Филипа Грегъри
Пленница на короната (42)

40

Дворецът Уестминстър, Лондон, есента на 1476

Това трябваше да ми послужи като предупреждение, но когато се връщаме в Лондон, аз наистина се удивлявам от начина, по който се държи Джордж в двора, докато Изабел рядко излиза от личните им покои да се присъедини към останалите, сякаш за да оскърби нарочно кралицата и семейството й. Джордж се разхожда, заобиколен от собствените си близки приятели; винаги го виждат заобиколен от мъже, подбрани от самия него, и те стоят като на стража около него, почти сякаш той се бои да бъде нападнат тук, зад високите стени на двореца Уестминстър.

Той идва на вечеря в голямата зала, като всички нас, но щом седне, пред погледа на всички, дори не се преструва, че се храни. Поставят блюда пред него, а той гледа гневно, сякаш са го оскърбили, и дори не взема ножа или лъжицата си. Гледа слугите, които поднасят храната, сякаш се бои, че ястието е отровено, и дава на всички да разберат, че яде само това, което приготвят собствените му готвачи, в личните му покои.

По всяко време на деня неизменно намираме вратите към апартаментите на Кларънс здраво залостени, с удвоена стража пред вратата, сякаш си мисли, че някой може да нахълта в стаите и да отвлече Изабел. Когато я посещавам, трябва да чакам отвън, пред двойните врати, някой да съобщи името ми, после иззад затворената врата някой изкрещява заповед, и стражите свалят пиките си и ме пускат да вляза.

— Той се държи като глупак — заявява съпругът ми. — Това е показна проява на подозрение, като в някаква пиеса, и ако Едуард го търпи, защото е ленив и снизходителен към Джордж, той може да бъде напълно сигурен, че кралицата няма да го търпи.

— Нима наистина е възможно той да мисли, че е в опасност?

Ричард се намръщва.

— Ан, наистина не знам какво мисли той. Не е говорил с мен за Едуард, откакто му казах, че съм приел предупрежденията му като държавна измяна. Но той говори с мнозина други. Злослови за кралицата…

— Какво казва за нея?

— Постоянно злослови по адрес на краля.

— Да, но какво казва?

Ричард се обръща и се взира навън през прозореца със стъкла в оловни рамки.

— Едва ли бих могъл да го повторя — казва той. — Не бих се принизил да го повторя. Нека кажа само това: той твърди най-лошото, което някой може да каже за един мъж, и най-лошото, което някой може да каже за една жена.

Не настоявам, тъй като съм се научила, че чувството му за чест е винаги будно. Освен това не е нужно да питам, мога да се досетя. Джордж навярно разправя, че брат му Едуард е копеле — клевети и позори родната си майка в опит да докаже, че трябва да стане крал. И навярно твърди, че Елизабет се е вмъкнала в леглото на краля чрез магьосничество и че бракът им не е осветен и законен, и че техните деца също са копелета.

— Опасявам се, че Джордж получава пари от Луи Френски.

— Всички получават пари от Луи Френски.

Ричард се изсмива кратко.

— Най-вече кралят. Не — нямам предвид обезщетенията, имам предвид, че Луи тайно плаща на Джордж да се държи така, да събира войници и да заявява претенциите си към трона. Боя се, че Луи ще плати на Джордж да направи опит да завземе трона. За него ще е изгодно страната отново да бъде разкъсана от война. Бог знае какво си мисли Джордж.

Не казвам, че Джордж сигурно мисли същото, както винаги — как може да извлече най-голяма полза от всяка ситуация.

— Какво мисли кралят?

— Смее се — казва Ричард. — Смее се и казва, че Джордж е невярно куче, и че майка ни ще си поговори с него, и че в края на краищата, Джордж не може да направи кой знае какво, освен да ругае и да гледа гневно.

— А какво казва кралицата? — питам, знаейки, че тя ще се противопостави на всеки опит за опетняване на децата й, ще се бие до смърт за сина си, и че сигурно именно нейните съвети ще насочат действията на краля.

— Не казва нищо — отвръща Ричард сухо. — Или поне не казва нищо пред мен. Но мисля, че ако Джордж продължава така, тя ще види в негово лице свой враг и враг на синовете си. А не бих искал да бъда неин враг.

Помислям си за късчето хартия в емайлираната кутия и двете имена, написани с кръв.

— Нито пък аз.

 

 

Следващия път, когато отивам в покоите на Кларънс, вратата е отворена и изнасят кутии навън, надолу по стълбите на кулата до двора на конюшнята. Изабел седи край огъня, раменете й са загърнати с пътното й наметало, положила е ръка върху наедрелия си корем.

— Какво става? — питам, влизайки в стаята. — Какво правиш?

