Розамънд Лъптън
Сестра (4)

3

За момент звъненето на входната врата бе част от моя сън в червено. После хукнах да отворя, сигурна, че си ти. Детектив Финбъро знаеше, че е погрешният човек. Прояви добрината да си придаде засрамен и същевременно съчувствен вид. Знаеше каква ще е и следващата ми емоция.

— Спокойно, Биатрис. Не сме я открили.

Влезе в дневната ти. Зад него вървеше полицай Върнън.

— Емилио Коди видял възстановката — каза той, отпускайки се върху дивана ти. — Тес вече била родила.

Но ти щеше да ми кажеш!

— Трябва да има някаква грешка.

— От болница „Света Анна“ потвърдиха, че Тес е родила там миналия вторник и е пожелала да я изпишат още същия ден. — Изпълнен със състрадание, той изчака, преди да запрати следващата граната. — Бебето е било мъртвородено.

 

 

Навремето мислех, че думата „мъртвороден“ звучи някак спокойно. Като спокойна вода. Успокой се, мое разтуптяно сърце. Тихичък гласец на спокойствието. Сега смятам, че е отчайваща по своята липса на живот; жесток евфемизъм, забиващ гвоздеи около факта, който се опитва да прикрие. Но тогава дори не мислех за бебето ти. Съжалявам. Всичко, за което успявах да мисля, бе, че това се беше случило преди седмица, а ти не ми се беше обадила.

— Свързахме се с психиатричното отделение в болницата — продължи детектив Финбъро. — Тес е била автоматично прехвърлена към тях заради смъртта на бебето. Някой си доктор Никълс се е грижел за нея. Обадих му се у тях и той ми каза, че Тес страда от следродилна депресия.

Факти от избухнал шрапнел разкъсваха на парчета връзката помежду ни. Не си ми казала, че бебето ти е умряло. Била си депресирана, но не си се обърнала към мен. Знаех за всяка картина, която рисуваш, за всеки твой приятел, дори за книгата, която в момента четеш, знаех какво е името на котката ти. (Пудинг, спомних си го на следващия ден.) Знаех всяка дребна подробност от ежедневието ти. Но не знаех важните неща. Не те познавах.

Значи, в крайна сметка, дяволът ми предлагаше сделка. Да приема, че не съм близо до теб срещу факта, че не са те отвлекли. Не са те убили. Все още си жива. Сграбчих с две ръце сделката.

— Очевидно все още сме притеснени за нея — каза детектив Финбъро. — Но нямаме причина да смятаме, че в изчезването й е намесен и друг човек.

Замълчах за кратко, колкото от приличие — да проверя малката разпечатка на сделката.

— Ами странните телефонни обаждания?

— Доктор Никълс смята, че Тес най-вероятно е пресилила многократно нещата заради крехкото си емоционално състояние.

— А счупеният й прозорец? Когато пристигнах, на пода на спалнята й имаше парчета стъкло.

— Проучихме този въпрос, когато за първи път я обявиха за изчезнала. Във вторник вечерта някакъв хулиган е строшил предните стъкла на пет коли покрай тротоара пред сградата й. Някоя тухла трябва да е уцелила случайно прозореца на Тес.

Чувството на облекчение отми напрежението от тялото ми, разчиствайки място за смазващата умора.

 

 

Когато си тръгнаха, се качих да видя Еймиъс.

— Знаел си, че бебето й е умряло, нали? — попитах го. — Затова ме посъветва да подаря дрешките на някого.

Той печално ме погледна:

— Съжалявам. Мислех, че и ти знаеш.

Не исках да се впускам по този коловоз, още не.

— Защо не си казал на полицията нищо за бебето?

— Тя не е омъжена — той забеляза объркването по лицето ми. — Притеснявах се да не я вземат за някоя лека жена. Ако я сметнеха за такава, възможно бе да не си направят труда да я потърсят.

