Розамънд Лъптън
Сестра (6)

5

Сряда

Пристигам в следствената служба и забелязвам, че госпожица Падам-си-по-шефа-си ме гледа втренчено. Всъщност, инспектира ме критично е по-точно казано. Чувствам, че ме преценява като съперница. Господин Райт забързано влиза с куфарче в едната ръка и вестник в другата. Усмихва ми се открито и топло; все още не е превключил от домашна на служебна вълна. Сега вече знам, че госпожица Падам-си-по-шефа-си със сигурност ме смята за съперница, защото когато господин Райт ми се усмихва, погледът й става открито враждебен. Господин Райт е в пълно неведение за случващото се.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Влезте.

Наум все още завързва възела на вратовръзката си. Влизам след него в кабинета му и той затваря вратата. Чувствам очите на секретарката му от другата страна, продължават да го гледат.

— Как се чувствахте снощи? — пита ме той. — Знам, че това е истинска агония.

Преди да умреш, прилагателните, отнасящи се до живота ми, бяха от по-нисша категория: „стресиращ“, „нервен“, „тревожен“; в най-лошия случай — „дълбоко тъжен“. Сега разполагам с думи от тежката артилерия — „агонизиращ“, „травмиращ“, „опустошителен“ — като част от личния си речник.

— Стигнахме до момента, в който открихте някого в спалнята на Тес?

— Да.

Въображаемият му възел вече е вързан и двамата се захващаме за работа. Господин Райт прочита собствените ми думи:

„Какво, по дяволите, правите?“

* * *

Мъжът се обърна. Въпреки че в апартамента беше студено като в хладилник, по челото му беше избила пот. Минаха няколко секунди, преди да заговори. Италианският му акцент беше — съзнателно или не — флиртаджийски:

— Казвам се Емилио Коди. Съжалявам, ако съм ви уплашил.

Но аз веднага бях разбрала кой е. Дали не усетих заплаха заради обстоятелствата, заради подозрението, че те е убил или може би щях да го сметна за заплашителен, дори случаят да не беше такъв? Защото, за разлика от теб, аз намирам латинската сексуалност — тази дръзка мъжественост, излъчваща се от рязко изрязаната челюст и мургавата фигура — по-скоро за опасна, отколкото за привлекателна.

— Знаете ли, че е мъртва? — попитах и думите ми прозвучаха странно; театрален диалог, който не знаех как да поднеса. Тогава си спомних безцветното ти лице.

— Да. Разбрах от местните новини. Ужасна, ужасна трагедия. — Явно един от резервните варианти на тона му бе чар, колкото и неподходящо за случая да бе това, и аз си помислих, че да очароваш, също така можеше да означава и да вкараш някого в капан. — Само минах да си взема нещата. Зная, че може би изглежда като неприлично избързване…

Прекъснах го.

— Знаете ли коя съм?

— Приятелка, предполагам.

— Сестра й.

— Съжалявам. Натрапвам ви се.

Не можеше да скрие адреналина в гласа си. Тръгна към вратата, но аз блокирах пътя му.

— Вие ли я убихте?

Знам, прекалено директно, но пък и това тук не беше внимателно изпипан момент от роман на Агата Кристи.

— Очевидно сте много разстроена… — започна той, но аз го прекъснах.

— Опитали сте се да я накарате да направи аборт. Дали не сте искали също така да я премахнете от пътя си?

Емилио Коди остави онова, което носеше, и аз видях, че са платна.

— Не разсъждавате реално и това е разбираемо, но…

— Махайте се! Махайте се, по дяволите!

Изкрещях грозната си скръб към него — отново и отново — и продължих да крещя дори след като си беше заминал. Еймиъс влетя през отворената входна врата, замаян от сън.

— Чух крясъци.

Старецът се взря в лицето ми сред настъпилата тишина. Разбра, без да ми се налага да му обяснявам каквото и да било. Тялото му се сгърчи и той се извърна настрана; не искаше да видя мъката му.

