Розамънд Лъптън
Сестра (19)

18

Сутринта на изложбата приятелят ти Бенджамин се появи с делови вид, с вързани отзад расти, придружен от младеж, когото не познавах, и с очукан бял ван, за да закара картините ти в колежа. Каза, че събитието не е толкова официално, колкото изложбата в края на първата година, но въпреки това било важно. Можели да се появят потенциални купувачи и щели да присъстват представители от семействата на всички участници. Бяха загрижени за мен, сякаш бях особено крехка и можех да се счупя от някой по-силен шум или смях.

Когато си тръгнаха с картините от апартамента ти, забелязах, че и двамата са на път да се разплачат. Нещо беше предизвикало подобна реакция, но то бе част от живота ти, която не познавах; може би просто си спомняха за последния път, в който са били в този апартамент, и контрастът — да заварят в него мен, а не теб — беше болезнен за тях.

Лично бях опаковала картините ти, но когато влязох в галерията, буквално ахнах. Не бях ги виждала окачени на стена, а само складирани върху пода. Изложени една до друга те представляваха експлозия от живи цветове, енергичността им беше завладяваща.

Приятелите ти, с които се бях запознала в кафенето, един след друг идваха да си поговорим, сякаш изпълняваха график, според който трябваше да се грижат за мен. От Саймън нямаше и следа, но сред гостите съзрях Емилио в най-отдалечения край на залата. До него стоеше Красивата Вещица и по изражението й личеше, че нещо не е наред.

Когато приближих, видях, че е изложил картините, на които те беше нарисувал гола.

Застанах бледа като платно пред него, но се постарах да не повишавам глас — не исках никой да ме чуе, не исках да му осигурявам публика.

— Нима връзката ти с нея вече не ти носи наказателни точки? Сега, когато е мъртва? — попитах.

Той махна към картините, изглежда размяната на хапливи реплики с мен го забавляваше:

— Те не означават, че сме били любовници.

Трябва да съм го погледнала доста скептично, защото той добави:

— Мислиш, че художниците винаги спят с моделите си, така ли е, Биатрис?

Всъщност, да, точно това си мислех. А употребата на малкото ми име беше неуместно интимна, също както излагането на голите ти картини.

— Не е необходимо да си любовник на една жена, за да я нарисуваш гола.

— Но ти в действителност си бил неин любовник. И сега искаш всички да разберат, нали? В края на краищата, за теб е голяма реклама, че едно красиво и с двадесет години по-младо момиче е било готово да прави секс с теб. Фактът, че си бил неин преподавател и си женен, вероятно не струва толкова, колкото мачовската ти поза.

Видях как Красивата Вещица ми кима одобрително и леко изненадано, както ми се стори. Емилио я изгледа. Тя сви рамене и се отдалечи.

— Значи смяташ, че картините ми са „мачовска поза“?

— Използването на тялото на Тес. Да.

Тръгнах обратно към секцията, в която бяха изложени твоите картини, но той ме последва.

— Биатрис…

Не се обърнах.

— Имам новина, която може би ще ти се стори интересна. Получихме резултатите от изследването за кистозна фиброза. Жена ми не е носител на гена на болестта.

— Радвам се.

Но Емилио не беше свършил.

— Аз също не съм носител.

Но той трябваше да е. Иначе нещата не се връзваха. Хавиер беше болен, следователно баща му трябваше със сигурност да е носител на този ген.

Хванах се за най-простото обяснение:

— Обикновеното изследване невинаги е сто процента достоверно. Има хиляди мутации на този ген и…

Той ме прекъсна:

— Направихме всички възможни тестове — абсолютно всички — и категорично ни беше казано, че никой от нас не е носител на гена на кистозната фиброза.

— Понякога бебето може да е спонтанно засегнато, дори когато единият от родителите не е носител.

— И каква е вероятността това да се случи? Едно на милион? Хавиер не е имал нищо общо с мен.

За пръв път го чувах да произнася името на Хавиер — по същия задъхан начин, по който изричаше думите, с които се отказваше от него. Очевидното обяснение бе, че Емилио не е бащата. Но ти ми каза, че е той, а ти никога не лъжеш.

* * *

Усещам как господин Райт се концентрира все повече и повече, докато слуша разказа ми.

— Разбрах, че Хавиер никога не е страдал от кистозна фиброза.

— Защото двамата родители трябва да са носители на гена? — пита господин Райт.

— Точно така.

— Какво си помислихте тогава?

Млъквам за момент, спомняйки си емоцията, която съпътстваше осъзнаването на този факт.

