Розамънд Лъптън
Сестра (13)

12

Час и половина, след като детектив Финбъро си беше тръгнал, Тод докара мама в апартамента. Парното, изглежда, беше напълно сдало багажа, затова тя не свали палтото си.

Дъхът й се виждаше в студената като хладилник всекидневна.

— Така, да започнем с нещата й. Донесла съм фолио с въздушни мехурчета и други опаковъчни материали.

Може би се надяваше, че енергичната й целеустременост би могла да ни заблуди и да ни накара да си мислим, че можем да внесем ред в хаоса, сътворен от смъртта ти. Макар че ако трябва да сме честни, смъртта наистина включва обезкуражаващ дисплей от практически задачи; всички онези вещи, които си била принудена да оставиш след себе си, трябваше да бъдат сортирани, опаковани и разпръснати из живия свят. Караше ме да си мисля за празно летище и лента за багаж, която не спира да се върти, а върху нея са струпаните ти дрехи, картини, книги, контактни лещи и часовник за камина, и само мама и аз сме хората, които имат нещо общо с тях.

Мама започна да реже фолиото, гласът й звучеше обвинително:

— Тод ми каза, че пак си накарала детектив Финбъро да се среща с теб?

— Да — поколебах се, преди да продължа. — В тялото й са открити упойващи вещества.

— Тод вече ми каза. Всички знаем, че не е била на себе си, Биатрис. И един бог знае, че е имала достатъчно неща, от които е искала да избяга.

Тя отиде в дневната, за да „придвижи нещата преди обяд“, и така ме лиши от възможността да споря с нея.

Извадих актовите картини, на които Емилио те беше нарисувал гола и набързо ги опаковах. Отчасти защото не исках мама да ги види, но също така, защото аз самата не исках да ги гледам. Да, прекалено много се старая да изглеждам скромна и целомъдрена, но не това беше причината. Просто не можех да понеса да гледам живия цвят на нарисуваното ти тяло, когато лицето ти в моргата беше толкова восъчно бледо. Докато ги увивах, си помислих, че Емилио притежава най-очевидния мотив да те убие. Заради теб би могъл да загуби кариерата и жена си. Да, тя вече е знаела за връзката ви, но той не го е предполагал и сигурно е предвиждал различна реакция. Само че твоята бременност би могла да го издаде, затова не разбирах защо — ако те е убил, за да защити брака и кариерата си — би чакал до раждането на бебето.

Бях привършила с опаковането на неговите платна и се заех с една от твоите собствени картини. Не гледах към пеещите й цветове, но си спомнях радостта ти, когато — четиригодишна — стискаше балончетата на парче опаковъчно фолио между малките си палец и показалец: „Пук!“.

Мама влезе и погледна към купчината платна.

— Какво, за бога, е мислела да прави с всичко това?

— Не съм сигурна, но от колежа искат да ги включат в тяхна изложба. Ще бъде след три седмици. Искат да отделят специално място за картините на Тес.

Бяха ми се обадили два дни по-рано и аз вече се бях съгласила.

— Но няма да платят за тях, нали? — попита мама. — Не разбирам каква според нея е била целта на всичко това?

— Искаше да е художник.

— Нещо като декоратор? — удивено попита мама.

 

 

— Да го наречем „компютърен продукт“ — каза ми ти, като ме подиграваше мило за остарелия ми речник. — Звездите в попа са творци, творците са художници, а художниците са декоратори.

 

 

— Да се рисуват картини по цял ден, е занимание за деца от детската градина — продължи мама. — Не възразявах особено срещу решението й да се концентрира върху това. Мислех, че е добре за нея да си почине от истинските предмети, но да го наречем „висше образование“ си е направо нелепо.

— Тя просто следваше таланта си.

Да, знам. Малко слабичък довод.

— Беше инфантилно — сряза ме мама. — Пропиля всичките си академични постижения.

Толкова ти беше ядосана, че си умряла.

Не бях казала на мама, че бях уредила Хавиер да бъде погребан заедно с теб, страхувах се от конфронтация, но не можех да отлагам повече.

— Мамо, наистина мисля, че тя би искала Хавиер…

Мама ме прекъсна:

— Хавиер?

— Бебето й; тя би искала…

— Използвала е името на Лео?

Гласът й звучеше ужасено; съжалявам.

Мама се върна обратно във всекидневната и започна да тика дрехи в черна торба за боклук.

— Тес не би искала да ги изхвърлим, мамо, тя рециклираше всичко.

