Розамънд Лъптън
Сестра (11)

10

Господин Райт се връща с чаша вода. Спомням си, че жена му е починала в автомобилна катастрофа. Може би вината е била негова, може би е шофирал, след като е пил или само за миг се е разсеял — сянката на моята вина ще се чувства по-добре в компанията на чужда такава. Но не мога да го попитам. Вместо това изпивам водата, а той отново включва касетофона:

— Значи сте знаели, че Тес ви е търсила.

— Да.

— И че през цялото време сте били права.

— Да.

Във вината имало и друга страна. Ти ме беше потърсила за помощ, близки бяхме, познавах те и следователно можех да съм абсолютно уверена в убеждението си, че не си се самоубила. Тази моя увереност трепвала ли е някога? Само малко. Когато си мислех, че не си ми казала за бебето; когато си мислех, че не си ме потърсила, макар да си била уплашена. Тогава поставях под въпрос близостта ни и се чудех дали в крайна сметка наистина те познавам. После тихо, само в себе си, се чудех дали наистина си ценяла живота толкова много, че да не посегнеш на него? Опитите ти да се свържеш с мен означаваха, че отговорът, колкото и мъчително получен да бе, беше безпрекословно „да“.

* * *

На следващата сутрин се събудих толкова рано, че навън все още беше нощ. Помислих си дали да не взема една от приспивателните таблетки, за да избягам не толкова от вината, колкото от мъката, но не можех да постъпя толкова страхливо. Станах от леглото, като внимавах да не събудя Тод, и излязох навън с надеждата да избягам от собствените си мисли или поне да намеря нещо, с което да се разсея.

Когато отворих входната врата, видях Еймиъс да слага найлонови торбички върху саксиите ти, светейки си с фенерче. Трябва да бе забелязал силуета ми на фона на осветения правоъгълник на вратата.

— Вятърът издуха някои от тях през нощта — каза ми той. — Затова трябва да ги върна обратно по местата им, преди да са се съсипали нацяло.

Спомних си как наскоро беше засаждал луковици на нарциси в замръзналата земя. Още от самото начало тези луковици нямаха никакъв шанс. Не исках да го разстройвам, но и не исках да подхранвам напразните му надежди, че парниците му от найлонови торбички ще се окажат ефикасни, затова промених темата:

— По това време на деня е много тихо, нали?

— Чакай да дойде пролетта, тогава тук настъпва истинска глъч.

Трябва да съм му се сторила объркана, защото обясни:

— Сутрешният хор. Не съм сигурен защо птиците са си харесали именно тази улица, но по някаква известна само на тях причина наистина я харесват.

— Никога не съм разбирала за какво всъщност е сутрешният хор. — Дали поддържах разговора, за да се шегувам със стареца, или за да избягам от мислите си?

— Песните им целят да привлекат мъжкия и да разпределят териториите — отвърна Еймиъс. — Срамота, че хората не могат да възприемат музикалния подход към тази страна от живота си, нали?

— Да.

— Знаеш ли, че си имат ред? — попита той. — Първо почват косовете, после червеношийките, орехчетата, чинките, коприварчетата, дроздовете. Навремето имаше и един славей.

Докато ми разказваше за сутрешния птичи хор, разбрах, че ще намеря човека, който те беше убил.

— Знаеш ли, че един славей може да изпее около триста любовни песни?

Това беше единствената цел, върху която се бях фокусирала; нямаше повече време да се люшкам, носена от чувството за вина.

— Някакъв музикант си пуснал забавено песента на полската чучулига и установил, че е близка по звучене до Петата симфония на Бетовен.

Дължах ти, дори повече от преди, спечелването на някаква справедливост.

Докато Еймиъс ми разправяше за музикалните чудеса в един утринен хор, се чудех дали осъзнаваше колко успокояващо ми действаха приказките му, и реших, че най-вероятно знае. Даваше ми възможност да мисля, но не докато съм сама, и ми осигуряваше спокойствие, за да притъпя емоцията. В тъмнината напрегнах слух да доловя птича песен, но нищо не чух. И в тъмнината, и тишината беше трудно да си представя ясна пролетна сутрин, изпълнена с птичи песни.

 

 

Още щом стана девет часа, вдигнах слушалката и набрах номера на полицейския участък.

— Детектив Финбъро, ако обичате. Обажда се Биатрис Хеминг.

