Розамънд Лъптън
Сестра (21)

20

За рождения ден на Лео винаги изпращах цветя на мама и й се обаждах; загриженост от разстояние. И винаги гледах да съм сигурна, че нещо ще сложи край на разговора — среща, на която трябваше да ходя, конферентен разговор, в който трябваше да се включа — създавайки бариера срещу всеки потенциален изблик на емоция. Но такъв никога не се проявяваше, просто се възцаряваше някаква неловкост, докато чувствата се потискаха и отминаваха, подобно на вибрации по време на трансатлантическа телефонна връзка.

Вече бях купила картичка за Лео, но на станцията на метрото на Ливърпул Стрийт купих букет метличини за теб — полски и яркосини. Докато цветарката ги увиваше, си спомних как Кася ми беше казала, че трябва да оставя цветя при сградата на тоалетната — нещо, която тя самата беше сторила преди седмици. Беше нетипично настойчива и смяташе, че мама също ще сметне един такъв акт за „пречистващ“. Но аз знаех, че за мама този модерен израз на скръб — всичките тези купища цветя покрай пешеходните пътеки, улични лампи и пътища — беше притеснителен и странен. Цветята трябваше да се оставят там, където човек е погребан, не където е умрял. Между другото, ще направя всичко по силите си мама никога да не види тази изоставена тоалетна. Аз самата не исках повече да доближавам до нея. Затова бях казала на Кася, че предпочитам да посадя нещо красиво в градината ти; да се грижа за него; да го гледам как расте и разцъфва. И, подобно на мама, да сложа цветя на гроба ти.

Извървях половината миля от Литъл Хадстън до църквата и заварих мама на гробището. Разказах ти за обяда ми с нея от преди няколко дни, прескачайки напред в хронологията на събитията, за да те успокоя и да й отдам дължимото. Така че вече знаеш как се е променила тя след смъртта ти; как отново се беше превърнала в майката от нашето детство с шумолящия пеньоар и аромат на крем за лице, вдъхваща чувство за сигурност в тъмното. Беше станала не само топла и сърдечна, но и тревожно уязвима. Тази трансформация се извърши на твоето погребение. Не беше постепенен, а ужасяващо бърз процес. Мълчаливият й писък, докато спускаха тялото ти в мократа кал, бе разпръснал всички условности, около които беше изградила характера си; бе изложил на показ истинската й същност. В онзи разтърсващ момент представите й за смъртта ти се промениха. И тя като мен знаеше, че ти никога не би сложила сама край на живота си. Този жесток факт изсмукваше силите от гръбнака й и цвета от косата й.

Но всеки път, когато я видех толкова остаряла и посивяла, изживявах шок от настъпилата в нея промяна.

— Мамо?

Тя се извърна. Забелязах сълзите по лицето й. Прегърна ме силно и притисна лице към рамото ми. Почувствах сълзите й през ризата си. Мама се отдръпна и се опита да се засмее:

— Не трябваше да те използвам за носна кърпичка, нали?

— Винаги съм на твое разположение.

Тя ме погали по косата:

— Всичката тази коса. Имаш нужда от подстригване.

— Знам.

Обвих ръка около кръста й.

Татко се беше върнал обратно във Франция, без да обещае да се обади или да ме посети; беше достатъчно честен да не дава обещания, които няма да спази. Знам, че ме обича, но че няма да е част от ежедневието ми. Така че на практика сега сме само двете с мама. Всяка от нас е изключително ценна за другата, но това не е достатъчно. Трябва да се опитваме не само да бъдем себе си, но и да заместваме другите — теб, Лео, татко. Трябва да се уголемим и разраснем в момент, в който се чувстваме максимално дребни и свити.

Сложих метличините на гроба ти, който не бях виждала от деня на погребението ти. И докато гледах пръстта, натрупана върху теб и Хавиер, си мислех, че това обяснява всичко: посещенията ми в полицията и в болницата, ровенето в интернет, въпросите, разпитите, подозренията и обвиненията; всичко се свеждаше до това, че ти си покрита от задушаваща пръст, далеч от светлината, въздуха, живота, любовта.

