Виктор Пелевин
Омон Ра (1)

1

Омон^[1] не е от най-често срещаните имена и не е и от най-хубавите. Така ме е кръстил баща ми, който цял живот беше работил в милицията и искаше и аз да стана милиционер.

— Разбери, Омка, — често ми казваше той, като си пийнеше — да влезеш в милицията с такова име, пък и в партията ако влезеш…

Въпреки че от време на време му се налагаше да стреля по хора, татко беше незлобив човек, с весел и отзивчив характер. Много ме обичаше и се надяваше, че поне аз ще постигна в живота онова, което не беше успял да постигне той. А той искаше да му дадат вилно място край Москва и да почне да гледа цвекло и краставици — не за да ги продава на пазара или да ги яде, макар че и това също, а просто да се съблече до кръста, да копае с лопатата, да гледа как мърдат червеите и другите подземни гадинки, да бута през цялата вилна зона колички с тор и да спира пред съседските портички да си поприказва. Когато разбрал, че мечтата му няма да се сбъдне, той започнал да се надява, че поне един от братята Кривомазови (по-големият ми брат Овир^[2], когото татко мислел да прави дипломат, умря от менингит в четвърто отделение и помня само, че имаше една продълговата бенка на челото) ще живее щастливо.

Плановете на баща ми за мен не ми вдъхваха особено доверие — понеже той беше партиен член, името му си беше хубаво — Матвей, но всичко, което постигна, беше една мижава пенсийка и самотно старческо пиянство.

Мама почти не я помня. Помня само как татко, пиян и в униформа, се мъчи да извади пистолета от кобура си, а тя, разчорлена и разплакана, го държи за ръцете и вика:

— Матвей, стига вече!

Тя умря, когато бях съвсем мъничък, и ме отгледа леля; при татко ходех само в неделя. Той вечно беше червен и подпухнал, на мазната му кабинетна пижама беше закачен — накриво — орден, с който той много се гордееше. В стаята му миришеше гадно, а на стената беше лепната репродукция от „Сътворението на света“ на Микеланджело — брадатият Господ летеше над полегналия по гръб Адам и му подаваше ръка. Тази картина въздействаше доста странно на татко и очевидно му напомняше нещо от миналото. Обикновено сядах на пода и си играех с едно тенекиено влакче, а той хъркаше на разпънатия диван. От време на време се будеше, присвиваше очи насреща ми, после се подпираше с една ръка на пода, протягаше ми другата, цялата във вени, и аз трябваше да я стисна.

— Кой си ти бе, момче?

— Кривомазов — отговарях аз и се мъчех да се усмихна подлизурски, и той ме галеше по главата и ми даваше бонбони; правеше го толкова механично, че дори не ми беше отвратително.

За леля не мога да кажа почти нищо — тя беше абсолютно равнодушна към мен и гледаше да ме праща по пионерски лагери и на занималия — между другото, чак сега оценявам красотата в значението на последната дума.

От детството си съм запомнил само онова, което беше свързано с мечтата за небето, така да се каже. Животът ми, разбира се, не почна с нея — още много преди това в него имаше една дълга светла стая, пълна с други деца и с големи пластмасови кубчета, разхвърляни по пода; имаше и едни хлъзгави от лед стъпала — на някаква пързалка, — по които бързах да се кача; имаше и някакви напукани боядисани гипсови млади тръбачи — те бяха на двора, имаше и много други неща. Но едва ли може да се каже, че всичко това съм го видял аз: в ранното детство (както може би и след смъртта) човек върви на всички страни едновременно и затова можем да приемем, че още го няма; личността се ражда по-късно, когато се привържеш към определена посока.

Живеех близо до кино „Космос“. Над квартала господстваше метална ракета, вдигната на стесняващ се стълб титаниев дим, който приличаше на забит в земята огромен ятаган. Странно, но като личност започнах да се оформям не от тази ракета, а от дървения самолет на детската площадка до блока. Не беше точно самолет, а къщичка с две прозорчета и когато я бяха поправяли, й бяха заковали няколко дъски от съседната ограда за крила и опашка, бяха я боядисали зелена и я бяха изрисували с няколко големи червеникавокафяви звезди. Вътре можехме да се набутаме поне трима, а имаше и мъничко таванче с триъгълно прозорче, което гледаше към стената на военното окръжие — според негласно детско споразумение таванчето се водеше пилотска кабина и когато ни улучеха и самолетът падаше, първи скачаха онези във фюзелажа и чак накрая, когато земята вече с рев се носеше към нас, пилотът можеше да ги последва — ако успееше, разбира се. Винаги настоявах аз да съм пилотът и дори се научих да виждам небе и облаци и как земята се плъзга под нас вместо тухлената стена на окръжието, от чиито прозорци надничаха космати теменужки и прашни кактуси.