Телефонът иззвъня и аз изчаках включването на секретаря:

— Здравейте, тук е Тес.

За момент правилата на реалността бяха нарушени, ти бе жива. Сграбчих слушалката.

— Скъпа? Там ли си? — попита Тод. Онова, което бях чула по-рано, бе, разбира се, запис на твоя глас. — Биатрис? Вдигна ли?

— Откриха я в една градска тоалетна. Изкарала е там пет дни. Съвсем сама.

Последва пауза; информацията не се покриваше с предсказания от него сценарий.

— Ще дойда при теб колкото е възможно по-скоро.

Тод беше моето спасително въже. Именно заради това го бях избрала. Каквото и да се случеше, щеше да ми е подръка, за да се държа за него.

Погледнах към купчината платна, които Емилио бе зарязал. На всичките беше нарисувана ти, гола. Никога не си се отличавала с моята срамежливост в това отношение. Сигурно авторът беше той. На всички картини лицето ти беше извърнато встрани.

* * *

— На следващата сутрин отидохте да споделите притесненията си с детектив Финбъро? — пита господин Райт.

— Да. Той каза, че прибирането на картините от Емилио било изключително безчувствен акт, но не означавало, че в него непременно можем да търсим нещо повече. Каза ми, че съдебният лекар ще изиска разрешение за аутопсия и че ще трябва да изчакаме резултатите, преди да отправяме каквито и да било обвинения или да стигаме до определени заключения.

Речникът му беше толкова премерен, толкова овладян. Вбеси ме. Може би поради крехкото си душевно равновесие му завиждах за баланса.

— Мислех, че детектив Финбъро поне ще попита Емилио какво е правил в деня на убийството. Той ми отвърна, че докато не излязат резултатите от аутопсията, няма да знаем със сигурност кога е умряла Тес.

Госпожица Падам-си-по-шефа-си влиза с минерална вода и аз съм доволна от прекъсването. Странно обезводнена, изгълтвам водата на един дъх и първо забелязвам розовия й перлен лак за нокти, после — венчалната халка на пръста й. Защо вчера бях погледнала само към лявата ръка на господин Райт? Тъжно ми е за госпожица Падам-си-по-шефа-си, която, макар и да не се намира под непосредствена заплаха от изневяра, е подложена на емоционално изкушение всеки ден от девет до пет и половина. Господин Райт й се усмихва:

— Благодаря, Стефани.

Усмивката му е невинна и в нея липсва какъвто и да е намек за интимност, но самата й откритост е привлекателна и може да бъде изтълкувана погрешно. Изчаквам секретарката да излезе.

— Затова отидох да се срещна с Емилио Коди сама.

Връщам се към невероятно стръмния склон на миналото; стисвам въжето малко по-силно, заради лака за нокти и венчалните халки.

* * *

Излязох от полицейския участък. Гневът избиваше под умората ми. Детектив Финбъро ми каза, че все още нямали представа кога точно си умряла, но аз знаех. В четвъртък. Както Саймън каза, него ден си го оставила край басейна в Хайд Парк, но така и не си излязла от парка. Нищо друго не ми звучеше логично.

Позвъних в колежа и една секретарка с немски акцент кисело ме осведоми, че Емилио преглеждал курсови работи у дома. Но когато й казах, че съм ти сестра, тя омекна и ми даде адреса му.

Докато карах натам, си спомних разговора ни за жилището на Емилио.

 

 

— Нямам представа. Срещаме се само в колежа или в моя апартамент.

— Той какво се опитва да скрие?

— Просто така се случва, това е всичко.

— Предполагам, че живее на някое място от рода на Хокстън. Модерен квартал на средната класа, но с шикозен привкус на бедняци наоколо.

— Наистина го мразиш, нали?

