата се скапа, краката ми със страшна скорост завъртяха няколко пъти педалите на обратно; луноходът неудържимо се плъзна надолу, люшна се и спря на осемте си колела.

Бях на Луната. Но не изпитвах никакви въодушевени емоции — просто мислех, че трябва да закача веригата. И тъкмо когато я закачих, телефонът иззвъня. Беше началник полета. Говореше официално и тържествено.

— Другарю Кривомазов! От името на целия команден състав на ГлавЦУП, който в момента е при мен, ви поздравявам с прилуняването на съветската автоматична станция „Луна-17Б“!

Чуха се ръкопляскания и гърмежи и разбрах, че отварят шампанско. Чух и музика — някакъв марш; беше като далечен фон на пукота на тапите в слушалката.