Филипа Грегъри
Пленница на короната (67)

65

Замъкът Нотингам, лятото на 1484

В разгара на лятото момичетата Ривърс се връщат на коне в двора, яздейки в малка кавалкада, красиви и самоуверени, и са посрещнати с радост от всички млади мъже на служба при краля. Очевидно отсъствието им се е чувствало и е натъжавало много хора. Трите влизат в покоите ми, правят ми нисък реверанс и се усмихват, сякаш си мислят, че мога да ги поздравя любезно. Успявам да попитам за пътуването им и за здравето на майка им, но дори аз мога да чуя колко тънък и тих е гласът ми. Не ме интересува пътуването им, нито пък здравето на майка им. Знам, че Елизабет ще пише на майка си и ще й съобщи, че съм бледа и почти не говоря. Очаквам да отбележи, че магьосничеството й, което уби сина ми, почти е накарало собственото ми сърце да спре да бие. И вече не ме е грижа. Двете Елизабет, майка и дъщеря, не могат да ми сторят нищо повече. Всички, които съм обичала, ми бяха отнети от тях двете; единственият човек, който ми остана на света, е съпругът ми Ричард. И него ли ще ми отнемат? Защото съм толкова потънала в скръб, че вече не ме е грижа за нищо.

Изглежда, че ще ми отнемат и него. Елизабет се разхожда с Ричард в градината в прохладата на вечерта. Той обича тя да бъде до него, а придворните, които винаги следват фаворитите, бързат да похвалят живото остроумие, което проявява тя в разговорите, и грациозната й походка.

Наблюдавам ги от прозорците на покоите си, разположени високо в стената на замъка, така че те са далече отдолу, вървейки към реката, като на картина в романс, която показва рицар и неговата дама. Тя е висока, на ръст почти колкото него, и те вървят заедно, доближили глави. Запитвам се лениво за какво ли разговарят така оживено, какво я кара да се засмее и да спре и да вдигне ръка към шията си, а после я кара да го улови подръка, за да продължи нататък. На това разстояние, от високия ми прозорец, те изглеждат като красива двойка — подхождат си. Нямат голяма разлика във възрастта, в края на краищата. Тя е на осемнайсет, а той е само на трийсет и една. И двамата притежават типичния чар на Йорк, който сега са насочили изцяло един към друг. Тя е златокоса като брат му, а той е тъмнокос и смугъл като красивия си баща. Виждам как Ричард взема ръката й и я притегля малко по-близо, като шепне в ухото й. Тя обръща глава с лек смях — кокетка е, каквито неизменно са повечето осемнайсетгодишни красавици. Те се отдалечават от придворните, а хората ги следват на малко разстояние, така че да могат да си представят, че са сами.

Последният път, когато видях придворните да вървят зад краля и внимателно да преценяват крачките си, беше, когато Едуард вървеше хванат подръка с новата си любовница Елизабет Шор, а кралица Елизабет беше в усамотение в очакване на раждане. В мига, когато тя излезе, блудницата Шор изчезна от двора и не я видяхме никога повече — усмихвам се при спомена за смутената извинителна нежност на краля към съпругата му и нейният спокоен сивоок поглед към него. Сега ми е странно да видя как придворните отново крачат бавно, но този път моят съпруг е този, на когото оставят възможност да се усамоти, докато върви сам с племенницата си.

Защо биха направили това? — помислям си лениво, опряла чело на студеното дебело стъкло на прозореца. Защо придворните биха отстъпвали назад така вежливо, освен ако не мислят, че тя ще бъде новата му любовница? Освен ако не мислят, че съпругът ми прелъстява племенницата си по време на тези бавни вечерни разходки край реката, че е забравил всичко, на което го задължават името му, брачните обети и уважението, което ми се полага като на негова съпруга и опечалена майка на мъртвия му син.

Възможно ли е дворът да е видял толкова по-ясно от мен, че Ричард се е съвзел от скръбта си, съвзел се е от сърдечната мъка, може да живее отново, може да диша отново, може да се огледа наоколо и да види отново света — и в този свят вижда красиво момиче, което е повече от готово да държи ръката му и да слуша думите му, и да се смее, сякаш възхитено от тях? Нима придворните смятат, че Ричард ще легне с дъщерята на брат си? Смятат ли наистина, че той е дотолкова покварен, та да обезчести племенницата си?

Опитвам се да подхвана тази мисъл, прошепвайки думите „обезчестява“ и „племенница“, но наистина не мога да се заставя да се поинтересувам от това; не повече, отколкото мога да се заставя да се заинтересувам от ловния излет утре или блюдата, които ще бъдат поднесени днес на вечеря. Девствеността на Елизабет и щастието на Елизабет са ми еднакво безинтересни. Сякаш всичко около мен се случва някъде далече, имам чувството, че се случва на някой друг. Не бих се нарекла „нещастна“, тази дума не се отнася за състоянието на духа ми. Бих се нарекла „мъртва за света“. Не мога да намеря у себе си желание и сили да се безпокоя и питам дали Ричард прелъстява племенницата си, или тя прелъстява него. Виждам, във всеки случай, че Елизабет Удвил, след като ми отне сина чрез проклятието си, сега иска да ми отнеме съпруга с помощта на дъщеря си. Но виждам също, че не мога да направя нищо, за да се противопоставя на това. Тя ще направи — както прави винаги — каквото пожелае. Единственото, което мога да направя аз, е да облегна горещото си чело на студеното стъкло и да си пожелая да не видя това. Или по-скоро да не виждам нищо. Абсолютно нищо.

