Розамънд Лъптън
Сестра (15)

14

Понеделник

Тази сутрин се събуждам отчайващо рано. Пудинг е като мъркаща космата възглавница върху краката ми (навремето така и не разбрах защо ти бе да прибираш някаква улична котка в дома си). Господин Райт ми беше казал, че днес ще „покрием“ погребението ти. В пет и половина се отказвам от идеята за спане и излизам в градината ти.

Трябва първо да прекарам всичко през съзнанието си, да се уверя, че мога да си спомня онова, което е важно, но мислите ми се свиват, когато се опитвам да погледна назад през някакъв фокус. Вместо това поглеждам към листата и пъпките, които вече разцъфват по цялата дължина на доскоро смятаните за мъртви клонки. Но се страхувам, че има и един фатален случай. Розата ти „Констанс Спрай“ бе унищожена от една лисица, която бе уринирала върху нея, така че на нейно място засадих „Кардинал Ришельо“. Никоя лисица няма да се осмели да се изпикае върху него.

Усещам как някой ме намята с палто и виждам как Кася сънливо се тътри обратно към леглото. Пеньоарът ти вече не може да обгърне корема й. Остават само още три дни до термина й. Тя ме помоли да съм при нея по време на раждането, да съм нейната „дула“^[1] (това ми звучи прекалено изискано, като се има предвид колко повърхностни са познанията ми относно онова, което се прави в такъв момент). Ти никога не си ми споменавала за никаква дула, когато ме помоли да съм с теб при раждането на Хавиер, просто поиска да съм там. Може би си мислела, че ще ми се стори малко отблъскващо. (И щеше да си права.) Или може би нямах нужда от специално наименование, защото бях аз. Аз съм ти сестра. И леля на Хавиер. Това е достатъчно.

Може да си помислиш, че Кася ми дава втори шанс, след като съм се провалила с теб. Но въпреки че това би било лесно, истината е друга. Кася действа на околните като антидепресант. Тя ме принуди да погледна към бъдещето. Помниш ли когато Тод ми каза, че „животът трябва да продължи“? Но тъй като животът ми не можеше да бъде превъртян назад към времето, когато ти все още беше жива, за да спре там, движението напред ми изглеждаше егоистично. Само че растящото бебе на Кася (момиченце, както наскоро се разбра) е визуално напомняне на факта, че животът продължава — противно на фразата „Мементо мори“ („Помни, че си смъртен“). Не знам съществува ли израз „Мементо витае“ („Помни, че си жив“).

Еймиъс се оказа прав; утринният хор е наистина много силен навън. От цял час птичките пеят, та се късат. Опитвам се да си спомня реда, в който ми ги беше изброил, и мисля, че сега трябва да се обадят чучулигите. Докато слушам как една горска чучулига (или поне предполагам, че е такава) изпълнява ноти като от прелюдия на Бах, аз си спомням твоето погребение — леко удивена и странно успокоена.

* * *

Предната нощ прекарах в старата си стая в Литъл Хадстън. От години не бях спала в единично легло и осъзнах, че теснотата му и плътно подпъхнатите под мен завивки и юрганът от гъши пух ми вдъхват чувство за сигурност и спокойствие. Станах в пет и половина, но когато слязох долу, мама вече беше в кухнята. На масата имаше две чаши кафе. Тя ми подаде едната:

— Щях да ти донеса кафето в стаята, но не исках да те будя.

Още преди да отпия, знаех, че ще е студено. Навън беше тъмно, чуваше се трополенето на дъжда. Мама разсеяно дръпна завесите, сякаш можеше да види през прозореца друго, освен отражението си в стъклата.

— Когато някой умре, можеш да си го спомняш на каквато възраст си поискаш, нали? — попита ме тя. Докато мислех какво да й отговоря, тя продължи: — Ти вероятно си мислиш за порасналата Тес, защото беше все така близка с нея. Но когато се събудих, аз си я спомних като тригодишна, с поличката на фея от „Уулуърт“ и с полицейски шлем на главата. Вълшебната й пръчица беше една дървена лъжица. Вчера в автобуса си спомних как я държах на ръце, когато беше едва на два дни. Усетих топлината на телцето й. Спомних си как всичките й пръстчета обгръщаха един мой пръст — толкова мънички бяха, че дори не се докосваха. Спомних си формата на главичката й, как галех вратлето й, докато спеше. Спомних си миризмата й — миришеше на невинност. Друг път я виждам на тринадесет — толкова хубава, че се притеснявам всеки път, когато някой мъж погледне към нея. Всичките тези Тес са моята дъщеря.

 

 

В десет часа и петдесет и пет минути тръгнахме към църквата. Вятърът запращаше шибащия студен дъжд в лицата и краката ни и черната пола на мама залепна за мокрите й бедра, а моите ботуши бяха целите опръскани с кал. Но аз бях доволна, че вали и има вятър — „вейте ветрове, плющете по лицата“; да, знам, това не е някой брулен хълм, а Литъл Хадстън в четвъртък сутрин с неговите паркирани покрай пътя, водещ към църквата, два реда коли.

