Филипа Грегъри
Пленница на короната (52)

50

Замъкът Бейнардс, Лондон, февруари 1478

Трябва да чакаме. Чакаме и чакаме от януари до февруари. Членовете на двете камари на парламента изпращат делегации да молят краля да издаде присъда и да приключи случая срещу брат си по един или друг начин. Най-сетне присъдата е обявена и Джордж е признат за виновен в държавна измяна. Наказанието за държавна измяна е смърт, но въпреки това кралят се колебае да даде заповед за екзекуцията на брат си. Не пускат никого да вижда Джордж, който моли от затвора си за правото да се представи на Божи съд — да излезе на двубой срещу защитник на Короната, призовавайки Божието правосъдие, рицарско разрешение на спор при едно безчестно обвинение. Това е последната защита на един невинен човек. Кралят, който претендира, че принадлежи към цвета на английското рицарство, отказва. Изглежда, че този въпрос излиза извън границите на честта, както и извън обсега на правосъдието.

Както е обещала, херцогиня Сесили отива да се срещне с Едуард, сигурна, че може да го накара да замени смъртната присъда с изгнание. Когато се връща от двора в замъка Бейнардс, се налага да й помогнат да слезе от носилката си. Бяла е като дантелата на якичката си и едва се държи на краката си.

— Какво стана? — питам я.

Тя се вкопчва в ръцете ми на стъпалата на великолепния си лондонски дом. Никога преди не е посягала към мен.

— Ан… — е всичко, което е в състояние да каже. — Ан…

Викам дамите си и с общи усилия й помагаме да влезе в покоите ми, слагаме я да седне в стола ми пред огъня, и й даваме чаша малвазия. С внезапен жест тя блъсва чашата и тя се разбива върху каменната плоча на огнището.

— Не! Не! — изкрещява тя с внезапен прилив на енергия. — Не го доближавайте до мен!

Букетът от аромати на сладкото вино изпълва стаята, докато аз коленича в краката й и вземам ръцете й. Мисля си, че бълнува, когато тя потръпва и изкрещява:

— Не виното! Не виното!

— Почитаема майко, какво има? Херцогиньо? Овладейте се!

Това е жена, която остана в двора, докато съпругът й кроеше заговор за най-големия бунт срещу крал, който Англия е виждала някога. Това е жената, която стоеше на пазарния кръстопът в Лъдлоу, когато съпругът й избяга, а войниците на Ланкастър оплячкосаха града. Това не е жена, която се разплаква лесно, това е жена, която никога не е признавала поражението си. Но сега ме гледа, сякаш не вижда нищо, заслепена е от сълзи. После надава силно, разтърсващо ридание.

— Едуард каза, че единственото, което мога да направя, е да предложа на Джордж да избере смъртта си. Каза, че той трябва да умре. Онази жена беше там през цялото време, изобщо не ме остави да кажа и дума в полза на Джордж. Единственото, което успях да извоювам за него, беше смърт пред малцина свидетели в стаята му в Тауър, и да може да избере начина.

Тя заравя лице в ръцете си и заплаква така, сякаш никога не би могла да спре. Хвърлям поглед към дамите си. Толкова сме потресени да видим херцогинята в това състояние, че всички стоим безпомощно в кръг около скърбящата майка.

— Любимият ми син, скъпото ми момче — шепне тя на себе си. — А трябва да умре.

Не зная какво да правя. Внимателно слагам ръка на рамото й.

— Няма ли да пийнете нещо, ваша светлост?

Тя вдига поглед към мен, красивото й старо лице е опустошено от скръб.

— Той избра да бъде удавен в малвазия — казва.

— Какво?

Тя кимва.

— Затова не исках да я пия. Няма да докосна такова вино никога повече, докато съм жива. Няма да го държа в къщата си. Днес ще го изнесат от избата.

Ужасена съм:

— Защо би направил подобно нещо?

Тя се засмива — горчив, сух звук, който отеква като жален камбанен звън в стаята с каменни стени.

— Това е последният му ефектен жест: да принуди Едуард да му угоди, да накара Едуард да плати за пиенето му. Да се подиграе с правосъдието на краля, да се опие с любимото вино на кралицата. Показва, че това е нейно дело, това е нейната отрова за него, както нейната отрова бе тази, която уби Изабел. Той превръща процеса в посмешище, подиграва се със смъртната си присъда. Подиграва се със смъртта си.

Обръщам се към прозореца и поглеждам навън.

— Децата на сестра ми ще бъдат сираци — казвам. — Едуард и Маргарет.

— Сираци и просяци — казва херцогиня Сесили остро, като бърше сълзите от старческото си лице.

Поглеждам отново към нея.

— Какво?

— Баща им ще умре за държавна измяна. Земите на един изменник се отнемат. Кой според вас ще получи земите им?

— Кралят — казвам вцепенено. — Кралят. Което ще рече, кралицата — и нейното многолюдно семейство — разбира се.

