Розамънд Лъптън
Сестра (3)

2

Полицейският снимачен екип се беше разположил близо до метростанция „Южен Кенсингтън“. Аз — звездата на този малък филм — получих инструктаж от един млад полицай с нещо прилично по-скоро на шапка, отколкото на шлем. Модният режисьор полицай каза:

— Добре, тръгвайте.

И аз тръгнах по Ексибишън Роуд, отдалечавайки се от пощата.

Ти никога не си имала нужда да качваш самочувствието си на високи токчета, затова с неохота смених моите обувки с твоите равни балетни пантофки. Бяха ми големи и затова напъхах смачкани салфетки отпред. Помниш ли как правехме същото с обувките на мама? Високите й токчета потропваха вълнуващо — звукът на порасналите жени. Твоите меки пантофки се движеха безшумно, дискретно, тънката им кожа попадаше в локви, покрити с напукана ледена кора, и подгизваше от острата студена вода. Пред Националния природонаучен музей се виждаше дълга раздразнена опашка от нетърпеливи деца и измъчени родители. Децата наблюдаваха полицаите и снимачния екип, родителите гледаха мен. Бях безплатно забавление, докато им дойдеше редът да влязат, за да видят електронния модел на тиранозавър рекс и огромния бял кит. Но на мен не ми пукаше. Просто се надявах, че някой от тях е бил на същото място предишния четвъртък и те е забелязал да излизаш от пощата. И после какво? Какво можеше да са видели всъщност? Чудех се как може да се е случило нещо жестоко в присъствието на толкова много свидетели.

Суграшицата отново започна, ситните ледени парченца затракаха по тротоара. Един полицай ми каза да продължа да вървя; въпреки че в деня на изчезването ти е валял сняг, суграшицата беше достатъчно близо. Погледнах към опашката пред музея. Над детските колички изникнаха пластмасови покривала. Качулки и чадъри покриваха родителите. Суграшицата ги направи късогледи. Вече никой не гледаше към мен. Никой не е гледал и към теб. Никой не би забелязал каквото и да било.

Суграшицата накисна перуката и се спусна на тънка вадичка по гърба ми. Под разкопчаното яке тънката ти памучна рокля, натежала от ледената вода, прилепна към тялото ми. Виждаше се всяка негова извивка. Ти би сметнала това за забавно — полицейска възстановка, превръщаща се в софт порно. Една кола намали, докато ме подминаваше. Шофьорът, мъж на средна възраст, седнал на сухо и на топло, ме погледна през предното стъкло. Зачудих се дали някой не е спрял да ти предложи да те закара до някъде, това ли се е случило? Но не можех да си позволя да си мисля какво е станало с теб. Въображението ми щеше да ме отведе до лабиринт от ужасяващи сценарии, сред които щях да обезумея напълно, а трябваше да запазя здравия си разум, иначе нямаше да съм ти от никаква помощ.

 

 

Когато се върнах в участъка, мама ме посрещна в съблекалнята. Цялата бях прогизнала, треперех неконтролируемо от студ и умора. Не бях спала повече от двадесет и четири часа. Започнах да събличам роклята ти.

— Знаеш ли, че мирисът се състои от откъснали се миниатюрни фрагменти? — попитах я. — Веднъж ни го казаха в училище.

Мама незаинтересовано поклати глава. Но докато вървях в суграшицата, аз си спомних този факт и разбрах, че мирисът на роклята ти се дължи на миниатюрните частици от теб, заклещени в тъничките памучни фибри. В крайна сметка се оказа, че не е било съвсем ирационално да си те представям близо до мен. Да де, добре, по някакъв извратен начин.

Подадох на мама роклята ти и започнах да обличам дизайнерския си костюм.

— Трябваше ли да я изкарваш толкова опърпана?

— Тя така изглежда, мамо. Няма смисъл да я изкарваме друга и хората да не я разпознаят.

Когато ни снимаха, мама имаше обичай да ни привежда в ред. Дори по време на празнуването на рождени дни бързо избърсваше изцапана с шоколад уста и прокарваше джобен размер четка през косите ни веднага щом зърнеше фотоапарат. Още тогава ти казваше, че ще изглеждаш много по-добре, ако „положиш малко усилия като Биатрис“. Но аз изпитвах задоволство, примесено със срам, защото ако „положеше усилия“, очевидната разлика помежду ни щеше да стане ясна за всички наоколо, а също и защото критиките на мама бяха индиректен комплимент към мен — а нейните комплименти винаги бяха толкова редки.

Мама ми подаде годежния пръстен и аз го нахлузих на пръста си. Тежестта му около пръста ми ми подейства успокояващо, сякаш Тод държеше ръката ми.

Полицай Върнън влезе. Полата й беше влажна, розовите й бузи — още по-розови.

— Благодаря, Биатрис. Справихте се страхотно. — Почувствах се странно поласкана. — Ще излъчат записа тази вечер по местните новини — продължи тя. — Ако получим някаква информация, детектив Финбъро ще ви уведоми веднага.

Притеснявах се някой приятел на татко да не види възстановката по телевизията и да му позвъни. Полицай Върнън, проницателна в емоционално отношение, предложи полицията във Франция да уведоми баща ни лично, „очи в очи“, сякаш бе за предпочитане пред това ние да му се обадим. Приех предложението й.

* * *

Господин Райт разхлабва полиестерната си вратовръзка; първите лъчи на пролетното слънце най-неочаквано превземат отопляваните с централно парно офиси. Но аз съм благодарна за топлината.

— Говорихте ли още с детектив Финбъро същия ден?