— Тези не стават за носене.

— Веднъж ми спомена за някакво място, където рециклирали текстил, ще видя…

Но мама вече ми беше обърнала гръб и сега издърпваше чекмеджето в долната част на гардероба. Извади една миниатюрна кашмирена жилетчица от опаковката й. Обърна се към мен, гласът й прозвуча нежно:

— Красива е.

Спомних си и моето удивление, когато за пръв път пристигнах в апартамента ти и открих такива изключителни бебешки вещи сред царящата наоколо беднотия.

— Кой й ги е дал? — попита мама.

— Не знам. Еймиъс ми каза, че един ден излязла на пазар.

— Но с какво? Бащата ли й е дал пари?

Събрах кураж; тя имаше право на тази информация:

— Той е женен.

— Знам.

Мама сигурно забеляза объркването ми; мекотата в гласа й беше изчезнала:

— Попита ме дали няма да й сложа и една алена буква на ковчега. Тес не беше омъжена, така че алената буква, емблемата на прелюбодеянието, можеше само да означава, че бащата е бил семеен. — Гласът й се стегна още повече, когато забеляза изненадата ми. — Не мислеше, че съм разбрала намека, нали?

— Извинявай. А и онова, което казах, беше жестоко.

— Вие, момичета, си мислехте, че щом сте завършили училище, вече сте ме оставили да ви дишам прахта. Че всичко, за което съм си мислела, е било менюто за някое тъпо следобедно парти след три седмици.

— Просто никога не съм те виждала да четеш.

Тя продължаваше да държи малката жилетка на Хавиер, пръстите й я галеха, докато говореше:

— Четях. Държах нощната си лампа светната, а баща ти искаше да спи. Това го дразнеше, но аз не можех да се спра. Беше като мания. После дойде болестта на Лео. Вече нямах време за това. Както и да е, и без това вече бях разбрала, че книгите са пълни с тривиалности и глупости. На кого му пука за любовната афера на някой друг или за това, как изглежда изгревът страница след страница? Кого го е грижа?

Тя остави жилетчицата и отново се захвана да пъха дрехите ти в торбата. Не ги беше свалила от закачалките и куките им разкъсаха черния найлон. Докато наблюдавах несръчните й мъчителни движения, се сетих за пещта в училище и за таблите със съдове от мека глина, пъхнати вътре. Щяха да стават все по-твърди и по-твърди, докато онези, които имаха някакви дефекти, щяха да се пръснат на парчета. Смъртта ти беше изместила мама от нейния център и докато я гледах как завързва на възел връзките на торбата, разбрах, че когато най-сетне приеме смъртта ти, скръбта щеше да се превърне в една такава пещ и щеше да я пръсне на парчета.

Час по-късно закарах мама до гарата. Когато се прибрах, върнах обратно в гардероба дрехите, които тя така безредно бе напъхала в торбите; сложих часовника на полицата над камината. Дори тоалетните ти принадлежности бяха недокоснати в шкафа в банята — не бях извадила своите от несесера си и го държах върху табуретка. Кой знае, може би това е истинската причина, поради която останах в апартамента ти през цялото това време — за да избегна пакетирането на твоето присъствие в него.

После привърших с увиването на картините ти. Това беше просто подготовка за изложба, така че нямаше проблем. Накрая останаха само четири картини. Кошмарните платна в плътен гваш^[1], върху които се виждаше маскиран мъж, приведен над жена; устата й бе разкъсана и кървяща от крясъците. Бях установила, че формата в ръцете й — единственото бяло петно върху платното — представляваше бебе. Също така бях разбрала, че си ги рисувала под въздействието на фенциклидин; че са визуален запис на твоите мъчителни пътувания до ада. Забелязах следите, които сълзите ми бяха оставили, когато за пръв път бях разгледала тези картини — боята, протекла надолу по платното. Тогава плачът бе единственият ми възможен отговор, но сега вече знаех, че някой умишлено те е тормозил и сълзите ми бяха пресъхнали, отстъпвайки място на омразата. Щях да го намеря.

* * *

В офиса е прекалено топло, а слънцето, което нахлува през прозореца, го стопля още повече и на мен ми се приспива. Пресушавам чашата си с кафе и се опитвам да се събудя.

— И после отидохте в апартамента на Саймън? — пита господин Райт.

Сигурно сравнява онова, което му казвам, с показанията на другите свидетели, за да е сигурен, че всички случки съвпадат във времето.

— Да.

— За да го питате за дрогата?