Тод, все още сънен, ме погледна удивено и раздразнено:

— Какво правиш, скъпа?

— Имам право на копие от резултатите от аутопсията. Полицай Върнън ми даде цял куп формуляри, сред които имаше и една диплянка по този въпрос.

До онзи момент бях твърде пасивна; твърде лесно бях приемала информацията, която ми бяха давали.

— Скъпа, просто ще загубиш времето на всички.

Забелязах, че Тод не каза „ще е загуба на време“, а наблегна на факта, че аз губя времето на някого другиго; някой друг, когото той дори не познаваше. Подобно на мен, Тод винаги си дава сметка кога притеснява хората. Навремето и аз бях същата.

— В деня преди смъртта си тя ми е звъняла на всеки час, а само бог знае колко пъти се е опитала да се свърже и с мобилния ми телефон. Същия ден е помолила Еймиъс да се грижи за резервния й ключ, защото се е страхувала твърде много, за да го остави под саксията.

— Може би просто е започнало да я е грижа най-общо за безопасността.

— Не. Той ми каза, че се е случило точно след едно от онези странни обаждания. В деня на убийството й ми се е обадила в десет часа, което трябва да е било, след като се е върнала от срещата с психиатъра. А после е звъняла на всеки половин час, до един и половина, когато трябва да е излязла, за да отиде до пощата и да се срещне със Саймън в Хайд Парк.

— Скъпа…

— Казала е на психиатъра си, че се страхува. Саймън също потвърди, че е имала нужда от човек до себе си двадесет и четири часа в денонощието; че е била „загубила ума си от ужас“ и че е видяла някой да върви след нея в парка.

— Така е казала, но е страдала от пуерперална…

Детектив Финбъро вдигна отсреща и ни прекъсна. Казах му за многократните ти обаждания до офиса и апартамента ми.

— Сигурно се чувствате ужасно. Дори отговорна.

Бях изненадана от съчувствената нотка в гласа му, макар да не знам защо. Той винаги е бил добър с мен.

— Сигурен съм, че това не е кой знае какво успокоение продължи той, — но от онова, което ни каза психиатърът й, мисля, че тя така или иначе би го направила, дори и да бяхте успели да поговорите с нея по телефона.

— Би го направила?

— Мисля, че телефонните обаждания са били най-вероятно зов за помощ. Но това не означава, че някой би могъл да й помогне, бил той и член на семейството й.

— Имала е нужда от помощ, защото е била застрашена.

— Със сигурност се е чувствала така. Но в светлината на всички останали факти телефонните позвънявания не променят мнението ни, че се е самоубила.

— Бих искала да видя копие от резултатите от аутопсията.

— Сигурна ли сте, че искате да се подложите на това? Дадох ви по-общите резултати и…

— Имам правото да прочета целия доклад.

— Разбира се. Но се притеснявам, че може силно да ви разстрои.

— Това ще преценя аз, не мислите ли?

Освен това вече бях видяла как изнасят от една изоставена тоалетна тялото ти, скрито в черна торба, и след това изживяване вече ми се струваше сравнително лесно да живея с прилагателното „разстройващо“. Детектив Финбъро с неохота отвърна, че ще накара съдебния лекар да ми изпрати копие.

Докато затварях, забелязах, че Тод ме гледа.

— Какво точно се надяваш да постигнеш тук? — И в думите „точно“ и „тук“ долових тривиалността на нашата връзка. Бяхме свързани от изкуствените пипала на дребното и ежедневното, но огромното измерение на твоята смърт разкъсваше всяка крехка връзка. Казах, че трябва да отида до „Света Анна“, изпълнена с облекчение, че си имам извинение да изляза от апартамента и да избягам от един спор, за който още не бях готова.

* * *

Господин Райт се обръща към обемистата папка пред себе си, една от многото, номерирани с някакъв код, който още не съм успяла да разгадая, върху която също така с големи разкривени букви е написано „Биатрис Хеминг“.

Харесва ми този разкривен почерк; наред с цифрите той придава някаква персоналност на папката; кара ме да си мисля за всички хора зад сцената, работещи за тържеството на справедливостта. Някой беше написал името ми отгоре. Може би това е същият човек, който по-късно ще препечата думите от бръмчащата като огромен комар лента на касетата.

— Какво си помислихте за детектив Финбъро в онзи момент? — пита господин Райт.