— Помислих си, че в „Хром-Мед“ са приложили генната терапия върху напълно здраво бебе.

— Каква според вас е била причината?

— Помислих, че трябва да е измама.

— Може ли да обясните по-подробно?

— Едва ли бе изненадващо, че „лечението“ на кистозната фиброза беше толкова успешно, щом бебетата никога не са страдали от това заболяване. И именно заради разработения от „Хром-Мед“ предполагаем лек, цената на акциите на компанията бяха скочили неимоверно. Само след няколко седмици щяха да излязат на борсата.

— А регулаторните субекти, които са наблюдавали стриктно целия експеримент?

— Не разбирах как са могли да бъдат толкова подведени. Но мислех, че по някакъв начин точно това се е случило. Също така знаех, че, подобно на Тес, останалите пациенти никога не биха поставили под съмнение диагнозата. Ако в семейството ви е имало болен от кистозна фиброза, със сигурност знаете, че може да сте носител.

— Помислихте ли си, че професор Росен е замесен?

— Помислих, че няма как да не е. Дори идеята да не е била негова, той трябва да беше дал съгласието си. Освен това той беше директор на „Хром-Мед“, което означаваше, че когато компанията излезеше на борсата, той щеше да натрупа цяло състояние.

Когато срещнах професор Росен в „Хром-Мед“, го бях взела за фанатизиран учен, който се стремеше жадно към одобрение от страна на своите равни. Беше ми трудно да сменя този имидж с онзи на алчния измамник; да повярвам, че вместо да е бил воден от древния като света стремеж към слава, всъщност е бил подчинен на още по-древния стремеж към трупане на богатства. Трудно ми беше да осъзная, че е такъв добър актьор; че речта му за изкореняване на болестите и поставянето на повратна точка в историята не е била нищо повече от въздух под налягане, целящ да заблуди мен, както и всички останали, разбира се. Но ако случаят наистина беше такъв, той беше притеснително убедителен.

— Свързахте ли се с него тогава?

— Опитах. Беше започнал лекторската си обиколка из Щатите и нямаше да се върне преди шестнадесети март — дванадесет дни по-късно. Оставих съобщение на телефона му, но той не ми отговори.

— Казахте ли на детектив Финбъро? — пита господин Райт.

— Да. Обадих му се и му казах, че трябва да се срещна с него. Той ми определи среща рано същия следобед.

Господин Райт поглежда надолу към бележките си.

— И на срещата ви с детектив Финбъро е присъствал и инспектор Хайнс?

— Точно така.

Човекът, който нарушаваше невидимите граници на личното пространство, сякаш това беше негово право.

— Преди да продължим, искам само да изясня нещо — казва господин Райт. — Как според вас измамата е била свързана със смъртта на Тес?

— Помислих си, че трябва да е разбрала истината.

* * *

Лицето с двойна брадичка на детектив Хайнс ме гледаше от другата страна на масата, физиката му съответстваше на арогантния му глас. До него седеше детектив Финбъро.

— Кое ви се струва по-вероятно, госпожице Хеминг? — изгърмя гласът на детектив Хайнс. — Една утвърдена компания с международна репутация, съобразяваща се с безброй регулации, да тества генна терапия върху напълно здрави бебета или една студентка да сгреши относно бащата на детето си?

— Тес не би излъгала за бащата.

— Когато последния път говорих с вас по телефона, любезно ви помолих да престанете безразборно да обвинявате хората.

— Да, но…

— Във вашето съобщение отпреди седмица поставяте господин Коди и Саймън Грийнли на първо място в списъка си със заподозрени.

Проклех се наум за съобщението, което бях оставила на телефона на инспектор Финбъро. То ме представяше като свръхемоционална и объркана, като човек, на когото не може да се има доверие.

— Но сега сте променили мнението си? — попита той.

— Да.

— Но ние — не, госпожице Хеминг. Няма нищо ново, което да постави под въпрос заключението на съдебния лекар, а то е самоубийство. Ще ви изброя голите факти. Може да не искате да ги чуете, но това не означава, че те не съществуват.

Не двойно, а тройно отрицание. Ораторските му способности не бяха толкова впечатляващи, колкото си мислеше.

— Неомъжена млада жена — продължи той, наслаждавайки се да натъртва на думите, — която е студентка в колежа по изкуствата в Лондон, ражда незаконно бебе с кистозна фиброза. Бебето е успешно подложено на ин витро генна терапия (помислих си колко ли горд трябва да беше от тази дребна проява на компетентност, от този миниатюрен латински термин, подхвърлен в монолога му), — но за нещастие, то умира при раждането по причини, които нямат връзка с терапията. — (Да, знам — то!) — Един от приятелите, които тя без съмнение има в изобилие, й оставя нетактично съобщение на телефонния секретар, което я тласка още по-надолу по пътя й към самоубийство.

