Розамънд Лъптън
Сестра (2)

1

Неделя вечерта

Моя скъпа Тес,

Бих дала всичко, за да съм с теб сега, в този момент, да те хвана за ръката, да те погледна в лицето, да чуя гласа ти. Как е възможно докосването, виждането и чуването — всички тези сензорни рецептори, оптични нерви и вибриращи тъпанчета — да бъдат заменени от едно писмо? Но ние и преди сме успявали да използваме думите като посредници, нали така? Когато отидох в пансион и трябваше да заменим игрите, смеха и споделените шепнешком тайни с писма. Не помня какво съм казала в първото си писмо, само си спомням, че се скрих зад един разглобен пъзел, за да избегна дебнещия поглед на отговарящата за нас госпожа. (С право допусках, че детето, обичащо пъзелите, е умряло в нея отдавна.) Но си спомням дума по дума отговора ти на седемгодишно момиченце на моята частична носталгия по дома; не можах да го прочета, докато не светнах с фенерче върху хартията. От този момент нататък за мен добротата винаги е била с дъх на лимон.

Тази малка история ще се хареса на журналистите, ще могат да ме представят като някакъв лимонен детектив, разкрил способностите си от ранна детска възраст, и ще изтъкнат колко близки сме били ние с теб, двете сестри. Всъщност сега са пред апартамента ти заедно със своите камери и звукооператори (лицата им са потни, якетата — мръсни, кабелите се влачат по стълбите и се оплитат в перилата). Да, това беше уж едно небрежно вмятане, но как по друг начин бих могла да ти го кажа? Не съм сигурна как ще реагираш, ако разбереш, че си се превърнала в един вид знаменитост, но предполагам, че ще ти се стори леко смешно. „Ха-ха“ — смешно и странно забавно. Аз го намирам единствено за странно-забавно, но пък никога не съм притежавала твоето чувство за хумор, нали?

 

 

— Наказали са те с отсъствие от часовете, сериозно е — казах. — Следващия път със сигурност ще те изключат, а на мама и без това й е тежко.

Бяха те хванали да вмъкваш заека си в училище. Толкова се бях вживяла в ролята си на по-голямата сестра!

— Но е и мъничко забавно, нали, Бий? — попита ме ти, стиснала устни, за да не се разсмееш. Напомняше ми на бутилка енергийна напитка, в която се надигаха мехурчета кикот, готови да избягат със съскане и да изскочат над повърхността.

 

 

Мисълта за смеха ти ме зарежда със смелост и аз приближавам до прозореца.

Навън разпознавам един репортер от сателитен телевизионен канал. Свикнала съм да виждам лицето му в плоско двуизмерно изображение върху плазмения екран в интимната атмосфера на нюйоркския ми апартамент, но ето го сега тук, в реални размери и триизмерна плът, застанал на „Чепстоу Роуд“, вперил поглед директно в мен през прозореца ти на приземния етаж. Пръстът ме сърби да натисна бутона за изключване на дистанционното; вместо това пускам завесите.

Но сега е по-лошо, отколкото когато можех да ги виждам. Светлините им проникват през пердетата, звуците се удрят в прозорците и стените. Присъствието им е като тежест, която би могла да си проправи път до всекидневната ти. Нищо чудно, че наричат пресата „преса“; ако това продължи още известно време, ще се задуша. Да, добре, прозвуча малко драматично; ако беше ти, сега сигурно щеше да си навън и да им предлагаш кафе. Но, както знаеш, аз лесно се дразня и твърде много ценя личното си пространство. Ще отида в кухнята и ще се опитам да сложа ситуацията под контрол.

Тук е по-спокойно, налице е тишината, която ми е нужна, за да помисля. Смешно е какво ме изненадва в този момент; често това са най-дребните неща. Например вчера в един вестник излезе история за това, как винаги сме били много близки като сестри и разликата във възрастта ни изобщо не беше спомената. Може би сега, когато сме големи, вече няма значение, но като деца тази разлика бе повече от очебийна.

„Пет години са голяма разлика…?“, изненадваха се хората, които не знаеха, и повишаваха интонацията си в края на изречението, за да го оформят като въпрос. Тогава и двете се сещахме за Лео и за празнината, която беше оставил, макар че може би „бездънна пропаст“ е по-точното определение; ние обаче никога не го казвахме, нали?

Едва долавям гласа на една журналистка, която говори по мобилния си телефон от другата страна на задната врата. Диктува нещо. Собственото ми име изскача и ме шибва в лицето: Арабела Биатрис Хеминг. Мама твърди, че никой никога не ме е наричал с първото ми име, затова винаги съм предполагала, че дори докато съм била бебе е било повече от ясно, че не съм никаква Арабела — име, което изскача и разцъфтява, изписано с черно калиграфско писмо. Име, което приляга на момичета, на които им казват Бела или Белс, или Бел — толкова много красиви възможности. Не, от самото начало е било очевидно, че съм Биатрис — разумно и простичко изписано с печатен шрифт, без някой да се крие в него. Татко избрал името Арабела, преди да се родя. Действителността сигурно се е оказала разочароваща.

