Филипа Грегъри
Пленница на короната (53)

51

Замъкът Бейнардс, Лондон, март 1478

Мисля си, че съм спечелила. Същата вечер и в дните след това, мълчаливо празнувам победата си. Празнувам без думи, дори без усмивка. Изгубих сестра си, но децата й ще бъдат поверени на мен и ще ги обичам като свои. Ще им разказвам, че майка им беше красавица, а баща им беше герой, и че Изабел ги повери на мен.

Пиша до замъка Уорик и съобщавам, че веднага щом пътищата са достатъчно проходими за пътуването, двете деца ще отидат в Мидълхам. Седмици по-късно, след забавяне заради снега и бурите, получавам отговор от замъка, за да ми съобщят, че Маргарет и Едуард са потеглили, добре увити, в две носилки заедно с бавачките си. Седмица по-късно получавам вест от Мидълхам, че са пристигнали благополучно. Прибрала съм децата на Изабел зад дебелите стени на най-хубавия ни замък и се заричам да ги опазя.

Отивам при съпруга си, докато той изслушва прошения в приемната си в замъка Бейнардс. Чакам търпеливо, докато десетките хора излагат молбите и оплакванията си, а той слуша внимателно и отсъжда справедливо по всяко искане. Ричард е прекрасен господар. Той разбира, както разбираше баща ми, че на всеки човек трябва да бъде позволено да изложи мислите си, че всеки ще отдаде верността си, ако може да бъде сигурен, че господарят ще му се отплати със закрила. Той знае, че богатството не е в земята, а в мъжете и жените, които обработват тази земя. Нашето богатство и влияние зависят от обичта на хората, които ни служат. Ако те са готови да сторят всичко за Ричард — както биха сторили всичко за баща ми — тогава той има цяла армия на свое разположение, за каквото и да му потрябва. Това е истинска власт, това е истинско богатство.

Когато и най-последният от тях е приключил и е превил коляно, благодарил е на Ричард за грижата и си е отишъл, съпругът ми вдига поглед от книжата, които подписва, и ме вижда.

— Ан?

— Аз също исках да те видя и да те помоля за услуга.

Той се усмихва и слиза от трона си на подиума.

— Можеш да поискаш от мен всичко, по всяко време. Не е нужно да идваш тук.

Обвива ръка около талията ми и ние отиваме до прозореца, който гледа към вътрешния двор пред къщата. Отвъд високата стена кипят търговията и оживлението на Лондон, оттатък е дворецът Уестминстър, и кралицата седи зад онези стени в своята власт и своята загадъчност. Зад нас писарите на Ричард — разчистват книжата, които молителите са донесли, отнасят писмените маси с перодръжките и мастилото и восъка за печати. Никой не може да чуе разговора ни.

— Дойдох да те попитам дали може да си отидем у дома, в Мидълхам.

— Искаш да бъдеш с децата на сестра си?

— И с малкия Едуард. Но става дума за нещо повече от това.

— Какво има?

— Знаеш какво.

Той хвърля поглед наоколо, за да се увери, че никой не може да ни чуе. Забелязвам как дори родният, предан брат на краля се бои да говори в собствената си къща.

— Истината е, че според мен Джордж с право обвини Анкарет, че е на заплащане при кралицата, и че е отровила Изабел — казвам направо. — Мисля, че кралицата е поставила своя шпионка да отрови Изабел и може би дори да убие бебето, защото мрази Изабел и мен и е искала да си отмъсти за убийството на баща си. Това е кръвна вражда, и тя я води срещу децата на баща ми, Изабел и сина й Ричард. Сигурна съм, че аз и децата, ще бъдем следващите.

Ричард не откъсва поглед от очите ми.

— Това е сериозно обвинение срещу една кралица.

— Изричам го само пред теб, насаме — казвам. — Никога не бих обвинила публично кралицата. Всички видяхме какво стана с Джордж, който я обвини публично.

— Джордж беше виновен в измяна срещу краля — напомня ми Ричард. — Не съществува съмнение за вината му. Той изрече изменнически думи пред мен, аз сам го чух. Вземаше пари от Франция, кроеше нов бунт.

— Не съществува съмнение във вината му, но преди винаги му прощаваха — казвам. — Сам Едуард никога нямаше да изправи Джордж на съд. Знаеш, че го стори по съвет на кралицата. Когато родната ви майка отиде да моли за снизхождение, каза, че именно кралицата настоявала Джордж да бъде екзекутиран. Кралицата виждаше Джордж като заплаха за управлението си, не би му позволила да я обвини. Той я разобличи като убийца и за да го принуди да замлъкне, тя нареди да го убият. Не ставаше дума за бунт срещу краля, ставаше дума за враждебността му към нея.

Ричард не може да отрече това.

— И ти се боиш? — пита той тихо.

— Изабел ми каза за ковчежето с накити на кралицата, и две имена, написани с кръв, които тя държи в емайлирана кутия.

Той кимва.

— Изабел вярваше, че това са нашите имена: нейното и моето. Вярваше, че кралицата ще ни убие и двете, за да отмъсти за баща си и брат си, които бяха убити от нашия баща — вземам ръцете му. — Ричард, сигурна съм, че кралицата ще нареди да ме убият. Не знам как ще го направи, дали чрез отрова или нещо, което изглежда като нещастен случай, или може би случайно нападение на улицата. Но съм сигурна, че ще намери начин да причини смъртта ми, и много се страхувам.

— Изабел беше отровена в Уорик — казва той. — Беше далече от Лондон, а това не я спаси.

— Знам. Но мисля, че ще бъда в по-голяма безопасност в Мидълхам, отколкото тук, където тя ме вижда в двора, където ти й съперничиш за привързаността на Едуард, където й напомням за баща ми всеки път, когато вляза в покоите й.

Той се поколебава.

— Ти сам ме предупреди да не ям храната, която идва от кухнята на кралицата — напомням му. — Преди Джордж да бъде арестуван. Преди тя да настоява за смъртта му. Ти самият ме предупреди.

Лицето на Ричард е много мрачно.

— Сторих го — казва той. — Мислех, че си в опасност тогава, и мисля, че си в опасност сега. Съгласен съм с теб, че трябва да заминем за Мидълхам, и мисля, че е добре да стоим далече от двора. Имам много работа на Север, Едуард ми даде всички земи на Джордж в Йоркшър. Ще напуснем Лондон и ще идваме в двора само когато се налага.

— А майка ти? — питам, знаейки, че тя също никога няма да прости на кралицата за смъртта на Джордж.

Той поклаща глава.

— Тя говори като изменница, казва, че Едуард изобщо не е бивало да се възкачва на трона, щом е смятал да направи такава жена своя кралица. Нарича Елизабет вещица като майка си. Смята да напусне Лондон и да живее във Фодърингей. Тя също не смее да остане тук.

— Ще станем северняци — казвам, представяйки си живота, който ще водим, далече от двора, далече от постоянния страх, далече от нервното, несигурно крехко веселие и забавленията, които сега винаги изглеждат като външно прикритие на маневрите и кроежите на кралицата и на нейните братя и сестри. Този двор е изгубил невинността си; той вече не е изпълнен с радост. Това е двор на убийци и ще се радвам да поставя безброй мили разстояние между тях и себе си.