Розамънд Лъптън
Сестра (20)

19

Сряда

Когато тази сутрин пристигам в следствената служба, откривам, че и други хора отглеждат нарциси, защото секретарката на господин Райт тъкмо изважда един букет от парче влажна хартия. Подобно на напоените с чай бисквити — орехчета на Пруст, мократа домакинска хартия около стъблата им ме връща обратно към слънчевата класна стая и букета нарциси върху бюрото, набран от мен за госпожа Потър. За момент задържам нишката на времето в момент, в който Лео беше жив, татко беше с нас, а пансионът не беше хвърлил сянката си върху мамината целувка за лека нощ. Но докато я държа, нишката изтънява, превръща се в нищо и накрая е сменена с по-твърд, по-остър спомен, пет години по-късно — когато ти занесе букет нарциси на госпожа Потър, а аз бях разстроена, защото вече нямах учителка, на която да искам да нося цветя, и защото отивах в пансион, където подозирах, че дори и да имаха цветя, нямаше да ми позволяват да ги късам. И защото всичко се беше променило.

Господин Райт влиза, очите му са зачервени и насълзени.

— Не се тревожете. Сенна хрема. Не е заразно.

Докато влизаме в офиса, изпитвам съжаление към секретарката му, която в момента сигурно изхвърля в коша за боклук красивите нарциси, завладяна от влюбена загриженост към шефа си.

Той отива до прозореца.

— Имате ли нещо против да го затворя?

— Не.

Очевидно страда много и аз съм доволна, че мога да се фокусирам върху проблемите на някой друг вместо върху моите, така се чувствам по-малко егоистична.

— Стигнахме до момента, в който Кася дойде да живее при вас, нали? — пита той.

— Да.

Господин Райт ми се усмихва:

— Разбрах, че все още е с вас.

Сигурно го е прочел във вестниците. Бях се оказала права, че онази снимка, на която бях прегърнала Кася през рамо, ще се озове във всички издания.

— Да. На следващата сутрин й пуснах да чуе приспивната песничка от телефонния секретар. Но тя просто предположи, че трябва да е някой приятел, който, без да иска, е проявил чудовищна липса на такт.

— Казахте ли й вие какво мислите?

— Не, не исках да я притеснявам неоснователно. Когато я срещнах за първи път, ми беше казала, че изобщо нямала представа, че Тес е била уплашена, какво остава — кой може да е бил негодникът. Беше глупаво от моя страна да й пускам песничката.

Но ако я бях приела за напълно равностойна на мен, щях ли да й кажа какво мисля? Щях ли да искам да имам компания, докато се ровя в мръсотията, щях ли да имам нужда от някого, с когото да споделям? Но след като бях прекарала онази първа нощ, заслушана в хъркането й, след като я бях събудила с чаша чай и й бях сготвила свястна закуска, взех решение да се грижа за нея. Да я защитавам.

— И тогава лентата на касетата на телефонния секретар продължи да се върти — продължих. — Имаше съобщение от някаква жена на име Хати, която не познавах и което не смятах за важно. Но Кася я разпозна и ми каза, че Хати била заедно с нея и Тес в клиниката за „Майки в бедствие“. Предполагаше, че Хати е родила, но не очакваше, че може да се обади. Тя самата не била близка с нея; винаги Тес организирала събиранията им. Нямаше телефонния й номер, но разполагаше с адреса й.

* * *

Отидох на адреса, който ми даде Кася. Това звучи лесно, но в действителност придвижването ми до която и да е точка на града беше стресиращо и отнемаше много време, тъй като нямах кола, нито пък бях наясно с градския транспорт. Кася беше останала вкъщи, притесняваше се да излиза заради насиненото си лице. Мислеше, че просто искам да посетя една от твоите стари приятелки, водена от сантиментални причини, и аз не я поправих.

Озовах се пред една красива къща в Чизик. Докато натисках звънеца, се почувствах неудобно. Не бях позвънила предварително и дори не бях сигурна, че Хати ще е там. Отвори ми бавачка филипинка с русо момченце в ръце. Изглеждаше много срамежлива, отбягваше погледа ми.

