Филипа Грегъри
Пленница на короната (58)

56

Замъкът Мидълхам, Йоркшър, юни 1483

Всяка сутрин, когато изляза от параклиса, отивам и заставам на върха на южната кула, взирайки се на юг, по пътя за Лондон. Един ден виждам тънък стълб от прах, който се вдига, носен от вятъра, над неравния път след преминаването на половин дузина конници. Извиквам на прислужницата си:

— Доведи децата в стаята ми и повикай стражите. Някой идва.

Разтревоженото й изражение и начинът, по който хуква надолу по стъпалата ми подсказват, че не съм единственият човек, който знае, че съпругът ми далеч не е успял да подсигури спокойно встъпване във властта на племенника си, а и е в опасност, и че тази опасност може да достигне дори нас, тук, в най-сигурния ни дом.

Чувам как решетката на крепостната врата се спуска с трясък, а подвижният мост се вдига със скърцане, и бързите стъпки на мъжете, които се втурват да застанат по стените на замъка. Когато отивам в голямата зала, децата ме чакат. Маргарет държи здраво ръката на брат си. Едуард е препасал късия си меч, а бледото му лице е решително. И тримата коленичат за благословията ми и когато полагам длан върху топлите им глави, ми идва да заплача от страх за тримата.

— Към замъка идват конници — казвам колкото мога по-спокойно. — Може би са пратеници на баща ви, но при този смут, който цари в страната, не смея да поемам рискове. Затова изпратих да ви доведат.

Едуард се изправя на крака.

— Не знаех, че в страната цари смут?

Поклащам глава.

— Не се изразих правилно. Страната е мирна, в очакване на справедливото управление на баща ви като регент — казвам. — Мястото, където цари смут, е дворът, защото мисля, че кралицата ще се опита да управлява вместо сина си. Може да се опита да си присвои ролята на регент. Безпокоя се за баща ти, който е обвързан от обещанието си към краля да вземе принц Едуард под своя закрила и да го научи как да управлява, да го постави на престола. Ако майката на принца е враг, тогава баща ти ще трябва да отсъди и да действа бързо и решително.

— Но какво ще направи кралицата? — пита ме малката Маргарет. — Какво може да направи срещу нас, срещу почитаемия ми чичо?

— Не знам — казвам. — Затова сме подготвени за нападение в случай, че се стигне до там. Но тук сме в безопасност, войниците са силни и добре обучени, а хората в замъка са ни верни. Цяла Северна Англия ще подкрепи баща ви, сякаш сам той е крал — опитвам се да им се усмихна. — Вероятно съм нервна. Но собственият ми баща винаги беше готов да се отбранява. Баща ми винаги вдигаше подвижния мост, ако не познаваше посетителя.

Чакаме, заслушани. После чувам как началникът на стражата изкрещява, искайки от посетителя да се представи, и неясния отговор. Чувам тракането на веригите, докато спускат подвижния мост, и глухия удар, когато той се допира до далечния край на крепостния ров. Зъбчатата решетка на крепостната врата изскърцва, когато бавно я вдигат.

— В безопасност сме — казвам на децата. — Сигурно са приятели, които носят съобщение.

Чувам тропот на крака по каменните стълби, които водят към залата, а после моят страж отваря вратата и сър Робърт Бракънбъри, приятелят на Ричард от детинство, влиза с усмивка.

— Съжалявам, ако съм ви разтревожил, милейди — казва той, като коленичи и ми подава писмо. — Дойдохме бързо. Може би трябваше да изпратя предварително някого да ви уведоми, че това е моят отряд.

— Сметнах за редно да бъда внимателна — казвам. Вземам писмото и давам знак на камериерката си да налее чаша разреден ейл за сър Робърт. — Можете да си вървите — казвам на децата и на дамите си. — Ще говоря със сър Робърт.

Едуард се поколебава.

— Мога ли да попитам сър Робърт дали баща ми е в безопасност и е добре?

Сър Робърт се обръща към него и се навежда, така че двамата с десетгодишното момче да са на една и съща височина. Заговаря внимателно на трите деца:

— Когато тръгнах от Лондон, баща ви беше добре и правеше най-доброто, на което беше способен — казва той. — Принц Едуард е поверен на грижите му и баща ви ще се погрижи той да се възкачи на трона, когато му дойде времето.

Децата ми се покланят и излизат от стаята. Изчаквам, докато вратата се затваря след тях, и отварям писмото. Както обикновено, Ричард не е многословен:

„Ривърс заговорничат срещу нас и срещу всички лордове от стари благороднически семейства в Англия. Поставили са си за цел да подменят рода на Плантагенетите със самите себе си. Намерих скрити оръжия и вярвам, че те планират метеж и смъртта на всички ни. Ще защитя нас и страната си от тях. Ела в Лондон сега, трябва да те виждат тук до мен, имам нужда от теб. Остави надеждни стражи при децата.“

Сгъвам писмото внимателно и го пъхвам в роклята си. Сър Робърт стои, очаквайки да заговоря.

— Кажете ми какво става — нареждам аз.

— Кралицата събираше войска и искаше да постави сина си на трона. Възнамеряваше да отстрани негова светлост от поста му на протектор, да няма регентство. Тя смяташе да постави сина си на трона, а тя и брат й Антъни Удвил да управляват Англия чрез момчето.

Кимвам, почти без да смея да дишам.

— Негова светлост залови принц Едуард, докато сродници на кралицата го отвеждаха от Лъдлоу в Лондон. Негова светлост арестува брата на кралицата, Антъни Удвил, и сина й от първия брак Ричард Грей, и взе момчето под свой надзор. Когато стигнахме до Лондон, открихме, че кралицата е избягала в свято убежище.