Журналистката отново приближава достатъчно, за да я чувам, мисля, че води нов разговор; извинява се, че работи до късно. Отнема ми момент, докато осъзная, че аз, Арабела Биатрис Хеминг, съм причината за това. Първият ми импулс е да изляза навън и да се извиня, но пък добре ме познаваш — аз винаги първа се спусках към кухнята, когато мама започваше да дава ядосано сигнал с потракване на тиганите. Журналистката се отдалечава. Не чувам думите й, но долавям тона й — кротък, леко отбранителен, деликатно затихващ. Внезапно гласът й се променя. Сигурно говори с детето си. Тонът й прониква през вратата и прозорците и сгрява апартамента ти.

Може би трябва да проявя разбиране и да й кажа да си върви у дома. Делото още тече, така че не ми е позволено да им казвам каквото и да било преди края на процеса. Но и тя като останалите е наясно с това. Не се опитват да узнаят за теб факти, а емоции. Искат да стисна силно ръце, за да им дам възможност за близък план на побелелите кокалчета на пръстите ми. Искат да видят как няколко сълзи изскачат от очите ми и подобно на охлюви оставят следи от размазана черна спирала по страните ми. Затова оставам вътре.

 

 

Репортерите и антуражът им от техници най-накрая си тръгват, оставяйки ясни следи от цигарена пепел по стъпалата пред апартамента ти и фасове, изгасени в саксиите ти с нарциси. Утре ще поставя навън пепелници. Всъщност бях подценила някои от тях. Трима ми се извиниха, че се натрапват, а един оператор дори ми подари няколко хризантеми от магазина на ъгъла. Знам, че никога не си харесвала хризантемите.

 

 

— Те са бозави или есенно кафяви като ученически униформи дори през пролетта — каза ти с усмивка; подиграваше ми се, че ценя някакво цвете заради неговата подреденост и дълготрайност.

— Често са в наистина ярки цветове — отвърнах, без да се усмихвам.

— Прекалено ярки. Създадени, за да бият на очи на фона на безкрайните квадратни метри цимент по паркингите.

 

 

Но поувехналите образци, които получих от оператора, са проява на неочаквана загриженост, порция състрадание — толкова изненадващо, колкото стръковете иглика покрай някоя магистрала.

Операторът с хризантемите ми каза, че тази вечер по „Новините в десет“ ще има „специално предаване“, посветено на твоята история. Току-що се обадих на мама, за да й кажа. Мисля, че по някакъв странен начин тя всъщност изпитва майчинска гордост от многото внимание, което получаваш. А ще има и още. Според един от звукооператорите, утре ще има представители и на много чуждестранни медии. Забавно е, обаче — странно забавно, — че когато се опитах да предупредя хората преди няколко месеца, никой не поиска да ме чуе.

 

 

Понеделник следобед

Изглежда сега вече всички искат да слушат — пресата, полицията, адвокатите; химикалките драскат, главите се накланят напред, миниатюрните касетофони бръмчат. Днес следобед ще дам свидетелски показания пред адвоката по обвинението от следствената служба — част от подготовката за процеса след четири месеца. Известно ми е, че показанията ми са от жизненоважно значение за обвинението, тъй като съм единственият човек, запознат с цялата история.

Въпросният адвокат, господин Райт, седи срещу мен. Мисля, че наближава четиридесетте, но може би е по-млад и просто лицето му е било изложено на твърде много истории, подобни на моята. Изражението му е бдително и той едва забележимо се накланя към мен, поощрявайки ме да му се доверя. Добър слушател, казвам си, но какъв ли тип мъж е?

— Ако не възразявате — казва той, — бих искал да ми разкажете всичко от самото начало и да ме оставите да отсея важната информация по-късно.

Кимам.

— Не съм напълно сигурна кое е началото.

— Може би моментът, когато за пръв път разбрахте, че нещо не е наред?

Забелязвам, че носи хубава италианска ленена риза и грозна полиестерна вратовръзка на щампи — не е възможно двете да са избирани от един и същ човек. Едното трябва да е подарък. Ако това е вратовръзката, щом я носи, адвокатът трябва да е добър по душа. Не съм сигурна дали вече съм го споменала, но умът ми е придобил новия навик да се отклонява от същественото, когато не иска да се занимава с настоящето.

Вдигам поглед нагоре и срещам очите му.

— Значи ще започна от деня, в който майка ми се обади, за да ми каже, че сестра ми е изчезнала.

* * *

Когато мама позвъни, тъкмо давахме неделно обедно парти. Храната, доставена от местния магазин за деликатеси, беше типична за Ню Йорк — стилна и безлична; същото се отнасяше и за нашия апартамент, нашите мебели и нашата връзка — в нито едно от тези неща нямаше вложено лично отношение. Голямата ябълка с изгнила сърцевина. Знам, че си изненадана от това обръщане на сто и осемдесет градуса, но разговорът ни за живота ми в Ню Йорк може да почака.