— Да.

* * *

Позвъних на звънеца на Саймън и когато една чистачка ми отвори, влязох вътре така, сякаш имах пълното право да съм там. Отново бях поразена от неговия разкош. След като бях живяла известно време в апартамента ти, бях станала по-малко чувствителна към материалните богатства. Саймън беше в кухнята, седеше до барплота. Изненада се, че ме вижда, после май се ядоса. Лицето му с бебешка физиономия все още не беше обръснато, но аз си помислих, че подобно на пиърсинга и порасналата брада е вид демонстрация.

— Давал ли си пари на Тес, за да купи неща за бебето? — попитах го. Дори не се бях замислила върху подобна вероятност, преди да вляза в жилището му, но щом видях Саймън, ми се стори, че е доста вероятно.

— Какво правиш тук, защо нахлуваш така?

— Вратата ти беше отворена. Искам да ти задам още няколко въпроса.

— Не съм й давал пари. Веднъж опитах, но тя не пожела да ги вземе. — Звучеше обидено и следователно — можех да му вярвам.

— А знаеш ли кой й е дал парите?

— Нямам представа.

— Тя щастлива ли беше онзи ден в парка?

— Господи! За какво е всичко това?

— Просто искам да разбера дали е била сънлива, когато сте се срещнали?

— Не. Напротив, беше изнервена.

Значи ти е дал упойващото вещество по-късно, когато Саймън те е оставил.

— Халюцинираше ли?

— Мислех, че не вярваш в диагнозата „следродилна психоза“? — подигравателно ми напомни той.

— Е?

— Искаш да кажеш — дали е имала и друга халюцинация, освен тази с несъществуващия мъж в храстите?

Не отвърнах. Гласът му беше ужасно ироничен.

— Не, като изключим това, изглеждаше ми напълно нормална.

— Открили са седативи и фенциклидин в кръвта й. Другото му наименование е ангелски прах.

Той ме прекъсна, отговорът му беше незабавен и убедителен:

— Не. Не е вярно. Тес беше голяма пуританка по отношение на дрогата.

— Но ти вземаш, нали?

— Е, и?

— И може би си искал да й дадеш нещо, за да я накараш да се почувства по-добре, някаква напитка? С нещо, което си мислил, че може да й помогне?

— Не съм пускал нищо в напитката й. Нито съм й дал пари. Искам веднага да напуснеш дома ми, преди нещата да са излезли извън контрол. — Опитваше се да имитира мъж с по-голям авторитет, баща си, вероятно.

Влязох в хола и минах покрай отворената врата на някаква спалня. Зърнах на стената твоя снимка — косата ти беше разпусната по гърба. Влязох вътре, за да я видя хубаво. Стаята очевидно беше на Саймън, дрехите му бяха прилежно сгънати, саката му висяха на дървени закачалки — една маниакално подредена спалня.

На едната стена беше закачен прецизно изписан надпис: „Жената на жените“. Под него се виждаха десетки твои снимки, залепени с пластилин. На всички беше обърната с гръб към камерата.

Внезапно Саймън се озова съвсем близо до мен, очите му изучаваха лицето ми.

— Знаеш, че бях влюбен в нея.

Но тези снимки ме накараха да се сетя за островитяните от Бекия, които вярват, че снимката краде душата на човек. Тонът на Саймън прозвуча гордо:

— Те са за портфолиото ми за последния курс. Темата ми е „Репортажна фотография на единичен субект“. Преподавателката ми смята, че това е най-оригиналният и вълнуващ проект в цялата група.

Защо не те беше снимал в лице?

Трябва да беше отгатнал мислите ми.

— Не исках проектът да е за някой конкретен човек, затова се постарах да няма идентичност. Исках тя да олицетворява всяка жена.

Или го е направил, за да те следи, без да бъде забелязан?

Тонът на Саймън продължаваше да е самодоволен:

— „Женската от всеки вид“ е начало на едно стихотворение. Следващата строфа гласи: „… е по-опасна от мъжете“.

Устата ми пресъхна и думите ми свистяха от гняв:

— Стихотворението се отнася до майките, които защитават децата си. Ето защо жената е по-опасна от мъжа. Тя има повече кураж. Киплинг определя мъжете като страхливци. „На война със съвестта.“

Саймън бе изненадан, че зная стихотворението на Киплинг, а вероятно и че изобщо знам някакво стихотворение; може би ти също си изненадана. Но аз учих английска литература в Кеймбридж, помниш ли? Някога и аз бях артистичен тип. Макар че ако трябва да съм напълно искрена, онова, което ми помогна да изклася, бе анализът на структурата, а не някакви върховни прозрения за съдържанието.

