Филипа Грегъри
Пленница на короната (66)

64

Замъкът Нотингам, март 1484

Пристигаме в замъка Нотингам вечерта, точно когато залязващото слънце очертава кулите в черно на фона на прасковено златистото небе. От стените на замъка екват фанфари, когато се приближаваме, а стражата се изсипва отвън, за да се строи от двете страни на пътеката към подвижния мост. Ричард и аз яздим рамо до рамо, приемайки приветствията на войниците и одобрителните възгласи на хората.

Щастлива съм, когато слизам от коня си и се отправям към новите покои на кралицата. Чувам придворните си дами да бъбрят, докато ме следват, но не мога да различа гласовете на момичетата Ривърс. Помислям си, не за първи път, че трябва да се науча да не ги търся с поглед, трябва да се постарая да намаля въздействието, което имат върху мен. Ако мога да се науча да не се интересувам от тях, по един или друг начин, тогава няма да се опитвам и да видя дали Ричард ги забелязва, или пък дали най-голямото момиче, Елизабет, му се усмихва.

В Нотингам сме от няколко дни, ловувайки в прекрасните гори, хранейки се с месото на елените, които убиваме, когато една вечер в покоите ми пристига пратеник. Изглежда толкова изтощен от ездата и толкова мрачен, че явно се е случило нещо ужасно. Ръката му, когато той подава писмото, трепери.

— Какво има? — питам го, но той поклаща глава, сякаш не може да ми каже с думи. Хвърлям поглед наоколо и откривам Елизабет да ме гледа спокойно, и за един миг, обзета от студ, си помислям за нея и майка й, проклинащи рода на онзи, който е убил принцовете в Тауър. Опитвам се да й се усмихна, но чувствам как устните ми се разтягат над зъбите и знам, че това е само гримаса.

Тя веднага пристъпва напред, и виждам, че на младото й лице е изписано съчувствие.

— Мога ли да ви помогна? — казва тя.

— Не, не, просто съобщение от дома ми — казвам. Помислям си, че може би майка ми е умряла и ми съобщават това. Може би някое от другите деца, Маргарет или Теди, е паднало от коня си и си е счупило ръка. Осъзнавам, че държа писмото, без да го отварям. Младата жена ме гледа, чака ме да го отворя. По някакъв странен начин ми хрумва, че тя знае, вече знае какво ще пише там, и оглеждам кръга от дамите си, които една по една са осъзнали, че стискам писмо от вкъщи, твърде изплашена, за да го отворя, замлъкват и се скупчват около мен.

— Вероятно нищо особено — казвам в тишината на стаята. Пратеникът повдига глава и ме поглежда, сякаш иска да каже нещо, а после вдига ръка над очите си, сякаш светлината на пролетното слънце е твърде ярка, и отново свежда глава.

Не мога да отлагам повече. Пъхам пръст под восъчния печат и той се отделя с лекота от хартията. Разгъвам листа и виждам, че е подписан от лекаря. Написал е само четири реда:

„Ваша светлост,

С дълбока скръб Ви съобщавам, че синът Ви, принц Едуард, почина тази нощ от треска, която не успяхме да възпрем. Направихме всичко по силите си, и сме дълбоко опечалени. Ще се моля за Вас и Негова светлост, краля, в скръбта ви.

Чарлс Римнър“

Вдигам поглед, но не мога да видя нищо. Осъзнавам, че очите ми са пълни със сълзи и примигвам, за да ги прогоня, но все още съм заслепена. „Повикайте краля“, казвам. Някой ме докосва по ръката, докато стискам писмото, и аз усещам топлината от пръстите на Елизабет. Не мога да се възпра да не помисля, че престолонаследник сега е Теди, забавното малко момченце на Изабел. А след него — това момиче. Отдръпвам ръка от нейната, за да не може да ме докосва.

След броени мигове Ричард е там, пред мен, коленичейки, за да може да ме погледне в лицето.

— Какво има? — прошепва той. — Казаха, че си получила писмо.

— Едуард — казвам. Чувствам как скръбта ми се готви да избликне, но си поемам дъх и му съобщавам най-лошата новина на света. — Починал е от треска. Изгубихме сина си.

Дните минават, но аз не мога да говоря. Ходя в параклиса, но не мога да се моля. Дворът е облечен в толкова тъмно синьо, че е почти черно, и никой не играе игри, не ходи на лов, не свири музика и не се смее. Ние сме двор, омагьосан да скърби, зашеметени сме и ни е отнето дар слово. Ричард изглежда десет години по-стар; аз самата не съм се поглеждала в огледалото си, за да видя белезите на скръбта по лицето си. Не мога да се интересувам от това. Не мога да намеря в себе си сили, за да ме е грижа как изглеждам. Сутрин ме обличат, сякаш съм кукла, а вечер смъкват роклите от мен, за да мога да отида в леглото и да лежа безмълвно и да чувствам как сълзите се процеждат от затворените ми клепачи и мокрят ленената възглавница.

Толкова се срамувам, че го оставих да умре, сякаш вината е моя или можех да сторя нещо. Срамувам се, че не отгледах силно момче като Изабел, или като красивите момчета Удвил, които изчезнаха от Тауър. Срамувам се, че имах само едно момче, само един скъпоценен наследник, само един, който да поеме огромната тежест от триумфа на Ричард. Имахме само един принц, не двама, а сега него вече го няма.