Обърнах се към гроба на Лео и оставих върху него картичката на Екшън Мен, която бях сметнала за подходяща за едно осемгодишно момче. Никога не добавях години към възрастта му. Мама вече беше оставила увит в цветна хартия подарък — хеликоптер с дистанционно управление.

— Как разбра, че е болен от кистозна фиброза? — попитах я.

Веднъж тя ми беше признала, че е предусещала още преди да е проявил каквито и да било признаци на заболяването, но нито тя, нито татко са знаели, че са носители на увредения ген, така че как би могла да знае и да го заведе да го тестват? Мозъкът ми беше свикнал със задаването на въпроси и го правеше дори на гроба на Лео, дори в деня, който би трябвало да е рожденият му ден.

— Още беше бебе и плачеше — каза мама. — Целунах го по лицето и сълзите му бяха солени. Казах на лекарката, просто го споменах между другото, без да влагам какъвто и да е по-дълбок смисъл в него. Солените сълзи са симптом на кистозната фиброза.

Помниш ли, че дори когато бяхме деца и плачехме, тя никога не ни целуваше? Но аз помня и времето, когато го правеше; времето, преди да усети солта в сълзите на Лео.

Замълчахме за малко и очите ми се отместиха от стария гроб на Лео към твоя, все още съвсем пресен. Осъзнах как контрастът изобразяваше състоянието на скръбта ми към всеки един от двама ви.

— Реших каква да бъде плочата — каза мама. — Искам ангел, от онези големи каменни ангели с разперени криле.

— Мисля, че ангел би й харесал.

— Би го сметнала за невероятно смешно.

Двете почти се усмихнахме, представяйки си реакцията ти при вида на каменния ангел.

— Но според мен на Хавиер би му харесал — продължи мама. — Искам да кажа, че за едно бебе ангелът е напълно подходящ, нали? И не е прекалено сантиментален.

— Съвсем не.

Но тя самата беше станала сантиментална, носеше по една плюшена играчка всяка седмица, за да смени предишната, станала мокра и мръсна. Чувстваше се виновна за тази си слабост, но не много. Предишната мама би се ужасила от тази проява на лош вкус.

Отново си спомних за разговора ни, когато ти казах, че трябва да съобщиш на мама новината за бременността ти. Спомних си и края му, който бях забравила — нарочно.

 

 

— Все още ли имаш гащи с избродирани дните на седмицата върху тях? — попита ме ти.

— Сменяш темата. А и онези гащи ми ги подариха, когато бях на девет.

— Наистина ли ги носеше на точния ден?

— Ще се засегне, ако не й кажеш.

Гласът ти стана нетипично сериозен:

— Ще каже неща, за които после ще съжалява. И после няма да е в състояние да се отметне от тях.

 

 

Ти беше мила. Слагаше любовта преди истината. Но преди не бях го осъзнавала, мислех, че просто си търсиш извинения — че „избягваш същественото“.

 

 

— Ще й кажа, когато го родя, Бий. Когато тя ще може да го обича.

 

 

Винаги си знаела, че мама ще обича бебето ти.

 

 

Мама се зае да засажда една роза „Мадам Кариер“ в керамична саксия до гроба ти.

— Само временно, докато пристигне ангелът. Иначе изглежда твърде голо.

Напълних лейката, за да полеем розата. Спомних си как, докато беше малка, с клатушкане се влачеше след мама с умалените си градинарски пособия, стиснала в длан семената, които беше събрала от някакви други растения — кандилки, мисля, — но тогава така и не обърнах внимание.

— Тя обичаше да градинарства, нали? — попитах.

— Още от съвсем мъничка — отвърна мама. — А аз се увлякох по тази дейност чак когато прехвърлих тридесетте.

— Какво те подтикна?

Просто завързвах разговор — безопасен разговор, който щеше да успокои мама. Тя винаги беше обичала разговорите за растения.