Може би в думите му имаше известен смисъл, макар и не онзи, който той влагаше в тях. Щом в полицията разбраха за следродилната ти депресия, издирването ти престана да бъде смятано за спешно. Но тогава този факт не бе регистриран от съзнанието ми.

— Тес ми каза, че бебето й било излекувано.

— Да, от кистозната фиброза. Но е имало нещо друго, за което не са знаели. Мисля, че бъбреците му са отказали.

 

 

Отидох с колата до мама, за да й съобщя добрата новина. Да, добрата новина, защото ти беше жива. Извинявай, не мислех за бебето ти. Както казах, сделка с дявола.

И при това — фалшива. Докато шофирах, си мислех каква глупачка съм била, че съм се оставила толкова лесно да ме изиграят. Толкова много исках да приема сделката, че умишлено бях останала сляпа за истината. Познавах те, откакто се беше родила. Бях с теб, когато татко ни напусна. Когато Лео умря. Зная важните неща. Ти щеше да ми кажеш за бебето си. И щеше да ми съобщиш, ако решеше да отидеш някъде. Така че нещо, някой трябва да ти беше попречил.

 

 

Мама изпита същото облекчение като мен. Почувствах се жестока, когато натъртих:

— Не мисля, че са прави, мамо. Тя не би отпрашила нанякъде просто така, без да ми каже.

Но мама здраво се държеше за добрата новина и нямаше намерение да ме оставя да й я отнема без бой.

— Скъпа, ти никога не си раждала. Не можеш дори да си представиш как се чувства тя. А следродилната депресия си е достатъчно лошо нещо и без всичко останало. — Мама винаги е била майсторка на евфемизмите. — Не казвам, че се радвам, задето бебето й е умряло — продължи тя. — Но поне има втори шанс. Не са много мъжете, които са готови да приемат едно чуждо дете.

Очертаване на твоето светло бъдеще, точно в стила на мама.

— Наистина не вярвам, че е изчезнала доброволно.

Но мама не искаше да ме чуе.

— Един ден ще има друго дете при много по-щастливи обстоятелства. — Но гласът й потрепна, докато се опитваше да те постави в едно безопасно и сигурно бъдеще.

— Мамо…

Тя ме прекъсна, отказвайки да ме чуе:

— Ти знаеше, че е бременна, нали?

Сега, вместо да продължи да си те представя в бъдещето, мама се втурна назад към миналото. Беше готова да се концентрира върху всичко друго, само не и върху онова, което ти се случваше в настоящето.

— Мислеше ли, че ще е добре за нея да е самотна майка?

— Ти успя да се справиш сама. Показа ни, че е възможно.

Исках да съм мила, но думите ми я ядосаха още повече.

— Не може да става сравнение между моето поведение и това на Тес. Никакво. Аз се омъжих, преди да забременея. А съпругът ми може и да си е тръгнал, но това не е било по мое желание.

Никога преди не я бях чувала да казва „съпругът ми“, а ти? Винаги е бил „баща ти“.

— Освен това аз имам някакво чувство за срам — продължи мама. — На Тес няма да й навреди да се поучи малко.

Както казах, гневът може да отнеме студената тръпка от ужаса, поне за известно време.

 

 

Докато карах обратно от Литъл Хадстън към Лондон, се изви снежна буря и превърна M-11 в енергично разтърсен снежен глобус. Милиони снежинки се сипеха в надпревара към земята, удряха се в стъклото на колата — прекалено много и прекалено бързи, за да успеят чистачките да се справят с тях. Таблата покрай магистралата примигваха с предупреждение за тежките пътни условия и предлагаха ограничения в скоростта, за да остане магистралата безопасна. Една линейка с надута сирена ме изпревари.

 

 

— Не е шумотевица, Бий.

— Добре де, изнервящ звук, тогава.

— Сирената е сигналът на поелата на път кавалерия на двадесет и първи век.