Потегляме от Нотингам за замъка Мидълхам припряно, сякаш като се приберем у дома, ще открием сина си, какъвто го оставихме. Когато пристигаме там, откриваме малкото телце в ковчега в параклиса, а другите две деца — коленичили до него, изгубени и объркани без братовчед си, объркани без обичайното ежедневие на домакинството. Маргарет идва в прегръдките ми и прошепва: „Толкова съжалявам, толкова съжалявам“, сякаш тя, едно малко десетгодишно момиче, е трябвало да го спаси.

Не мога да я успокоя, че не я обвинявам. Нямам успокоение за никого. Нямам думи за никого. Ричард заявява, че сега децата ще отидат да живеят в Шериф Хътън. Никой от нас няма да поиска да дойде отново в Мидълхам, никога повече. Правим скромно погребение и виждаме как ковчегът потъва в мрака на гробницата. Не изпитвам умиротворение, след като сме се помолили за душата му и сме платили на свещеника да се моли за него два пъти дневно. Ще направим параклис в памет на мъничката му невинна душа. Не чувствам покой, не чувствам нищо. Мисля си, че ще остана безчувствена завинаги.

Напускаме Мидълхам възможно най-скоро и отиваме в Дърам, където се моля за сина си в голямата катедрала. Това не променя нищо. Отиваме в Скарбъро, където гледам големите вълни на бурното море и си мисля как Изабел загуби първото си бебе и как да изгубиш бебе при раждане е нищо — нищо — пред това да загубиш пораснал син. Връщаме се в Йорк. Не ме е грижа къде сме. Навсякъде хората ме гледат, сякаш нямат представа какво могат да кажат. Не е нужно да си правят труда. Няма нищо за казване. Изгубих баща си в битка, сестра си — от ръката на шпионката на Елизабет Удвил, зет си — от ръката на палача на Елизабет Удвил, племенника си — от ръката на пратения от нея отровител, а сега сина си, погубен от нейното проклятие.

Дните стават по-ясни и топли и когато сутрин нахлузват роклята през главата ми, тя е копринена, а не вълнена. Когато ме водят на вечеря и ме настаняват като кукла на високата маса, ми носят младо агнешко и пресни плодове. На вечеря става по-шумно, а един ден музикантите засвирват отново, за първи път, откакто пристигна писмото. Виждам как Ричард ме поглежда косо, за да види дали възразявам, и забелязвам как се присвива уплашено от празното изражение на лицето ми. Не възразявам. Не възразявам на нищо. Могат и моряшки рог да надуят, ако искат; вече нищо няма значение за мен.

Тази нощ той идва в стаята ми. Не ми говори, но ме взема в прегръдките си и ме притиска силно към себе си, сякаш болката на двама души може да бъде намалена от притискането на две сломени сърца едно към друго. Това не помага. Сега чувствам, че моята спалня е центърът на скръбта, докато лежим един до друг, отдадени на болката си, вместо в двата края на замъка.

Рано сутринта се събуждам, когато той се опитва да ме люби. Лежа като камък под него; не казвам нищо и не правя нищо. Знам, че сигурно си мисли, че трябва да заченем друго дете, но не мога да повярвам, че можем да бъдем удостоени с такава благословия. След десет години безплодие? Как бих заченала син сега, когато чувствам, че съм мъртва, след като не заченах втори син, когато бях изпълнена с надежда и любов? Не, бяхме дарени само с един син, а сега него вече го няма.

Момичетата Ривърс тактично са заминали от двора, за да посетят майка си, и се радвам, че не се налага да ги виждам — три от петте й красиви дъщери. Не мога да мисля за нищо, освен за проклятието, което Ричард ги е чул да изричат — майка и дъщеря — когато са проклели убиеца на техния син и наследник да изгуби собствения си син. Питам се дали това е доказателство, че Робърт Бракънбъри е последвал намека, който направих, и е задушил онези две красиви, здрави момчета със завивките им, за да осигури тяхната титла за клетия ми изгубен син. Питам се дали това е доказателство, че съпругът ми ме е погледнал в лицето и ме е излъгал напълно убедено и безсрамно. Възможно ли е да е наредил да ги убият, без да ми каже? Може ли да е заповядал да ги убият и да го е отрекъл пред мен? Би ли казал такава лъжа на майка им? Може ли тя със своите сили да е прозряла лъжата и да е погубила сина ми за отмъщение? Нима едно изречено от вещица проклятие не е единственото обяснение за смъртта на Едуард — който умря през пролетта, когато вече бе оцелял от опасните години на детството?

Така мисля. След дълги безсънни нощи на опити да разгадая станалото, мисля така. Едуард беше крехък, с дребен кокал, деликатен, но не беше предразположен към треска. Мисля си, че нейната зла воля го е открила и е възпламенила вените му, дробовете му, неговото клето, слабо сърце. Мисля, че Елизабет Удвил и дъщеря й Елизабет убиха момчето ми, за да отмъстят за загубата на своите.

Ричард идва в покоите ми преди вечеря, за да отидем заедно в голямата зала, сякаш светът все още си е същият. Трябва само да го погледна, за да видя, че всичко се е променило. Лицето му, винаги силно, сега е строго, дори мрачно. От носа му към двете страни на устата му са вдълбани две дълбоки бръчки, а на челото му, над веждите, има две сурови линии. Не се усмихва дори за миг. Когато неговото мрачно лице се обръща към моето бледо лице, си казвам, че никой от нас няма да се усмихне вече.