— Биатрис? — попита ме.

Бях объркана. Откъде можеше да знае коя съм?

Тя изглежда забеляза недоумението ми.

— Аз съм Хати, приятелка на Тес. Запознахме се на погребението й. Видяхме се за кратко, само се здрависахме.

Опашката от хора, чакащи да изкажат съболезнованията си на мен и на мама, беше голяма — приличаше на жестока пародия на опашка от някоя сватба. Всички чакаха, за да ни кажат колко съжаляват — толкова много истории, сякаш вината, че си умряла, бе на всеки един от тях. Аз просто исках всичко да приключи, да не съм причина за опашката, и нямах емоционалния капацитет да възприемам нови имена и физиономии.

Кася не беше ми казала, че Хати е филипинка; предполагам, че нямаше причина да го прави. Но аз бях изненадана не само от националността, но и от възрастта й. Докато ти и Кася бяхте млади, с единия крак в юношеството си, Хати беше жена, наближаваща четиридесетте. И носеше венчална халка.

Тя задържа вратата отворена, за да вляза. Маниерите й бяха скромни, дори покорни.

— Заповядай, влез.

Последвах я в къщата и напрегнах слух да чуя плач на бебе, но единственото, което долавях, бе звукът на детска телевизионна програма откъм хола. Докато наблюдавах как Хати оставя малкото момченце пред телевизора, си спомних, че ти всъщност ми беше разказала за една твоя приятелка филипинка, която работела като бавачка, но аз не бях обърнала внимание на името й, ядосана от поредната ти либерална приятелска връзка (бавачка филипинка, за бога!)

— Искам да ти задам няколко въпроса, ако не възразяваш?

— Добре, но в дванадесет трябва да прибера брат му. Имаш ли нещо против да… — тя махна към дъската за гладене и панера с прането в кухнята.

— Не, разбира се.

Приемаше появата ми на прага й и предстоящите ми въпроси изключително пасивно. Последвах я в кухнята и забелязах леката й евтина рокля. Навън беше студено, но на краката й имаше единствено стари гумени джапанки.

— Кася Левски ми каза, че бебето ти е било включено в експерименталното лечение на кистозната фиброза?

— Да.

— И двамата със съпруга ти ли сте носители на гена на това заболяване?

— Очевидно.

Тонът иззад скромната фасада беше остър. Тя не срещна очите ми и аз си помислих, че може да съм се заблудила.

— Тествали ли са те за гена на кистозната фиброза и преди?

— Имам дете с кистозна фиброза.

— Съжалявам.

— Синът ми живее с баба си и баща си. Дъщеря ми също е с тях. Но тя не е болна.

Явно и Хати, и съпругът й бяха носители на гена на кистозната фиброза, така че теорията ми за използването на здрави бебета в експеримента на „Хром-Мед“ нямаше да бъде подкрепена от нейния случай. Освен ако…

— Мъжът ти още ли е във Филипините?

— Да.

Зачудих се как една много скромна и бедна филипинка би могла да забременее, докато съпругът й е далеч от нея.

— В къщата на работодателите си ли живееш? — попитах и все още не съм сигурна дали въпросът ми беше просто банален опит да поддържам разговора или намек, че таткото в къщата можеше да е баща и на нейното бебе.

— Да, тук живея. Джорджина обича да съм наоколо, когато господин Беван отсъства.

Явно майката беше „Джорджина“, а бащата — „господин Беван“.

— Няма ли да ти е по-добре да живееш отделно? — попитах, хванала се за сценария, в който господин Беван все пак беше бащата. Не съм съвсем сигурна какво си представях — може би някое внезапно признание от рода на: „О, да, но тогава господарят на къщата няма да е в състояние да се възползва от услугите ми посред нощ“.

— Тук съм щастлива. Джорджина е много добра. Тя ми е приятелка.

Веднага отхвърлих тази вероятност: приятелството означаваше равнопоставеност между двама души.

— А господин Беван?

— Не го познавам много добре. Той често отсъства по бизнес.