— Когато посадях нещо, то ставаше все по-красиво и по-красиво, противно на онова, което се случваше с мен на тридесет и шест — отвърна мама, притискайки пръстта около розата с голите си пръсти. Забелязах, че ноктите й са набити с кал. — Не би трябвало да се притеснявам чак толкова от факта, че губя красотата си — продължи. — Но тогава, преди смъртта на Лео, наистина се тревожех за външния си вид. Мисля, че са ми липсвали внимание и добрина, защото бях красиво момиче. Мъжът, който дойде да ни оправи електроинсталацията, а веднъж и един таксиметров шофьор, бяха ненужно груби; мъже, които обикновено биха свършили малко допълнително работа за без пари, се държаха агресивно, сякаш усещаха, че някога съм била хубава, дори красива, но не искаха да виждат доказателства, че красотата избледнява и остарява. Сякаш обвиняваха мен за това.

Бях малко шокирана от признанието й, но не особено. Директната стрелба без прицел като стил на разговор вече почти ни беше станала навик. Мама избърса лице с калните си пръсти, оставяйки мръсна следа върху бузата си.

— А ето, че Тес растеше толкова красива и не си даваше сметка, че хората бяха толкова щедри към нея именно заради красотата й.

— Но тя никога не е използвала предимството на външния си вид за лична изгода.

— Нямаше нужда. Светът я очакваше с отворени врати и тя премина през тях усмихната, убедена, че винаги ще е така.

— Завиждаше ли й?

За момент мама се поколеба, после поклати глава.

— Не й завиждах, но като я гледах, си давах сметка в какво се бях превърнала аз. — Тя внезапно млъкна. — Малко съм пияна. Всъщност, на рождения ден на Лео си позволявам малко да се напия. И на годишнините от смъртта му. А сега към това ще се прибавят и годишнините на Тес и Хавиер, нали така? Ще стана пияница, ако не внимавам.

Здраво стиснах ръката й в своята.

— На рождения му ден Тес винаги идваше при мен — каза тя.

 

 

Когато се сбогувахме на гарата, й предложих идната неделя да отидем до една оранжерия в Питършъм Медоуз, която ти обожаваше, но от която не можеше да си позволиш да пазаруваш. Решихме да изберем ново растение за градината ти.

Хванах влака обратно към Лондон. Никога не ми беше споменавала, че на всеки рожден ден на Лео ходиш при мама. Вероятно, за да ми спестиш чувството за вина. Чудех се колко често си я посещавала, преди коремът ти да е започнал издайнически да расте. От телефонната разпечатка знаех, че жестоко съм те пренебрегвала, а сега осъзнах, че същото важеше и за отношението ми към мама. Ти беше грижовната дъщеря, а не аз, както винаги бях смятала.

Аз избягах, нали? Работата ми в Ню Йорк не беше „възможност да изградя кариера“; беше възможност да оставя мама и отговорностите си зад гърба си, преследвайки живот на друг континент. Не бях с нищо по-различна от татко. Може да се налагаше да ти напомням наближаващите рождени дни, но ти не беше избягала.

Чудех се защо доктор Уонг не ми беше посочила пропуските. Без съмнение един добър терапевт би трябвало да извади изпод кушетката портрет в стил Дориан Грей, за да покаже на пациента истинския му образ. Но аз съм несправедлива по отношение на нея. Не задавах правилните въпроси за себе си; не задавах никакви въпроси за себе си.

 

 

Звънът на телефона ми ме извади от дълбоките размисли. Беше Кристина. Побъбрихме известно време за незначителни неща — предполагам, че искаше да отложи същинския разговор. Накрая все пак си дойдохме на думата.

— Не мисля, че между смъртта на Хавиер и на другото бебе може да има някаква връзка, Хемс.

— Трябва да има. И Тес, и Хати са били в една и съща програма, в една и съща болница…

— Да, но от медицинска гледна точка такава връзка не съществува. Не можеш да вземеш нещо, което причинява сърдечни проблеми, достатъчно сериозни, за да убият едно бебе, и което в същото време да води до бъбречни проблеми — най-вероятно до пълна бъбречна недостатъчност, — които убиват друго бебе.

Прекъснах я, чувствайки как ме обзема паника:

— В генетиката един и същ ген може да носи информация за напълно различни неща, нали? Така че може би…

Тя отново ме прекъсна или може би прекъсването се дължеше на лошия обхват във влака и тя не ме беше чула:

— Консултирах се с професора ми, в случай че съм пропуснала нещо. Не му казах за какво всъщност става дума, просто му представих хипотетичен сценарий. И той ми каза, че няма начин такива две фундаментално различни и фатални състояния да бъдат причинени от едно и също нещо.

