Филипа Грегъри
Пленница на короната (47)

45

Замъкът Бейнардс, Лондон, май 1477

— Не се страхувам — казва ми Джордж. Седнали сме до огнището в личния ми кабинет в замъка Бейнардс. Необичаен за сезона дъжд се стича по прозорците, небесата са натежали и сиви. Седим близо един до друг не от студ, а от страх. Ричард е в двора, съветва се с брат си Едуард, опитва се да помири братята си, опитва се да балансира неспирно нашепваните отровни съвети, идващи от кралицата, опитвайки се да противодейства на неспирните клюки, които идват от Л’Ербер, където всички около Джордж говорят за копеле, вкопчило се в трона, крал, омагьосан от вещица и отровител на служба в кралското семейство. Ричард вярва, че братята могат да се помирят. Ричард вярва, че династията Йорк може да се споразумее почтено — въпреки семейство Ривърс, въпреки тяхната сееща смърт кралица.

— Не се страхувам — казва Джордж. — Имам собствени сили.

— Сили?

— Наел съм заклинател да ме предпазва от нейните проклятия. Наех един обладаващ специални сили човек, Томас Бърдет, и още двама астрономи от Оксфордския университет. Те са много умели, много сериозни учени — предсказаха смъртта на краля и детронирането на кралицата. Бърдет проследи влиянието на кралицата, може да види пътя й през нашия живот като сребриста следа, оставена от охлюв. Съобщава ми какво предстои, и ме уверява, че семейство Ривърс ще бъдат погубени от собствената си ръка. Кралицата ще предаде синовете си на техния убиец. Сама ще сложи край на рода си.

— Незаконно е да се предсказва смъртта на краля — прошепвам.

— Незаконно е да отровиш херцогиня, а кралицата стори това безнаказано. Бих искал да я видя как ще ми потърси сметка. Сега съм въоръжен срещу нея, не се боя от нея — той се надига да си върви. — Винаги ли носиш разпятието си? — пита. — Носиш ли амулета, който ти дадох? Носиш ли броеницата винаги в джоба си?

— Винаги.

— Ще накарам Бърдет да ти напише заклинание, което да носиш; силна магия, която да я възпира.

Поклащам глава.

— Не вярвам в такива неща. Няма да вярвам в такива неща. Не бива да се борим срещу нея с магия, това означава, че не сме по-добри от нея. Какво трябва да направим? Колко далеч трябва да стигнем? Да повикаме дявола? Да призовем Сатаната?

— Бих призовал и самия Сатана, ако можех да защитя Изабел от нея — казва той горчиво. — Защото изгубих съпруга, която обичах, от ръката на пратената от кралицата отровителка, изгубих бебето си, убито от нейния съучастник, а преди това — един син, първият ми син, в буря, разразила се от омагьосан вятър. Тя използва магия. Служи си с черни изкуства. Трябва да си послужим с тях срещу нея. Трябва да обърнем собствените й оръжия срещу нея.

На вратата се почуква.

— Съобщение за херцог Кларънс! — изкрещява някой отвън.

— Тук! — провиква се Джордж, и пратеникът влиза в стаята, а съпругът ми Ричард влиза бавно зад него.

— Не знаех, че си тук — отбелязва той към Джордж, а после ме поглежда смръщено; твърдо решен е, че трябва да бъдем неутрални в борбата между двамата братя. Джордж не отговаря, само чете съобщението отново и отново. После вдига поглед.

— Ти знаеше ли за това? — настоятелно се обръща той към Ричард. — Или участваш в него? Да ме арестуваш ли си дошъл?

— Да те арестувам? — повтаря Ричард. — Защо бих те арестувал? Освен ако безкрайното клюкарстване, грубостта и цупенето не са престъпление, в който случай би трябвало да го сторя.

Джордж изобщо не реагира на тази шега.

— Ричард, знаеш ли за това: да или не?

— За кое? Какво пише там?

— Кралят е арестувал моя приятел, Томас Бърдет, моя закрилник, моя съветник. Арестувал го е и го е обвинил в държавна измяна и магьосничество.

Лицето на Ричард е мрачно.

— Проклятие. Така ли е сторил?