— С достатъчно графити, за да поддържат вида на урбанистична джунгла. Вярвам, че хора като него излизат посред нощ със спрейове боя в ръка, за да се погрижат районът да остане модерно маркиран и да не дегенерира в приличен квартал, населен с хора от средната класа със средни доходи.

— Какво е направил, за да заслужи това?

— О, не знам. Може би секс с малката ми сестра, в резултат на което тя е забременяла, а после той си е плюл на петите и е избягал от всички отговорности.

— Говориш така, сякаш съм напълно некомпетентна да направлявам собствения си живот.

Оставям думите ти да увиснат някъде по жицата между двата телефона. Почти чувам кикота в гласа ти:

— Пропусна да споменеш факта, че е мой преподавател и следователно се е възползвал от служебното си положение.

 

 

Ти никога не приемаше сериозността ми на сериозно.

Е, открих къде живее и се оказа, че не е в Хокстън или Брикстън, или в някое от онези места, където модерните средни класи пристигат, веднъж щом там се отвори кафене, предлагащо нискокалорично лате. Емилио Коди живее в Ричмънд; красивият разумен Ричмънд. А къщата му не е сграда от урбанистичния тип, налаган от Ричард Роджърс, а перла от епохата на кралица Ан, чиято огромна градина само може би струва колкото една-две улици в Пекъм. Прекосих внушително дългата предна алея и почуках по вратата с оригиналното чукче-антика.

Не можеш да повярваш, че съм го направила, нали? Действията ми изглеждат прекалени, но прясната скръб отхвърля всякаква логика и уравновесеност. Емилио отвори вратата и аз си помислих, че към него могат да се приложат дежурните фрази от романите: той е дяволски красив; притежава животински магнетизъм — все прилагателни, зад които прозира заплаха.

— Вие ли я убихте? — питам го. — Миналия път не отговорихте на въпроса ми.

Той се опита да ми затвори вратата, но аз я задържах. Никога преди не бях използвала физическа сила срещу мъж и се оказах удивително жилава. В крайна сметка всичките онези прецизно следвани тренировки с личен треньор не са били безсмислени.

— Казала е на хазяина си, че е получавала плашещи телефонни обаждания. Вие ли бяхте? — попитах.

Тогава чух женски глас откъм коридора зад гърба му:

— Емилио?

Жена му застана до него на прага. Все още пазя нашите имейли, посветени на нея.

От: [email protected]

До: iPhone на Биатрис Хеминг

Здрасти, Бий, питах го за нея още преди да започнем всичко това и той ми каза, че са се оженили набързо, чувстват се спокойно заедно и не съжаляват. На всеки му е приятна компанията на другия, но от години не поддържат физическа близост помежду си. Сега доволна ли си?

Т

От: iPhone на Биатрис Хеминг

До: [email protected]

Скъпа ми Тес,

Колко удобно за него! Предполагам също така, че тя е на четиридесет и няколко и тъй като природата е по-жестока към жените, отколкото към мъжете, какъв друг избор й е останал? Не съм доволна.

Lol

Бий

P.S. Защо използваш този нечетлив шрифт за имейлите си?

От: [email protected]

До: iPhone на Биатрис Хеминг

Скъпа Бий, ти вървиш по тясното си право морално въже, без дори да трепнеш, докато аз падам при първото най-слабо полюшване. Но му вярвам. Не виждам причина някой да бъде наранен.

Т

P.S. Мислех, че шрифтът изглежда приятелски.

PPS. Знаеш ли, че lol^[1] означава да се смееш на глас?

От: iPhone на Биатрис Хеминг

До: [email protected]

Скъпа Тес,

Не допускам, че си толкова наивна? Помъдрей.

Lol

Бий

(От мен lol^[2] означава „с много обич“)

От: [email protected]

До: iPhone на Биатрис Хеминг

Да помъдрея? Още малко ще ме посъветваш да приема философски случилото се и да продължа напред. Трябва да напуснеш Щатите и да се прибереш у дома. Приятен ден, скъпа.