Знаех, че е изоставила научната терминология, за да звучи по-разбираемо за мен. Но по какъвто и начин да беше представила информацията, всичко се свеждаше до едно: експерименталното лечение в „Света Анна“ не можеше да е причина за смъртта на бебетата.

— Но въпреки това е странно, че в „Света Анна“ са умрели две бебета, нали? — попитах.

— Във всяка болница има определено ниво на смъртност сред новородените, а в „Света Анна“ се раждат по пет хиляди бебета годишно, така че смъртта на две от тях е тъжен факт, но, за съжаление, не може да бъде сметната за нещо нетипично или особено.

Опитах се да я разпитам по-подробно, да намеря някакъв недостатък в обясненията й, но тя мълчеше. Влакът ме друсаше, физическият ми дискомфорт отразяваше емоционалното ми състояние и също така ме накара да се притеснявам за Кася. Бях планирала пътуване, но това би могло да се окаже вредно за новата ми приятелка, затова питах Кристина. Явно доволна, че може да помогне, тя ме заля с цял куп ненужни подробности.

* * *

Привърших с разказа си за разговора ми с Кристина:

— Мислех, че някой трябва да е излъгал жените за причината, поради която бебетата им са починали. Не беше направена аутопсия нито на едното, нито на другото бебе.

— Никога ли не се усъмнихте, че може и да грешите? — пита ме господин Райт.

— Не.

Той ме поглежда с уважение — или поне така ми се струва, — но трябва да съм откровена докрай.

— Нямах сили да допусна, че може да греша — продължавам. — Просто не можех да си представя, че трябва да се върна към самото начало и да започна всичко отначало.

— И какво направихте? — пита той и докато ми задава въпроса, аз се чувствам изключително уморена, толкова уморена и обезкуражена, колкото в онзи момент.

— Пак отидох да видя Хати. Не вярвах, че може да ми каже нещо, което да е от помощ, но трябваше да опитам.

* * *

Хващах се за сламка и го знаех, но трябваше да продължавам да го правя. Единственото нещо, което би могло да помогне, бе разкриването на идентичността на бащата на бебето на Хати, но не хранех големи надежди, че ще успея да изкопча тази информация.

Когато позвъних на вратата на Хати, ми отвори една красива жена около тридесетте; предположих, че е Джорджина. В едната си ръка държеше детска книжка, в другата — червило.

— Вие трябва да сте Биатрис, влезте. Малко закъснявам, обещах на Хати да изляза най-късно в осем.

Хати се появи в коридора зад гърба й. Джорджина се обърна към нея:

— Имаш ли нещо против да прочетеш на децата приказката за кравата? Аз ще приготвя напитка за Биатрис.

Хати тръгна към горния етаж. Усетих, че сцената е режисирана от Джорджина, макар приятелското й държание да изглеждаше напълно искрено.

— „Пърси и Кравата“ е най-кратката от всички приказки, шест минути от началото до края, с всичкото му там бръмчене на двигатели и животински звуци, така че тя скоро ще е долу. — Джорджина отвори бутилка вино и ми подаде една чаша. — Не я разстройвайте, става ли? Толкова много й се струпа на главата. Почти не е яла, откакто това се случи. Опитайте се да… бъдете мила с нея.

Кимнах; харесваше ми загрижеността й. Навън се чу клаксон на кола и Джорджина извика нагоре:

— Отворила съм бутилка „Пино Грижо“, Хатс, сипи си.

Хати й благодари, без да се показва. Двете се държаха по-скоро като съквартирантки, отколкото като домашна помощничка и работодателка.

След като се оправи с децата, Хати слезе долу и двете се настанихме в дневната. Тя седна на дивана с чаша вино в ръка, подвила крака под себе си, все едно беше собственичка на дома, а не просто детегледачка.

— Джорджина изглежда много мила…? — отбелязах с въпросителен тон.

— Да, такава е. Когато й казах за бебето, ми предложи да ми купи билет за Филипините и да ми даде две заплати в аванс. Но те не могат да си го позволят. И двамата работят много и едва се справят и със сегашната ми заплата.