Току-що беше започнала да учиш в колежа по изкуствата и беше пълна с мисли, които не са хрумвали на никого другиго преди теб. Страдаше и от онзи друг дразнещ студентски навик да си въобразяваш, че хората, които не са студенти, са неспособни да разберат.

— Искам да кажа — кавалерия от пожарна или полицейска кола, или линейка, тръгнали на спасителна акция.

— Схванах от първия път, благодаря, Тес.

— Но го сметна за твърде глупаво, за да го изкоментираш?

— Да.

Ти се изкикоти:

— Ама сериозно, за мен сирената е символ на обществото, което се грижи за своите граждани.

 

 

Линейката вече не се вижда, сирената не се чува. Дали някоя кавалерия ти се е притекла на помощ? Забраних си да мисля по този начин. Не можех да си позволя да си фантазирам какво ти се е случило. Но чувствах тялото си студено, уплашено и самотно.

 

 

Шосетата в близост до апартамента ти бяха предателски заледени. Когато паркирах, гумите на колата ми се плъзнаха и аз почти се блъснах в мотора, паркиран край жилището ти. Един младеж на около двадесет години седеше на последното стъпало на стълбището, стиснал в ръка абсурдно голям букет; снежинките се топяха, когато кацаха върху целофана. Познах го по твоите описания: Саймън, син на член на парламента. Права си — пиърсингът на устните му придава на детинското му лице измъчен вид. Кожените му дрехи бяха мокри, а пръстите му — побелели от студ. Въпреки ледения въздух до носа ми достигна миризма на одеколон. Спомням си разказите ти за неговото неумело ухажване и твоят отговор. Сигурно си една от малцината, които наистина осигуряват обещаната успокоителна награда, наречена приятелство.

Казах му, че си изчезнала и той притисна букета към гърдите си, смачквайки цветята в целофановата опаковка. Гласът му с акцент на студент от „Итън“ прозвуча тихо:

— От колко време?

— От миналия четвъртък.

Стори ми се, че лицето му пребледня.

— Бях с нея в четвъртък.

— Къде?

— В Хайд Парк. Бяхме заедно някъде докъм четири.

Два часа след като те бяха забелязали в пощата. Той сигурно беше последният човек, който те беше видял.

— Тя ми се обади в четвъртък сутринта, поиска да се срещнем — продължи Саймън. — Предложи да се чакаме пред галерията „Серпентин“ в Кенсингтън Гардънс. Щяхме да пием кафе, да видим как вървят нещата.

Акцентът му се беше променил и сега звучеше като на човек от Северен Лондон. Зачудих се кой от двата беше истинският.

— После я попитах дали може да я изпратя до апартамента й — продължи Саймън. — Но тя отказа. — Гласът му се изпълни със самосъжаление. — Оттогава не съм й се обаждал, нито съм идвал да я видя. И да, знам, че това държание е далеч от оказването на подкрепа, но исках да й покажа какво е да бъдеш отблъснат.

Егоизмът му трябва да беше чудовищно голям, за да вярва, че наранените му чувства биха имали някакво значение за теб след смъртта на бебето ти или пък за мен сега, когато никой не знаеше къде си.

— Къде я оставихте? — попитах.

— Тя ме остави, ясно ли е? Вървяхме през Хайд Парк. После тя си тръгна. Аз не съм я оставял никъде.

Бях сигурна, че лъже. Акцентът от Северен Лондон беше фалшивият.

— Къде?

Той не отвърна.

Отново му изкрещях въпроса си:

— Къде?!

— Край плувния басейн.

Никога преди не бях крещяла на някого.

 

 

Позвъних на детектив Финбъро и му оставих спешно съобщение. Саймън беше в банята ти, топлеше побелелите си вкочанени ръце под горещата вода на чешмата. По-късно щях да установя, че банята е замирисала на одеколона му и щях да му се ядосам, че е маскирал аромата на сапуна и шампоана ти.