— Че е интелигентен и мил. А раздразнението ми идваше от факта, че всъщност разбирах защо обажданията на Тес до мен биха могли да бъдат интерпретирани като „зов за помощ“.

— Казахте, че после сте отишли до болница „Света Анна“?

— Да. Исках да уредя бебето й да бъде погребано заедно с нея.

Не само ти дължах справедливост, но и погребението, което би искала.

 

 

Бях позвънила в болницата в шест и половина сутринта и някаква изпълнена с разбиране лекарка беше говорила с мен, без да се притеснява от ранния час. Предложи ми да намина по-късно през деня, когато започне официалното работно време.

Докато карах към болницата, свързах телефона си към слушалките и се обадих на отец Питър — новият свещеник в енорията на мама, който щеше да извърши погребението. От първите си часове по вероучение си спомнях смътно, че самоубийството е грях (Не вземай двеста паунда! Върви право в ада!). Подхванах защитнически нападателно:

— Всички смятат, че Тес се е самоубила. Не и аз. Но дори и да го е сторила, не бива да бъде съдена за това. — Не дадох на отец Питър възможност да се намеси. — А бебето й трябва да бъде погребано с нея. Не бива да я коментират и упрекват.

— Вече не ги погребваме на кръстопът, уверявам ви — отвърна отец Питър. — Разбира се, че бебето й ще е с нея. — Независимо от добротата в гласа му си останах изпълнена с подозрение.

— Мама каза ли ви, че не е била омъжена? — попитах.

— И Дева Мария не е била.

Напълно се обърках, не бях сигурна дали не се шегува.

— Вярно е — отвърнах. — Но Дева Мария е била, ами… девица. И майка на Бога.

Чух смеха му. За първи път, откакто беше умряла, някой се смееше в мое присъствие.

— Моята работа не е да съдя хората. Свещениците трябва да проповядват любов и опрощение. Опитите всеки божи ден да открием тази любов и опрощение в самите себе си и в другите трябва да е предизвикателството, към което да се стремим.

Преди смъртта ти бих сметнала речта му за проява на лицемерие. Големите Неща са срамни, по-добре да ги заобикаляме. Но след като беше починала, бях започнала да предпочитам директните разговори. Да свалим всички пластове и да оголим онова, което наистина има значение. Да извадим на показ емоциите и вярата, без да ги прикриваме срамежливо с незначителни приказки.

— Ще изнесете ли реч по време на службата? — попита ме той.

— Не. Ще оставя това на мама. Тя каза, че иска.

Така ли? Или на мен ми се щеше да го чуя, когато беше заявила, че ще го направи?

— Нещо да добавите? — попита свещеникът.

— Истината е, че всъщност изобщо не бих искала да я погребваме. Тес беше свободен дух. Зная, че е клише, но не мога да се сетя по какъв друг начин да ви я опиша. Нямам предвид, че не е спазвала общите ограничения, макар да е вярно, но когато мисля за нея, я виждам да се носи горе, в небето. Нейният елемент е въздухът, не земята. А и не мога да понеса мисълта, че ще я заровим в земята.

За първи път говорех така за теб пред друг човек. Думите идваха някъде дълбоко от мен. Предполагам, че свещениците стават свидетели на това през цялото време, докосват се до интимните мисли, където може да се намери вярата, ако тя изобщо съществува. Отец Питър мълчеше, но аз знаех, че ме слуша, и докато подминавах местния супермаркет, продължих нашия неравностоен разговор:

— Преди не разбирах погребалните клади, но сега вече не е така. Гадно е да изгориш някого, когото обичаш, но сега смятам, че издигането на пушека нагоре към небето е доста красива гледка. Иска ми се Тес да можеше да се издигне нагоре в небето. Някъде, където има цвят, светлина и въздух.

— Разбирам. Страхувам се, че не можем да ви предложим погребална клада. Но може би вие и майка ви трябва да помислите за кремация? — В тона му имаше някаква лекота, която ми харесваше. Предполагах, че смъртта и погребенията бяха ежедневна част от работата му и въпреки че не беше непочтителен, той нямаше да ги остави да определят разговора му.

— Мислех, че католиците не приемат кремацията? Мама каза, че църквата смята този акт за варварски.

— Така беше. Едно време. Но вече не. Стига все така да мярвате във възкресението на тялото.