Тя се изправя на крака.

— Заминаваме — казва. — Придружи ме долу до двора на конюшнята.

Хващам я за ръка, за да я задържа в стаята.

— Не можеш да пътуваш в това състояние. Къде отиваш? Мислех, че ще отидеш в Л’Ербер за уединението и раждането.

— Джордж казва, че не можем да останем в двора — казва тя. — Не е безопасно. Няма да бъдем в безопасност дори в Л’Ербер. Оттеглям се в усамотение в абатството в Тюксбъри.

— На половината път към Уелс? — възкликвам ужасено. — Из, не можеш!

— Трябва да отида — казва тя. — Помогни ми, Ани.

Пъхам дланта й в сгъвката на ръката си и тя се обляга на мен, докато слизаме по витите каменни стълби и излизаме в студения, светъл двор на конюшнята. Тя ахва леко, когато болка пробожда корема й. Сигурна съм, че не е в състояние да пътува.

— Изабел, не отивай. Не пътувай в това състояние. Ела в моята къща, щом не искаш да отидеш в твоята.

— В Лондон не сме в безопасност — прошепва тя. — Тя се опита да отрови Джордж и мен. Изпрати отровена храна в покоите ни.

— Не!

— Направи го. Джордж казва, че не сме в безопасност в двора, нито дори в Лондон. Казва, че враждебността на кралицата представлява твърде голяма опасност. Ани, ти също трябва да заминеш. Накарай Ричард да те заведе у дома в Мидълхам. Джордж казва, че тя ще настрои Едуард срещу двамата му братя. Казва, че тя ще нанесе удар срещу нас тази Коледа. Ще събере двора за коледното празненство, а после ще отправи обвинения към двамата братя и ще нареди да ги арестуват.

Толкова съм уплашена, че едва мога да говоря. Вземам двете й ръце в своите.

— Изабел, със сигурност това е лудост. Джордж води въображаема война, постоянно говори против краля и правото му върху престола, шушука против кралицата. Всички опасности са негова измислица.

Тя се изсмива безрадостно.

— Така ли мислиш?

Началникът на конницата на Джордж докарва носилката на Изабел, теглена от мулета. Камериерките й дръпват завесите назад и аз й помагам да седне върху меките възглавнички. Камериерките поставят горещи тухли под краката й, а прислужникът от готварницата идва с месингов поднос горещи въглени.

— Да — казвам. — Да.

Опитвам се да потисна страха си за нея. Трябва да роди съвсем скоро, а сега ще тръгне да прекосява цялата страна по кални пътища. Не мога да забравя, че веднъж вече бе принудена да пътува, когато времето й да ражда бе наближило, и това завърши със смърт, сломено сърце, и загубата на един син. Навеждам се навътре в носилката и прошепвам:

— Кралят и кралицата са решени да се отдадат на удоволствия тази Коледа, да се перчат с новите си дрехи и многобройните си деца. Опиянени са от суета и лукс. Не сме в опасност, никоя от нас не е в опасност, нито пък съпрузите ни. Те са родни братя на краля, те са херцози от кралската фамилия. Кралят ги обича. В безопасност сме.

Лицето й е побеляло от напрежението.

— Едно мое кученце умря, след като открадна парче пилешко от блюдо, предназначено за мен — казва тя. — Казвам ти, кралицата желае смъртта ми, твоята също.

Толкова съм ужасена, че не мога да говоря. Само държа ръката й и я топля между моите.

— Из, не заминавай в това състояние.

— Джордж знае, казвам ти. Знае със сигурност. Някой в нейното домакинство го е предупредил. Тя ще нареди двамата братя да бъдат арестувани и екзекутирани.

Целувам ръцете и бузите й.

— Миличка Из…

Тя обвива ръце около врата ми и ме прегръща.

— Върви в Мидълхам — прошепва. — Заради мен: защото аз те моля затова. Заради собствената си безопасност: защото аз те предупреждавам. Заради твоето момче — за да го опазиш. За бога, върви. Махай се от тук, Ани. Кълна се, че те ще убият всички ни. Тя няма да спре, докато твоят и моят съпруг, и ние двете не бъдем мъртви.

 

 

През всички студени дни, които стават все по-тъмни и мразовити, чакам новини за раждането на Изабел, и си я представям в стаите за гости на абатството Тюксбъри, очакваща идването на бебето си. Знам, че Джордж ще й е осигурил най-добрите акушерки, наблизо ще има лекар, и компаньонки, които да я ободряват, и дойка, чакаща в готовност, а стаите ще са топли и удобни, подготвени за нея. Но въпреки това ми се иска да можех да съм с нея. Раждането на поредното дете на един херцог от кралската фамилия е важно събитие, и Джордж няма да е оставил нищо на случайността. Ако детето е момче, то го утвърждава като мъж с двама наследници — точно като брат му, краля. И все пак ми се иска да ми бяха позволили да отида при нея. И все пак, иска ми се той да й беше позволил да остане в Лондон.