Същата сутрин се бяхме върнали от „снежна романтична почивка“ в една хижа в Мейн, където бяхме отпразнували повишението ми в службата. С организирането на обедното парти Тод се опитваше да замаже голямата ни грешка.

— Не че сме очаквали джакузи, но един горещ душ нямаше да ни навреди, а и възможност за телефонен контакт също нямаше да ни е излишна. Дори не можехме да използваме мобилните си телефони, доставчикът ни не осигурява обхват там.

— И това пътуване е било спонтанно? — попита недоверчиво Сара.

Както знаеш, двамата с Тод не сме известни със своята спонтанност. Съпругът на Сара, Марк, я изгледа от другата страна на масата.

— Скъпа.

Тя срещна погледа му.

— Мразя това „скъпа“. В него е закодирано: „Млъквай, по дяволите!“, нали?

Сара би ти харесала. Може би именно заради това сме приятелки с нея, още от самото начало ми заприлича на теб.

Тя се обърна към Тод:

— Кога за последно сте се карали с Биатрис?

— Никой от двама ни не си пада по театралните изпълнения — отвърна Тод във фарисейски опит да намери слаба страна в доводите й.

Но Сара не се предава лесно:

— Значи не ви се занимава.

Последва неловко мълчание, което възпитано разпръснах с думите:

— Някой да иска кафе или билков чай?

В кухнята заредих кафемелачката — единственото готвене, което щях да свърша за целия обяд. Сара ме последва разкаяна.

— Извинявай, Биатрис.

— Няма проблем. — Бях идеалната домакиня, усмихната, всеопрощаваща, мелеща кафе. — Марк черно ли го пие или с мляко?

— С мляко. И ние вече не се смеем — подхвърли тя, седна на плота и заклати крака. — А пък що се отнася до секса…

Натиснах бутона на кафемелачката с надеждата шумът да я накара да млъкне. Но тя се провикна:

— Ами ти и Тод?

— Добре сме, благодаря — отвърнах, докато слагах смлените зърна в машината за еспресо на стойност седемстотин долара.

— Още ли се смеете и се чукате? — попита тя.

Отворих кутия с лъжички за кафе от тридесетте години на двадесети век — емайлът на всичките беше различен на цвят, приличаха на разтопени бонбони.

— Купихме ги от един панаир на антики миналата неделя сутрин.

— Сменяш темата, Биатрис.

Но ти няма как да не си забелязала, че не съм; че в неделя сутрин, когато другите двойки остават в леглото и се любят, ние с Тод купуваме антики. Винаги сме били по-добри партньори в пазаруването, отколкото в секса. Мислех си, че като пълним апартамента си с вещи, избирани заедно, градим съвместното си бъдеще. Сякаш те чувам как ме дразниш, подхвърляйки, че дори кана на Кларис Клиф не може да бъде заместител на секса, но на мен това ми даваше далеч по-голямо чувство за сигурност.

Телефонът иззвъня. Сара го игнорира.

— Секс и смях. Сърцето и дробовете на една връзка.

— По-добре да вдигна.

— Кога мислиш, че е време да се изключи системата за изкуствено поддържане на живот?

— Наистина е по-добре да вдигна.

— Кога би трябвало да се изключат общият жилищен кредит, общите банкови сметки и общите приятели?

Вдигнах телефона, доволна, че имам обективно извинение за прекъсването на този разговор.

— Ало?

— Биатрис? Мама е.

Нямаше те от четири дни.

 

 

Не си спомням как съм си събрала багажа, но помня как Тод влезе, докато затварях куфара си. Обърнах се към него:

— С кой полет съм?

— Няма никакви билети до утре.

— Но аз трябва да тръгна сега.

 

 

Не беше се появявала в работата от предишната неделя. Мениджърът на заведението се опитала да се свърже с теб, но отсреща се включвал единствено телефонният ти секретар. Минала през апартамента ти, но ти не си била там. Никой не знаел къде си. В момента те издирвала полицията.

 

 

— Можеш ли да ме закараш до летището? Ще се възползвам и от най-малката възможност.

— Ще поръчам такси — отвърна той. Беше изпил две чаши вино. Някога високо ценях неговата предпазливост.

* * *

Аз, разбира се, не споделям всичко това с господин Райт. Просто му казвам, че мама ми се обади на двадесет и шести януари в три и половина следобед нюйоркско време и ми каза, че си изчезнала. Подобно на теб, той се интересува от голямата картина, не от дребните детайли. Дори когато беше дете, картините ти бяха големи, преливаха извън краищата на листа, докато моите внимателни рисунки аз изпълнявах с помощта на молив, линия и гума. По-късно ти започна да рисуваш абстрактни платна, с които изразяваше огромни истини в смели петна от ярки цветове, докато аз бях напълно подходяща за работата си на корпоративен дизайнер, при която трябваше да сравнявам всеки възможен цвят на този свят с неговия номер в стандартизирания каталог. Тъй като ми липсва твоят талант с широките мазки на четката, ще ти разкажа тази история в акуратни детайли. Надявам се, че подобно на един поантилист ще успея да нарисувам картина от точки, а когато я завърша, ще разберем какво се е случило и защо.