— Ще ми се — отвърнах, надявайки се също да звуча леко, но вместо това тонът ми бе отчаян.

— Защо не помислите още малко по въпроса? Обадете ми се, щом решите или пък дори и да не сте решили, ако имате нужда да си поговорите с някого по въпроса.

— Да. Благодаря ви.

Докато паркирах взетата под наем кола в подземния гараж на болницата, си представих как отнасям праха ти в Шотландия, на върха на някоя планина, покрита с пурпурен пирен и жълт прещип, как се изкатервам до сивото небе над първия пласт облаци и те разпръсвам на вятъра, в студения свеж въздух. Но знаех, че мама никога няма да се съгласи на кремация.

И преди бях влизала в „Света Анна“, но сега я виждах преобразена до неузнаваемост с лъскаво ново фоайе, художествени експозиции и кафе-бар. За разлика от всички болници, в които съм била, тази изглеждаше като част от външния свят. През големите стъклени врати се виждаха тръгналите на пазар купувачи, а фоайето беше обляно от естествена светлина. Вътре миришеше на печено кафе и на чисто нови кукли, току-що извадени от техните кутии в коледния ден (може би новите лъскави столове на кафенето бяха направени от същата пластмаса).

Взех асансьора до четвъртия етаж, както ме бяха инструктирали, и тръгнах към родилното отделение. Блясъкът не се беше прострял чак толкова надалеч и мирисът на кафе, примесен с този на чисто нови кукли, бе притъпен от обичайната болнична миризма на антисептици и страх. (Или може би само ние усещахме тези миризми заради Лео?) Нямаше прозорци, само неонови лампи, оглеждащи се в линолеума отдолу; никакви часовници; и аз се озовах отново в болничния свят с неговата липса на време и сезони, в който аномалиите като кризи на болка, болест и смърт бяха като роман на Кафка, превърнал се в нещо съвсем нормално. Отгоре имаше надпис, който настояваше да си измия ръцете с оставения за целта тел, и сега миризмата на болница беше по кожата ми, замъгляваше диаманта на годежния ми пръстен. На жуженето на заключената врата на родилното отделение отговори жена към четиридесетте. Къдравата в червена коса беше защипана отзад с шнола; изглеждаше компетентна и изтощена.

— Обадих се по-рано. Биатрис Хеминг?

— Разбира се. Аз съм Кресида, главната акушерка. Доктор Сондърс, един от нашите специалисти, ви очаква.

Придружи ме до следродилното отделение. От двете ми страни долиташе плач на бебета. Никога преди не бях чувала бебета само на няколко часа да плачат и едно от тях звучеше отчаяно, все едно го бяха изоставили. Главната акушерка ме въведе в стаята за роднини, гласът й беше професионално загрижен:

— Много съжалявам за племенника ви.

За момент не разбрах за кого ми говори. Никога не бях се замисляла за връзката ми с него:

— Винаги говоря за него като за бебето на Тес, не като за племенника ми.

— Кога е погребението му?

— Идният четвъртък. Както и това на сестра ми.

Гласът на Кресида вече не беше професионално загрижен, а шокиран:

— Много съжалявам. Току-що ми казаха, че бебето е умряло.

Бях благодарна на добрата лекарка, с която бях говорила по-рано същата тази сутрин, задето не беше превърнала твоята смърт в поредната клюка за деня. Макар да предполагам, че темата за смъртта в една болница е по-скоро професионална, отколкото клюка.

— Искам бебето й да е с нея.

— Да, разбира се.

— Също така искам да разговарям с някого, който е бил до Тес, когато е раждала. Нали разбирате, аз трябваше да съм с нея, но не бях. Дори не отговорих на обаждането й. — Заплаках, но тук сълзите ми бяха нещо напълно нормално, дори може би стаята с нейните покрити с изкуствена тапицерия дивани беше обзаведена специално за плачещи роднини. Главната акушерка сложи ръка на рамото ми.

— Ще разбера кой е бил при нея и ще го помоля да дойде и да говори с вас. Извинете ме за момент.

Тя излезе в коридора. През отворената врата видях една жена на количка с новородено в ръцете си. Стоящият до тях лекар преметна ръка през раменете на един мъж.

— Обичайното е да плаче бебето, не бащата — мъжът се засмя и докторът му се усмихна. — Когато пристигнахте тази сутрин, бяхте двойка, а сега сте семейство. Невероятно, нали?

