Виктор Пелевин
Омон Ра (11)

11

Никой от групата не ме попита за Митьок. Той всъщност не дружеше с никого освен мен, само от време на време играеше с Ото на карти — бяха ги изрязали от картон. Изнесоха леглото му от помещението и само залепените на стената шарени страници от „Работница“ — картините на Куинджи „Лунна нощ над Днепър“ и „Хан Байконур“ напомняха, че някога е имало някакъв си Митьок. По време на занятията всички се правеха, че не е станало нищо; особено бодър и дружелюбен беше полковник Урчагин.

Междувременно нашият мъничък отряд, който се правеше, че не забелязва загубата на един от членовете си, вече си допяваше песента. Никой не го казваше в прав текст, но беше ясно, че скоро ще излитаме. На няколко пъти дойде началник полета и ни разказваше как през войната бил в отряда на Ковпак; снимаха ни поотделно, после заедно, после с преподавателите — пред знамето. Горе вече виждахме нови курсанти — подготвяха ги отделно от нас, не знаех точно за какво; говореше се за някакъв автоматичен кораб до Алфа Микроцефал веднага след нашата експедиция, но никой не знаеше дали точно тези момчета ще са екипажът му.

Една вечер в началото на септември ненадейно ме извикаха при началник полета. Той не беше в кабинета си; адютантът му, който седеше в приемната и скучаеше над един стар брой на „Нюзуик“, ми каза, че бил в триста двайсет и девета.

Зад вратата с табелка „329“ се чуваха гласове и нещо, което приличаше на смях. Почуках, но никой не ми отговори. Почуках пак и отворих.

Под тавана висеше плътна лента тютюнев пушек — напомни ми за инверсионна следа като онези в Зарайск. За железния стол в средата на стаята беше вързан един дребен японец — разбрах, че е японец, по червения кръг в белия правоъгълник на ръкава на униформата му. Устните му бяха разкървавени и подути, едното му око бе само тясна цепка в огромна морава буца, униформата му беше цялата в петна кръв — и съвсем пресни, и посъсирени, и съвсем почернели. Пред японеца стоеше Ландратов — с лъснати ботуши и парадна униформа на лейтенант от ВВС. До прозореца, облегнат на стената и със скръстени на гърдите ръце, стоеше някакъв нисичък млад цивилен. В ъгъла седеше началник полета — гледаше разсеяно японеца и почукваше по бюрото с молив.

— Другарю началник полет… — почнах от вратата, но той ми махна с ръка и почна да прибира документите по бюрото в една папка. Обърнах се към Ландратов.

— Здрасти — каза той, подаде ми яката си ръка и внезапно съвсем неочаквано изрита японеца в корема. Японецът изхърка.

— Не иска в съвместен екипаж, мръсникът му с мръсник! — каза Ландратов невинно, разпери ръце и приклекна, като че ли ще танцува — дори се потупа по коленете.

— Достатъчно, Ландратов! — изсумтя началник полета и стана.

От ъгъла се чу тихо, пълно с омраза ръмжене; погледнах натам и видях куче — клечеше пред тъмносиня чинийка с нарисувана на нея ракета. Беше много стара лайка със съвсем червени очи, но не ме поразиха толкова очите й, колкото това, че беше облечена със светлозелен мундир с генералмайорски пагони и два ордена „Ленин“ на гърдите.

— Това е другарката Лайка — каза началник полета, като видя какво гледам. — Първият съветски космонавт. Между другото, родителите й са ни колеги, също служители в органите, но са работили по на север.

Началник полета извади отнякъде плоска коняк и наля малко в чинийката. Лайка опита да го захапе за ръката, не успя, пак изръмжа и после тихичко започна да вие.

— Много е умна. — Началник полета се усмихна. — Обаче пикае по пода. Ландратов — парцала.

Ландратов излезе.

— Йой о тенки ни наримасита не — изфъфли японеца през подутите си устни. — Хана ва сакураги, хито ва фудживара.

Началник полета се обърна към младия цивилен и го изгледа въпросително.

— Не е на себе си, другарю генерал-лейтенант — каза той.

Началник полета взе папката от бюрото и каза:

— Ела, Омон.

Излязохме в коридора и той ме прегърна през раменете. Разминахме се с Ландратов — носеше парал и докато затваряше вратата на триста двайсет и девета, ми намигна.

— Млад е още — замислено каза началник полета. — Много се пали. Но е отличен летец. Роден летец.

Минахме няколко метра в мълчание.

— Значи така, Омон — каза началник полета. — Вдругиден си на Байконур.

Чаках тези думи вече няколко месеца и все пак ми се стори, че са ме ударили в слънчевия сплит със снежна топка, в която има камък.

— Позивната ти, както искаше, е „Ра“. Имаше доста трудности — началникът многозначително вдигна пръст към тавана, — но се преборихме. Обаче там — и посочи пода — засега нито дума, разбираш ме.

Никога на никого не беше казвал нещо такова.

На зачота с макета на ракетата бях просто зрител — седях на пейката до стената и гледах останалите. Моя зачот си го бях взел преди цяла седмица — бях минал с изцяло оборудван луноход сто метра за шест минути. Момчетата покриха норматива идеално и после ни строиха пред макета за прощална снимка. Не съм я виждал, но много добре си я представям: най-отпред е Сьома Аникин с ватенка, с омазани с грес ръце и лице; до него е подпряният на алуминиевото си бастунче Иван Гречко (от влагата под земята отрязаните му крака от време на време го боляха) с дълъг кожух, с овесена на гърдите кислородна маска; след него — със сребрист скафандър, на места уплътнен с парчета одеяло на жълти патенца, е Ото Плуцис — шлемът му беше вдигнат над челото и приличаше на вледенена в космическия студ качулка. После Дима Матюшевич със също такъв скафандър, само че парчетата одеяло не бяха на патенца, а на най-обикновени зелени ленти; и последен от екипажа аз — с курсантска униформа. До мен, в електрическата си количка, седи полковник Урчагин, а от лявата му страна е началник полета.