Само за да потвърдя номера, на който можеше да ме открие.

— По кое време напуснахте полицейския участък?

— В шест и половина. Мама си беше тръгнала един час по-рано.

 

 

Никой в участъка не беше разбрал, че мама не само не притежава кола, но и не може да шофира. Полицай Върнън ми се извини; каза, че сама би я закарала, ако е знаела. Като се замисля, полицай Върнън притежаваше достатъчно съчувствие, за да види крехката личност под коравата черупка на плисираната тъмносиня пола и възмущението на жена от средната класа.

* * *

Вратите на полицейския участък се затвориха зад гърба ми. Тъмният леден въздух ме шибна през лицето. Фаровете на колите и уличните лампи ме дезориентираха, пълните с хора тротоари ме плашеха. За миг те видях сред тълпата. Тогава разбрах, че когато си разделен от любим човек, е нормално да го виждаш сред непознати; реакция, свързана с разпознавателните звена в мозъка, когато е прегрял и е лесно да бъде провокиран. Този жесток трик на съзнанието ми трая само няколко секунди, но бе достатъчно дълъг, за да ме накара да почувствам физически колко силно се нуждаех от теб.

 

 

Паркирах до стълбището, водещо надолу към апартамента ти. До високите си лъскави съседи твоята сграда изглеждаше като някой беден роднина, който от години не може да си позволи нов слой бяла боя. Спуснах се надолу към приземния етаж по стръмните ледени стъпала, стиснала куфара с дрехите ти в ръка. Една оранжева улична лампа скъпернически ми отпускаше светлина. Как не си си счупила някой глезен през последните три години?

Натиснах звънеца на вратата ти с изтръпнали от студа пръсти. В продължение на няколко секунди всъщност наистина се надявах, че може да ми отвориш. После се заех да проверявам под саксиите с цветя. Знаех, че криеш ключа си там, даже ми беше казала името на въпросното растение, но аз не можех да си го спомня. Ти и мама винаги сте били градинарките в семейството. Аз бях твърде заета да ти изнасям лекции във връзка с пълната ти липса на предпазливост. Как е възможно някой да оставя ключа от входната си врата под саксия точно до прага? И то — в Лондон. Това беше ужасно безотговорно. Направо като да каниш сама крадците в дома си.

— Какво си мислите, че правите? — попита един глас над главата ми. Вдигнах очи към хазяина ти. Единственият път, в който го бях видяла, ми беше заприличал на един от онези старци в детските книжки — само да си лепнеше една бяла брада и щеше да се превърне в истински Дядо Коледа. Сега устните му бяха стиснати в ледена гримаса, лицето му беше небръснато, очите му святкаха с енергичния гняв на млад човек.

— Аз съм Биатрис Хеминг, сестрата на Тес. Срещали сме се веднъж.

Устата му омекна, очите му остаряха.

— Еймиъс Торнтън. Извинявай. Паметта ми вече не е както преди.

Той предпазливо заслиза по хлъзгавите стъпала.

— Тес спря да крие ключа си под розовата циклама. Даде го на мен.

Той дръпна ципа на портфейла си и извади отвътре един ключ. След като напълно беше игнорирала моята лекция в миналото, какво те беше накарало изведнъж да станеш толкова предпазлива?

— Преди два дни пуснах полицаите вътре — продължи Еймиъс. — Да проверят за улики. Има ли някакви новини? — Беше на път да се разплаче.

— Страхувам се, че не. Не.

Мобилният ми телефон иззвъня. Двамата с Еймиъс се стреснахме. Побързах да вдигна. Очите му ме гледаха с надежда.

— Ало?

— Здравей, скъпа. — Гласът на Тод.

Поклатих отрицателно глава към Еймиъс.

— Никой не я е виждал, освен това е получавала странни обаждания — казах, изненадана от треперенето на собствения си глас. — Тази вечер по телевизията ще излъчат полицейска възстановка. Трябваше да се престоря на нея.

— Но вие двете изобщо не си приличате — отвърна Тод. Прагматизмът му ми действаше успокояващо. Той беше по-заинтересуван от решенията покрай кастинга, отколкото от самия филм. Очевидно смяташе възстановката за абсурдна и излишна.

— Мога да изглеждам като нея. В известна степен.

Еймиъс внимателно се изкачваше по стълбите, водещи към неговата врата.

— Имам ли писмо от нея? В полицията казаха, че точно преди да изчезне, е купила марки за въздушна поща.

— Не, не си получила нищо.

Но може би писмото ти не беше имало време да стигне до Ню Йорк.

— Мога ли да ти се обадя след малко? Искам този телефон да е на разположение, в случай че тя се опита да звънне.

— Добре, щом така предпочиташ. — Звучеше раздразнено и аз изпитах тайно задоволство, че ти все така успяваше да го ядосаш. Тод очевидно смяташе, че по някое време ще се появиш жива и здрава и че той ще бъде първият, който ще ти прочете едно конско.

Отключих вратата на апартамента ти и влязох вътре. Бях го посещавала само колко — два-три пъти? — и всъщност никога не бях преспивала в него. Мисля, че всички изпитвахме облекчение, че в него нямаше достатъчно място за мен и за Тод, и следователно единствената ни възможност беше да отсядаме в хотел. Никога преди не бях обръщала внимание колко изметната бе дограмата на прозорците ти. През процепите проникваха резки струи леденостуден въздух. Стените ти бяха пропити с влага, студени на допир. На енергоспестяващите ти крушки им отне цяла вечност, за да започнат да хвърлят прилична светлина. Включих парното ти на максимум, но топлина се излъчваше само от горните пет-шест сантиметра на радиаторите. Дали просто не забелязваш тези неща, или просто си по-голям стоик от мен?