Отивам при Ричард, който седи край масата в личния си кабинет, за да го попитам дали може да отида при Изабел в Тюксбъри, и той ми отказва веднага.

— Домакинството на Джордж се е превърнало в средоточие на държавна измяна — казва той без заобикалки. — Виждал съм някои от проповедите и евтините книжлета, които се пишат под негово покровителство. Те оспорват законния произход на брат ми, наричат майка ми блудница, а баща ми — рогоносец. Намекват, че бракът на Едуард с кралицата е недействителен и че синовете му са копелета. Това, което Джордж твърди, е позорно. Не мога да го простя, Едуард не може да го пренебрегне. Едуард ще трябва да предприеме действия срещу него.

— Ще направи ли нещо на Изабел?

— Разбира се, че не — казва Ричард нетърпеливо. — Какво общо има тя с това?

— Тогава не може ли да отида при нея?

— Не можем да общуваме с тях — заявява Ричард. — Джордж е невъзможен. Не може да ни виждат в близост до него.

— Тя ми е сестра! Не е сторила нищо.

— Може би след Коледа. Ако Едуард не го арестува преди това.

Отивам до вратата и слагам ръка върху месинговата дръжка.

— Може ли да отидем у дома, в Мидълхам?

— Не преди коледното празненство; това би означавало да обидим краля и кралицата. Това, че Джордж напуска града така внезапно, е достатъчно оскърбление. Няма да влошавам нещата — той се поколебава, вдигнал перото над един документ за подписване. — Какво има? За Едуард ли ти е мъчно?

— Страхувам се — прошепвам му. — Страхувам се. Изабел ми каза нещо, предупреди ме…

Ричард не се опитва да ме успокои. Не ме пита какво е било предупреждението на Изабел. По-късно, когато се замислям за разговора, това е най-лошото. Той само кимва.

— Няма от какво да се боиш — казва. — Пазя семейството ни. Освен това, ако заминем, това ще покаже, че и ние се страхуваме.

През ноември получавам писмо от Изабел, изпоцапано и забавило се по наводнените от дъждовете пътища. Това са три страници, изписани с развълнувания, нечетлив почерк на Изабел:

„Бях права. Имам момче. Едър е, с дълги крайници и е пълничък, и рус като баща си. Храни се добре, а аз съм вече на крак. Раждането беше бързо и лесно. Казах на Джордж, че ще родя още едно просто ей така! Колкото иска! Писах на краля и кралицата и тя изпрати много хубаво бельо за бебето заедно с поздравленията си.

В крайна сметка Джордж ще посети двора на Коледа, тъй като не иска да изглежда така, сякаш се страхува. После ще се срещнем в замъка Уорик, след пиршеството на краля. Трябва да дойдеш и да видиш бебето след дванайсетата нощ. Джордж казва, че не може да възразят да ни посетиш на път за Мидълхам, и че трябва да кажеш това на съпруга си, от негово име.

Валя толкова много дъжд, че не бях потисната, задето съм затворена, макар че сега започва да ми омръзва. През декември ще се пречистя в църква и после ще се приберем у дома. Нямам търпение да въведа един нов Ричард в замъка Уорик. Татко щеше да е толкова доволен, щях да остана любимата му дъщеря завинаги — дарявайки го с втори внук — и щеше да крои планове за неговото величие…“

И така нататък, и така нататък, повече от три измачкани страници, с вметнати мисли в полетата на листа. Оставям писмото настрани и полагам длан върху мекия си корем, сякаш топлината на ръката ми може да излюпи ново бебе, като пиленце в черупка. Изабел е права да бъде щастлива и горда с благополучното раждане на ново бебе, и аз се радвам за нея. Но можеше да помисли как думите й ще засегнат мен: по-младата й сестра, все още само на двайсет години, само с едно малко момче в детската стая, след четири, близо пет години брак.

Писмото й не е пълно само с хвалби, защото тя пише и една дума в края на писмото, за да покаже, че не е забравила страха си от кралицата:

„Внимавай какво ядеш на коледното празненство, сестро. Знаеш какво имам предвид.

Из“

Вратата на приемната ми се отваря и Ричард влиза със своите половин дузина приятели, за да отведе мен и дамите ми на вечеря. Изправям се и му се усмихвам.

— Добри новини? — пита Ричард, поглеждайки писмото на масата пред мен.

— О, да! — казвам, сдържайки усмивката си. — Много.