Розамънд Лъптън
Сестра (10)

9

Петък

Макар че закъснявам, вървя бавно към следствената служба. Има три неща, които намирам за особено трудни при разказването на тази история. Вече съм приключила с първото — намирането на тялото ти — и това, което предстои, е следващото. Звучи тривиално — всичко на всичко една сметка, — но ефектът от нея беше съкрушителен. Докато се влача, чувам гласа на мама да ми напомня, че вече е девет без десет, че ще закъснеем — хайде, Биатрис. После ти прехвърчаш покрай нас с колелото си, раницата ти е закачена на едната дръжка, очите ти блестят от щастие; пешеходците се усмихват, когато профучаваш покрай тях, оставяйки свеж полъх след себе си. Не разполагаме с цял ден, Биатрис. Но ти знаеше, че всъщност беше точно обратното, и сграбчваше деня момент след момент.

Стигам до офиса на господин Райт и без да каже нито дума за закъснението ми, той ми подава пластмасова чаша кафе, което сигурно е купил от машината до асансьора. Благодарна съм му, че се е сетил, и знам, че една частица от моята неохота да му разкажа следващия епизод от историята се дължи на факта, че не искам той да си помисли нещо лошо за мен.

* * *

Двамата с Тод седяхме до евтината ти маса, а пред нас се издигаше на купчина пощата ти. Намирах сортирането на деловата ти кореспонденция за странно успокояващо. Винаги съм правела списъци и твоята поща представляваше леснопостижим списък с отметки. Започнахме с червените сметки, които бяха спешни, после стигнахме до не чак толкова наложителните. Подобно на мен, Тод е свикнал с бюрокрацията в живота и докато работехме заедно, се усетих свързана с него за първи път, откакто беше пристигнал в Лондон. Спомних си защо бяхме заедно и как малките неща от ежедневието оформяха мост помежду ни. Нашата връзка беше банална, основаваше се по-скоро на практически детайли, отколкото на страст, но аз все още ценях нейното дребнодневие. Тод отиде да разговаря с Еймиъс за „споразумението по наемането на жилището“, макар да му казах, че според мен подобно нещо едва ли съществуваше. Той отбеляза — напълно разумно, помислих си, — че няма да разберем, ако не го попитаме.

Вратата се затвори зад гърба му и аз отворих следващата сметка. Чувствах се възможно най-спокойна от смъртта ти насам. Почти можех да си представя, че си правя чаша кафе, докато работя и превключвам на Радио 4. Радвах се на миг нормалност и в този кратък момент можех да си представя време без скръб.

* * *

— Извадих кредитната си карта, за да платя телефонната й сметка. Понеже беше загубила мобилния си телефон, всеки месец плащах тази на домашния й. Това беше моят подарък за рождения й ден и тя беше възразила, че е твърде щедър, но аз го правех и заради самата себе си.

Казах ти, че искам да съм сигурна, че можеш да ми се обаждаш и да говориш толкова дълго, колкото искаш, без да се притесняваш за пари. Онова, което не ти казах, бе, че исках да съм сигурна, че ако аз исках да ти се обадя, телефонът ти няма да е прекъснат.

— Тази сметка беше по-голяма, отколкото предишния месец. Беше подробна, затова реших да я прегледам. — Думите ми са забавени, провлачени. — Видях, че е звъняла на мобилния ми телефон на двадесет и първи януари. Обаждането е било в един часа следобед нейно време, осем сутринта нюйоркско, така че сигурно съм била в метрото на път за офиса. — Трябва да го направя наведнъж, без да спирам, иначе няма да съм в състояние да започна отново. — Беше денят, в който бе родила Хавиер. Сигурно се беше опитала да ми се обади, когато болките са почнали. — Млъквам само за момент, не поглеждам към лицето на господин Райт, продължавам: — Следващото й обаждане до мен беше от девет вечерта нейно време, четири следобед — мое.

— Осем часа по-късно. Защо, мислите, е имало такава дълга пауза?

— Тя нямаше мобилен телефон, така че веднъж щом е излязла от апартамента си, за да отиде в болницата, й е било трудно да ми позвъни. Пък и не е било спешно. Искам да кажа, нямаше да имам време да пристигна до тук и да съм с нея по време на раждането.

Гласът ми става толкова тих, че господин Райт трябва да се наведе към мен, за да ме чува.

— Второто обаждане трябва да е било, след като се е прибрала от болницата. Звъняла ми е, за да ми каже за Хавиер. Разговорът е продължил дванадесет минути и двадесет секунди.

— Какво ви каза? — пита той.

Устата ми внезапно пресъхва. Нямам нужното количество слюнка, за да мога да говоря. Отпивам глътка студено кафе, но продължавам да усещам сухота в устата си:

— Не говорих с нея.

— Сигурно не си била в офиса, скъпа. Или си присъствала на някоя служебна среща — каза Тод. Беше се върнал от Еймиъс, изумен, че си си плащала наема под формата на картини, и ме бе заварил избухнала в плач.

— Не, там бях.

Бях се върнала в офиса си след един брифинг в дизайнерския отдел, който се беше оказал по-дълъг от очакваното. Смътно си спомних как Триш ми беше казала, че чакаш на телефона и че шефът иска да ме види. Помолих я да ти предаде, че ще ти се обадя по-късно. Мисля, че дори си го записах и залепих бележката на компютъра си, преди да изляза. Може би именно заради това бях забравила, защото си го бях записала и нямаше нужда да го помня. Но нямам извинения. Нито едно.