Забелязах, че кабелът на телефона ти е изключен. Затова ли непрекъснато ми даваше заето, когато се опитвах да се свържа с теб през последните няколко дни? Но, от друга страна, ти едва ли би го държала изключен през цялото време. Опитах се да овладея острата си тревога — ти често изключваше телефона си, когато рисуваше или слушаше музика, не понасяше нахалното му настояване за незаслужено внимание; така че когато за последно си била тук, може да си забравила да го включиш отново.

Започнах да връщам дрехите ти обратно в гардероба, доволна от връхлетялата ме обичайна вълна на раздразнение.

 

 

— Но защо, за бога, не можеш да сложиш гардероба си в спалнята, там, където му е мястото? Тук изглежда нелепо.

Първото ми посещение, неспособността ми да разбера защо миниатюрната ти дневна трябваше да е запълнена от такъв огромен гардероб.

— Превърнах спалнята си в студио — отвърна ти и се засмя още преди да си завършила изречението си. „Студио“ беше такова грандиозно наименование за твоята малка спалня на приземния етаж.

 

 

Едно от нещата, които обичам в теб, е, че незнайно по какви причини смяташ себе си за по-бърза от всички останали, а също и че първо се присмиваш на самата себе си. Ти си единственият човек, когото познавам, който намира собствената си абсурдност за истински смешна. За нещастие, това не е семейна черта.

Докато закачах дрехите ти, забелязах някакво чекмедже на дъното на гардероба и го дръпнах. Вътре открих бебешки дрешки. Всичко в апартамента ти беше ужасно овехтяло и опърпано. Дрехите ти бяха от магазините за втора употреба, мебелите — от сметищата, а тези бебешки дрешки бяха нови и скъпи. Извадих едно бледосиньо кашмирено одеялце и мъничка шапчица; бяха толкова меки, че усетих пръстите си грапави. Бяха прекрасни. Сякаш бях открила дизайнерски стол на Рей Иймс на някоя автобусна спирка. Ти нямаше как да си позволиш да ги купиш, така че кой ти беше дал парите? Мислех, че Емилио Коди се опитваше да те накара да направиш аборт. Какво ставаше, Тес?

Звънецът на вратата иззвъня и аз се втурнах натам. Докато отварях, на върха на езика ми беше да извикам: „Тес“; почти го казах. На прага стоеше млада жена. Преглътнах името ти. Някои думи имат вкус. Осъзнах, че се треса от прилив на адреналин.

Беше бременна в шестия месец, но въпреки студа бе облякла изрязана блуза от ликра, която разкриваше издутия й корем и пиърсинга на пъпа й. Неприкритата й бременност ми се стори толкова евтина, колкото жълтия цвят на косата й.

— Тук ли е Тес? — попита жената.

— Вие приятелка ли сте й?

— Да. Приятелка. Аз съм Кася.

Спомних си, че си ми разказвала за Кася, твоята полска приятелка, но описанието ти нямаше нищо общо с цъфналата на прага ти действителност. Беше се изказала за нея прекалено ласкаво — чак беше изкривила истината, — беше й придала блясък, който тази жена просто не притежаваше. Застанала там в своята абсурдна къса пола и настръхнали голи крака, нашарени с разширени от бременността вени, за мен тя беше на светлинни години от „картина на Донатело“.

— Аз и Тес срещнали в клиника. Няма приятел, също.

Забелязах лошия й английски, но не обърнах внимание на онова, което ми казваше. Тя вдигна поглед към един форд ескорт, паркиран пред стълбището.

— Той се върнал. Три седмици.

Надявах се, че лицето ми изразяваше пълната ми липса на интерес към състоянието на личния й живот.

— Кога Тес ще се върне?

— Не знам. Никой не знае къде е — гласът ми затрепери, но за нищо на света нямаше да покажа емоциите си пред това момиче. Снобската природа на майка ми беше здравословно предадена и на мен. Продължих с рязък тон: — Не са я виждали от миналия четвъртък. Знаете ли къде може да е?

Кася поклати глава:

— Били на почивка. Майорка. Сдобряване.

Мъжът във форда се облегна на клаксона. Кася му махна и аз забелязах, че е нервна. Помоли ме на своя лош английски да ти предам, че е минавала, после се втурна нагоре по стълбите.

 

 

Да, госпожице Фройд, ядосах се, че тя не беше ти. Вината за това не беше нейна.

 

 

Изкачих се до горе и позвъних на Еймиъс. Той отвори вратата си, забави се покрай веригата.

— Знаете ли как Тес се е сдобила с всичките тези скъпи бебешки дрешки? — попитах го.

— Разходи се из магазините на Бромптън Роуд — отвърна той. — Беше наистина доволна от…

Нетърпеливо го прекъснах:

— Имах предвид как е могла да си го позволи?

— Не ми беше удобно да питам.

Беше порицание; той притежаваше добри маниери, но аз — не.

— Защо я обявихте за изчезнала?

— Не дойде да вечеря с мен. Беше ми обещала, а Тес никога не забравя обещанията си дори когато са дадени пред старец като мен.

Най-сетне успя да откачи веригата. Въпреки възрастта си беше висок и изправен, стърчеше с около десетина сантиметра над мен.

— Може би трябва да подарите бебешките дрехи на някого — рече той.

Почувствах се отблъсната от него, обзе ме силен гняв.

— Малко е рано да я отписваме, нали?