— Значи до момента, в който се е обадила майка ви, не сте и подозирали за някакъв проблем? — пита господин Райт.

Усещам познатата замайваща вълна на чувството за вина.

— Не. Нищо не беше привлякло вниманието ми.

* * *

Пътувах първа класа, там беше единственото свободно място, което беше останало. Докато летяхме през облаците — слоят между ада и рая, — си представях как ти се карам, задето си ми причинила всичко това. Карах те да ми обещаеш, че никога повече няма да ми въртиш подобни номера. Напомнях ти, че скоро ще ставаш майка и че вече е време да започнеш да се държиш като възрастна.

 

 

—_ Не е нужно „по-голяма сестра“ да се превръща в твоя професия, Биатрис._

 

 

На каква тема точно ти изнасях лекция, когато ми каза това? Може да е било на всякаква; важното е, че наистина цял живот съм възприемала позицията си на по-голяма сестра като един вид работа, и то такава, за каквато съм идеално пригодена. И докато летях, за да те открия — защото щях да те открия (грижата за теб е съществена част от длъжностната ми характеристика), — се успокоявах от познатия сценарий, в който по-извисената, зряла, голяма сестра гълчи хвърчащото във въздуха безотговорно малко момиче, което вече трябваше да се е научило на ред.

Самолетът започна да се снишава над „Хийтроу“. Под нас се стелеше Западен Лондон, скрит под лека снежна пелена. Лампичката за поставяне на предпазните колани светна и аз започнах да се пазаря с Бога: обещавах да направя всичко, ако те открият жива и здрава. Щях да сключа сделка и с дявола, стига да ми беше предложил.

Когато самолетът докосна грубо асфалта, въображаемото ми раздразнение се разпадна на парченца влудяващо безпокойство. Бог се превърна в герой от детска приказка. Властта ми на по-голяма сестра замря в неподвижно безсилие. Ясно си спомних смъртта на Лео. Скръбта, заседнала в гърлото ми като боклук, ме превърна в нещастна развалина. Не можех да загубя и теб.

* * *

Прозорецът е изненадващо голям за прозорец на офис и лъчите на пролетното слънце нахлуват на потоци през него.

— Значи сте направили връзка между изчезването на Тес и смъртта на Лео? — пита господин Райт.

— Не.

— Казахте, че сте си мислели за Лео?

— Мисля си за него през цялото време. Той ми беше брат. — Писнало ми е да обяснявам. — Лео умря от кистозна фиброза, когато беше на осем години. Тес и аз не сме наследили болестта, родили сме се напълно здрави.

Господин Райт се опитва да изключи лампата над главите ни, но по някаква причина тя не иска да угасва. Той извинително свива рамене и отново сяда.

— После какво стана? — пита ме.

— Мама ме посрещна и аз отидох в полицейския участък.

— Можете ли да ми разкажете за това?

* * *

Мама ме чакаше на летището, облечена в палтото си от камилска вълна на марката „Джейгър“. Забелязах, че не си е сресвала косата и че гримът й е доста непохватно поставен. Знам: не бях я виждала в такъв вид от погребението на Лео.

— През целия път от Литъл Хадстън до тук пътувах с такси. Самолетът ти закъсня.

— Само с десет минути, мамо.

Навсякъде около нас се прегръщаха влюбени, роднини и приятели, щастливи да се видят отново. Ние двете обаче се чувствахме физически неловко една с друга. Не мисля, че дори се целунахме.

— Може да се опитва да се свърже с мен по телефона, докато съм навън — каза мама.

— Ще го направи отново.

Но откакто бях кацнала, бях проверила безброй пъти мобилния си телефон.

— Много глупаво от моя страна — продължи мама. — Не зная защо очаквам да ми позвъни. Тя на практика е спряла да ми се обажда. Прекалено голямо усилие ще й коства, предполагам. — Разпознах твърдите трохи на раздразнението. — А кога за последно си направи труда да ме посети?

Зачудих се кога ли и тя ще започне да сключва сделки с Бога.

 

 

Взех кола под наем. Беше едва шест часа сутринта, но трафикът по М-4 в посока Лондон вече беше достатъчно натоварен; ядосаното гневно пълзене на абсурда, наречен „час пик“, забавено още повече от снега. Отивахме направо в полицейския участък. Не успях да включа парното на колата и думите ни за кратко увисваха като малки кълбета пара в студения въздух помежду ни.

— Говори ли вече с полицията? — попитах.

Думите на мама сякаш се сбръчкаха от раздразнение във въздуха.

— Да, сякаш имаше някакъв смисъл. Какво знам за нейния живот?

— Знаеш ли кой е съобщил за изчезването й?

— Хазяинът й. Еймиъс някой си — отвърна мама.