Значи Джорджина не беше стереотипната домакиня, която си наема филипинка за детегледачка, също както и Хати не живееше в килера на къщата. Зададох й станалите вече стандартни за мен въпроси. Дали е знаела, че си се страхувала от някого? Дали познава човек, който би могъл да ти даде дрога? Дали се сеща за някаква причина, поради която ти би могла да бъдеш убита (събрала кураж да устоя на погледа, който обикновено получавах при споменаването на думата „убийство“)? Хати не можеше да ми даде никакви отговори. Подобно на останалите ти приятели, тя не те беше виждала след раждането на Хавиер. Вече остъргвах дъното на варела си с въпроси, без да вярвам, че ще стигна до нещо съществено.

— Защо криеш името на бащата на бебето ти?

Тя се поколеба и ми се стори, че е засрамена.

— Кой е той, Хати?

— Мъжът ми.

Млъкна, за да ми даде възможност да възприема този отговор.

— Била си бременна, когато си постъпила на работа?

— Мислех, че ако си призная, никой няма да ме наеме. Когато бременността започна да личи, си измислих по-късна дата на термина. Предпочитам Джорджина да мисли, че ходя по мъже, отколкото, че съм я излъгала. — Сигурно съм изглеждала озадачена, защото Хати поясни: — Тя ми е приятелка.

За момент се почувствах изключена от света на приятелските нишки, които свързваха жените и от които си мислех, че аз самата нямам нужда, защото винаги съм имала теб.

— Каза ли на Тес за бебето си?

— Да. Тя трябваше да роди след няколко седмици. Плака, когато й казах и аз й се ядосах. Накара ме да изпитвам емоции, които преди това липсваха у мен.

Дали си разбрала, че ти е ядосана? Тя бе единствената, която отправяше някаква критика към теб; единствено нея ти не беше разбрала правилно.

— Истината бе, че изпитвах облекчение — каза Хати. Тонът й беше предизвикателен; очакваше, че ще се шокирам.

— Разбирам те — отвърнах. — У дома имаш други деца, за които трябва да се грижиш. Едно бебе би означавало да загубиш работата си независимо от това, колко са добри работодателите ти, и така вече нямаше да можеш да изпращаш пари у дома.

Погледнах я и ми стана ясно, че все още не налучквах истинската причина.

— Или просто не си можела да понесеш мисълта, че ще оставиш още едно дете зад гърба си, за да се върнеш на работа в Англия? — Тя срещна погледа ми и аз получих безмълвното й потвърждение.

Защо успях да разбера Хати, а ти — не? Защото разбирам срама, а ти никога не го беше изпитвала. Хати се изправи.

— Има ли нещо друго, което искаш да знаеш? — нямаше търпение да си тръгна.

— Да. Знаеш ли кой ти е сложил инжекцията? Онази с гена?

— Не.

— А кой е докторът, който ти помогна при раждането?

— Беше цезарово сечение.

— Но ти все пак си го видяла?

— Не. Носеше маска пред лицето си. Когато ми слагаше инжекцията. Когато ме оперираха. През цялото време беше с маска. Във Филипините няма такова нещо. Никой не се притеснява толкова много за хигиената, но тук…

Докато тя говореше, пред очите ми изплуваха четирите ти кошмарни картини с крещящата жена и фигурата с маска, надвесена над нея. Те не бяха запис на изкуствено предизвикана халюцинация, а на онова, което в действителност ти се беше случило.

— Болничният ти картон при теб ли е, Хати?

— Не.

— Загубили са го?

Изненада се, че знам.

* * *

Пресушавам на един дъх кафето си и — дали от кофеина или от спомена за онези картини — през тялото ми пробягва тръпка, толкова силна, че чак разсипвам малко кафе върху масата. Господин Райт ме поглежда загрижено.

— Да спрем ли до тук? — пита.

— Да, ако може.

Двамата отиваме при рецепцията. Господин Райт забелязва букета нарциси на бюрото на секретарката си и спира. Виждам как госпожа Падам-си-по-шефа-си се напряга. Той се обръща към мен, очите му започват да се зачервяват:

— Наистина ми харесва онова, което Тес ви е казала за гена, отговорен за жълтия цвят на нарцисите. Генът, който спасява зрението на децата.