Извърнах се и забързано се спуснах надолу по стълбите. Той извика нещо подире ми, но аз не си направих труда да се опитам да схвана думите му. Влязох в апартамента ти.

* * *

— Само още десет минути и ще приключим за днес — казва господин Райт и аз се изпълвам с благодарност. Нямах представа колко физически изтощително може да е всичко това.

— Влязохте ли в банята й? — пита той.

— Да.

— Погледнахте ли в шкафчето?

Поклатих глава.

— Значи не сте видели нищо странно?

— Напротив, видях.

* * *

Чувствах се смъртно уморена, мръсна и премръзнала до мозъка на костите си. Копнеех за горещ душ. Оставаха два часа до излъчването на възстановката по телевизията, така че разполагах с достатъчно време, но се притеснявах, че може да не чуя телефона, ако позвъниш. Помислих си, че вземането на душ е добра идея — обикновено любимият със сигурност се появява на прага на жената в мига, в който си е сложила маска на лицето и е нахлузила най-раздърпаната си пижама. Добре, съгласна съм, това едва ли може да се нарече логика, но наистина се надявах, че ако вляза да си взема душ, това ще те накара да се обадиш. Освен това мобилният ми телефон записваше съобщения.

Влязох в банята ти. Там, разбира се, нямаше душ, само вана с очукан емайл и мухъл покрай кранчетата. Бях поразена от контраста между тази тук и моята баня в Ню Йорк — дълбок поклон пред модернистичния шик в хром и варовик. Зачудих се как е възможно да придобиеш усещане за чистота, след като си била тук. За кратко ме облада чувството на превъзходство, после я видях — полицата с твоята четка и паста за зъби, с разтвора за контактни лещи и четката ти за коса с дълги косми, заплетени в зъбите й.

Осъзнах, че не съм спирала да подхранвам надеждата, че си направила нещо глупаво и типично студентско, като да заминеш на някакъв фестивал или да вземеш участие в протест; че се държиш по обичайния за теб безотговорен начин и си пренебрегнала опасностите, до които би довел животът на палатка в някое заснежено поле при жена, бременна в осмия месец. Бях си представяла как ти се карам заради явното ти нехайство. Полицата с тоалетните ти принадлежности разби всичките ми фантазии. Нямаше място за надежда. Където и да се намираше, ти не беше го планирала.

* * *

Господин Райт изключва магнетофона.

— Да спрем до тук.

Кимам и примигвам, опитвайки се да се отърся от спомена за дългите ти косми по четката за коса.

Една секретарка с вид на матрона влиза и ни уведомява, че журналистите пред апартамента ти са достигнали застрашителна бройка. Господин Райт е загрижен, пита ме дали не бих искала да ми намери друго място, където да отседна.

— Не. Благодаря ви. Искам да съм си у дома.

Ако не възразяваш, вече наричам апартамента ти свой дом. Живея в него от два месеца и го чувствам като такъв.

— Искате ли да ви закарам? — пита ме той. Изненадата ми трябва да е явна, защото се усмихва. — Няма да ме притесните. А и съм сигурен, че днешният ден е бил голямо изпитание за вас.

Полиестерната вратовръзка със сигурност е подарък. Той е мил човек.

Любезно отхвърлям предложението му и той ме изпраща до асансьора.

— Ще ни отнеме няколко дни да вземем показанията ви. Надявам се, че не възразявате?

— Не. Разбира се.

— Така е, защото вие сте не само основният свидетел, но и основният разследващ.

„Разследващ“ звучи твърде професионално за онова, което бях направила. Асансьорът пристига и господин Райт задържа вратата, за да вляза вътре.

— Показанията ви ще циментират обвинението — казва ми той и докато пътувам надолу с претъпкания асансьор, си представям как думите ми покриват като смола корпуса на лодката на обвинението и я импрегнират.

Навън слънчевите лъчи са стоплили вечерния въздух и по твърдите сиви тротоари пред кафенетата изникват като гъби бели чадъри. Офисите на следствената служба са само на две преки от Сейнт Джеймс Парк и мисля, че една част от пътя към къщи ще измина пеша.

Опитвам се да мина напряко към парка, но надеждите ми за скъсяване на маршрута се оказват в задънена улица. Връщам се обратно по същия път и чувам стъпки зад гърба си — не окуражителното потракване на високи токчета, а безшумното и заплашително промъкване на мъж. Макар и завладяна от страх, си давам сметка за клишето „жена, преследвана от злото“ и се опитвам да го изтласкам от съзнанието си, но стъпките продължават и вече са по-близо, и се чуват по-силно. Мъжът, разбира се, ще ме подмине, ще прекоси от другата страна, за да покаже, че не ми желае злото. Вместо това той приближава. Чувствам хладния му дъх върху задната част на врата си. Хуквам, движенията ми са насечени от страх. Стигам до края на задънената улица и виждам хората по един оживен тротоар. Присъединявам се към тях и, без да се оглеждам, се отправям към метрото.

Казвам си, че това просто не е възможно. Той е задържан, заключен в затвора без право на гаранция. След процеса ще остане там до края на живота си. Трябва да съм си въобразила.

Влизам в едно от влакчетата и рискувам да хвърля бърз поглед из вагона. Веднага виждам снимката ти. На първата страница на „Ивнинг Стандарт“ — същата, която ти направих във Върмонт, когато ми дойде на гости преди две лета; развятата зад гърба ти коса прилича на блестящо платно, лицето ти свети. Красотата ти спира дъха. Нищо чудно, че са избрали да те сложат на първата си страница. Вътре е снимката, на която си прегърнала Лео — направих ти я, когато беше на шест. Помня, че тъкмо беше плакала, но това изобщо не личеше. Лицето ти бе приело нормалното си изражение в мига, в който се беше усмихнала за пред фотоапарата. До твоята снимка има и една моя, от вчера. Моето изражение обаче не е нормално. За щастие, вече не ме е грижа как излизам на снимка.