Никоя от нас не можа да се сети за фамилията му. Стори ми се странно, че именно твоят застаряващ хазяин се е обадил в полицията, за да съобщи, че те няма.

— Казал им, че получавала притеснителни обаждания по телефона — добави мама.

Въпреки студа в колата усетих, че лепна от пот.

— Какви точно притеснителни обаждания?

— Не ми обясниха — отвърна мама.

Погледнах я. Бледото й разтревожено лице надничаше иззад ръба на фон дьо тена — застаряваща гейша в жълто-оранжев тон на „Клиник“.

Когато пристигнахме в полицейския участък на Нотинг Хил, беше седем и половина, но — както е типично за зимните месеци — бе все още тъмно. Шосетата бяха претъпкани с коли, но прясно поръсените с пясък тротоари бяха почти пусти. За пръв и последен път бях стъпвала в полицията, когато трябваше да съобщя, че съм си загубила телефона; дори не ми го бяха откраднали. Така и не стигнах по-далеч от приемната. Този път ме преведоха покрай нея и се озовах в непознатия свят на стаите за разпити, килиите и полицаите със затъкнати в коланите палки и белезници. Този свят нямаше никаква връзка с теб.

* * *

— И се срещнахте с детектив Финбъро? — пита господин Райт.

— Да.

— Какво впечатление ви направи?

Внимателно подбирам думите си:

— Загрижен. Старателен. Порядъчен.

Господин Райт е изненадан, но бързо го скрива.

— Спомняте ли си нещо от това първо интервю?

— Да.

 

 

В началото бях като зашеметена от изчезването ти, но после възприятията ми се изостриха максимално; виждах прекалено много детайли и прекалено много цветове, сякаш светът се бе превърнал в анимационен филм на „Пиксар“. Другите ми усещания също бяха изострени максимално: чувах тракането на стрелките на стенния часовник, проскърцването на крака на някой стол по балатум; можех да подуша цигарения дим, пропил се в някое палто на закачалката на вратата. Бял шум, усилен докрай, сякаш мозъкът ми вече не можеше да игнорира незначителното. Вече всичко имаше значение.

Мама беше отведена от една жена полицай за чаша чай и аз останах сама с детектив-сержант Финбъро. Той се държеше любезно, дори старомодно-любезно. Приличаше повече на някой дон от Оксбридж, отколкото на полицай. През прозореца виждах суграшицата навън.

— Можете ли да се сетите за някаква причина, поради която сестра ви да е заминала за някъде? — попита ме той.

— Не. За никаква.

— А тя би ли ви казала?

— Да.

— Живеете в Америка?

— Непрекъснато си телефонираме и си разменяме имейли.

— Значи сте близки.

— Много.

Разбира се, че сме близки. Различни — да, но близки. Възрастовата разлика никога не ни е отдалечавала една от друга.

— Кога за последно говорихте с нея? — попита той.

— Мисля, че миналия понеделник. В сряда отидохме на планина само за няколко дни. На няколко пъти се опитах да й се обадя от един ресторант, но номерът й непрекъснато даваше заето; тя е способна да разговаря с приятелките си в продължение на часове — опитах се да изпитам раздразнение — в края на краищата аз съм тази, която плаща телефонните ти сметки; протягах ръка към една стара позната емоция.

— Опитахте ли да позвъните на мобилния й?

— Не. Тя го загуби преди около два месеца или пък й го откраднаха. Много е разсеяна — отново опит да се ядосам.

Детектив Финбъро замълча за момент, обмисляйки най-правилния начин, по който да формулира следващия си въпрос. Тактичен човек.

— Значи смятате, че изчезването й не е доброволно?

— Не е доброволно. — Мек начин да се назове нещо жестоко. По време на тази първа среща никой не произнесе думата „отвличане“, нито „убийство“. Между мен и детектив Финбъро бе постигнато мълчаливо съгласие. Бях му благодарна за проявения такт; беше твърде скоро, за да назоваваме нещата с истинските им имена.

Изстрелях въпроса си:

— Майка ми каза, че е получавала обезпокоителни обаждания?

— Според хазяина й — да, така е. За нещастие, не му е казала никакви подробности. Споделяла ли е с вас нещо по въпроса?

— Не.

— И не ви е казала, че се чувства уплашена или застрашена? — попита.

— Не. Нищо такова. Звучеше нормално; щастлива.

И аз имах въпрос:

— Проверихте ли всички болници? — докато питах, долових грубостта и зле прикритата критика в думите си, затова добавих: — Просто си помислих, че може да е започнала да ражда преди определения термин.

Детектив Финбъро остави кафето си; звукът ме накара да подскоча.

— Не знаехме, че е била бременна.

Изведнъж се появи спасителна сламка и аз заплувах към нея.

— Ако болките са започнали преждевременно, може да е в някоя болница. Не бихте проверявали в родилните отделения, нали?

— Обръщаме се към болниците с молба да проверят всички новопостъпили пациенти, а това включва и тези в родилните отделения — отвърна той и сламката ми се изплъзна. — Кога трябва да се роди бебето?