Опитах се да кажа нещо, но той продължи, като едва спираше, за да си поеме дъх, който му беше нужен, за да ме назидава.

— Като е страдала от халюцинации, причинени от незаконните субстанции, които е приемала, тя взема един кухненски нож и отива в парка.

Забелязах погледа, който двамата с детектив Финбъро си размениха.

— Може да е купила ножа специално за целта — троснато обясни Хайнс. — Може би е искала да е скъп и специален. Или просто остър. Не съм психиатър, не мога да чета мислите на млада жена, решила да се самоубие.

Детектив Финбъро леко се дръпна от Хайнс — беше очевидно, че не го харесва.

— Отишла е в изоставена градска тоалетна — продължи Хайнс. — Или за да не я открият, или защото е искала да е навън, на снега — отново не мога да кажа какъв точно е бил мотивът й. Навън или вътре в тоалетната е взела свръхдоза приспивателни.

(Изненадах се, че успя да се въздържи от използването на израза „самоубийство чрез всякакви средства и на всяка цена“, защото направо си умираше от желание да го каже.)

— После прерязва вените си с кухненския нож. Впоследствие става ясно, че бащата на незаконното й дете не е нейният преподавател, както си е мислела, а някой друг, който може да е носител на гена на кистозната фиброза.

Не се опитах да споря с него, но може би просто изпълнявах ролята на триъгълника на магистрала П-4. Знам, това е един от твоите изрази, но споменът за него ме успокои малко, докато той ми крещеше. И докато ми говореше властно, без да ме слуша, забелязах колко раздърпани са дрехите ми, осъзнах, че косата ми имаше нужда от подстригване и вече не бях любезна, нито проявявах уважение към неговия авторитет, и не беше чудно, че той напълно ме игнорираше. Навремето и аз не обръщах внимание на хора като мен.

Когато детектив Финбъро ме изпрати до изхода на полицейския участък, аз се обърнах към него:

— Той не чу и една дума от онова, което му казах.

Детектив Финбъро явно беше засрамен.

— Заради обвиненията, които отправихте срещу Емилио Коди. И Саймън Грийнли.

— Значи е поради факта, че прекалено често съм викала „Вълк“?

Той се усмихна.

— И то твърде убедително. Не помага и това, че Емилио Коди подаде официално оплакване срещу вас, а Саймън Грийнли е син на министър от кабинета.

— Но все пак не може да не разбира, че има нещо нередно?

— Веднъж, щом е стигнал до определено заключение, подкрепено с факти и логика, е много трудно да го разубеди човек. Освен ако нямах по-сериозни разобличаващи факти.

Мислех, че детектив Финбъро е твърде порядъчен човек и добър професионалист, за да си позволи публично да критикува шефа си.

— А вие?

Той замълча за момент, сякаш не беше сигурен дали да ми се довери.

— Получих резултатите от анализа на ножа „Сабатие“. Бил е съвсем нов. И не е бил използван никога преди.

— Тя не би могла да си позволи такъв нож.

— Съгласен съм, не пасва на общата картина, особено след като е нямала дори чайник или тостер.

Значи последния път, когато бе дошъл в апартамента ти, за да говорим за резултатите от аутопсията, беше забелязал тези подробности. Не е било просто визита от състрадание, както си бях помислила тогава. Благодарна му бях, задето на първо място бе полицай. Събрах кураж да му задам въпроса си:

— Сега вече вярвате ли, че е била убита?

Последва момент, в който въпросът ми увисна статично в тишината помежду ни.

— Мисля, че е повдигната една въпросителна.

— И ще отговорите ли на тази ваша „въпросителна“?

— Ще се опитам. Това е най-доброто, което мога да предложа.

* * *

Господин Райт внимателно слуша онова, което му разказвам, тялото му е приведено към мен, очите му реагират; не пасивен, а активен участник в разказа, и аз разбирам колко рядко всъщност някой изслушва напълно другия.

— Щом излязох от участъка, отидох право в апартамента на Кася. Исках тя и Мич да се изследват за гена на кистозната фиброза. Ако резултатите на някой от двамата се окажеха негативни, тогава на полицията щеше да й се наложи да действа.