Слязох на станция „Бадбрук Гроув“. Забелязах колко бързо се движат лондончани — нагоре по стълбите и през бариерите за билети, — без да докосват някого. Докато приближавам към изхода, отново усещам някого близо зад себе си, студеният му дъх отново е върху врата ми — гъделичкащо усещане за заплаха. Бързо се отдалечавам; блъскам се в хората по пътя ми, опитвам се да си внуша, че това всъщност е течението, причинено от влаковете долу.

Може би страхът и ужасът, веднъж изпитани, дълбоко се вкореняват в човек дори когато причината за тях вече си е отишла; оставят зад себе си задрямал ужас, който лесно може да бъде събуден.

 

 

Стигам до Чепстоу Роуд и съм зашеметена от масата хора и превозни средства. Пред къщи са струпани нови медийни екипи от всички краища на Великобритания, че и от чужбина. Вчерашното стълпотворение на пресата в момента ми изглежда като селски панаир, прераснал в „Дисниленд“.

Намирам се на десет врати от апартамента ти, когато техникът с хризантемите ме съзира. Приготвям се за сблъсъка, но той се извръща; тактичността му отново ме удивлява. Две врати по-късно ме забелязва репортер. Тръгва към мен и всички останали го следват. Хуквам надолу по стълбите, успявам да вляза вътре и да затръшна вратата.

Силният тътен отвън изпълва пространството като буботене на трифиди; към стъклото са притиснати неприлично дълги обективи. Спускам завесите, но светкавиците продължават да примигват заслепяващо през тънката материя. Също както вчера се оттеглям в кухнята, но и там не намирам спокойствие. Някой удря с юмрук по задната врата, звънецът на входа звъни. Телефонът замлъква най-много за секунда, после отново се обажда. Мобилният ми се присъединява към какофонията. От къде са взели номера ми? Звуците са настойчиви и доминиращи, настояват за отговор. Спомням си първата вечер, която прекарах в апартамента ти. Тогава си мислех, че няма нищо по-самотно от мълчалив телефон.

* * *

В десет и двадесет вечерта изгледах телевизионната възстановка от твоя диван, придърпала индийската ти завивка върху себе си в безуспешен опит да се стопля. От разстояние наистина изглеждах доста убедителна твоя версия. Накрая последва молба за информация и се изписа телефонен номер, на който да се звъни.

 

 

В единадесет и половина вдигнах телефона, за да се убедя, че работи. После изпаднах в паника, че именно в момента, в който проверявам, някой може да се опитва да се свърже с мен: ти или от полицията, за да ми кажат, че са те открили.

 

 

Полунощ. Нищо.

 

 

Един часа след полунощ. Чувствах как заобикалящата ме тишина ме задушава.

 

 

Един и половина. Чух се как крещя името ти. Или и твоето име беше погребано в тишината?

 

 

Два часа. Долових някакъв шум до вратата. Спуснах се да отворя, но се оказа само бездомната котка, която беше приютила преди няколко месеца. Млякото в хладилника беше отпреди седмица и вече се беше вкиснало. Нямах нищо, с което да спра гладния й плач.

 

 

В четири и половина отидох до спалнята ти, промъквайки се през тясното пространство покрай статива ти и купчината изрисувани платна. Порязах стъпалото си и се наведох да потърся парчетата стъкло. Дръпнах пердетата на спалнята и забелязах найлона, залепен с тиксо към рамката на счупения прозорец. Нищо чудно, че апартаментът приличаше на хладилник.

Легнах в леглото ти. Найлонът плющеше на ледения вятър — неравномерен нечовешки звук, толкова притеснителен, колкото и студа. Пижамата ти беше под възглавницата. Миришеше също като роклята ти. Прегърнах я, прекалено премръзнала и нервна, за да заспя. Трябва да бях успяла да го направя по някакъв начин.

Сънувах нюанси на червеното: от номер 1788 до номер 1807 в каталога; цвета на кардиналите и проститутките; на страстта и на великолепието; яркочервената боя от смачкани телца на насекоми; пурпурно; алено; цвета на живота; цвета на кръвта.

Събуди ме звънецът на входната врата.

 

 

Вторник

 

Пристигам в следствената служба, където пролетта официално е настъпила. Лекият мирис на прясно окосена трева от парка нахлува на талази с всяко обръщане на летящата врата. Служителките на рецепцията са в летни рокли и с потъмнели лица и крайници — резултат от полагането на изкуствен тен предната вечер. Въпреки топлото време съм в дебели дрехи, навлечена и бледа останка от зимата.

Докато вървя към кабинета на господин Райт, ми се иска да споделя с него за въображаемия си преследвач от вчера. Просто искам да чуя още веднъж, че е в затвора и че след процеса ще остане там до края на дните си. Но когато влизам вътре, слънчевата светлина залива стаята, електрическата крушка свети и на фона на цялата тази светлина духът на страха, останал от вчера, се разтапя в пространството.

Господин Райт включва магнетофона. Започваме.