Главната акушерка поклати глава:

— След толкова практика, доктор Сондърс, това не би трябвало вече да ви изненадва.

Доктор Сондърс откара майката и бебето в едно странично отделение и аз го изпратих с поглед. Дори от разстояние се виждаше, че лицето му е с красиви черти, а очите му бяха сякаш осветени отвътре — това го правеше красив, вместо просто хубав.

Той дойде с главната акушерка.

— Доктор Сондърс, това е Биатрис Хеминг.

Доктор Сондърс ми се усмихна напълно естествено и ми напомни за теб по начина, по който носеше красотата си — сякаш не я осъзнаваше.

— Разбира се, колежката ми, която е разговаряла с вас тази сутрин, ми каза, че ще дойдете. Болничният свещеник е уредил всичко с погребалната агенция и този следобед ще дойдат да вземат бебето.

Гласът му беше забележимо бавен и спокоен на фона на оживеното бръмчене в отделението; тон на човек, който вярваше, че хората го слушат.

— Болничният свещеник уреди тялото му да бъде пренесено в залата за последна почивка — продължи той. — Решихме, че моргата не е подходящо място за него. Само съжалявам, че трябваше да остане там толкова дълго.

Трябваше сама да се сетя за това. За него. Не трябваше да го оставям в моргата. Бихте ли искали да ви заведа там? — попита ме той.

— Сигурен ли сте, че разполагате с време?

— Разбира се.

Доктор Сондърс ме придружи по коридора към асансьорите. Чух една жена да пищи. Звукът идваше отгоре, където предположих, че е родилното отделение. Нейните викове също не приличаха на нищо, което бях чувала преди, бяха пропити с болка. В асансьора имаше сестри и още един лекар, но те сякаш не забелязваха виковете. Реших, че са свикнали с това в този болничен свят, излязъл от роман на Кафка.

Вратите на асансьора се затвориха. Доктор Сондърс и аз леко се притиснахме един в друг. Забелязах тънка златна халка, закачена на верижка под деколтето на престилката му. На втория етаж всички слязоха и двамата останахме сами. Той ме погледна право в очите, имах цялото му внимание.

— Много съжалявам за Тес.

— Познавахте ли я?

— Може и да съм я познавал, не съм сигурен. Съжалявам, това сигурно звучи коравосърдечно, но…

Довърших изречението му:

— Виждате стотици пациенти?

— Да. Всъщност тук годишно се раждат над пет хиляди бебета. Кога се е родило нейното?

— На двадесет и първи януари.

Той замълча за момент:

— В такъв случай не съм бил тук. Съжалявам. През въпросната седмица бях на тренировъчен курс в Манчестър.

Зачудих се дали не ме лъже. Дали да не му поискам доказателство, че не е бил наоколо по време на раждането на бебето ти и на твоето убийство? Не можех да чуя отговора ти, ти дори не се опита да ме подразниш. Вместо това различих гласа на Тод, който ми казваше да не ставам смешна.

И беше прав. Нима всички мъже на планетата щяха да са виновни, докато един по един не докажеха невинността си?

И кой е казал, че беше мъж? Може би трябваше да се изпълня с подозрение и към жените, към милата акушерка, към лекарката, с която бях говорила по-рано тази сутрин. А си мислеха, че ти си параноичката! Но лекарите и сестрите имаха власт над живота и смъртта и някои от тях се пристрастяваха към нея. Макар че не знам какво би накарало някой професионалист в грижите за здравето в една болница, пълна с уязвими хора, да избере точно една изоставена обществена тоалетна в Хайд Парк за задоволяване на психарския си порив? Точно на това място доктор Сондърс ми се усмихна и ме накара да се почувствам едновременно засрамена и притеснена.

— Ние сме следващите.

Все още не чувах гласа ти, но гневно си казах: това, че е красив, не превръща един мъж в убиец, а просто в някой, който би ме отблъснал в ергенските си години, без дори да си дава сметка, че го прави. Ако трябваше да съм честна, именно поради това бях изпълнена с подозрителност към него. Просто закачах обичайното си подозрение на различна — и много по-крайна — кукичка.

Стигнахме до параклиса на болницата, а аз продължавах да мисля повече за откриването на твоя убиец, отколкото за Хавиер. Доктор Сондърс ме отведе в залата, в която роднините можеха да „видят починалите“. Попита ме дали искам да влезе с мен, но без дори да се замислям отвърнах, че ще се справя и сама.

