Филипа Грегъри
Пленница на короната (14)

13

Катедралата в Анжер, 25 юли 1470

Пред високия олтар в катедралата стоят две безмълвни фигури, хванати за ръце, полагащи своите обети. Светлина от големия прозорец зад тях осветява сериозните им лица. Те се накланят един към друг, сякаш си обещават както вярност до смърт, така и любов. Прегръщат се плътно, сякаш за да бъдат сигурни един в друг. Някой, който наблюдава отстрани, би могъл да помисли това за брак по любов, съдейки по вперените им погледи и близостта им.

Това са онези големи врагове, баща ми и Маргарет Анжуйска, застанали един до друг. Това е великият съюз; нейният син и аз ще осъществим с телата си този обет на нашите родители. Първа тя полага длан върху частица от Христовия кръст — частица от истинския кръст Господен, донесен тук от Йерусалимското кралство — и дори от дъното на катедралата мога да чуя как ясният й глас изрича клетва за вярност към баща ми. После е неговият ред. Той поставя ръка върху кръста, а тя я намества, уверявайки се, че всяка част от дланта и пръстите му е върху свещеното дърво, сякаш, дори сега, в самия акт на сключването на съюза им чрез клетва, не му се доверява. Той произнася клетвата си, после те се обръщат един към друг и си даряват взаимно целувката на помирението. Те са съюзници, ще бъдат съюзници до смърт, положили са свещена клетва, нищо не може да ги раздели.

— Не мога да го направя — прошепвам на Изабел. — Не мога да се омъжа за сина й, не мога да бъда дъщеря на лошата кралица, на спящия крал. Ами ако техният син е толкова луд, колкото казват всички? Ами ако ме убие, ако нареди да ме обезглавят, както стори с двамата лордове на Йорк, които опазиха баща му? Говори се, че той е чудовище, с кръв по ръцете още от детинство. Казват, че убива хора за забавление. Ами ако ми отсекат главата, както отсякоха тази на дядо ни?

— Тихо — казва тя, като взема студените ми ръце в своите и ги разтрива леко. — Говориш като дете. Трябва да бъдеш смела. Ще бъдеш принцеса.

— Не мога да вляза в рода Ланкастър!

— Можеш — казва тя. — Трябва да го сториш.

— Ти веднъж каза, че се страхуваш, че баща ни те е използвал като пионка.

Тя свива рамене.

— Така ли?

— Използвал те е като пионка и може да те остави да паднеш.

— Ако ще бъдеш кралица на Англия, той няма да те остави да паднеш — отбелязва тя остро. — Ако ще бъдеш кралица на Англия, той ще те обича и ще ти служи през всеки миг от деня. Винаги си била галеното му дете — би трябвало да се радваш, че сега амбицията му е съсредоточена в теб.

— Изи — казвам тихо. — Амбицията му беше съсредоточена в теб, когато едва не те удави в морето.

Лицето й е почти зеленикаво в мъждивата светлина на църквата.

— Знам — казва тя мрачно.

При тези думи се поколебавам, а майка ни се приближава и казва рязко:

— Трябва да ви представя на нейна светлост кралицата.

Тръгвам след нея по дългата пътека между скамейките на катедралата: прозорецът от ослепително ярко рисувано стъкло образува цветен килим под краката ми, сякаш вървя по лъчистото слънце. Осъзнавам, че това е вторият път, когато майка ми ме представя на кралица на Англия. Първия път видях най-красивата жена, която съм познавала някога. Този път ще видя най-безмилостната. Кралицата ме вижда да идвам, обръща се към нас и чака, с търпението на убиец, да стигна до стъпалата на преградата между кораба на църквата и мястото за хористите. Майка ми се снишава в дълбок реверанс, и аз също правя такъв. Когато се изправям, виждам ниска закръглена жена, с великолепна рокля от златен брокат, с извисяваща се като кула диадема на главата, драпирана с воал от златна дантела, със златен колан, преметнат ниско над широките й бедра.

Кръглото й лице е сурово, устата й, подобна на розова пъпка, не се усмихва.

— Вие сте лейди Ан — казва тя на френски.

Свеждам глава.

— Да, ваша светлост.