Много обичах филмите за летци; с един от тях е свързано едно от най-силните изживявания през детството ми. Веднъж, в една космически черна декемврийска вечер, включих телевизора на леля и видях на екрана да поклаща крила самолет с нарисувано на фюзелажа асо пика и кръст. Наведох се по-близо до екрана и на него веднага изникна пилотската кабина: зад дебелите стъкла се усмихваше нечовешко лице с нещо като очила за ски и с шлем с лъскави ебонитови слушалки. Пилотът вдигна ръката си с черна ръкавица и ми помаха. След това на екрана се появи фюзелажът на друг самолет, показаха го и отвътре: зад два еднакви щурвала седяха двама летци с полушубки и внимателно наблюдаваха през нашарения от стоманени ленти плексиглас еволюциите на вражеския изтребител, който летеше съвсем до тях.

— „М — сто и девет“ — каза единият летец на другия. — Ще бомбардират.

Другият, с красиво изпито лице, кимна и каза — очевидно продължаваше някакъв предишен разговор:

— Не ти се сърдя. Обаче запомни едно: съберете ли се с Варя, да е за цял живот… До гроб.

Тук вече престанах да възприемам онова, което ставаше на екрана — порази ме една мисъл, дори не мисъл, а слабо осъзнатата й сянка (все едно мисълта беше преплувала покрай ума ми и го беше закачила само с крайчеца си) — че ако току-що, докато гледах екрана, съм погледнал света все едно от кабината, където седяха двамата летци с полушубките, нищо не може да ми попречи да попадам и в нея, и в други кабини изобщо без телевизор, защото полетът всъщност е група усещания, основните от които отдавна се бях научил да имитирам, докато клечах в червенозвездната крилата къщичка, гледах заменящата ми небето стена на окръжието и бръмчах като самолетен двигател.

Тази неясна догадка така ме потресе, че почти не догледах филма — включвах се в телевизионната реалност само когато небето се изпълваше с пушек или някой пикираше към накацалите по летищата вражески самолети. „Значи — мислех си — човек може да гледа от ума си, като от самолет, и изобщо не е важно откъде гледаш — важно е какво виждаш…“ И оттогава, докато вървях по зимните улици, често си представях, че летя в самолет над заснежени поля; накланях глава и светът послушно се накланяше наляво или надясно.

И все пак човекът, за когото със сигурност мога да кажа, че съм аз, се формира по-късно и постепенно. За пръв проблясък на истинската си личност смятам секундата, когато разбрах, че освен към тъничката синя ципа на небето човек може да се стреми и към бездънната чернота на космоса. Това стана същата зима, една вечер, докато се разхождах из Постоянната изложба на достиженията на народното стопанство. Вървях по една празна и тъмна, посипана със сняг алея; и изведнъж чух отляво звън като от огромен телефон. Обърнах си и го видях.

Облегнат назад, седнал в пустотата като в кресло, той бавно плуваше напред и в пространството зад него също така бавно се гънеха маркучи. Стъклото на шлема му беше черно, виждаше се само една триъгълна светлинка, но аз знаех, че ме вижда. Може би беше мъртъв от векове. Ръцете му бяха протегнати уверено към звездите, а на краката му изобщо не им трябваше опора — и аз веднага и завинаги разбрах, че истинската свобода ни я дава само безтегловността — между другото точно затова откакто се помня не мога да слушам чуждите радиостанции и да чета съчиненията на разни солженициновци; в сърцето си естествено мразех държавата, чиито неясни, но страшни разпоредби караха всяка, възникнала дори само за няколко секунди група да подражава на най-тъпия си член — но след като разбрах, че на този свят не мога да стигна до мира и свободата, аз се устремих духом нагоре и всичко, което се налагаше да правя по избрания от мен път, вече изобщо не противоречеше на съвестта ми, защото съвестта ми ме зовеше в космоса и не се интересуваше от онова, което става на Земята.

Гледах една най-обикновена мозайка на стената на поредната сграда, осветена от прожекторите — изобразяваше космонавт в открития космос, — но за миг тя ми каза повече, отколкото десетките книги, които бях изчел дотогава. Гледах я дълго, а после внезапно усетих, че и мен ме гледа някой.

Обърнах се и видях едно момче на моите години; но изглеждаше доста странно — носеше кожен шлем с лъскави ебонитови слушалки, а на врата му висяха пластмасови очила за плуване. Беше по-висок от мене с около половин глава и вероятно беше малко по-голям; той влезе в осветената от прожектора зона, вдигна ръката си — в черна ръкавица, усмихна се студено и за секунда ми се стори, че гледам летеца от кабината на изтребителя с асото пика.

Казваше се Митьок. Оказа се, че сме съседи, но ходим в различни училища. Митьок се съмняваше в много неща, но в едно беше сигурен. Сигурен беше, че първо ще стане летец, а после ще отиде на Луната.