— Дали е арестувал най-близкия ми съветник? Да. За да ме заплаши.

— Не говори така, Джордж. Не прави положението по-лошо, отколкото е в момента. Знаех единствено, че той обмисляше това. Знам, че ти го принуди да стигне толкова далече, че той не знае как да постъпи.

— И ти не ме предупреди?

— Предупредих те, че твоите обвинения и разпространяването на клевети, и оскърбителното ти поведение ще предизвикат неприятности.

— Той е в траур за съпругата си! — възроптавам. — Знае, че е била убита. Как би трябвало да се държи?

— Ричард, трябва да ме подкрепиш — Джордж се обръща към него. — Разбира се, че имам съветници, които да ме предпазват от зложелателството на кралицата, да ме пазят от отрова и заклинания. Защо да нямам? Когато целият двор знае какво стори тя на съпругата ми? Не съм сторил нищо повече от теб.

— Не бързай толкова! Аз не съм обвинил кралицата в убийство.

— Не, но нали си изпратил човек да пази дома ти? Кухните? Съпругата ти? Сина ти?

Ричард прехапва устна:

— Джордж…

— Братко, трябва да ме подкрепиш срещу нея. Тя ми отне съпругата, прицелила се е в мен. Ще убие съпругата ти, а после теб. Тя е жена, която храни ужасяваща враждебност, Ричард, призовавам те като мой брат да ме подкрепиш. Умолявам те да не ме оставяш на коварството й. Тя няма да спре, докато и тримата не бъдем мъртви, а също и децата ни.

— Тя е кралица — казва Ричард. — А ти изобщо не говориш смислено. Бог знае, че тя е алчна, и има прекалено силно влияние над Едуард, но…

Джордж се хвърля към вратата.

— Кралят няма да свали и косъм от главата на този невинен човек — казва той. — Това е нейно дело. Тя смята да ми отмъсти за смъртта на Анкарет. Смятат да ми отнемат най-честния служител като възмездие за смъртта на тяхната шпионка и отровителя им. Но тя ще види, че няма да успее да ме докосне. Аз съм херцог от кралската фамилия — нима мисли, че моите служители могат да бъдат хвърляни в обикновена тъмница?

Джордж се втурва да спасява Бърдет, но не успява. Кралското разследване срещу Бърдет и другите като него — защото Джордж е наел други двама съветници, а може би и още — разкрива цял заговор, изплетен от заклинания и предсказания, заплахи и страхове. Мнозина благоразумни хора не вярват и на една дума от това, но Томас Бърдет, д-р Джон Стейси и Томас Блейк, неговият свещеник, са признати за виновни в държавна измяна и осъдени на обезглавяване. Една молба, изпратена до Едуард, спасява от ешафода Томас Блейк, но другите двама са изпратени на смърт, настоявайки, че са невинни до последния си миг. Отказват традиционното признаване на вината си, с което биха могли да си откупят по-бърза смърт и да опазят състоянието си, за да бъде предадено на техните наследници. Вместо това отиват на ешафода като невинни мъже, които отказват да замлъкнат, настояват на всеослушание, че не са сторили нищо, освен да се занимават с наука, че не са виновни в никакво прегрешение, че кралицата е обърнала начетеността им срещу тях и е наредила да ги убият, за да подсигури мълчанието им.

Джордж нахлува на заседанието на кралския съвет в Уестминстър, настоявайки, че е невинен, настоявайки, че са невинни и умрелите на ешафода, и кара своя говорител да прочете думите на техните речи, произнесени от бесилката — силни думи от мъже, отправили се на среща със своя създател, които упорстват, че са невинни по всички обвинения.

— Това е обявяване на война — казва Ричард кратко. Яздим един до друг из улиците на Лондон, запътили се на вечеря в двора. Кралицата се кани отново да се оттегли в усамотение, за да се подготви за раждането на поредното бебе; тази вечеря е в нейна чест, последна преди оттеглянето. Тя оставя двор, жужащ от слухове за магьосничество, вещери и отравяния. Сигурно й се струва, че цялото спокойствие и елегантност, за които се е трудила, се разпадат. Сигурно се чувства така, сякаш е разкрита, сякаш истинската й природа — рибата, скрита под образа на жената, надига люспестата си глава.

