Розамънд Лъптън
Сестра (17)

16

Изминах пеша повечето път до кафето срещу колежа по изкуствата, потънала в мисли след посещението си в „Хром-Мед“. На погребението бяха дошли много от приятелите ти, но не бях сигурна колко от тях ще се появят на срещата с мен.

Когато влязох в кафенето, то беше претъпкано от студенти, всички чакаха мен. Напълно се обърках, езикът ми се върза на възел. Никога не съм обичала да организирам каквито и да било прояви, дори следобедни партита, камо ли групови срещи с непознати. Чувствах се толкова сериозна и въздържана в сравнение с тях и техния артистичен стил на обличане, екстравагантни прически и пиърсинг. Един от тях, със сплетена на расти коса и бадемови очи, ми се представи като Бенджамин. Преметна ръка през рамото ми и ме поведе към една маса.

Тъй като мислеха, че искам да науча повече за живота ти, те започнаха да ми разказват истории, с които илюстрираха твоя талант, доброта, чувството ти за хумор. И докато разказваха чудесните си истории за теб, аз наблюдавах лицата им и се чудех дали някой от тях може да е твоят убиец. Беше ли Анет с ярко медната коса и тънките ръце достатъчно силна и жестока, за да убие? Когато в красивите бадемовидни очи на Бенджамин бликнаха сълзи, искрени ли бяха те, или той просто си даваше сметка каква привлекателна гледка представлява така?

* * *

— Приятелите на Тес я описваха по различен начин — казвам на господин Райт. — Но имаше една фраза, която използваха всички. Всеки един от присъстващите подчертаваше нейната „joie de vivre“^[1].

Радост и живот. Какво иронично перфектно описание за теб!

— Много ли приятели имаше? — пита господин Райт и аз съм трогната от въпроса, понеже не беше нужно да бъде задаван.

— Да. Тя високо ценеше приятелството.

Вярно е, нали? Винаги си се сприятелявала лесно, но никога не си се разделяла лесно с приятел. На партито по случай двадесет и първия ти рожден ден присъстваха твои приятели от началното училище. Ти вземаше хора от миналото си и заедно с тях навлизаше в настоящето. Можеш ли да прилагаш екологични норми и по отношение на приятелствата? Те са прекалено ценни, за да ги изхвърлиш, когато престанат да ти бъдат непосредствено необходими.

— Питахте ли ги за дрогата? — интересува се господин Райт, връщайки мислите ми обратно във фокус.

— Да. Подобно на Саймън, всички бяха категорични, че тя никога не се е докосвала до забранени субстанции. Попитах ги и за Емилио Коди, но не научих нищо полезно. Само че е „арогантно лайно“ и прекалено обсебен от собствените си творения, за да е добър преподавател. Всички знаеха за връзката на Тес с него и за бременността й. После ги питах за Саймън и неговата връзка с Тес.

* * *

Настроението в кафенето се смени, атмосферата натежа, заредена с неразбираемо за мен напрежение.

— Всички знаехте, че Саймън е искал да й стане гадже, нали? — попитах.

Хората кимнаха, но никой не предложи никаква информация по въпроса.

— Емилио Коди ми каза, че Саймън ревнувал? — попитах, опитвайки се да провокирам разговор.

Отговори едно момиче, което с гарвановочерната си коса и рубиненочервени устни приличаше на вещица от приказките:

— Саймън ревнуваше от всички, които Тес обичаше.

За кратко се зачудих дали и аз влизах в това число.

— Но тя не е обичала Емилио Коди? — казах.

— Не. В случая с Емилио Коди Саймън по-скоро се чувстваше като на състезание — отвърна Красивата Вещица. — Но ревнуваше от бебето на Тес. Не можеше да понесе мисълта, че тя обича някого, който дори още не е роден, а той самият не събужда подобни чувства у нея.

Спомних си огромния колаж, изобразяващ затвор, направен от множество бебешки лица.

— Той беше ли на погребението? — попитах.

Забелязах колебание върху лицето на Красивата Вещица, преди тя да отговори:

— Чакахме го на гарата, но той така и не се появи. Обадих му се по телефона и го питах какви игрички играе. Отвърна, че си бил променил намеренията и нямало да идва. Защото за него нямало да има „специално място“ и чувствата му към Тес щели да бъдат — чакайте да си спомня точно — „пренебрегнати“, а той „не можел да толерира това“.

Заради това ли бях усетила нажежаване на атмосферата, когато попитах за Саймън?

— Емилио Коди каза, че Саймън бил обсебен от нея…? — подхвърлих.

— Да, беше — рече Красивата Вещица. — Докато работеше по онзи проект — „Женската“ или някаква подобна простотия, — не спираше да я следва като някоя проклета сянка.

Забелязах как Бенджамин хвърля предупредителен поглед към Красивата Вещица, но тя не му обърна внимание:

— По дяволите, та той буквално я преследваше!