— След по-малко от три седмици.

— Знаете ли кой е бащата?

— Да. Емилио Коди. Преподавател е в колежа по изкуствата.

Не спрях дори да си поема дъх. Не беше време за дискретност. Детектив Финбъро не се показа изненадан, но може би това беше част от полицейския тренинг.

— Ходих до колежа… — започна той. Мирисът на кафе от пластмасовата му чаша беше станал противно силен.

Прекъснах го:

— Сигурно много се притеснявате за нея.

— Обичам да си върша стриктно работата.

— Да, разбира се.

Не исках детектив Финбъро да ме сметне за истеричка, а за овладяна и интелигентна жена. Помня как си помислих, че би трябвало да ми е все едно какво е мнението му за мен. По-късно щях да разбера, че всъщност е имало огромно значение.

— Срещнах се с господин Коди — каза ми детективът. — Не спомена да е имал някаква връзка с Тес, само каза, че е негова бивша студентка.

Емилио продължаваше да не те признава дори когато беше изчезнала. Съжалявам. Но неговата „дискретност“ винаги е била такава — отрицание, прикрито зад по-приемливо съществително.

— Имате ли представа защо господин Коди би искал да скрие връзката им от нас? — попита детективът.

Имах и още как!

— Колежът не позволява на преподавателите да правят секс със студентите си. Освен това е женен. Той накара Тес да прекъсне за известно време, когато бременността й пролича.

Детектив Финбъро стана; маниерите му се бяха променили — сега беше повече полицай, отколкото дон от Оксбридж.

— Понякога използваме един местен новинарски канал при случаи с изчезнали хора. Искаме да направим телевизионна възстановка на последните й известни ни часове.

Навън, зад прозореца с метални решетки, запя птичка. Гласът ти прозвуча в съзнанието ми така ясно, сякаш беше в стаята с мен:

— В някои градове птиците вече не могат да се чуват една друга заради шума. След известно време забравят сложността и красотата на песните си.

— Това какво общо има с мен и Тод? — попитах.

— Някои са се отказали напълно от пеенето и безпогрешно имитират клаксоните на колите.

Гласът ми прозвуча раздразнено и нетърпеливо:

— Тес.

— Тод чува ли твоята песен?

 

 

Тогава пренебрегнах интензивността на студентските ти емоции, сметнах ги за нещо, което бях надраснала години преди тебе. Но в онази полицейска стая отново си спомних разговора ни, защото мислите за птичи песни, за Тод, за каквото и да било, бяха бягство от сериозността на онова, което се случваше. Детектив Финбъро усети тревогата ми.

— Мисля, че е по-добре да се застраховаме, за да избегнем грешки. Особено сега, когато знаем, че е бременна.

Той даде нареждания на няколко младши полицаи. Имаше дискусии относно снимачния екип и изпълнителката на твоята роля. Не исках да те имитира някой непознат, затова предложих аз да го направя. Когато излизахме от стаята, детектив Финбъро се обърна към мен:

— Господин Коди е доста по-възрастен от сестра ви, нали?

Петнадесет години по-възрастен и твой преподавател. Би трябвало да е бащинска фигура, а не любовник. Да, знам, че съм ти го казвала и преди — много пъти, — стигайки заплашително до критика, което пък те принуждаваше да ми кажеш с твърде много думи да спра да ти се меся (само дето ти щеше да използваш английския еквивалент и да ми кажеш да престана да си пъхам носа, където не ми е работата). Детектив Финбъро все още чакаше да му отговоря.

— Попитахте ме дали съм близка с нея, не дали я разбирам.

Сега мисля, че те разбирам, но тогава — не.

 

 

Детектив Финбъро ми разказа повече за възстановката.

— Една служителка от пощенския клон на Ексибишън Роуд си спомни, че Тес е купила картичка и марки за въздушна поща преди два следобед. Не спомена, че сестра ви е била бременна, но предполагам, че заради плота помежду им жената не е успяла да я види добре.

Забелязах мама да се задава от долния край на коридора.

Детектив Финбъро продължи:

— Тес е пуснала картичката от същата поща някъде преди два и петнадесет.

Гласът на мама се намеси с уморено търпение:

— Картичката е била за рождения ми ден. Не е идвала да ме види от месеци. Почти не се обажда. Но ми изпраща картичка, сякаш това ще компенсира неуважението й.

Преди две седмици те подсетих, че идва рожденият й ден, нали?

Преди да продължим, искам да съм напълно откровена при разказването на тази история, затова трябва да призная, че ти беше права за Тод. Той не чуваше песента ми. Защото нито веднъж не съм пяла за него. Нито за някого другиго, впрочем. Може би съм като някоя от онези птици, които могат да имитират единствено автомобилните клаксони.

* * *

Господин Райт става, за да пусне венецианските щори и да спре потока светлина от яркото пролетно слънце.

— И по-късно същия този ден направихте възстановката? — пита той.

— Да.