— Днес бих искал да поговорим за бременността на Тес — казва той и аз изпитвам леко чувство за вина. Вчера ме беше помолил да започна от момента, в който за пръв път бях разбрала, че „нещо не е наред“, и аз му разказах за обаждането на мама по време на нашето обедно парти. Но сега знам, че това не е истинското начало. Също така знам, че ако се бях постарала да прекарам повече време с теб, ако бях по-малко погълната от себе си и бях те слушала по-внимателно, може би още преди месеци щях да разбера, че нещо съвсем, ама съвсем не е наред.

— Тес забременя през шестата седмица от връзката си с Емилио Коди — казвам, потискайки всички емоции, които вървяха в комплект с тази новина.

— Какво беше отношението й към този факт? — пита той.

— Каза, че открила, че тялото й е чудо.

Припомням си нашия разговор по телефона.

 

 

— Почти седем милиарда чудеса се разхождат по тази земя, Бий, а ние дори не вярваме в тях.

 

 

— Съобщила ли е на Емилио Коди? — пита господин Райт.

— Да.

— Той как реагира?

— Искаше Тес да прекрати бременността. Тя му отвърна, че бебето не е влак.

Господин Райт се усмихва и бързо прави опит да го прикрие, но заради тази му усмивка аз изпитвам симпатия към него.

— Когато отказа, той й каза, че трябва да напусне колежа, преди да почне да й личи.

— А тя направи ли го?

— Да. Емилио каза на управата, че са й предложили стаж някъде другаде. Мисля, че дори е споменал името на конкретен колеж.

— Кой знаеше за това?

— Близките й приятели, в това число останалите студенти от нейния курс. Но Тес ги помоли да не казват на ръководството.

Просто не можех да разбера защо ти беше да предпазваш Емилио. Не го беше заслужил. Не беше направил нищо, с което да спечели подобно отношение.

— Предложил ли е някаква помощ на Тес? — пита господин Райт.

— Не. Обвини я, че го е подмамила, за да забременее, и я предупреди да не очаква никаква помощ както за себе си, така и за бебето.

— А тя наистина ли го „подмами“? — пита господин Райт.

Изненадана съм от количеството детайли, които очаква от мен, но после си спомням, че иска да му разкажа всичко и да оставя на него по-късно да прецени кое е важно и кое — не.

— Не. Бременността не беше нарочна.

Спомням си остатъка от разговора ни. Бях в офиса, работех над новата корпоративна идентичност за една ресторантска верига и съвместявах това със задълженията си на по-голяма сестра.

* * *

— Но как е възможно да е станало случайно, Тес?

Дизайнерският екип бе избрал шрифт, който изглеждаше по-скоро старомоден, отколкото ретро — ефектът, който аз бях поръчала.

— „Случайно“ звучи някак негативно, Бий. „Изненада“ е по-хубаво.

— Добре, как може да си сервираш подобна „изненада“, когато на всеки ъгъл се продават презервативи?

Ти добросърдечно се засмя, подкачи ме шеговито, докато ти четях конско:

— Някои хора просто действат импулсивно.

Почувствах намека.

— Какво смяташ да правиш?

— Да ставам все по-дебела и по-дебела и накрая да родя бебе.

Звучеше толкова инфантилно, държеше се инфантилно — как беше възможно да станеш майка?

— Новината е добра, не се сърди.

 

 

— Някога обмисляла ли е да направи аборт? — пита господин Райт.

— Не.

— Отгледани сте като католички?

— Да, но това не беше причината, поради която Тес отказваше да направи аборт. Единственият католически постулат, в който някога е вярвала, е този за настоящия момент.

— Извинете, страхувам се, че нямам представа…

Знам, че това няма да е от никаква полза за следствието, но бих искала да му разкрия нещо повече от студените факти в дебелите папки за теб.

— Означава да живееш тук и сега — обяснявам. — Да се наслаждаваш на настоящето, без да се притесняваш за бъдещето или да го задръстваш със спомени от миналото.

Никога не съм вярвала в този постулат; прекалено безотговорно е, прекалено хедонистично. Вероятно е бил заимстван от древните гърци: Дионисий се е натрапил на католицизма и се е постарал да осигури на бедните вярващи поне един повод за празник.

Има и още нещо, което искам да узнае господин Райт.

— Дори в началото, когато бебето още не беше нищо повече от група клетки, тя го обичаше. Именно заради това смяташе, че тялото й е чудо. Именно заради това никога не би направила аборт.

Той кима и отдава почит на любовта ти към бебето с минута мълчание.

— Кога са разбрали, че бебето страда от кистозна фиброза? — пита.

Доволна съм, че го нарича „бебе“, а не „ембрион“. Вие двамата започвате да ставате все по-реални за него.

— В дванадесетата седмица — отвръщам. — Тъй като имаме кистозна фиброза в семейната ни история, тя си направи генетичен тест.

 

 

— Аз съм. — Беше явно, че с мъка се сдържаш да не заплачеш от другия край на линията. — Момче е. — Знаех какво ще последва. — Болно е от муковисцидоза. — Звучеше толкова млада. Нямах представа какво да ти кажа. Двете с теб знаехме твърде много за тази болест, наричана още кистозна фиброза, за да почна да те успокоявам. — Той ще трябва да премине през всичко това, Бий, също като Лео.

 

 

— Значи, това е било през август? — пита господин Райт.

— Да. На десети. Четири седмици по-късно ми се обади да ми каже, че са й предложили генна терапия за бебето.

— Какво е знаела по въпроса? — пита господин Райт.

— Каза, че щели да инжектират здрав ген, с който да заменят гена на кистозната фиброза. И щели да го направят, докато бебето е още в утробата. Докато се развивало и растяло, новият ген щял да продължава да замества увредения.