Ахвам.

— Отишла е в убежище?

— Явно признаване на вината й. Взела е децата си със себе си. Негова светлост държи принца в кралските апартаменти в Тауър, подготвяйки го за коронацията, а съветът провъзгласи негова светлост за лорд-протектор — в съответствие с желанията на неговия брат, краля. Кралицата отказва да присъства на коронацията или да пусне принца и принцесите да излязат от святото убежище, за да могат да посетят брат си.

— Какво прави тя вътре?

Сър Робърт прави гримаса.

— Несъмнено крои план да отхвърли протектората, закриляна от святото убежище. Брат й нареди на флота да отплава, и сега са в открито море; готвим се за атака откъм реката — той хвърля поглед към мен. — Негова светлост смята, че тя се занимава с магии — възползвайки се от безопасността на убежището.

Прекръствам се и опипом потърсвам в джоба си амулета, който Джордж ми даде, за да ме пази от нейните заклинания.

— Той казва, че ръката, с която държи меча, го боли, изтръпва и се схваща. Мисли, че тя се опитва да отслаби силите му.

Откривам, че съм стиснала юмруци.

— Какво може да направи той, за да се защити?

— Не знам — казва сър Робърт натъжено. — Не знам какво може да стори. А младият принц постоянно пита за майка си и за настойника си, Антъни Удвил. Явно е, че веднага щом бъде коронясан, той ще ги повика, и те ще управляват Англия чрез него. Аз самият смятам, че негова светлост ще трябва да задържи принца като свой повереник, без да устройва коронация, докато не успее да се споразумее със семейството. Собствената му безопасност го изисква. Ако синът на кралицата се възкачи на престола, то тя отново ще поеме властта. Тя със сигурност ще действа против негова светлост — и против вас и сина ви. В мига, щом завземе властта чрез сина си, негова светлост все едно, че вече ще е екзекутиран.

При мисълта за скритата й, безмълвна злоба, насочена срещу Ричард и срещу мен и децата, коленете ми се подкосяват и аз се облягам на каменната стена на огнището.

— Не падайте духом — казва сър Робърт насърчително. — Знаем опасността, въоръжени сме срещу нея. Негова светлост ще свика верните си хора от Севера. Ще ги повика в Лондон. Той държи принца в ръцете си и е готов за всичко, което тя може да направи. Не е нужно да го коронова, докато не сключи споразумение. Може да го задържи, докато тя се съгласи да сключи споразумение.

— Той казва, че трябва да отида при него.

— Наредено ми е да ви придружа — казва сър Робърт. — Ще тръгнем ли утре сутринта?

— Да — казвам. — На развиделяване.

Децата слизат в двора на конюшнята да ме изпратят. Целувам всеки от тях и те коленичат за благословията ми. Да ги оставя, е най-трудното нещо на света, но да ги заведа в Лондон би означавало да ги въвлека в незнайни опасности. Синът ми Едуард стои гордо изправен и ми казва:

— Ще се грижа за братовчедите си, почитаема майко. Не е нужно да се боите за нас. Ще удържа замъка Мидълхам за баща ми, каквото и да става.

Усмихвам се, за да могат да видят, че се гордея с тях, но е трудно да се извърна и да се кача на коня си. Бръсвам сълзите си с опакото на ръкавицата си.

— Ще изпратя да ви доведат веднага щом мога — казвам. — Ще си мисля за вас всеки ден, и ще се моля за вас всяка нощ.

После сър Робърт дава сигнала, нашият малък отряд минава под арката на крепостната врата с решетката, прекосява подвижния мост и се отправя на юг, надолу по пътя за Лондон.

При всяко спиране по пътя чуваме нови объркани слухове. В Понтефракт хората говорят, че коронацията е била отложена, защото съветниците са в коварен заговор с кралицата. В Нотингам, където оставаме да нощуваме в замъка, хората говорят, че тя ще постави брат си Антъни Удвил на престола, а много други твърдят, че смятала да го провъзгласи за лорд-протектор. Извън Нортхамптън чувам някой да твърди убедено, че кралицата е изпратила всичките си деца отвъд морето, при зълва ни Маргарет във Фландрия, защото се страхува, че Хенри Тюдор ще дойде и ще завземе трона.

В покрайнините на Сейнт Олбанс един пътуващ търговец язди редом с мен в продължение на няколко мили и ми казва, че научил от един от най-уважаваните си клиенти, че кралицата не е никаква кралица, а вещица, която омаяла краля, а децата им не са законни наследници, а са заченати чрез магия. Носи в дисагите си нова балада: историята на Мелузина, водната вещица, която се престорила на смъртна, за да се сдобие с деца от съпруга си, а после му се разкрила като русалка, като воден дух. Безсмислено е да го слушам как пее весело баладата и глупаво да се вслушвам в слуховете, които просто подхранват страха ми от злобата на кралицата, но не мога да се възпра. По-лошото е, че всички в страната правят същото — всички даваме ухо на слуховете и се питаме какво ще направи кралицата. Всички се молим Ричард да успее да й попречи да постави сина си на трона, да позволи на брат си да го ръководи, да въвлече страната отново във война.

Докато яздим през Барнет, където още помнят как баща ми се е сражавал срещу тази кралица и нейното семейство, аз свръщам встрани към малкия параклис, който са построили на бойното поле, и запалвам свещ за него. Някъде там навън, под зреещата царевица, са телата на неговите войници, погребани там, където са паднали, и някъде там е Миднайт, конят, дал живота си за нас. Сега знам, че сме изправени пред нова битка, и този път зетят на моя баща е — трябва да бъде — кралесъздател.