Господин Райт разполага с видеозапис и няма нужда от допълнителни детайли покрай изключителното ми маскиране, но аз зная, че ти искаш да ги чуеш. Умираш си да разбереш как съм се превъплътила в теб. Между другото, не се справих зле. Ще ти разкажа, без да обяснявам нещата от позициите на настоящия момент.

 

 

Една служителка на средна възраст, полицай Върнън, ме заведе да се преоблека. Беше с розови бузи и здрав вид, сякаш току-що се бе прибрала от доенето на кравите, а не от патрулиране из лондонските улици. Дадох си сметка за бледия си тен и зачервените си очи; безсънният полет си беше казал думата.

— Мислите ли, че ще има някаква полза? — попитах я.

Тя ми се усмихна и ме прегърна за секунда — това ме изненада и обърка, но и ми хареса.

— Да, мисля. Прекалено голяма разправия е да се правят възстановки, ако няма наистина добър шанс да се размърда нечия памет. А сега, след като знаем, че Тес е бременна, е още по-вероятно някой да я е забелязал. Хайде да се заемем с дрехите ви, става ли?

По-късно открих, че макар да бе на четиридесет години, полицай Върнън работеше в участъка едва от няколко месеца. Стилът й на работа отразяваше топлата й майчинска природа.

— Прибрах някои дрехи от апартамента й — продължи тя. — Знаете ли какво би носила?

— Рокля.

Коремът й толкова беше пораснал, че нищо друго не би й станало, а тя не можеше да си позволи да си купува дрехи за бременни. За щастие, повечето й дрехи бяха торбести и безформени.

 

 

— Удобни, Би.

 

 

Полицай Върнън отвори един куфар. Беше сгънала прилежно всяка една от опърпаните ти дрехи и ги беше завила в хартия. Бях трогната от загрижеността, която беше проявила. Все още съм.

Избрах най-малко мърлявата дреха — обемистата ти лилава рокля от „Уисълс“ с бродерията на подгъва.

— Купи си това от една разпродажба преди пет години — казах.

— Добрата марка издържа дълго, нали?

Все едно бяхме в пробните на „Селфридж“.

— Да, така е.

— Винаги си струва, ако човек може да си го позволи.

Бях благодарна на полицай Върнън за способността й да разговаря за незначителни неща, да хвърля вербален мост между двама души в една почти невероятна ситуация.

— Ами да изберем нея тогава — каза тя и тактично се обърна настрана, докато свалях неудобния си дизайнерски костюм.

— Приличате ли си с Тес? — попита жената.

— Не, вече не.

— А някога?

Отново оцених незначителната тема, но подозирах, че тя щеше да доведе до някъде.

— По един изкуствен начин.

— О.

— Майка ни винаги се опитваше да ни облича еднакво.

Въпреки разликата във възрастта ни, в зависимост от сезона винаги бяхме в плисирани полички и шотландски пуловери или раирани памучни роклички. Нищо натруфено, никакви къдри, помниш ли? И никакви изкуствени материи.

— И прическите ни бяха еднакви.

„Прилична подстрижка“, изкомандваше мама и косите ни се посипваха по пода.

— Хората казваха, че Тес ще изглежда също като мен, когато порасне. Но просто бяха любезни.

Поразена бях, че съм го казала на глас. Никога преди не бях си позволявала да тръгна по този път пред когото и да било, но краката ми бяха оставили дълбоки следи по него. Винаги съм знаела, че когато пораснеш, ще си много по-красива от мен. Никога не съм ти го казвала, нали?

— Сигурно й е било тежко да го чува — отбеляза полицай Върнън. Поколебах се, преди да я поправя, но тя бързо продължи нататък. — Косата й същия цвят като вашата ли е?

— Не.

— Не е честно как някои хора успяват да си останат руси.

— Всъщност това не е естественият ми цвят.

— Никога не бих допуснала.

Този път в незначителните приказки имаше конкретна цел, която веднага пролича.

— В такъв случай по-добре да си сложите перука.

Потръпнах, но се опитах да го скрия.

— Да.

Докато тя изваждаше кутията с перуките, аз навлякох роклята ти през главата си и усетих как омекналият от многото пранета памук се плъзга надолу по тялото ми. Сякаш изведнъж ме прегърна. Частица от секундата по-късно разбрах, че това просто е ароматът ти; мирис, който преди не бях забелязвала: смес от шампоана и сапуна, които ползваше, и още нещо, което нямаше етикет. Трябва да съм усещала този твой аромат единствено когато сме се прегръщали. Поех си дъх дълбоко, неподготвена за емоционалния световъртеж, причинен от факта, че си наблизо и в същото време те няма.

— Добре ли сте?

— Мирише на нея.

Майчинското лице на полицай Върнън изрази състрадание.

— Обонянието наистина е мощно сетиво. Лекарите го използват при опитите си да събудят изпаднали в кома пациенти. Очевидно мирисът на прясно окосена трева е любимият аромат, който събужда спомените.

Искаше да ми даде да разбера, че не прекалявам. Беше състрадателна и интуитивна, и аз бях благодарна, че е с мен.