— С фотоапарата си, за да има извинение? — попитах, спомняйки си снимките ти на стената на спалнята му.

— Да — отвърна Красивата Вещица. — Не беше достатъчно мъж, за да я погледне директно, трябваше да го прави през обектив. Някои от обективите му бяха наистина дълги, сякаш беше някой скапан папарак.

— Знаете ли защо Тес го е търпяла? — попитах.

Едно момче със срамежливо изражение, което досега беше мълчало, отвърна:

— Тя беше добра, а и мисля, че го съжаляваше. Той нямаше други приятели.

Обърнах се към Красивата Вещица:

— Проектът му спрян ли е бил? Стори ми се, че намекнахте нещо такова?

— Да. Госпожа Бардън, неговата преподавателка, му каза, че трябва да престане. Знаеше, че той просто го използва като извинение да се мъкне след Тес. Предупреди го, че ще го изключат, ако продължава.

— Кога беше това? — попитах.

— В началото на учебната година — отвърна Анет. — Значи трябва да е било миналия септември, първата седмица. Тес наистина изпита облекчение, когато разбра.

Но снимките му те бяха запечатвали през цялата есен и зима.

— Той е продължил да го прави — казах. — Никой от вас ли не е знаел?

— Трябва да е станал по-прикрит — каза Бенджамин.

— Това не би било трудно — намеси се Красивата Вещица. — Но ние не виждахме Тес толкова често, след като си взе една година почивка от колежа.

Спомних си думите на Емилио: Трябва да разпиташ онзи младеж, който вечно я следваше по петите със скапания си фотоапарат.

— Емилио Коди е знаел, че следенето не е престанало — казах. — А той е преподавател в колежа. Защо не се е постарал Саймън да бъде изключен?

— Защото Саймън знаеше за връзката на Емилио Коди с Тес — отвърна Красивата Вещица. — Вероятно всеки от двамата е държал в шах другия.

Повече не можех да отлагам въпроса си:

— Мислите ли, че някой от двамата би могъл да я убие?

Групата замълча, но почувствах по-скоро срам и неловкост, отколкото шок. Дори Красивата Вещица отбягна погледа ми.

Накрая се обади Бенджамин, за да е мил с мен, предполагам:

— Саймън ни каза, че е страдала от следродилна психоза. И че заради тази психоза се е самоубила. Такова било заключението на съдебния лекар и полицията го подкрепяла напълно.

— Не знаехме дали казва истината — каза момчето със срамежливото изражение. — Но същото пишеше и в местния вестник.

— Саймън каза, че когато нещастието се е случило, вие не сте били тук — подхвърли Анет. — Но той я бил видял и тя била… — Гласът й трепна и затихна, но аз можех да си представя какво им е надрънкал Саймън за душевното ти състояние.

Значи пресата и Саймън ги бяха убедили, че си извършила самоубийство. Момичето, което бяха познавали и което ми бяха описали, никога не би посегнало на живота си, но ти си станала жертва на съвременния дявол, наречен пуерперална психоза — дявол, който може да накара едно момиче, което изпитва joie de vivre да намрази живота достатъчно, за да му сложи край. Била си убита от нещо, което е имало научно име, а не човешко лице.

— Да. В полицията вярват, че се е самоубила — казах. — Защото мислят, че е страдала от следродилна психоза. Но аз съм сигурна, че грешат.

Забелязах съчувствие по някои лица и съжаление — по други. Изведнъж се оказа, че „вече е минало един и половина“ и „лекциите започват след десет минути“, и всички се оттеглиха.

Помислих си, че Саймън трябва да ги беше настроил срещу мен още преди да ме бяха срещнали. Без съмнение им беше разказал за лабилната по-голяма сестра с нейните налудничави теории, което обяснява защо изглеждаха повече засрамени, отколкото шокирани, когато споменах думата „убийство“, както и странното им поведение към мен. Но аз не ги обвинявах, че са предпочели да вярват на Саймън вместо на мен; че са предпочели да си умряла по друг начин, а не като жертва на убийство.

Бенджамин и Красивата Вещица бяха последните, които си тръгнаха. Поканиха ме да посетя изложбата след седмица, бяха затрогващо настойчиви и аз отвърнах, че ще отида. Това щеше да ми даде нова възможност да разпитам Саймън и Емилио.

Когато останах сама в кафенето, аз си помислих, че Саймън не само ме беше излъгал за „проекта“, но и беше украсил лъжата си: Те са за портфолиото за завършването ми… Преподавателката ми смята, че това е най-оригиналният и вълнуващ проект в цялата група. Чудех се какво още беше лъжа. Наистина ли беше говорила с него по телефона в деня на смъртта си и беше предложила да се срещнете? Или той просто те е проследил същия ден, както често е правел, и всичко останало е било измислица, за да не го заподозра? Очевидно бе, че е много манипулативен. Наистина ли е имало мъж в храстите в онзи последен ден, или Саймън си го беше измислил? Или още по-хитро, твоята параноя е била онова, което е провокирало въображението му — за да отмести вниманието от себе си? Колко ли пъти е седял на стъпалата пред апартамента ти с огромен букет в ръка, макар вече да си била мъртва, надявайки се, че някой ще го завари как невинно те чака?