— Каква беше реакцията ви?

— Бях уплашена от рисковете, които щеше да поеме. Първо с вектора и…

Господин Райт ме прекъсва:

— Вектор? Съжалявам, не…

— Това е начинът, по който вкарват нов ген в тялото. Един вид такси, ако повече ви харесва. Често използват за вектори вируси, защото са добри в инфектирането на телесните клетки и едновременно с това пренасят и новия ген.

— Направо сте експерт.

— В нашето семейство всички сме аматьори експерти в областта на генетиката, заради Лео.

 

 

— Но някои хора умират по време на тези експериментални генни терапии, Тес. Всичките им органи отказват да функционират.

— Само ме остави да довърша, моля? Няма да използват вирус в ролята на вектор. В това е цялата гениалност. Някой е успял да създаде изкуствена хромозома, за да вкара гена в клетките на бебето. Невероятно е, нали?

Наистина беше невероятно. Но това не ми донесе никакво успокоение. Помня останалата част от разговора ни. Бях облякла пълната си униформа на по-голяма сестра.

— Добре, да приемем, че няма да има проблем с вектора. Ами какво ще кажеш за самия модифициран ген? Какво ще стане, ако се окаже, че той не само лекува кистозна фиброза, но и причинява нещо непредвидено?

— Мога ли да те помоля да спреш да се притесняваш?

— Може да доведе до някои отвратителни странични ефекти. Може да обърка нещо друго в тялото, нещо, за което дори не се предполага.

— Бий…

— Добре, може рискът да е малък…

Ти ме прекъсна, изблъсквайки ме от моята сапунерка.

— Без тази терапия той със сигурност ще е болен от муковисцидоза. Сто процента. Така че един малък риск е нещо, което трябва да поема.

— Казваш, че ще го инжектират през корема ти?

Чувах усмивката в гласа ти.

— Как иначе ще стигне до бебето?

— Значи тази генна терапия може да увреди и теб.

Ти въздъхна. С онази твоя въздишка, която казваше: „Моля те, остави ме на мира!“, въздишката на по-малка сестра към по-голяма.

— Аз съм ти сестра. Имам право да се притеснявам за теб.

— А аз съм майка на бебето си.

Отговорът ти ме свари неподготвена.

— Ще ти пиша, Бий.

Затвори.

* * *

— Тя често ли ви пишеше? — пита господин Райт.

Питам се дали интересът му е искрен, или въпросът му има някаква конкретна цел.

— Да. Обикновено когато знаеше, че няма да одобря нещо. Понякога, когато просто имаше нужда да подреди мислите си и ме използваше за мълчалив слушател.

Не съм сигурна дали ти е известно, но аз винаги съм харесвала твоите монолози. Въпреки че често ме изкарват от търпение, чувството да бъда лишена от ролята си на критик е освобождаващо.

— Полицията ми предостави копие от писмото й — казва господин Райт.

Съжалявам. Трябваше да предам всичките ти писма на полицията.

Той се усмихва:

— Писмото за хората ангели.

Радвам се, че се е осведомил какво е важно за теб, а не само за онова, което е важно за разследването му. Аз пък нямам нужда от писмото, за да си спомня тази част от него:

 

 

„Всички тези хора, хора, които не познавам, за които изобщо не бях чувала, работят час след час, ден след ден, година след година, за да открият лек. В началото изследователската работа е била финансирана изцяло от дарения. Наистина има ангели, хора ангели в бели лабораторни престилки и поли от туид, които организират забавни надбягвания, продават кейкове и събират помощи, за да може един ден някой, когото никога не са срещали, да може да излекува бебето си.“

 

 

— Писмото й ли бе причина да намалеят страховете ви във връзка с терапията? — пита господин Райт.

— Не. В деня, преди да го получа, в американската преса излязоха резултатите от експерименталната генна терапия. Във всички вестници и по телевизията се говореше за генното лечение на муковисцидозата, разработено от „Хром-Мед“. Но имаше безброй много снимки на излекувани бебета и твърде малко научни данни. Дори в рекламните издания изразът „бебето чудо“ се използваше далеч по-често от „генно лечение“.

Господин Райт кима:

— Да. И тук беше същото.

— Но в интернет също беше пълно с информация, което означаваше, че можех да проуча нещата подробно. Открих, че изследването всъщност е покрило всички регулативни критерии. До момента в Обединеното Кралство са се родили двадесет бебета, излекувани от муковисцидоза и напълно здрави. Майките не страдаха от някакви странични ефекти. Бременните жени в Америка, чиито деца бяха засегнати от гена на кистозната фиброза, умоляваха да бъдат включени в програмата. Осъзнах какъв късмет е извадила Тес, че са й предложили този шанс.

— Какво знаехте за „Хром-Мед“?

— Че са много надеждни и че години наред са се занимавали с генни изследвания. Също, че са платили на професор Росен за неговата хромозома, а после са го наели на работа и са му създали условия да продължи с проучванията си.

Което позволи на твоите дами в поли от туид да престанат да събират помощи.

— Също така изгледах около половин дузина телевизионни интервюта с професор Росен, откривателят на новия метод на лечение.

Знам, че не би трябвало да е така, но именно професор Росен промени мнението ми относно терапията, или поне ме накара да преодолея скептицизма си. Спомням си за първия път, когато го видях по телевизията.

 

 

За сутринта, в която телевизионната водеща измяука въпроса си към него:

— Е, професор Росен, какво е усещането да сте „човекът зад чудото“, както ви определят някои хора?