Опърпаната дневна на Кася беше още по-влажна, отколкото при последното ми посещение. Електрическата печка с един реотан нямаше никакъв шанс срещу излъчващите студ циментови стени. Тънкото индийското одеяло пред затворения прозорец плющеше на течението. Бяха минали три седмици, откакто я бях видяла за последно, и сега тя беше вече в осмия месец. Изглеждаше объркана.

— Не разбира, Биатрис.

Отново ми се прииска да не използват интимността на малкото ми име — този път, защото, каквато си бях страхливка, не исках да се сближавам с нея, тъй като я притеснявах. Възприех дистанцирания си корпоративен тон, когато изстрелях:

— И двамата родители трябва да са носители на гена на кистозната фиброза, за да се роди бебе с кистозна фиброза.

— Да. Казали ми в клиниката.

— Бащата на Хавиер не е носител на гена. Следователно Хавиер не може да е бил болен от кистозна фиброза.

— Хавиер не болен?

— Да.

Мич се появи откъм банята. Сигурно беше подслушвал.

— По дяволите, тя просто е излъгала с кого е правила секс.

Без слоя гипсов прах лицето му беше хубаво, но контрастът между изваяните му черти и мускулестото татуирано тяло беше странно заплашителен.

— Тя не се притесняваше от правенето на секс — отвърнах. — Ако беше спала и с някой друг, щеше да ми каже. Нямаше причина да ме лъже. Наистина мисля, че трябва да се изследваш, Мич.

Беше грешка, че използвах малкото му име. Вместо приятелски, гласът ми прозвуча като на някоя начална учителка. Кася продължаваше да е объркана.

— Аз има ген на кистозна фиброза. Аз тествам плюс за това.

— Да. Но може резултатът на Мич да е негативен, може той да не е носител и…

— Да, бе — прекъсна ме той с хапещ сарказъм. — Лекарите грешат, а ти знаеш най-добре? — Изгледа ме така, сякаш ме мразеше, а може би наистина ме мразеше. — Сестра ти те е излъгала за бащата на бебето й — каза той. — И кой би я обвинил? Като се има предвид, че си я гледала отвисоко. Надменна кучка!

Надявах се, че вербалната му агресия е заради Кася; че се опитва да докаже, че бебето ти е имало кистозна фиброза като тяхното; че лечението не е фалшиво. И единственият начин да се поддържа тази версия е ти да бъдеш изкарана лъжкиня, а аз — нервна деспотична кучка. Но той изпитваше прекалено голямо удоволствие от атаката си, така че едва ли беше воден от благородни мотиви.

— Истината сигурно е, че се е чукала с прекалено много мъже и е нямала представа кой от всичките е бил бащата.

Гласът на Кася беше тих, но ясен:

— Не. Тес не такава.

Спомних си как беше заявила, че си й приятелка, простотата на лоялността й. Погледът, който Мич й хвърли, искреше от гняв, но тя продължи:

— Биатрис права.

Докато говореше, тя се изправи и щом долових това движение, разбрах, че Мич я беше удрял в миналото и сега тя инстинктивно беше станала, за да избегне една вероятна подобна реакция.

Тишината в стаята се сблъска с влажния студ на стените и докато тя продължаваше, ме завладя желанието за разгорещена караница, за словесна битка. Но се страхувах, че кавгата ще се разрази по-късно и в нея ще се намеси физическа бруталност. Кася ми направи знак да изляза и аз я последвах.

Спускахме се надолу по мръсните циментови стъпала с остри ръбове. Никоя от нас не каза каквото и да било. Когато тя се обърна да си върви, аз я хванах за ръката:

— Ела да живееш при мен.

Ръката й докосна издутината на корема й, очите й избегнаха моите:

— Не мога.

— Моля те, Кася.

Удивих се от себе си. Най-многото, което бях давала от себе си до този момент, бе подписът ми върху някой чек в името на някоя благотворителна кауза, а сега молех тази жена да се пренесе при мен и даже искрено се надявах да го направи. Надеждата бе това, което ме удиви. Кася се извърна, тръгна обратно по мръсните циментови стъпала към студения влажен апартамент и онова, което я очакваше там.

Докато вървях към къщи, се чудех дали ти е казала защо някога е обичала Мич. Сигурна бях, че трябва да е изпитвала чувства към него, че не е от онези хора, които биха правили секс без любов. Сетих се, че венчалната халка на Уилям беше знак, че е зает, но малкото златно кръстче, което Кася носеше на шията си, не беше знак за притежание или обещания; означаваше „забранена територия“, освен ако не изпитваш обич и доброта към притежателката му. И аз бях бясна, че Мич игнорираше този знак. Напълно.