— Какво казаха от полицията? — попита той, когато влезе.

— Казаха, че ще проверят.

— Типично по американски.

Само на теб ти е позволено да ме иронизираш по този начин. Онова, което полицаят в действителност каза, бе, че веднага ще се погрижи.

— Значи ще претърсят Хайд Парк? — попита Саймън.

Но аз се опитвах да не мисля какво точно беше имал предвид полицаят, когато беше използвал израза „ще се погрижа“. Бях заменила английския му евфемизъм с американски, обгръщайки с въздушно фолио острата действителност, съдържаща се в думите му.

— И ще ни се обадят? — попита той.

— Детектив Финбъро ще ме уведоми, ако има нещо, да — отвърнах.

Саймън се просна на дивана ти, напластените му със сняг боти оставиха отпечатък върху индийското ти одеяло. Но трябваше да му задам още няколко въпроса, така че прикрих раздразнението си.

— Полицията смята, че Тес страда от следродилна депресия. Как ти се стори на теб?

Той помълча известно време и аз се запитах дали се опитва да си спомни, или съчинява поредната лъжа.

— Беше отчаяна — рече той. — Трябваше да взема от онези специални хапчета за спиране на кърмата. Каза ми, че това било едно от най-лошите неща — все още да произвежда всичката тази храна за бебето си и да не може да му я даде.

Смъртта на бебето ти започна леко да си проправя път в съзнанието ми. Съжалявам, че ми отне толкова много време. Единственото ми оправдание е, че в тревогата ми за теб нямаше място за нероденото ти дете.

Нещо в думите на Саймън ме човъркаше. Заковах го с фраза:

— Каза „беше“.

Той ме погледна недоумяващо.

— Каза „беше отчаяна“?

За момент ми се стори, че има вид на приклещен в ъгъла, после обаче възвърна самообладанието си. Гласът му отново прозвуча с фалшивия акцент от Северен Лондон:

— Имах предвид, че беше депресирана, когато я срещнах в четвъртък. От къде мога да знам как се чувства сега?

Лицето му вече не ми изглеждаше детинско, а жестоко; пиърсингът не беше белег на младежки бунт, а на доброволно избран мазохизъм. Имах да го питам още нещо.

— Тес ми каза, че бебето било излекувано?

— Да, смъртта му нямаше нищо общо с кистозната фиброза.

— Да не би да е заради това, че се е родило три седмици по-рано?

— Не. Тя ми каза, че е нещо, което би го убило дори да се беше родило навреме. Нещо свързано с бъбреците му.

Заредих се с твърдост.

— Знаеш ли защо не ми е казала, когато бебето е умряло?

— Мислех, че го е направила. — Във вида му прозираше триумф. — Знаеше ли, че аз щях да съм кръстникът?

Тръгна си неохотно, след като любезните ми намеци бяха преминали в нетипично за мен директно настояване.

 

 

Изчаках два часа и половина и понеже детектив Финбъро не ми се обади, позвъних в участъка. Една служителка ме уведоми, че детективът не е на разположение. Реших да отида до Хайд Парк. Надявах се, че няма да има и следа от Финбъро; надявах се, че причината, поради която не е на разположение, е, че в момента разследва по-спешен случай, тъй като твоят беше преминал в графата „изчезнал човек, който така или иначе ще се появи по някое време“. Надявах се, че аз греша, а той е прав; че ти просто си отпрашила нанякъде след смъртта на бебето. Заключих вратата и сложих ключа под саксията с розови циклами, в случай че се прибереш, преди да съм се върнала.

Докато приближавах към Хайд Парк, ме подмина полицейска кола с надута сирена. Звукът ме изпълни с паника. Натиснах педала на колата. Когато пристигнах до Ланкастър Гейт, полицейската кола, която ме беше изпреварила, тъкмо се присъединяваше към другите, които вече бяха паркирали там; сирените им надаваха електронен вой.

