Филипа Грегъри
Пленница на короната (13)

12

Анжер, Франция, юли 1470

Баща ми ни нарежда да се присъединим към него в Анжер и изпраща красив страж в ливрея за продължителната езда. Не изпраща обяснение защо трябва да пътуваме, нито къде ще отседнем, затова, когато пристигаме, прекарали пет дълги дни по прашните пътища, виждаме с изненада, че той чака да ни посрещне извън града, с красив и горд вид, възседнал Миднайт, с конна стража зад него, и ни съпровожда през портата на градските стени, през улиците, където хората докосват почтително шапките си, когато минаваме, до вътрешния двор на голяма господарска къща на широкия главен площад, която е реквизирал. Изабел е пребледняла от изтощение, и въпреки това той не й позволява да отиде в спалнята си, а казва, че трябва да отидем направо на вечеря.

В голямата зала майка ми ни очаква пред квадратна маса, отрупана с храна: това прилича на пиршество. Тя поздравява мен и Изабел с целувка и ни благославя, а после поглежда към баща ми. Той настанява Изабел от едната страна на масата, а после Джордж влиза и заема мястото си до нея, промърморвайки някакъв поздрав. Свеждаме глави за молитвата преди хранене, а после баща ми се усмихва на всички ни и ни подканва да се храним. Не благодари на Изабел, задето е предприела дългото пътуване, нито хвали пред съпруга й нейната смелост.

На мен прави комплимент за красотата ми, която по неговите думи разцъфнала във Франция — как така преживявания, които изтощават сестра ми, правят мен толкова красива? Налива в чашата ми най-доброто вино, настанява ме между майка ми и себе си. Реже ми парчета месо и слугата, който поднася храната, ги поставя пред мен, обслужвайки мен преди Изабел, преди майка ми. Гледам храната върху чинията си и не смея да я вкуся. Какво ли означава това — да ми сервират най-хубавите парчета месо, преди да сервират на някой друг? Изведнъж, след като цял живот съм влизала след Изабел и майка ми навсякъде, където отиваме, сега аз влизам първа.

— Почитаеми татко?

Той се усмихва и аз откривам, че се усмихвам в отговор на топлотата, изписала се по лицето му.

— Ах, ти си моето умно момиче — казва той нежно. — Винаги си била най-будното, най-умното момиче. Питаш се какви ли планове имам за теб.

Не смея да погледна Изабел, която сигурно го е чула да ме нарича „най-будното, най-умното момиче“. Не смея да погледна Джордж. Изобщо не се осмелявам да погледна майка си. Знам, че Джордж се е срещнал тайно с лейди Сътклиф, а предполагам, той се бои, че и татко знае. Това внезапно благоволение към мен може да е предупреждението на баща ми към Джордж, че не може да ни мами. Виждам, че ръцете на Изабел треперят, и тя ги пъха под масата, за да не се виждат.

— Уредил съм брак за теб — казва баща ми тихо.

— Какво?

Това е последното нещо, което очаквах. Толкова съм потресена, че се обръщам към майка си. Тя отвръща на погледа ми, напълно спокойна; явно знае всичко за това.

— Прекрасен брак — продължава той. Долавям възбудата под равните нотки на гласа му. — Най-прекрасният брак, който би могъл да бъде уреден за теб. Единственият подходящ брак за теб сега. Предполагам, че можеш да се досетиш кого имам предвид?

В отговор на зашеметеното ми мълчание той се засмива весело, засмива се на слисаните ни лица и възкликва:

— Познай!

Поглеждам Изабел. Само за миг си помислям, че може би си отиваме у дома, ще се помирим с династията Йорк и аз ще се омъжа за Ричард. После виждам намръщеното лице на Джордж и се убеждавам, че не може да е това.

— Татко, не мога да отгатна — казвам.

— Дъще, ти ще се омъжиш за принц Едуард Ланкастърски и ще бъдеш следващата кралица на Англия.

Разнася се трясък, когато Джордж изпуска ножа си на пода. Двамата с Изабел са замръзнали като омагьосани, взирайки се в баща ми. Осъзнавам, че Джордж се е надявал — отчаяно се е надявал — че лейди Сътклиф разпространява лъжливи слухове. Сега обаче изглежда, че е казвала само част от истината, а цялата истина е по-ужасна, отколкото някой от нас е можел да си представи.

— Синът на лошата кралица? — питам детински. Изведнъж всички стари истории и страхове нахлуват обратно в ума ми. Бях възпитана да мисля за Маргарет Анжуйска почти като за звяр, вълчица, яздеща начело на диви мъже, унищожавайки всичко по пътя си, в плен на ужасната си амбиция, влачейки след себе си един изпаднал в летаргия крал, който проспиваше всичко, докато тя разкъса Англия, уби дядо ми, чичо ми, опита се да убие родния ми баща в кухнята с шиш за печене на месо и накрая можа да бъде победена единствено от него и Едуард, нашият Едуард, сражаващ се горе на склона, сред снега в най-ужасната битка, която Англия е виждала някога. После, сама подобна на снежна вихрушка, тя отлетя, отвяна заедно с окървавения сняг, към студения Север. Заловиха съпруга й и го оставиха да спи в Тауър, където не можеше да върши злини; но тя и леденото момче, което бе заченато необяснимо как от майка — вълчица и спящ баща, не бяха видени никога повече.