 

 

Малко след полунощ на вратата се позвъни и аз се втурнах да отворя, надявайки се, че може да е Кася. Когато я видях на прага, не обърнах внимание на провокативните й дрехи, нито на евтиния цвят на косата й, забелязах единствено синините по лицето й и охлузванията по ръцете й.

Тази първа нощ си поделихме леглото ти. Тя хъркаше като парен локомотив и аз си спомних, че ти ми беше казала, че си започнала да хъркаш заради бременността. Този звук ми харесваше. Бях прекарала безброй будни нощи, заслушана в собствената си скръб; риданията ми бяха единственият звук в стаята, сърцето ми крещеше, докато ритмично удряше по матрака, а нейното хъркане беше звук от ежедневието, невинен и дразнещо успокоителен. Тази нощ спах дълбоко за пръв път, откакто ти беше умряла.

* * *

Господин Райт трябваше да отиде на среща, затова днес се прибирам по-рано. Когато излизам от станцията на метрото, навън вали като из ведро и аз прогизвам до кости. Виждам Кася на прозореца, гледа дали не се задавам. Секунди по-късно ме поздравява усмихната на входната врата:

— Беата! — (Това е полският вариант на името Биатрис.)

Както, мисля, ти казах, сега тя спи на леглото, а аз опъвам матрак в дневната и стаята изглежда абсурдно малка; краката ми опират в гардероба, а главата ми във вратата.

Докато се преобличам в сухи дрехи, си мисля, че днешният ден беше добър. Бях успяла да спазя сутрешните си добри намерения да не се страхувам или притеснявам. А когато бях усещала, че ще ми прилошее, ще се разтреперя или ще повърна, се бях опитвала да не обръщам внимание на слабостите на тялото си и да не му позволявам да доминира над съзнанието ми. Смятам, че бях успяла да се справя доста добре. Още не бях стигнала дотам, че да намирам по нещо красиво във всеки ден, но може би исках прекалено много.

Вече преоблечена, провеждам поредния урок по английски с Кася. Правя го всеки ден. Имам учебник по английски за поляци. В него думите са дадени на групи и преди всеки урок тя научава по една такава група.

— Piekn — казвам, следвайки инструкциите за произношение.

— Красив, прелестен, прекрасен — отвръща тя.

— Чудесно.

— Благодаря, Беата — отвръща тя с престорена скромност. Опитвам се да скривам колко много ми харесва, когато използва полския вариант на името ми.

— Ukochanie? — продължавам.

— Обичам, обожавам, привързан съм към.

— Много добре. Nienawisc?

Тя мълчи. Вече съм на другата страница, където са антонимите. Бях й дала полската дума за омраза. Тя свива рамене. Опитвам с друга, полската дума за нещастен, но тя отново ме гледа с празен поглед.

В началото се ядосвах на празнотите в речника й, мислех, че е детинско да отказва да учи негативните думи, изглеждаше ми като лингвистична политика на заравяне на главата в пясъка. Но при позитивните тя буквално препуска напред, дори заучава разговорните изрази.

— Как си, Кася?

— Тип-топ, Беата — (Кася обича мюзикълите от петдесетте.)

Помолила съм я да остане при мен и след раждането на бебето. И Кася, и Еймиъс са доволни от предложението ми. Той ни предложи да живеем безплатно в апартамента, докато „отново стъпим на краката си“, и по някакъв начин аз ще трябва да се грижа за нея и за бебето. Защото ще се справя с това. Всичко ще е наред.

След урока поглеждам през прозореца и едва сега забелязвам саксиите по стъпалата към апартамента ти. Всичките са в цвят, приютили златни нарциси.

Звъня на вратата на Еймиъс. Той изглежда искрено зарадван да ме види. Целувам го по бузата.

— Нарцисите, които посади, цъфтят.

Преди осем седмици го бях гледала как сади луковиците в покритата със сняг пръст и дори с моята пълна липса на знания в областта на градинарството знаех, че няма как да оцелеят.

Еймиъс ми се усмихва, объркването ми го забавлява:

— Не е нужно да звучиш толкова изненадано.

Подобно на теб, и аз виждам редовно Еймиъс — понякога за ранна вечеря, понякога само за чаша уиски. Навремето си мислех, че ходиш при него от съжаление.

— Да не би да си ги сменил с такива от магазина, докато не съм гледала? — питам.

Той избухва в смях; смехът му е много висок за стар човек. Здрав и силен.

— Първо сипах гореща вода, смесих я с пръстта и чак тогава посадих луковиците. Нещата винаги растат по-добре, ако им стоплиш почвата.

Намирам тази картина за успокояваща.