— Вие ще се омъжите за сина ми и ще бъдете моя дъщеря.

Отново свеждам глава. Явно не се опитва да се поинтересува да ме попита дали съм щастлива от това. Когато я поглеждам отново, лицето й сияе като злато от триумфа.

— Лейди Ан, сега вие сте само една млада жена, вие сте никоя; но аз ще ви направя кралица на Англия и вие ще седите на моя трон и ще носите моята корона.

— Лейди Ан е подготвена за такова положение — казва майка ми.

Кралицата не й обръща внимание. Тя пристъпва напред и взема двете ми ръце между своите, сякаш й се заклевам във вярност.

— Ще ви науча да бъдете кралица — казва тя тихо. — Ще ви науча на това, което знам за куража, за предводителството. Синът ми ще бъде крал, но вие ще стоите редом с него, готова да защитавате трона с живота си, ще бъдете кралица, каквато бях аз — кралица, която умее да властва, която може да управлява, която може да сключва съюзи и да се придържа към тях. Бях още момиче, не много по-възрастна от вас, когато дойдох в Англия, и много бързо научих, че за да задържиш трона на Англия, трябва да подкрепяш съпруга си и да се бориш за трона му, денонощно, Ан. Денонощно. Ще изкова от вас меч за Англия, точно както и аз бях превърната в острие. Ще ви науча да бъдете кинжал, опрян в гърлото на измяната.

Помислям си за ужасите, които тази кралица навлече на страната със своите дворцови фаворити и амбицията си. Мисля си за баща ми, който твърдеше, че кралят се е потопил в сън, дълбок като смъртта, защото не е могъл да понесе живота си с нея в будно състояние. Помислям си за годините, когато баща ми управляваше Англия, а тази жена вилнееше в Шотландия, събирайки армия, която нахлу на юг като банда разбойници — полуголи, грабещи, изнасилващи и убиващи навсякъде, откъдето минеха, докато страната заяви, че няма да търпи повече тази кралица, и гражданите на Лондон затвориха портите си пред нея и помолиха най-добрата й приятелка Жакета Удвил да й каже да отведе армията от Севера обратно у дома.

Нещо от това проличава в лицето ми, защото тя се изсмива кратко и ми казва:

— Лесно е да се гнусиш, когато си момиче. Лесно е да бъдеш принципна, когато нямаш нищо. Но когато си жена и имаш син, чиято съдба е да заеме престола, след години чакане, и когато си кралица и искаш да си запазиш короната, ще бъдеш готова да сториш всичко, наистина всичко. Ще бъдеш готова да убиваш за това: да убиваш невинни младенци, ако е нужно. И тогава ще се радваш, че съм те научила на всичко, което знам — тя ми се усмихва. — Когато бъдеш способна да направиш всичко — всичко — за да задържиш трона си и да опазиш короната си и да задържиш съпруга си на мястото, което е редно да заема, тогава ще знаеш, че си се поучила от мен. Тогава наистина ще бъдеш моя дъщеря.

Тя ме отвращава, ужасява ме до смърт. Не смея да кажа нищо.

Тя се обръща към високия олтар. Виждам дребна крехка фигура, застанала до баща ми: принц Едуард. Пред него стои епископ с требник, отворен на страницата с брачния обред.

— Ела — казва лошата кралица. — Това е първата ти стъпка, аз ще направлявам всички други.

После ме хваща за ръката и ме повежда към него.

Аз съм на четиринайсет години, дъщеря на осъден предател в изгнание, за чиято глава е обявена цена. Предстои ми да се сгодя за момче, почти три години по-голямо от мен, син на най-ужасяващата жена, която Англия е познавала, и чрез този брак баща ми ще й помогне да връхлети обратно в Англия като вълчицата, с която я сравняват. И от този момент аз ще трябва да наричам това чудовище своя майка.

Хвърлям поглед назад към Изабел, която ми се струва много далече. Тя се опитва да ми се усмихне окуражително, но лицето й е напрегнато и бледо в мрака на катедралата. Спомням си как в първата си брачна нощ ми каза: „Не си отивай“. Изричам само с устни същите думи към нея, а после се обръщам и тръгвам към баща си, за да изпълня волята му.