— Принц Едуард Ланкастърски, синът на кралица Маргарет Анжуйска. Сега те живеят във Франция и имат подкрепата на баща й Рене д’Анжу, който е крал на Унгария, Майорка, Сардиния и Йерусалим. Тя е сродница на крал Луи Френски — баща ми старателно пренебрегва възклицанието ми. — Той ще ни помогне да организираме нахлуването в Англия. Ще победим династията Йорк, ще освободим крал Хенри от Тауър, а ти ще бъдеш коронясана за принцеса на Уелс. Крал Хенри и аз ще управляваме Англия заедно, докато той умре — дано светците го пазят! — а после аз ще напътствам и съветвам теб и принц Едуард Ланкастърски, които ще бъдете крал и кралица на Англия. Вашият син, моят внук, ще бъде следващият крал на Англия — а може би също и на Йерусалим. Опитай се само да си представиш това.

Джордж изхриптява и преглъща с усилие, сякаш се дави с виното си. Всички се обръщаме към него. Той кашля силно и се мята, не може да си поеме дъх. Баща ми изчаква, докато пристъпът му се уталожва, наблюдавайки го без съчувствие.

— Това е временен неуспех за теб, Джордж — признава откровено баща ми. — Но ти ще бъдеш втори в реда на престолонаследничество след принц Едуард и ще бъдеш шурей на краля на Англия. Ще бъдеш по-близо до трона на Англия, отколкото си бил някога, а семейство Ривърс ще са свалени от власт. Влиянието ти ще бъде безспорно, а облагите ти — големи — баща ми му кимва любезно. Дори не поглежда Изабел, която щеше да бъде кралица на Англия, но сега ще отстъпи първенството на мен. — Джордж, ще се погрижа да запазиш титлата си и всичките си земи. Не си в по-лошо положение, отколкото преди.

— Аз съм в по-лошо положение — отбелязва Изабел тихо. — Изгубих бебето си напразно.

Никой не й отговаря. Сякаш е станала толкова незначителна, че не е нужно никой да отговаря.

— А ако кралят още спи? — питам. — Когато пристигнете в Лондон? Какво ще стане, ако не можете да го събудите?

Баща ми свива рамене:

— Няма значение. Независимо дали спи или не, аз ще управлявам от негово име, докато принц Едуард и — той ми се усмихва — принцеса Ан се възкачат на троновете си и станат крал Едуард и кралица Ан, крал и кралица на Англия.

— Реставрация на династията Ланкастър! — Джордж скача на крака, с петна от малвазия по устата, с пламнало и зачервено от ярост лице, с треперещи ръце. Изабел предпазливо протяга ръка и я полага върху стиснатия му юмрук. — Нима минахме през всичко това, за да възстановим на трона династията Ланкастър? Нима се изправихме пред такива опасности по суша и море, за да поставим Ланкастър отново на трона? Нима предадох брат си и измених на моята династия, на Йорк, за да кача Ланкастър на престола?

— Династията Ланкастър има повече основания да претендира за трона — заявява баща ми, отхвърляйки съюза с Йорк, който семейството му изграждаше и защитаваше в продължение на две поколения. — Претенциите на брат ти от името на Йорк са неоснователни, ако той наистина, както намекваш, е незаконороден.

— Обявих го за копеле, за да превърна себе си в следващия наследник на трона — изкрещява Джордж. — Борехме се да поставим мен на престола. Злепоставихме Едуард, за да докажем моето право. Никога не сме злепоставяли моя род, никога не сме оклеветявали Йорк! Никога не сме твърдели, че някой друг, освен мен трябва да стане крал!

— Не можахме да го направим — казва баща ми примирено, със съжаление, сякаш говори за битка, изгубена много, много отдавна, в далечна страна, а не в Англия, и то едва тази пролет. — Опитахме два пъти, Джордж, знаеш. Едуард беше твърде силен за нас, твърде много хора бяха на негова страна. Но когато кралица Маргарет е в съюз с нас, тя ще изведе на бойното поле половин Англия, при нас ще се стекат всички лордове, които преди са симпатизирали на Ланкастър, дребните дворяни — привърженици на Ланкастър, които никога не са харесвали брат ти. Тя винаги е имала силно влияние на Север и в Централните графства. Джаспър Тюдор ще спечели Уелс на нейна страна. Едуард никога няма да може да победи съюз, състоящ се от теб, мен и Маргарет Анжуйска.

Толкова ми е странно да чувам как нейното име вече не се проклина, а се изрича като име на съюзник — някога сънувах кошмари за тази жена, и въпреки това сега тя ще бъде наша доверена приятелка.

— Сега — казва баща ми — ти, Ан, трябва да отидеш с майка ти и да се срещнеш с шивачките. Изабел, ти също можеш да отидеш, всички ще получите нови рокли за годежа на Ан.

— Моят годеж?

Той се усмихва, сякаш смята да ми достави най-голямата радост.

— Ще се сгодиш сега, а сватбата ще се състои веднага щом получим разрешението от папата.

— Ще бъда сгодена незабавно?

— Вдругиден.