Ние сме в дълбок траур, но не можем да носим синьо. Джордж, красивият, неудържим херцог Кларънс, е мъртъв. Умря, както пожела — удавен в бъчва с любимото вино на кралицата.

Това беше последният му горчив жест на съпротива срещу жената, която съсипа дома му. Самата тя никога повече не пи от това вино, сякаш се боеше, че ще усети в сладостта храчки от измъчените му, задъхващи се дробове. Иска ми се да мога да видя Джордж в чистилището и да му кажа, че постигна поне това. Развали апетита на кралицата за виното. Съжалявам, че Бог не позволи той да удави и нея.

Отивам в двора и чакам шанса си да говоря с краля. Седя в покоите на кралицата заедно с дамите й и говоря с тях за времето и за вероятността да завали сняг. Възхищавам се на фините изплетени от тях дантели, за които кралицата сама е измислила модела, и отбелязвам изящната й работа. Когато ме заговаря за кратко, отвръщам с дружелюбна вежливост. Не й позволявам да забележи по лицето ми или по който и да било жест, нито дори по движението на ръката ми или по позата на краката ми в кожените пантофи, че я смятам за жена, която уби сестра ми чрез отрова, а зет ми — чрез политика. Тя е убийца и навярно дори вещица, и ми отне всички хора, които обичам, с изключение на съпруга и сина ми. Не се съмнявам, че би ми отнела и тях, ако не беше положението на съпруга ми в двора на краля. Никога няма да й простя.

Когато кралят влиза, усмихнат и весел, той поздравява дамите по име, както обикновено, а когато идва при мен и ме целува братски по двете бузи, казвам тихо:

— Ваша светлост, искам да ви помоля за една услуга.

Той веднага хвърля поглед към нея; виждам как се споглеждат. Тя понечва да се изправи на крака, сякаш иска да ми препречи пътя, но бях подготвена за това. Не очаквам да получа нещо без позволението на вещицата.

— Бих искала попечителството над децата на сестра ми — казвам бързо. — Те са в Уорик. Маргарет е на четири, Едуард почти на три. Обичах много Изабел, бих искала да се погрижа за децата й.

— Разбира се — казва непринудено Едуард. — Но нали знаете, че те не притежават състояние?

„О, да, зная това — помислям си. Защото вие отнехте на Джордж всичко, което беше спечелил, като го обвинихте в държавна измяна. Ако попечителството над тях си струваше, съпругата ти щеше вече да го е поискала. Ако бяха богати, тя щеше вече да е изготвила брачния договор за годежа им с някое от децата си.“

— Аз ще се погрижа за тях — казвам.

Ричард, идвайки към мен, изразява съгласието си с кимване.

— Ние ще се погрижим за издръжката им.

— Ще ги отгледам в Мидълхам с братовчед им, моя син — казвам. — Ако ваша светлост позволи. Това е най-голямата услуга, която бихте могли да ми направите. Обичах сестра си и й обещах, че ако нещо й се случи, ще се погрижа за децата й.

— О, нима е мислила, че може да умре? — пита кралицата с престорена загриженост, като се приближава до краля и пъха длан в ръката му: красивото й лице е сериозно и разтревожено. — От раждането ли се боеше?

Спомням си как Изабел ме предупреди, че един ден ще науча, че е умряла внезапно и че в този ден може да узная, че е била отровена от тази красива жена, която стои пред мен в своята арогантност и своята власт, и се осмелява да ми подхвърля намеци за смъртта на сестра ми.

— Раждането винаги е опасно — казвам тихо, отричайки истинността на убийството на Изабел. — Както всички знаят. Всички се оттегляме за раждането с молитва.

Кралицата устоява на погледа ми за миг, сякаш се кани да ме предизвика, да види дали може да ме принуди да изрека изменнически или бунтовни думи. Виждам как съпругът ми се напряга, сякаш се готви за нападение, и се приближава малко по-плътно към брат си, сякаш за да отвлече вниманието му от дяволицата, която го държи под ръка. После тя се усмихва с прекрасната си усмивка и вдига очи към съпруга си с познатия си прелъстителен маниер.

— Мисля, че е редно да позволим на децата Кларънс да живеят с леля си, не смятате ли, ваша светлост? — пита тя със сладък глас. — Може би това ще утеши всички тях в загубата им. И съм сигурна, че моята сестра Ан ще бъде добра настойница на малките си племенница и племенник.

— Съгласен съм — казва кралят и кимва на Ричард: — Радвам се да направя услуга на жена ти.

— Осведомявайте ме редовно как растат — казва ми кралицата, докато се обръща да си върви. — Колко жалко, че бебето й умря. Как му беше името?

— Ричард — казвам тихо.

— На баща ви ли го кръсти? — пита тя, назовавайки убиеца на баща си, на брат си, обвинителя на майка й, човекът, който цял живот бе неин враг.

— Да — казвам, без да зная какво друго мога да кажа.

— Колко жалко — повтаря тя.