Никаква допълнителна информация, за да продължа с разсъжденията си в тази посока. Гледах я, докато гладеше — прецизна и перфектна, — и си помислих, че приятелките на Джорджина сигурно й завиждаха за тази помощничка.

— Сигурна ли си, че бащата на бебето ти е носител на гена на кистозната фиброза?

— Казах ти. Синът ми е болен — острият тон, който бях доловила по-рано, без съмнение се беше върнал. — Срещам се с теб, защото си сестра на Тес — продължи Хати. — От любезност. Не за да ме разпитваш по този начин. Какво ти влиза в работата?

Осъзнах, че представата ми за нея е била напълно погрешна. Бях решила, че очите й отбягват моите от прекалена срамежливост, но сега ми беше ясно, че тя всъщност внимателно охраняваше личното си пространство. Не беше пасивно срамежлива, а всячески защитаваше собствената си територия.

— Извинявам се. Но всъщност истината е, че не съм сигурна дали това експериментално лечение е легитимно, и именно поради тази причина искам да разбера дали ти и бащата на бебето ти сте носители на увредения ген.

— Мислиш, че мога да разбера дълга английска дума като „легитимно“?

— Да. Всъщност мисля, че е време да престана да се отнасям снизходително с теб.

Тя се обърна — почти усмихната — и сега сякаш гледах напълно различна жена. Вече можех да си представя, че въпросната Джорджина наистина ти бе приятелка.

— Лечението е легитимно. В резултат на него бебето ми оздравя. Но детето ми във Филипините не може да бъде излекувано. За него е прекалено късно.

Продължаваше да не ми казва кой е бащата на бебето. Трябваше да формулирам въпроса си по друг начин и тогава може би щях да я предразположа да ми се довери.

— Може ли да те попитам нещо друго?

Тя кимна.

— Платиха ли ти за това, че си се включила в експеримента?

— Да. Триста паунда. Сега трябва да отида да взема Барнаби от детската градина.

Имах да й задам още толкова много въпроси и се паникьосах, че няма да ми се отвори друга подобна възможност. Тя отиде в хола и дръпна малкото дете от телевизора.

— Мога ли да те видя отново? — попитах.

— Ще се грижа за децата следващия вторник. Работодателите ще са излезли към осем сутринта. Можеш да дойдеш, когато поискаш.

— Благодаря ти, аз…

Тя ми направи знак да замълча, кимайки към малкото дете в ръцете й; искаше да го предпази от един неподходящ за детски уши разговор.

* * *

— Когато за първи път видях Хати, си помислих, че няма нищо общо с Тес и Кася — казвам. — Беше на друга възраст, от друга раса и с различна професия. Но дрехите й също бяха евтини и аз осъзнах, че общото помежду им — освен че и трите бяха включени в експерименталната програма за лечение на кистозна фиброза в „Света Анна“ — бе тяхната бедност.

— Сметнали сте това за важно? — пита господин Райт.

— Помислих си, че е по-вероятно такива като тях да изглеждат по-податливи на финансово убеждаване или по-отворени за подкуп. И тъй като съпругът на Хати беше във Филипините, на практика и трите бяха самотни майки.

— Ами приятелят на Кася, Майкъл Фланаган?

— По времето, когато Кася е била включена в програмата, той на практика вече я е бил зарязал. Когато се събраха отново, двамата изкараха заедно едва няколко седмици. Мислех, че човекът, който стоеше зад цялата работа, умишлено подбираше самотни жени, защото така никой нямаше да се рови прекалено надълбоко в нещата, никой няма да го е грижа чак толкова много.

Господин Райт се кани да каже нещо мило, но аз не искам да се спускам по допирателната на чувството за вина, така че бързо продължавам:

— По телевизията и в „Хром-Мед“ бях видяла достатъчно кадри с бебета, които са били обект на експерименталното лечение, и в тези кадри неизменно присъстваха и двамата родители. Чудех се дали самотни майки се подбираха само в болница „Света Анна“. Дали само в тази болница се случваше нещо ужасно.