Горещ майски следобед е, аз съм облечена много богато в скъпа червена коприна, а конят ми има седло от червена кожа и червена кожена юзда. Ричард има ново късо палто от черно кадифе, което носи върху бродирана бяла риза. Може и да отиваме на вечеря, но аз вече съм се нахранила. Вече никога не ям и не пия нищо, което идва от кухните на кралицата, а когато хвърля поглед към мен, тя може да ме види с вилицата ми, вдигната да набоде хапка, как роня хляба, разбърквам соса с лъжица, а после оставям чинията си настрана. Преструвам се, че ям храна, която идва от нейната кухня, тя се преструва, че не вижда как не ям нищо. И двете знаем, че си мисля, че тя ще ме отрови ако може. И двете знаем, че аз не съм като Джордж или като сестра си; нямам смелостта да я предизвикам публично. Съпругът ми е твърдо решен да й бъде приятел. Аз съм лесна плячка за нейното зложелателство.

— Обявяване на война? — повтарям. — Защо?

— Джордж заявява открито, че Едуард не е законен син и наследник на баща ни. Разправя на всички, че женитбата на Едуард била осъществена чрез магьосничество и че синовете му са копелета. Казва, че Едуард му попречил да се ожени за Мари Бургундска, защото знае, че той ще се опита да завземе трона на Англия с нейната армия. Казва, че мнозина ще се надигнат в негова подкрепа, че е по-обичан от краля. Открито повтаря всичко, което е шушукал преди. Това е равносилно на обявяване на война. Едуард ще трябва да му затвори устата.

Влизаме във вътрешния двор на двореца Уестминстър, херолдът обявява титлите ни, а тръбачите изсвирват приветствие. Знаменосците свеждат знамената, за да уважат пристигането на херцог и херцогиня от кралската фамилия. Конят ми стои неподвижно, докато двама слуги в ливреи ми помагат да сляза от седлото, и аз отново се присъединявам към Ричард, докато той чака на прага.

— Как може кралят да затвори устата на брат си? — настоявам. — Сега половин Лондон говори същото. Как може Едуард да накара всички да млъкнат?

Ричард слага дланта ми върху ръката си и се усмихва на хората, тълпящи се в галерията над двора. Повежда ме нататък.

— Едуард може да затвори устата на Джордж. Мисля, че най-накрая ще бъде принуден да го стори. Ще го предупреди за последен път, а после ще го обвини в държавна измяна.

Престъплението държавна измяна се наказва със смърт. Крал Едуард ще убие собствения си брат. Спирам неподвижно от шока и чувствам как ми се завива свят. Ричард взема ръката ми. Стоим за миг, хванати здраво за ръце, сякаш се вкопчваме един в друг в този нов и ужасяващ свят. Не забелязваме минаващите слуги, нито придворните, които бързат край нас. Ричард ме поглежда в очите и отново разпознавам в нас децата, които бяхме, принудени да градим сами съдбата си в един свят, който не можехме да разберем.

— Кралицата е казала на Едуард, че няма да се чувства защитена, оттегляйки се в усамотение за раждането, ако Джордж е още на свобода. Поискала е той да бъде арестуван заради собствената й безопасност. Едуард трябва да й угоди. Тя залага живота на детето му срещу брат му. — Тирания!

Изричам едва чуто думата и поне веднъж Ричард не защитава брат си. Младото му лице е потъмняло от тревога.

— Бог знае накъде отиваме. Бог знае къде ще ни отведе кралицата. Ние сме синовете на Йорк, Едуард видя нашите три слънца в небето. Как може да ни раздели една жена?

Влизаме в голямата зала на двореца Уестминстър и Ричард вдига ръка, за да благодари за ликуващите възгласи и поклоните на хората, събрали се там и в галерията, за да гледат пристигането на благородниците.

— Ядеш ли от храната? — пита той тихо.

Поклащам глава.

— Никога не ям храната от кухнята на кралицата — казвам му шепнешком. — Не и откакто Джордж ме предупреди.

— Нито пък аз — казва той с въздишка. — Вече не.