— И на мен.

 

 

Детектив Финбъро ме чака в заведението „При Карлучио“ в близост до сградата на следствената служба. Предният ден ми се беше обадил да ме попита дали можем да се видим. Не бях сигурна, че е позволено, но се съгласих. Зная, че няма да се среща с мен заради себе си, че няма да ме моли да поизкривя малко истината, за да го представя в по-добра светлина.

Приближавам към него и за момент двамата се поколебаваме, все едно сме готови да си разменим целувка по бузите като добри приятели, а не като… Какво? Какво сме всъщност един за друг? Той беше човекът, който ми съобщи, че откритото в тоалетната тяло е твоето. Той беше човекът, който бе взел ръката ми в своята, беше ме погледнал право в очите и беше разрушил всичко, което бях до онзи момент. Нашето не е коктейлен тип връзка, при която се разменят леки целувки по бузите, но не е и типичната връзка между полицай и близък на жертва. Поемам ръката му и я задържам така, както някога той бе държал моята; този път моята ръка е по-топлата.

— Исках да се извиня, Биатрис.

Каня се да отговоря, когато една сервитьорка се пъха между нас с таблата си и с делово затъкната в опашката химикалка. Мисля, че трябваше да се срещнем в някоя църква например, на някое тихо и сериозно място, където за големите неща се говори шепнешком, а не с крясъци, които се опитват да надделеят над тракането на посуда и оживено бъбрене.

Сядаме на една маса и мисля, че и за двамата тази среща е странно интимна. Нарушавам мълчанието:

— Как е полицай Върнън?

— Повишиха я — отвръща той. — Сега работи в отдела за борба с домашно насилие.

— Радвам се за нея.

Той ми се усмихва и след като ледът вече е стопен, се гмурва в по-дълбок разговор:

— Ти беше права през цялото време. Трябваше да те послушам и да ти повярвам.

От време на време си бях фантазирала, че чувам същото това изречение; ще ми се да можеше да прошепна в ухото на предишната Биатрис, че един ден един полицай наистина щеше да й каже това.

— Поне предизвикахте ново разследване — казах. — И не останахте със скръстени ръце.

— Прекалено късно. Не биваше да допускаме да изпадаш в подобна опасност.

Внезапно звуците в ресторанта заглъхват, светлините отслабват, притъмнява. Едва долавям гласа на детектив Финбъро, който ми говори, уверява ме, че ще се оправя, но после замлъква и всичко потъва в тъмнина. Иска ми се да извикам, но от устата ми не излиза нито звук.

 

 

Когато се свестявам, виждам, че съм в чистата и топла дамска тоалетна на „При Карлучио“. Детектив Финбъро е при мен. Казва ми, че съм припаднала за около пет минути. Значи не чак толкова дълго. Но за първи път ми се случваше да не чувам нищо по време на припадък. Персоналът на заведението бе достатъчно добър да ми поръча такси, за да се прибера у дома. Питам детектив Финбъро дали ще ме придружи и той с готовност се съгласява.

 

 

Вече съм настанена в черното такси, а до мен седи полицай, но въпреки това продължавам да се страхувам. Знам, че злото ме преследва; усещам злокобното му убийствено присъствие все по-близо и по-близо.

Искам да споделя страха си с детектив Финбъро. Но той също както господин Райт ще ме успокои, че престъпникът е в затвора; че повече не може да ме нарани; че няма от какво да се страхувам. Но аз няма да му повярвам.

Детектив Финбъро изчаква да вляза в апартамента, после хваща друго такси и потегля нанякъде. Когато затварям вратата, Пудинг с мъркане увива топлото си пухкаво тяло около краката ми. Викам Кася. Никакъв отговор. Потискам притеснението си, после откривам бележка на масата, с която Кася ми съобщава, че е на занимание с група бъдещи родилки. Всеки момент трябва да се прибере.

Приближавам до прозореца, за да проверя дали се задава, дръпвам завесите. Във външната страна на стъклото се удрят две ръце, опитват се да го счупят. Изпищявам. Злото изчезва в тъмното.