— А сега по установената традиция — каза началник полета, когато фотографът си свърши работата — да се качим за минутка на Червения площад.

Минахме през залата, като за няколко секунди спряхме до малката метална врата — за да хвърлим последен пхоглед на ракетата, същата като онази, на която съвсем скоро щяхме да излетим в космоса. Началник полета отключи с едно ключе от връзката на колана си и тръгнахме по един коридор, в който не бях влизал никога.

Вървяхме между каменните стени под какви ли не шарени жици; коридорът често завиваше, а на места беше толкова нисък, че трябваше да се навеждаме. На една от стените видях малка ниша, в която имаше повехнали цветя; до нея имаше паметна плоча с надпис: „Тук през 1932 година злодейски беше убит с лопата другарят Сероб Налбандян“. После стигнахме до мека червена пътека, коридорът се разшири и ни изведе до някакво стълбище.

Стълбището беше много високо, а от едната му страна имаше гладка наклонена плоскост, широка около метър и с мънички стъпалца по средата — като за детски колички в подлез. Разбрах за какво е чак когато видях как началник полета почва да бута Урчагин нагоре. Когато генералът се запъхтеше, Урчагин дърпаше ръчната спирачка и спираха; затова и ние не се качвахме бързо, още повече че и на Иван му беше трудно. Накрая стигнахме до дебела двойна дъбова врата с гербове; началник полета отключи и нея, но успяхме да я отворим чак след като я изблъсках с рамо.

Заля ни ярка дневна светлина; едни закриха очите си с ръце, други се обърнаха към тунела — само полковник Урчагин седеше спокойно, с вечната си полуусмивка на лице. Бяхме излезли пред сивите надгробни плочи на Кремълската стена — очевидно от задния вход на Мавзолея. Толкова отдавна не бях виждал небето, че ми се зави свят.

— Всички космонавти — тихо заговори началник полета, — всички до един, преди полет идват тук, при тези свещени за всеки съветски човек гробове и трибуни, за да вземат частица от това място в космоса. Нашата страна е минала дълъг и труден път — всичко е почнало с тачанките и картечниците, а сега вие, момци, работите с най-сложна автоматика — той направи пауза и ни огледа строго един по един, — автоматика, поверена ви от Родината. Ние с Бамлаг Иванович ви запознахме с нея по време на лекциите. Сигурен съм, че всеки от вас ще вземе частица от Червения площад сега, докато за последен път излизате на повърхността на Родината — макар да не знам каква ще е тази частица за всеки от вас…

Стояхме на повърхността на родната си планета и мълчахме. Небето беше светлосиво, елите лекичко се полюшваха. Ухаеше на цветя. Часовникът удари пет; началник полета погледна своя часовник, свери го и каза, че имаме още няколко минути.

Отидохме пред Мавзолея. На Червения площад нямаше никакви хора, ако не се брояха двамата току-що сменили се часови, които сякаш изобщо не ни виждаха, и три гърба, които вървяха към Спаската кула. Огледах се, за да запомня всичко, което виждах и чувствах: сивите стени на ГУМ, шарените луковици на „Василий Блажени“, Мавзолея, невидимия зад стената зелен купол с червеното знаме, фронтона на Историческия музей и сивото, близко, сякаш загърбило земята небе, което може би още не знаеше, че съвсем скоро ще го прониже железният пенис на съветската ракета.

— Време е — каза началник полета. — Хайде.

Всички бавно тръгнаха към задната страна на Мавзолея. Последни под думата „ЛЕНИН“ останахме само ние с полковник Урчагин. Началник полета си погледна часовника и се прокашля, но Урчагин каза:

— Само момент, другарю генерал-лейтенант. Искам да кажа две думи на Омон.

Началник полета кимна и изчезна зад полирания гранитен ъгъл.

— Ела, моето момче — каза полковникът.

Отидох до него. По Червения площад вече падаха първите редки големи капки. Урчагин посегна във въздуха и аз му подадох ръката си. Той я хвана, стисна я леко и ме дръпна към себе си. Наведох се и той почна да ми шепне. Слушах го и гледах как стъпалата пред количката му потъмняват.

Другарят Урчагин говори кратко, но с големи паузи. Когато свърши, стисна десницата ми още веднъж и после я пусна и каза:

— Върви при другите.

Направих една крачка, после се обърнах.

— А вие?

Дъждът се усилваше.

— Аз ще поостана тук — каза той и извади чадър от един брезентов калъф от едната страна на количката — приличаше на калъф на пушка. — Ще се повозя малко.

Това отнесох от здрачаващия се Червен площад — мокрите плочи и павета и една слаба фигура в стара униформа, фигура, сгърчена в инвалидната си количка и отваряща непослушния черен чадър.

Храната не беше вкусна: супа с фиде, пиле с ориз и компот; обикновено след като допиех компота от купичката, изяждах и плодовете, но този път, кой знае защо, изядох само една възгорчива смръщена круша, после ми се догади и бутнах купичката настрани.