— Не отговорих на обаждането й, а по-късно забравих да й позвъня — гласът ми едва се чуваше от срам.

— Бебето е избързало с три седмици, нямало е как да го предположиш.

Но аз трябваше да се досетя.

— Освен това двадесет и първи януари бе денят, в който те повишиха — продължи Тод. — Разбира се, че умът ти е бил зает с други работи. — Звучеше ми почти приповдигнато. Собственоръчно ми беше намерил оправдание.

— Как съм могла да забравя?

— Тя не е казала, че е важно. Дори не ти е оставила съобщение.

Като оправдаваше мен, прехвърляше отговорността върху теб.

— Не е било нужно да казва, че е важно. А и какво съобщение би могла да остави на една секретарка? Че бебето й е умряло ли?

Говорех му троснато, опитвах се да отместя част от вината към него. Но, разбира се, вината си е изцяло моя, не може да бъде поделена.

— После сте отишли в Мейн? — пита господин Райт.

— Да, уредихме го в последната минута, щяхме да отсъстваме само няколко дни. А бебето й трябваше да се роди чак след три седмици. — Не мога да се понасям заради този свой жалък опит да запазя добрия си имидж. — Сметката й показваше, че предния ден е умряла и че сутринта преди смъртта си е звъняла в офиса и апартамента ми петнадесет пъти.

Видях колоната цифри — всичките мои — и всеки ред беше напомняне, че съм те изоставила, сочеше обвинително към мен отново и отново, и отново.

— Обажданията в апартамента ми са били с продължителност няколко секунди.

До момента, в който едното от обажданията ти беше включило телефонния секретар. Трябваше да оставим съобщение, че заминаваме, но не го направихме не защото се бяхме понесли на крилата на спонтанността, а защото го бяхме преценили като риск. Да не разтръбяваме наляво и надясно, че ни няма вкъщи. Не помня кой го беше казал, Тод или аз.

Помислих, че си предположила, че скоро ще се върнем, иначе би оставила съобщение. А може би просто не си могла да понесеш да ми кажеш съкрушителната новина, без първо да чуеш гласа ми.

— Един господ знае колко пъти се е опитвала да се свърже с мобилния ми телефон. Бях го изключила, защото там, където бяхме отседнали, нямаше обхват.

— Но се опитахте да й позвъните?

Мисля, че задава въпроса си само от добро сърце.

— Да. Но в хижата нямаше телефон, а мобилният ми нямаше обхват, така че можех да й се обаждам единствено когато отивахме на ресторант. Опитах на няколко пъти, но телефонът й вечно даваше заето. Мислех, че бъбри с приятелите си или че го е изключила, за да се концентрира върху рисуването.

Но нямам никакво оправдание. Трябваше да говоря с теб още първия път, когато ме беше потърсила. И тъй като не го направих, трябваше незабавно да ти се обадя обратно, и да продължа да звъня, докато не се свържа. А ако не успеех да се свържа, трябваше да предупредя някого да отиде до апартамента ти и да провери какво става, а после да хвана първия полет до Лондон.

Устата ми беше прекалено пресъхнала, за да говоря.

Господин Райт стана:

— Ще ви донеса чаша вода.

Щом вратата се затваря зад гърба му, ставам и започвам да кръстосвам из стаята, сякаш мога да оставя вината зад гърба си. Но докато ходя, тя ме следва по петите — грозна сянка, създадена от самата мен.

Преди да се случи всичко това бях уверена, че съм загрижен, съпричастен човек, отворен за другите. Педантично помнех рождени дни (всяка година прехвърлях датите от бележника си с рождените дни върху новия календар); добросъвестно изпращах благодарствени картички (предварително закупени и складирани на дъното на чекмеджето ми). Но виждайки номера си в телефонната ти разпечатка осъзнах, че изобщо не ми е пукало за другите. Не забравях дреболиите в живота, но когато ставаше дума за важните неща, се държах егоистично и жестоко пренебрежително.

Чувам въпроса ти, който настоява за отговор: защо, когато детектив Финбъро ми каза, че си родила, не разбрах, че не си била в състояние да ми се обадиш и да ми кажеш? Защо се бях фокусирала върху факта, че не се беше обърнала към мен, вместо да осъзная, че аз самата бях направила това невъзможно? Защото тогава още мислех, че си жива. Преди да стигна до Лондон не знаех, че си била убита. По-късно, когато тялото ти беше открито, не бях в състояние да разсъждавам логично или да свържа събитията едно с друго.

Не мога да си представя какво трябва да си мислиш за мен. (Не мога или не смея?) Трябва да си изненадана, че не започнах това писмо до теб с извинение, а след това с обяснение, та да разбереш защо съм те пренебрегнала. Истината е, че тъй като ми липсва смелост, го отлагах колкото се може по-дълго, съзнавайки, че не мога да ти предложа обяснения.

Бих направила всичко, за да получа втори шанс, Тес. Но за разлика от историите в книгите ни, в реалния живот няма как да полетя покрай втората звезда отдясно и да вляза през отворения прозорец, за да те заваря жива в леглото. Не мога да преплувам обратно през седмиците и дните, да се върна в спалнята си, където ме очаква топлата ми вечеря и където съм получила прошка. Няма ново начало. Няма втори шанс.

Ти ме потърси, а аз не бях там.

Мъртва си. Ако бях говорила с тебе тогава, сега щеше да си жива.

Толкова е просто.

Извинявай.