На режещия дъжд отвън стояха около стотина човека: някои скрити под чадъри, други с вдигнати качулки. За момент си помислих, че църквата още не е отворена, после разбрах, че е прекалено пълна и хората не могат да се поберат в нея. Сред тълпата съзрях детектив Финбъро и полицай Върнън, но повечето лица виждах размазани през дъжда и емоциите.

Докато гледах народа пред църквата и си мислех за онези, които се тълпяха вътре, си представих как всеки си има свой спомен за теб — за гласа ти, лицето ти, смеха ти, за това, какво си направила и казала — и как ако всички тези фрагменти се съберат заедно, по някакъв начин ще успеем да ти направим пълен портрет; заедно бихме могли да те задържим цяла.

Отец Питър ни посрещна при портата на гробището, откъдето се отиваше в църквата; държеше чадър, за да ни предпази от дъжда. Каза ни, че дори местата на църковния хор са заети и че е набавил допълнително столове, но вече нямало място дори за правостоящи.

Докато вървях с него, забелязах някакъв човек, обърнат с гръб към нас, застанал сам в гробището. Гологлав, с прогизнали от дъжда дрехи. Беше превит надве пред зеещата дупка, която очакваше ковчега ти. Татко. След всичките тези години, в които го чакахме, а той никога не идваше, сега той чакаше теб.

Църковната камбана заби. Няма по-злокобен звук от този. В него няма дори частица живот, никакъв човешки ритъм, само механични удари, оповестяващи загуба. Трябваше да влезем вътре. Стори ми се толкова невъзможно и ужасяващо, колкото да прекрача през прозорец на върха на небостъргач. Мисля, че и мама чувстваше същото. Тази единствена стъпка щеше неизбежно да завърши със спускането на тялото ти в калната земя. Едната ръка на татко се отпусна върху рамото ми. Другата му държеше мама. Той ни въведе в църквата. Когато видя ковчега ти, мама се разтрепери и треперенето й достигна до мен, препратено от тялото на татко. Той продължи да ни държи, докато вървяхме по безкрайната пътека, водеща към местата ни на предната редица. После седна между двете ни и ни хвана за ръцете. Никога преди не се бях чувствала толкова благодарна заради човешки допир.

По едно време за кратко се обърнах и огледах църквата и хората, които излизаха навън, на дъжда. Зачудих се дали убиецът ти е тук, сред всички нас.

Мама беше поръчала пълна служба и аз бях доволна от този факт, тъй като това щеше да удължи момента до погребението ти. Ти никога не си харесвала църковните служби, но мисля, че тази на отец Питър щеше да те трогне. Предният ден беше Свети Валентин и може би поради тази причина отецът говори за безусловната любов. Мисля, че мога да си спомня точно думите му — или почти точно:

— Когато става дума за безусловната любов, повечето от вас вероятно се сещат за любовта в романтичната й форма, но има и много други видове любов, които не получават подобаващ отговор, ако изобщо получават някакъв отговор. Гневна тийнейджърка мрази майка си, която пък я обича; баща-тиранин не отвръща на невинната и открита любов на малкото си дете. Но скръбта е най-върховната форма на безусловната любов. Колкото и силно, и дълго да обичаме човека, който е умрял, той никога няма да може да отвърне на любовта ни. Или поне така го чувстваме…

 

 

След края на службата излязохме да те погребем.

Безмилостният дъжд беше превърнал покритата с бял сняг земя на гробището в мръсна кал.

Отец Питър започна погребалната церемония:

— Поверяваме нашата сестра Тес и бебето Хавиер на Божията милост и сега предаваме телата им на земята: пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта: с искрената и сигурна надежда за възкресение и вечен живот.

Спомних си как бях държала ръката ти на погребението на Лео. Аз бях на единадесет, ти — на шест; ръката ти беше мека и малка в сравнение с моята. Когато викарият изрече: „с искрената и сигурна надежда за възкресение и вечен живот“ ти се обърна към мен.

Не искам искрената и сигурна надежда, искам само искреност и сигурност, Бий.

На твоето погребение аз също исках искреност и сигурност. Но дори църквата може само да се надява, без да обещава, че краят на човешкия живот е началото на вечно и щастливо съществуване.

Ковчегът ти започна да изчезва в дълбоката яма, изкопана в пръстта. Видях го как се отърква в оголените и прерязани корени на тревите. После се спуска още по-надолу. И бих дала всичко, за да хвана отново ръката ти, всичко, само за да мога да го направя още веднъж, за няколко секунди. Всичко.

Дъждът трополеше по капака на ковчега ти, трак-трак. „Трака-трак, трака-трак, тракат капките дъжд“ — бях на пет и пеех тази песен на теб, новородената.