В кутията за перуки имаше всякакъв вид коса и аз предположих, че ги използват не само при възстановки за липсващи хора, но и при жертви на насилие. Приличаха ми на колекция от скалпове и докато ровичках из тях, почувствах, че ми се повдига. Полицай Върнън забеляза това.

— Ето, дайте аз да опитам. Каква е косата на Тес?

— Дълга. Тя почти никога не я подстригва, затова краищата й са неравни. И е много лъскава.

— Какъв цвят е?

Номер сто шестдесет и седем от стандартизирания каталог, помислих си веднага, но останалите хора не познават класификацията на цветовете от света, който ни заобикаля, нито техните номера в нея, затова просто отвърнах:

— Карамел.

И наистина, косата ти винаги ме е карала да си мисля за карамел. И по-точно — за плънката от мек проблясващ карамелен пълнеж на шоколадовите бонбони „Роло“. Полицай Върнън намери една подобна перука с найлонов блясък. Насилих се да я сложа върху майсторски подстриганата си коса, макар пръстите ми да се съпротивляваха. Реших, че сме свършили. Но полицай Върнън беше перфекционистка.

— Носи ли грим? — попита ме тя.

— Не.

— Ще възразите ли да свалите вашия тогава?

Поколебах ли се?

— Не, разбира се — отвърнах. Но възразявах. Дори в часовете, когато се събуждах, върху устните ми имаше розово червило, а върху страните ми — руж; слагах ги от предната вечер. Измих си лицето на малката служебна мивка, по ръба на която се крепяха мръсни чаши от кафе. Обърнах се и зърнах теб. Прималях от обич. Миг по-късно разбрах, че съм видяла просто собственото си отражение в голямото огледало. Приближих и се видях — раздърпана и изтощена. Имах нужда от грим, свестни дрехи и прилична прическа. На теб не ти е нужно всичко това, за да изглеждаш красива.

— Страхувам се, че ще трябва да импровизираме с корема — каза полицай Върнън. Докато ми подаваше една възглавница, изрекох на глас въпроса, който не спираше да човърка съзнанието ми:

— Знаете ли защо хазяинът на Тес не е казал, че е бременна, когато е съобщил за изчезването й?

— Не, страхувам се, че не знам. Може да питате детектив сержант Финбъро.

Набутах втора възглавница под роклята и се опитах да си придам убедителен вид. За момент цялото нещо се превърна в абсурден фарс и аз се засмях. Полицай Върнън също се засмя — спонтанно — и аз видях, че усмивката е нейното обичайно изражение. Сигурно полагаше огромни усилия, за да изглежда сериозна и състрадателна през такава голяма част от времето.

Мама влезе.

— Нося ти малко храна, скъпа — каза ми тя. — Трябва да се храниш добре.

Обърнах се и я видях да държи хартиена торба; тази проява на майчинско чувство от нейна страна ме трогна. Но когато погледът й се спря върху мен, лицето й се вледени. Бедната мама. Фарсът, който на мен ми се беше сторил като черна комедия, се бе оказал жесток за нея.

 

 

— Но ти трябва да й кажеш. Колкото повече отлагаш, толкова по-зле ще става.

— Онзи ден видях тази мисъл, напечатана върху една кухненска кърпа. Под нея беше написано: „Никога не отлагай днешната работа за утре“.

— Тес… (Всъщност дали само не въздъхнах с онази експресивна въздишка на по-голяма сестра?)

Ти се засмя и шеговито ме подкачи:

— Все още ли носиш гащи с избродирани дните от седмицата?

— Сменяш темата. А от въпросните гащи се отказах още когато бях на девет.

— Наистина ли ги носеше в точните дни?

— Ще се засегне много, ако не й кажеш.

 

 

Погледнах обратно към мама, предусещайки въпроса й, и й отговорих, без да сме си разменили и една дума: да, бременна беше; да, не беше й казала и да, сега целият свят, или най-малкото целият свят, който гледаше телевизия, щеше да разбере за това.

— Кой е бащата?

Не отвърнах; един шок засега й беше достатъчен.

— Ето защо не е идвала да ме види от месеци, нали? Прекалено се е срамувала.

Беше по-скоро изявление, не въпрос. Опитах се да я успокоя, но тя реагира на думите ми с необичаен за нея жест.

— Виждам, че поне смята да се ожени за нея.

Гледаше към годежния ми пръстен, който не се бях сетила да сваля.

— Пръстенът е мой, мамо.

Бях абсурдно засегната, че досега не го е забелязала. Свалих големия диамант от пръста си и й го подадох. Тя го сложи в чантата си и дръпна ципа, без дори да го удостои с поглед.

— Той възнамерява ли изобщо да се ожени за нея, Биатрис?

Може би трябваше да проявя добрината да й кажа, че Емилио Коди вече е женен. Това щеше да подкладе гнева й към теб и да задържи ледения ужас настрана още известно време.

— Нека първо да я открием, мамо, пък после ще се тревожим за нейното бъдеще.