Т.Х

Бях си представяла някоя жена над четиридесетте, чиято красота несправедливо е повехнала, докато тази на съпруга й беше в апогея си. Бях си представяла равностоен брак на двадесет и пет и неравностоен — петнадесет години по-късно. Но жената в коридора бе на не повече от тридесет. Имаше нервиращо бледи сини очи.

— Емилио? Какво става?

Остър, аристократичен глас; къщата трябва да беше нейна. Не я погледнах, отправих въпроса си към Емилио:

— Къде бяхте миналият четвъртък, двадесет и трети януари, денят, в който сестра ми беше убита?

Емилио се обърна към жена си:

— Една моя студентка, Тес Хеминг. Снощи говореха за нея по новините, сещаш ли се?

Къде бях аз, когато новината се бе разпространила? Все още в моргата, с теб? Или край кревата на мама? Емилио прегърна жена си през рамо, гласът му звучеше премерено:

— Това е по-голямата сестра на Тес. Преживява ужасно травмиращ момент… и нервите й не издържат.

Обясняваше за мен. Обясняваше за теб.

— За бога, та Тес ти беше любовница! А мен ме познаваш, защото снощи те хванах да събираш картините си от апартамента й.

Жена му се втренчи в него, изведнъж изражението на лицето й стана уязвимо. Ръката му я обви още по-плътно.

— Тес си падаше по мен. Това е всичко. Беше просто продукт на въображението й. Фантазията излезе извън контрол. Исках да се уверя, че в апартамента й няма нищо, което да е изфабрикувала за мен.

Знаех какво би ти се искало да му кажа в този момент:

— И бебето ли беше продукт на въображението й?

Ръката му продължаваше да прегръща жената, замръзнала на място и онемяла.

— Няма бебе.

Съжалявам. Съжалявам и за следващото.

— Мамо?

По стълбите слизаше малко момиченце. Жената хвана ръчичката на детето.

— Време е за лягане, скъпа.

Веднъж те попитах дали има деца и ти не можеше да повярваш, че изобщо съм ти задала подобен въпрос.

 

 

— Разбира се, че няма, Бий.

 

 

Подтекстът беше: Разбира се, че няма, защото ако имаше, аз нямаше да спя с него, за каква ме взимаш?

 

 

Моралното ти въже може да беше много по-широко от моето, но това е твоята граница и ти никога не би я преминала. Не и след татко. Така че ето какво се беше опитвал да скрие той у дома.

Емилио затръшна вратата в лицето ми, този път силата ми не можеше да конкурира неговата. Чух го как слага веригата.

— Остави мен и семейството ми на мира.

Озовах се сама на прага, закрещях пред вратата. Някак си се бях превърнала в изпаднала в криза луда, докато той бе запазил образа си на невинна жертва, част от преследвано малко семейство, нападнато в прекрасния им старинен дом. Знам, вчера бях използвала реплики от телевизионно шоу за ченгета, днес превключих на вълна Холивуд. Но истинският живот, или поне моят истински живот, не ме беше подсигурил с какъвто и да е модел за онова, което се случваше.

Зачаках в предната градина. Стана тъмно и много студено. В този заснежен двор на непознат, в който нямаше нищо познато за мен, в главата ми беззвучно се въртяха коледни песни. Ти винаги беше харесвала радостните мелодии за празнуване, подаръци и добро настроение. Аз винаги предпочитах по-бавните: „Тиха нощ, свята нощ“ и други подобни. Този път беше:

„Посред студената зима

леден вятър стене.

Земята е твърда като желязо,

водата — като камък.“

Допреди това не бях осъзнавала, че това е песен на опечалените.

Жената на Емилио излезе от къщата, прекъсвайки нямото ми соло. Една лампа автоматично се включи и освети пътя й към мен. Предположих, че идва да успокои лудата маниачка в градината, преди да е изпаднала в истерия.