* * *

Хати беше настанила внимателно русото момченце в количката и го беше подсигурила с напитка и плюшена играчка. Тя нагласи алармата на часовника и взе ключовете си. Бях се оглеждала за знаци, които да подсказват за присъствието на новородено в къщата, но такива нямаше — не се чуваше плач, не се виждаше бебефон, нямаше кош с пелени. Тя самата не беше казала нищо.

Сега излизаше от къщата и беше ясно, че горе не можеше да има бебе. Бях на прага, почти навън, преди да събера достатъчно смелост или безчувственост, за да задам въпроса си:

— Бебето ти…

Гласът й беше много тих, за да не я чуе момченцето в количката:

— Синът ми почина.

* * *

Господин Райт трябваше да отиде на една обедна среща, затова съм излязла навън. Паркът е окъпан от вчерашния дъжд, тревата е лъскавозелена, а минзухарите са с цвят на скъпоценни камъни. Предпочитам да разговарям с теб тук, навън, където цветовете могат да са ярки, дори когато слънцето не грее силно. Хати ти беше казала, че бебето й починало след спешно цезарово сечение. Но беше ли споделила с теб и това, че е трябвало да й направят хистеректомия, да отстранят утробата й? Не съм сигурна какво си мислят хората, като ме виждат как плача — вероятно ме смятат за малко луда. Но когато Хати ми каза всичко това, дори не се поспрях, за да помисля за бебето й, камо ли пък да плача — вместо това се бях фокусирала изцяло върху заключенията си.

 

 

Връщам се обратно в следствената служба и продължавам да давам показанията си пред господин Райт, да изброявам голите факти, лишени от емоционален резонанс:

— Хати ми каза, че бебето й починало от сърдечно заболяване. Хавиер беше умрял от бъбречна недостатъчност. Бях сигурна, че смъртта на двете бебета не беше случайна и че е свързана с провеждането на лечението в „Света Анна“.

— Имахте ли представа каква можеше да е тази връзка?

— Не. Не разбирах какво става. Преди това си бях изградила удобна теория, според която здрави бебета са били подлагани на фалшива терапия; че всичко е огромна измама с цел забогатяване. Но сега, след като две от бебетата бяха починали, това не се връзваше.

Секретарката на господин Райт ни прекъсва, носи антихистаминови таблетки за шефа си. Пита ме дали и аз не искам една, изтълкувала погрешно причината за зачервените ми очи. Осъзнавам, че не съм я преценила правилно — не толкова заради опита й да прояви загриженост към мен, колкото заради инициативата й да отложи поднасянето на нарцисите. Тя излиза от стаята и ние продължаваме.

— Обадих се на професор Росен, който продължаваше да изнася лекции в Щатите. Оставих съобщение на мобилния му телефон, в което го питах какво, по дяволите, става.

Чудех се дали демонстрираната от него гордост, че е поканен от всичките онези престижни университети от „Бръшляновата Лига“, не целеше да отклони вниманието от истинската му цел. Дали не бягаше, притеснен, че нещо може да бъде извадено на бял свят?

— Но не позвънихте отново в полицията? — пита господин Райт. В разпечатката на телефонните ми разговори очевидно се вижда празнота.

— Не. Детектив Хайнс вече ме смяташе за отнесена и откачена, което беше преди всичко по моя собствена вина. Трябваше да събера някои „по-сериозни факти“, преди отново да се обърна към полицията.

* * *

Бедната Кристина, не мисля, че когато е завършвала съболезнователното си писмо с фразата: „Ако има нещо, с което да помогна, моля те, не се колебай да се обърнеш към мен“, е предполагала, че ще се възползвам от предложението й цели два пъти. Позвъних на мобилния й телефон и й разказах за бебето на Хати. Тя беше на работа и звучеше много делово.

— Имало ли е аутопсия? — попита ме.

— Не. Хати ми каза, че тя не е искала.

Чух някакво бипкане, а после и гласът на Кристина, докато разговаряше с някого. Изглежда много бързаше, когато ми каза, че ще ми се обади вечерта, след работа.

Реших междувременно да отида да видя мама. Беше дванадесети март и знаех, че ще й е тежко.