Влязох вътре. Стаята беше обзаведена внимателно и с вкус, подобно на нечия всекидневна с пердета на щампи и пухкав мокет, и цветя (изкуствени, но от скъпите, копринените). Опитвам се да го направя да звучи добре, дори приятно, но не искам да те лъжа — тази всекидневна за мъртъвци беше зловеща. Една част от мокета — тази, която беше най-близо до вратата — беше почти изтъркана от всичките посетители, които бяха стояли на мястото, на което бях застанала и аз, усещайки тежестта на скръбта, която ги притиска, изпълнени с нежелание да отидат до човека, когото някога бяха обичали, осъзнавайки, че приближат ли до него, със сигурност ще установят, че любимият им вече не е там.

Приближих към него.

Вдигнах го на ръце и го завих в синьото кашмирено одеялце, което му беше купила.

Подържах го.

Думите не стигат.

* * *

Господин Райт ме изслуша със съчувствие, когато му разказах за Хавиер, не ме прекъсна, нито ме подтикна да продължа нататък, позволи ми да помълча, когато ми беше необходимо. В един момент сигурно ми беше подал носна кърпичка, защото сега я въртя мокра в ръцете си.

— И тогава решихте, че няма да ги кремирате?

— Да.

Някакъв журналист в един от вчерашните вестници предположи, че не сме позволили кремация, „защото съм искала да съм сигурна, че няма да има унищожение на доказателства“. Но причината не беше тази.

* * *

Трябва да бях изкарала три часа с Хавиер. И докато го държах, осъзнах, че студеният въздух над сива планина не е подходящ за бебе, и следователно, като негова майка, не беше подходящ и за теб. Когато най-накрая си тръгнах, позвъних на отец Питър.

— Може ли да бъде погребан в ръцете на Тес? — попитах, очаквайки да чуя отрицателен отговор.

— Разбира се. Мисля, че това е най-подходящото място за него — отвърна отец Питър.

* * *

Господин Райт не настоява да му кажа каква е причината да избера погребение и аз съм му благодарна за проявения такт. Опитвам се да продължа, без да позволя на емоциите да се изплъзнат, думите ми звучат изкуствено равнодушно:

— После се върнах да видя главната акушерка, като се надявах, че ще се срещна с човека, който е бил с Тес, докато е раждала. Но тя не беше успяла да открие картона на сестра ми, така че не знаеше кой е бил на смяна. Предложи да се върна следващия вторник, за да има време да събере информация.

— Биатрис?

Хуквам навън от офиса.

 

 

Стигам до дамската тоалетна точно навреме. Повръщам като съдрана. Гаденето е неконтролируемо. Тялото ми се тресе. Виждам как една млада секретарка наднича вътре, после отново излиза навън. Лежа на студените плочки на пода, ще ми се отново да възвърна контрол над тялото си.

Господин Райт влиза вътре и ме прегръща, помага ми да се изправя. Докато ме държи, разбирам, че ми харесва някой да се грижи за мен — не по патриархалния начин, а просто да се отнася към мен с доброта. Не разбирам защо никога преди не съм го осъзнавала, защо съм отблъсквала всяка проява на доброта още преди да ми е била предложена.

Най-накрая крайниците ми престават да треперят.

— Време е да си вървиш у дома, Биатрис.

— Но показанията ми…

— Какво ще кажеш и двамата да дойдем утре сутринта, ако се чувстваш по-добре?

— Добре.

Той иска да ми поръча такси или поне да ме изпрати до метрото, но аз любезно отклонявам предложението му. Уверявам го, че просто имам нужда от свеж въздух и той сякаш ме разбира.

Искам да остана насаме с мислите си, а мислите ми са свързани с Хавиер. От момента, в който го взех на ръце, го обикнах заради самия него, а не само защото беше твоето бебе.

Излизам навън и вдигам лице към бледосиньото небе, за да спра сълзите си. Спомням си писмото за Хавиер, което ми беше написала — онова, което в тази история все още не съм прочела. Мисля как си вървяла към дома през проливния дъжд. За това, как си гледала нагоре към черното безмилостно небе. Как крещиш: „Върнете ми го!“. И как никой не ти отговаря.

Мисля за това, че се опитваш да ми се обадиш.