Влязох в парка. Наоколо ми се сипеше сняг. Прииска ми се първо да бях изчакала още малко, да си бях отпуснала час и нещо, за да се насладя на собствения си живот. На повечето хора това ще им се стори егоистично, но ти си живяла със скръбта или по-точно една част от теб бе умряла от скръб, така че знам, че ще ме разбереш.

Навътре в парка виждах полицаи, повече от дузина. Към тях приближаваха полицейски коли, караха направо през парка. На мястото, където кипеше това оживление, бяха започнали да се събират любопитни граждани — телевизионно риалити на живо.

 

 

Толкова много отпечатъци от стъпки и гуми в снега!

 

 

Бавно вървях към тях. Умът ми беше странно спокоен, регистрираше забавено, че сърцето ми се блъска на неравни интервали в гърдите, че съм останала без дъх, че силно треперя. Умът ми някак си успяваше да се държи на разстояние, да не се превърне в част от реакцията на тялото ми.

Подминах един човек от поддръжката на парка, облечен в кафява униформа, който говореше със собственик на лабрадор.

— Попитаха ни за басейна и за езерото, и аз си помислих, че ще ги пресушат, но главният офицер реши първо да претърсят изоставените сгради наоколо. След съкращенията имаме доста такива. — Към слушателите му се присъединиха още стопани, разхождащи кучетата си, както и тичащи за здраве хора. — Преди години онази сграда там беше мъжка тоалетна, но накрая се оказа, че е по-евтино да се постави нова, отколкото да се ремонтира старата.

Подминах ги и продължих към полицаите. Опъваха кордон около една малка запусната викторианска постройка, наполовина скрита зад храстите.

Близо до кордона видях полицай Върнън. Вечно розовите й бузи сега бяха пребледнели, очите й — подпухнали от плач; трепереше. Един полицай я беше прегърнал през рамото. Не ме видяха. Гласът на полицай Върнън беше задъхан и неравен:

— Да, виждала съм, но само в болницата и никога някой толкова млад. Или толкова самотен.

По-късно щях да съм й благодарна за физически изразеното състрадание. Тогава обаче думите й се забиха в съзнанието ми, накараха насила мозъка ми да се заеме с онова, което се случваше.

Стигнах до полицейския кордон. Детектив Финбъро ме видя. За момент, изглежда, се изненада от появата ми там, после лицето му изрази съчувствие. Той приближи до мен.

— Биатрис, толкова съжалявам…

Прекъснах го. Ако успеех да предотвратя изричането на страшните думи на глас, значи нямаше да са верни:

— Грешите.

Исках да избягам от него. Той взе ръката ми в своята. Помислих си, че ме спира. Сега си мисля, че ми е предлагал нежен жест на хуманност.

— Открихме Тес.

Опитах се да издърпам ръката си от неговата.

— Не може да сте сигурни.

Той напрегнато ме погледна, срещна очите ми; дори и тогава осъзнах, че за това се искаше кураж.

— Носела е студентската си карта със себе си. Страхувам се, че няма грешка. Много съжалявам, Биатрис. Сестра ти е мъртва.

Той ме пусна. Отдалечих се. Полицай Върнън тръгна след мен.

— Биатрис…

Чух как детектив Финбъро й подвикна да се върне:

— Тя иска да остане сама.

Бях му благодарна.

 

 

Седнах сред групичка дървета с почернели клони, безжизнени и останали без листа под безшумния сняг.

Кога точно осъзнах, че си мъртва? Когато детектив Финбъро ми го съобщи? Или когато видях пребледнялото мокро от сълзи лице на полицай Върнън? Когато зърнах тоалетните принадлежности в банята ти? Или когато мама се обади, за да ми каже, че си изчезнала? Кога разбрах?

Видях как изнасят носилка от полуразрушената тоалетна. Върху носилката лежеше труп в найлонова торба. Приближих.

Ципът беше захапал кичур от косата ти.

Тогава разбрах.