Докато мислех за Емилио и Саймън, се чудех, както впрочем и сега, дали в живота на всички красиви млади жени има и по някоя зловеща мъжка фигура. Ако бяха открили мен мъртва, нямаше да открият нито един подозрителен субект в ежедневието ми, така че щеше да се наложи фокусът да бъде изместен извън близкия ми кръг приятели и бившия ми годеник. Не вярвам, че изключително красивите и харизматични жени превръщат в маниаци иначе нормални мъже, а по-скоро, че привличат откачалки и преследвачи; пламък в тъмнината, която се населява от тези плашещи лица, неразумно привличащ ги по-близо и по-близо, докато не изгасят същия този пламък, който ги е привлякъл.

* * *

— И после се върнахте обратно у дома? — пита господин Райт.

— Да.

Но се чувствам прекалено уморена, за да му разкажа за завръщането си в апартамента ти онзи ден, за да трябва да си спомня какво чух там. Думите ми са забавени, тялото ми потъва.

Господин Райт ме поглежда загрижено.

— Да спрем до тук.

Предлага да ми повика такси, но аз отвръщам, че една разходка ще ми се отрази добре.

Той ме изпраща до асансьора и аз разбирам колко много ценя старомодното му кавалерство. Мисля, че когато е бил млад, Еймиъс трябва да е приличал поне малко на господин Райт. Той ми се усмихва за довиждане и аз си казвам, че в края на краищата едва забележимите искрици романс може би не са били изцяло продукт на въображението ми. Романтичните мисли малко ме ободряват и аз не смятам, че ще ми навреди, ако им се насладя. Така че ще си позволя този малък лукс да мисля за господин Райт и ще мина през Сейнт Джеймс Парк, вместо да хващам претъпканото метро.

Свежият пролетен въздух ме кара да се чувствам по-добре, а маловажните мисли ме зареждат със смелост. Когато стигам до края на парка, се чудя дали да продължа през Хайд Парк. Със сигурност вече е време да събера кураж да се изправя лице в лице с демоните си и най-накрая да укротя духовете, които ме владеят.

Със силно разтуптяно сърце минавам през портата на Кралица Елизабет. Но подобно на своя съсед и Хайд Парк е експлозия от цветове, звуци и аромати. Не мога да открия никакви демони в цялата тази зеленина, никакви шепнещи духове сред играещите с топка младежи.

Вървя през градината с розите, после подминавам естрадата, която сякаш е изскочила от някоя детска книжка с нейната пастелнорозова фасада и захарнобял покрив, поддържан от пръчки за смучене. После си спомням за избухването на бомба сред тълпата, за разхвърчалите се наоколо гвоздеи, за масовото кръвопролитие, и усещам, че някой ме наблюдава.

Чувствам дъха му зад себе си, студен в топлия въздух. Ускорявам крачка, без да се обръщам назад. Той ме следва, дъхът му също забързва, повдига косъмчетата в основата на врата ми. Мускулите ми се напрягат в спазъм. В далечината виждам басейна и хората около него. Хуквам натам, краката ми треперят от адреналин и от страх.

Стигам до там и сядам, краката ми продължават да треперят, гърдите ме болят при всяко вдишване. Гледам към децата, които цопат из плиткия басейн, двама бизнесмени на средна възраст правят същото, навили крачолите на панталоните си. Едва сега се осмелявам да се обърна назад. Струва ми се, че забелязвам сянка сред дърветата. Изчаквам, докато се уверя, че е просто шарена сянка, хвърляна от клоните.

Заобикалям дърветата, гледам да съм до хората и шума. Стигам до другия край на парка и виждам една ивица яркозелена свежа трева, поръсена с точките на минзухарите. Някакво момиче върви с боси крака сред тях, хванала обувките си в ръка, радва се на стоплената от слънцето трева, а аз си мисля за теб. Проследявам я с поглед, докато стига до другия край на пъстрата ивица, и чак тогава забелязвам сградата на тоалетната — тъмна рана сред меките ярки цветове на пролетта.

Спускам се бързо след момичето и стигам до тоалетната. Девойчето остава от другата страна, около кръста му е обвита момчешка ръка. Двамата със смях излизат от парка. Аз също се насочвам към изхода, краката ми продължават да потреперват леко, дишането ми е все така тежко. Опитвам се да си внуша, че ставам смешна. Няма нищо страшно, Биатрис; така става, когато човек страда от прекалено развинтено въображение; мозъкът ти може да ти играе всякакви шеги. Уверения, откраднати от сигурния свят на детството — в гардероба няма чудовище. Но ти и аз знаем, че той е истински.