— По-рано не ни запознаха. Аз съм Синтия.

Може би спокойствието е заложено в гените на аристокрацията. Осъзнах, че отвръщам на тази странна официална любезност с ръкостискане.

— Биатрис Хеминг.

Тя стисна ръката ми, вместо да я раздруса. Любезността й беше по-топла.

— Много съжалявам за сестра ви. Аз също имам по-малка сестра. — Съчувствието й изглеждаше искрено. — Снощи — продължи тя, — малко след новините, той ми каза, че е забравил лаптопа си в колежа. Скъп е, освен това е важен за работата му, а и той е много убедителен лъжец. Но аз бях видяла лаптопа му в кабинета преди вечеря. Помислих си, че излиза за секс. — Говореше бързо, сякаш имаше нужда да излее натрупалото се в душата й навън и да приключи веднъж завинаги с него. — Знаех за това, разбирате ли, просто не бях му го казвала. Освен това вярвах, че е престанал. Преди месеци. Но така ми се пада. Зная го. Причиних същото на първата му жена. Никога преди не бях осъзнавала напълно през какво е преминала.

Не отвърнах, но усетих, че омеквам към нея в тази така несвойствена ситуация. Лампата отвън угасна и двете останахме заедно в тъмното. Атмосферата бе странно задушевна.

— Какво е станало с бебето им? — попита тя. Не бях мислила за него като за нещо друго, освен като за твоето бебе.

— Умря — отвърнах и въпреки тъмнината ми се стори, че в очите й проблясват сълзи. Зачудих се дали са заради бебето ти или заради проваления й брак.

— Колко голямо е било?

— Умрял е веднага след като се е родил, затова мисля, че няма възраст.

Допълнение към неподвижността на мъртвородените. Видях как ръката й несъзнателно се спуска надолу към корема й. Преди не бях забелязала, че е малко издут, може би беше бременна в петия месец. Тя бързо изтри сълзите си.

— Може би ще се разочаровате да го чуете, но миналия четвъртък Емилио работеше у дома; обикновено му се случва веднъж седмично. Бях с него през целия ден, а след това отидохме на парти. Емилио е слаб, у него не може да се говори за някакъв морал, но не би наранил никого. Поне не физически.

Тя се обърна да си върви, но първо трябваше да пусна една бомба върху живота й.

— Бебето на Тес е било болно от кистозна фиброза. Това означава, че Емилио е носител.

Все едно я ударих с юмрук в лицето.

— Но малката ни дъщеричка е добре.

Ти и аз бяхме израснали с генетиката така, както другите деца израстват с любимия футболен отбор на баща си. Моментът не беше особено подходящ за интензивно обучение, но се опитах.

— Генът на кистозната фиброза е рецесивен. Това означава, че дори и двамата с Емилио да сте носители, двамата също така носите и здрав ген. Има двадесет и пет процента вероятност вашето дете да се роди с кистозна фиброза.

— А ако аз не съм носителка на този ген?

— В такъв случай няма как детето ви да го наследи. Трябва и двамата родители да са носители.

Тя кимна, все още се колебаеше.

— Вероятно е най-добре да се изследвате.

— Да.

Искаше ми се да успокоя треперенето в гласа й.

— Дори да предположим, че се случи най-лошото, вече има нова терапия.

Почувствах топлотата й в снежната градина.

— Много мило от ваша страна, че сте загрижена.

Емилио излезе на прага и я повика. Тя нито помръдна, нито по някакъв начин даде знак, че е забелязала присъствието му. Очите й ме гледаха напрегнато:

— Надявам се да открият убиеца на сестра ви.

Тя се извърна и бавно пое към къщата, включвайки автоматичното осветление. На светлината на лампата видях как Емилио посегна да я прегърне, но тя го отблъсна и обви ръце около себе си. Той забеляза, че го наблюдавам, извърна се.

Чаках в зимната тъмнина, докато лампите в къщата не изгаснаха.