Седналият срещу нея професор изглеждаше като абсурдно клише с очилата си с телени рамки, тесните си раменца и рошавите си вежди; без съмнение бялата му престилка висеше някъде наблизо, извън обсега на камерите.

— Съвсем не е чудо. Отне ми десетилетия работа и…

Тя го прекъсна:

— Наистина.

Изречението й завършваше с точка, но той не го разбра и го прие като покана да продължи:

— Генът на муковисцидозата е разположен на седма хромозома. Произвежда протеин, наречен трансмембранен регулаторен протеин на кистозната фиброза.

Тя приглади тясната права пола над изваяните си крака, усмихна му се:

— Ако може да чуем по-опростената версия, професор Росен.

— Това е опростената версия. Създадох изкуствена микрохромозома…

— Наистина не мисля, че нашите зрители… — започна тя, размахвайки ръце, сякаш всичко казано до тук беше извън границите на човешкия разум. Поведението й ме дразнеше и бях доволна, че дразнеше и професора.

— Зрителите ви имат мозъци, нали? Моята изкуствена хромозома може без никакви рискове да пренесе нов здрав ген в клетките.

Помислих си, че някой вероятно е трябвало да го научи как да представя знанията си на елементарен език. Изглежда професор Росен беше разтревожен от това и не можеше да продължава по същия начин.

— Човешката изкуствена хромозома може не само да представи, но и постоянно да поддържа терапевтичните гени. Синтетичните центромери бяха…

Тя бързо го прекъсна:

— Страхувам се, че ще трябва да пропуснем урока си по генетика за днес, професор Росен, защото тук има някой, който иска специално да ви благодари.

Тя се обърна към един голям екран, който предаваше на живо от някаква болница. Майка с насълзени очи и горд баща прегръщаха новороденото си здраво дете и благодаряха на професор Росен за това, че е излекувал красивото им синче. Професор Росен очевидно намери това за проява на лош вкус и наистина се засрами. Не се опияняваше от успеха си и това ме накара да го харесам.

 

 

— Значи сте повярвали на професор Росен? — пита господин Райт, без да изразява на глас своето собствено впечатление, но без съмнение и сам беше видял учения по телевизията по време на медийното отразяване на историята.

— Да. Във всичките му телевизионни интервюта, които бях гледала, правеше впечатление на отдаден на работата си учен без особен интерес към медиите. Изглеждаше скромен, притесняваше се, когато го хвалеха, и съвсем очевидно не се забавляваше на своята телевизионна слава.

Не го казвам на господин Райт, но професор Росен ми напомняше за господин Норманс (по математика ли ти преподаваше?) — мил човек, който обаче не разбираше глупавото държание на подрастващите момичета и изстрелваше на един дъх математическите си уравнения. Липсата на интерес към медиите, очилата с телени рамки и приликата със стар учител не бяха логични причини най-накрая да приема експерименталното лечение за безопасно, но ми подействаха като сръчкването, от което се нуждаех, за да преодолея резервите си.

— Тес описа ли какво се е случило, когато са й приложили терапията? — пита господин Райт.

— Не и в детайли, не. Само каза, че са й сложили инжекцията и сега трябва да чака.

* * *

Обади ми се посред нощ, забравила, а може би безразлична, за часовата разлика. Тод се събуди и вдигна слушалката на телефона. Раздразнено ми я подаде и прошепна:

— Четири и половина сутринта е, за бога!

— Подейства, Бий! Излекуван е!

Заплаках; с едри мокри сълзи, гарнирани с ридания. Толкова се притеснявах — не за бебето, а за теб, — защото си бях представяла какво ще ти е да се грижиш за болно от кистозна фиброза дете. Тод си помисли, че се е случило нещо ужасно.

— Това е направо прекрасно, по дяволите!

Не зная какво го изненада повече: фактът, че плача заради нещо прекрасно, или това, че изругах.

— Бих искала да го кръстя Хавиер. Ако мама не възразява.

Спомням си колко много се гордееше Лео с второто си име; как си беше мечтал да го наричаме именно така.

— Лео ще реши, че наистина е готино — казах й и си помислих колко тъжно е, когато някой умира толкова млад, че все още използва израза „наистина готино“.

— Да, нали?

 

 

Секретарката на господин Райт, невзрачна жена на средна възраст, ни прекъсва, поднасяйки минерална вода, и аз изведнъж осъзнавам, че умирам от жажда. Пресушавам на един дъх пластмасовата си чаша и тя ме поглежда с леко неодобрение. Когато взема празната чаша, забелязвам, че дланите й са боядисани в оранжево. Снощи трябва да се е мазала с крем за изкуствен тен. Струва ми се трогателно, че тази едра грубовата жена се е опитала да се направи красива за пролетта. Усмихвам й се, но тя не ме забелязва. Погледът й е отправен към господин Райт. От изражението й разбирам, че е влюбена в него, че именно заради него е потъмнила ръцете и лицето си предната вечер, че роклята, в която е облечена, е купена специално за него.

Господин Райт прекъсва мисленото ми клюкарстване.

— Значи сте вярвали, че няма никакви проблеми с бебето или с бременността?

— Мислех, че всичко е наред. Единственото ми притеснение беше как Тес ще се справи с ролята на самотна майка. Тогава това много ме тревожеше.

Госпожица Падам-си-по-шефа-си излиза, без да е получила и грам внимание от страна на господин Райт, който гледа право към мен. Заради нея поглеждам към ръката му: на безименния му пръст няма венчална халка. Да, мислите ми отново се реят, нямат желание да продължат напред. Знаеш какво следва. Съжалявам.