Дворът не се е посветил единствено на лицемерието да флиртува с краля и да скърби с мен. Ричард прекарва всяка сутрин със съветниците си, назначавайки пълномощници, които да вдигнат на крак графствата, ако има нашествие от Хенри Тюдор в Бретан, подготвя флота да воюва с Шотландия, създава пречки за френското корабоплаване в Тясното море. Говори ми за работата си и понякога успявам да го посъветвам, тъй като съм прекарала детството си в Кале, и тъй като Ричард следва именно бащината ми политика на мир с шотландците и въоръжен мир с французите.

Той заминава за Йорк през юли, за да създаде Съвета на Севера — това е признание, че Северна Англия е област, в много отношения съвсем различна от южните части, а Ричард е, и винаги ще бъде, неин добър господар. Преди да потегли, той идва в стаята ми и отпраща дамите ми. Елизабет излиза, хвърляйки му усмивка през рамо, и поне веднъж той не забелязва това. Взема едно столче и сяда в краката ми.

— Какво има? — питам без особен интерес.

— Исках да говоря с теб за майка ти — казва той.

Изненадана съм, но нищо не може да задържи дълго интереса ми. Оставям ръкоделието, което държа в ръце, забождам иглата в копринените конци, и го побутвам настрана.

— Да?

— Мисля, че може да бъде освободена от нашия надзор — казва той. — Няма да се връщаме в Мидълхам…

— Не, никога — казвам бързо.

— И следователно можем да затворим замъка. Тя може да има собствена къща, можем да й плащаме издръжка. Не е нужно да държим голям замък само за да я подслоняваме там.

— Не мислиш ли, че може да говори против нас?

Никога няма да спомена въпроса за брака ни. Той може да мисли и сега, че му вярвам изцяло, както беше преди. Сега не мога да се заставя да се безпокоя за това.

Той свива рамене.

— Ние сме крал и кралица на Англия. Съществуват закони против говоренето срещу нас. Тя знае това.

— И не се опасяваш, че ще се опита да си вземе обратно земите?

Той се разсмива.

— Аз съм крал на Англия, надали би спечелила дело срещу мен. А ако си върне владението над някои имоти, мога да си позволя да ги загубя. Ще си ги получиш обратно, когато тя умре.

Кимвам. Така или иначе, вече няма никой, който да наследи състоянието ми на свой ред.

— Просто исках да се уверя, че не възразяваш срещу освобождаването й. И дали имаш предпочитания къде да живее?

Свивам рамене. Тази зима в Мидълхам имаше четирима души. Маргарет и брат й Теди, синът ми Едуард и тя, майка ми, тяхната баба. Как е възможно смъртта да отнесе внука й, а да не вземе нея?

— Изгубих син — казвам. — Как мога да скърбя за майка?

Той извръща глава, за да не мога да видя болезнената му гримаса.

— Знам — казва той. — Пътищата Божии са неведоми за нас.

После се изправя на крака и протяга ръка към мен. Изправям се и заставам до него, приглаждайки изящната коприна на роклята си.

— Този цвят е хубав — казва той, забелязвайки го за първи път. — Имаш ли още от тази коприна?

— Мисля, че да — казвам, изненадана. — Мисля, че донесоха един топ от нея от Франция. Искаш ли да ти ушият жакет от нея?

— Ще отива на нашата племенница Елизабет — казва той небрежно.

— Какво?

Той се усмихва на потресеното ми изражение.

— Ще отива на кожата и косата на Елизабет, не мислиш ли?

— Искаш тя да носи същата рокля като моята?

— От време на време — ако си съгласна, че този цвят стои добре и на нея.

Нелепата представа ме събужда от летаргията ми.

— Какво си въобразяваш? Целият двор ще си помисли, че тя е твоя любовница, ако я облечеш в коприна, фина като тази, която нося аз. Ще кажат и по-лоши неща. Ще я нарекат твоя блудница. А теб ще нарекат развратник.

Той кимва. Суровите ми думи явно не са го смутили.

— Точно така.

— Искаш това? Искаш да изложиш нея, да посрамиш себе си и да опозориш мен?

Той взема ръката ми.

— Ан, най-скъпа моя Ан. Сега сме крал и кралица, трябва да оставим настрана личните предпочитания. Трябва да помним, че сме постоянно наблюдавани, нашите постъпки имат значения, които хората се опитват да разтълкуват. Трябва да играем роли.

— Не разбирам — казвам равно. — Какво показваме?

— Не се ли предполага, че това момиче е сгодено?

— Да, за Хенри Тюдор, знаеш така добре, както и аз, че той публично се обяви за неин годеник миналата Коледа.

— И следователно кой е глупакът, ако тя е известна на всички като моя любовница?

Бавно проумявам.

— Разбира се, той.

— Следователно всички хора, които биха подкрепили този неизвестен уелсец, роденото в Уелс момче на Маргарет Боуфорт, защото той е сгоден за принцеса Елизабет — любимата дъщеря на най-великия крал на Англия — помисли си отново, всички те си казват: „но ако подкрепим Тюдор, няма да поставим на престола принцесата на Йорк. Защото принцесата на Йорк е в двора на чичо си, възхищава му се, подкрепя го, тя краси царуването му, както красеше царуването на баща си“.

— Но някои хора ще кажат, че тя не е много повече от блудница. Ще бъде опозорена.

Той свива рамене.

— Казваха същото за майка й. Прокарахме закон, който твърдеше точно това за майка й. А и не ми се вярва, че това ще те безпокои.

Прав е. Нищо не ме безпокои. Със сигурност не и унижението на момичето Ривърс.