Свалих една твоя снимка, после още една и още една. Саймън се опита да ме спре, но аз продължих, докато на стената му не остана нищо; докато не го лиших от възможността да те гледа. После напуснах апартамента му, вземайки със себе си снимките, въпреки протестите му, че са му нужни, за да завърши годината; че съм крадла и още нещо, което не чух, тъй като затръшнах вратата зад гърба си.

Докато карах към къщи със снимките ти в скута ми, се питах колко ли пъти те е следвал Саймън с фотоапарата си. Дали го е направил и през онзи трагичен ден в парка? Спрях колата и разгледах внимателно снимките. На всички бе в гръб. Пейзажът се сменяше от летен, на есенен, на зимен, а дрехите ти — от тениска на яке, на дебело палто. Трябва да те беше следил месеци наред. Но не открих твоя снимка в потънал в сняг парк.

Спомних си, че за островитяните от Бекия — снимката може да се превърне в част от вуду-кукла и да бъде прокълната; снимката се смята за равностойна по сила на коса или кръв от жертвата.

Когато се върнах у дома, видях кутия с нов електрически чайник върху кухненския плот и чух Тод в спалнята. Влязох вътре и го заварих да чупи една от „психарските ти картини“. Само че платното беше здраво и не се даваше.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Няма да се съберат в торбата за боклук, а не мога да ги оставя така в контейнера за боклук — той се извърна да ме погледне. — Няма смисъл да ги пазиш, след като те разстройват толкова много.

— Но те са ми необходими.

— Защо?

— Защото… — гласът ми замря.

— Защото какво?

Защото са доказателство, че е била подлагана на психически тормоз, помислих си, но не го казах на глас. Подобна реплика би довела до спор относно начина, по който беше умряла, а един такъв спор неизбежно щеше да завърши с нашата раздяла. И защото не исках да бъда по-сама, отколкото вече бях.

* * *

— Казахте ли на полицията за снимките на Саймън? — пита господин Райт.

— Не. Вече бяха скептично — дори повече от скептично — настроени към версията ми за убийство и не мислех, че снимките ще ги убедят в противното.

Едва ли можех да им спомена за островитяните от Бекия и техните вуду-кукли.

— Знаех, че версията на Саймън с курсовия проект ще обори моята — продължих. — Имал е извинение, че се е движил като сянка след нея.

Господин Райт поглежда към часовника си.

— Трябва да присъствам на една среща след десет минути, затова нека да спрем до тук.

Не ми казва с кого е срещата, но трябва да е важна, щом е в събота следобед. А може би е забелязал, че изглеждам уморена. Всъщност, почти непрекъснато се чувствам изтощена, но в сравнение с онова, през което си преминала ти, аз нямам право да се оплаквам.

— Имате ли нещо против да продължим с показанията ви утре? — пита той. — Ако се чувствате добре.

— Разбира се — отвръщам. Но наистина не е нормално да се работи в неделя.

Трябва да се е досетил за мислите ми.

— Показанията ви са жизненоважни за подкрепа на обвинението. Искам да свърша възможно най-много работа, докато събитията са все още свежи в главата ви.

Сякаш паметта ми е някой хладилник, пълен с парчета полезна информация, заплашени да загният в чекмеджето за зарзават. Но това не е честно. Истината е, че господин Райт е разбрал, че съм по-зле, отколкото си е мислел в началото. И е достатъчно умен, за да се притеснява, че щом отпадам физически, значи и мозъкът ми, и най-вече паметта ми също могат да ме подведат. Прав е да иска да продължаваме със същата скорост.

 

 

Сега съм в претъпкан автобус, притисната плътно към прозореца. Върху запотеното стъкло има едно чисто петно и през него виждам сградите на Лондон, изнизващи се пред очите ми.

Никога не съм ти казвала, че исках да уча архитектура вместо английски, нали?

Едва три седмици след началото на курса бях наясно, че съм допуснала грешка. Математическият ми мозък и несигурната ми природа имаха нужда от нещо по-солидно от структурата на усмивките в метафизичната поезия, но аз не посмях да питам дали може да се прехвърля, да не би да ме изхвърлят от специалността и да се окаже, че в курса по архитектура няма място. Рискът беше прекалено голям. Но всеки път, когато видя красива сграда, съжалявам, че нямах куража да го поема.