Ковчегът ти стигна до дъното на чудовищната дупка. И една част от мен слезе заедно с теб в калната земя и легна до теб, и умря с теб.

После мама пристъпи напред и извади дървена лъжица от джоба на палтото си. Разтвори пръсти и лъжицата изтрака върху ковчега. Твоята вълшебна пръчица.

А аз хвърлих имейлите, които бях подписвала с „lol“. И титлата си „по-голяма сестра“. И прякора „Бий“. Тази връзка, която двете споделяхме, не беше велика или значима за никого другиго, мислех си. Малките неща. Дребните неща. Знаех, че любимият ти цвят беше пурпурното, но после стана яркожълтото (охра е артистичната дума, Бий), а ти знаеше, че докато не открих, че сиво-кафявото е по-стилно, моят любим цвят беше оранжевият — и ти ме дразнеше заради това. Ти знаеше, че моето първо порцеланово животно е котка (даде ми назаем петдесет пенса от джобните си, за да мога да си я купя) и че веднъж извадих всичките си дрехи от училищния сандък и ги разхвърлих из цялата стая — и че това беше единственият път, в който някога съм била близо до истерия. Аз знаех, че когато беше на пет, в продължение на цяла година всяка вечер ти се качваше да спиш при мен, в моето легло. Изхвърлих всичко, което бяхме споделяли — здравите корени, стъблата, листата и красивите меки цветове на сестринството — в земята, при теб. А аз стоях права до ръба, толкова смалена от загубата, че си мислех, че всъщност няма как да съм там.

Единственото, което ми беше позволено да задържа за себе си, беше чувството на загуба. Което е какво? Сълзите, които ме бодат от вътрешната страна на лицето, емоцията, заседнала в гърлото ми, кухината в гърдите ми, по-голяма от мен самата? Това ли беше всичко, което ми беше останало от двадесет и едната години, през които те бях обичала. Дали чувството, че всичко на света е наред (в моя свят, защото ти беше неговата основа), зародило се в детството и пораснало заедно с мен — дали това чувство щеше да бъде заменено с нищото? С ужаса от нищото? Защото сега не бях ничия сестра.

Видях, че са дали на татко шепа пръст. Но докато държеше ръка над ковчега ти, той не успя да разтвори пръстите си. Вместо това пъхна пръстта в джоба си, пусна я там, а не върху теб. Отец Питър хвърли първата буца и татко се прекърши, разцепи се на две от болка. Отидох при него и взех окаляната му ръка в моята, остатъците от пръстта охлузиха меките ни длани. Той ме погледна с любов. Дори един егоист би могъл да обича някого, нали? Дори ако е наранил този някого и го е предал. Аз по-добре от всички би трябвало да го знам.

Мама мълчеше, докато хвърляха пръст върху ковчега ти.

Една експлозия в космоса не предизвиква никакъв звук.

* * *

Беззвучното крещене на мама кънти в главата ми, докато приближавам към сградата на следствената служба. Понеделник е и е пълно с хора. Щом се озовавам в претъпкания асансьор, започвам както обикновено да се притеснявам, че ще заседна, че мобилният ми телефон няма да има обхват и Кася няма да успее да се свърже с мен, в случай че родилните болки започнат. Веднага щом слизам на третия етаж, проверявам за съобщения: нищо. Хвърлям поглед и на пейджъра си. Само Кася има номера му. Прекалено е, да, но подобно на новопокръстен католик моето превъплъщение в човек, на когото му пука за другите, ще бъде извършено точно както трябва: с броеници и ароматни пръчици, пейджър и специален рингтон на мобилния ми телефон, запазен единствено за нея. Не разполагам с чувството за сигурност на родените човеколюбци. Поне това научих. Не мога да се отнасям към новата си роля небрежно, все едно е част от задължителния ми сутрешен грим. И да, може би тревогите ми за Кася са начин за известно време да пренасоча мислите си към някого, който е жив. Имам нужда от мементо витае.

Влизам в офиса на господин Райт. Тази сутрин той не ми се усмихва, може би защото знае, че днес трябва да започнем с погребението ти; или може би искрицата романс, която си мислех, че съм усетила през изминалия уикенд, се е удавила в морето на разказваното от мен. Свидетелските ми показания с тяхната централна тема „убийство“ едва ли могат да минат за любовен сонет. Обзалагам се, че птиците на Еймиъс не си пеят за подобни неща.

Той е пуснал венецианските щори, за да спре ярките лъчи на пролетното слънце и приглушената светлина изглежда напълно подходящ фон за разказа ми за твоето погребение. Днес ще се опитам да не споменавам за физическата си слабост; както казах — нямам право да се оплаквам, не и когато твоето тяло е прекършено непоправимо и е заровено в земята.

Разказвам на господин Райт за погребението ти, придържайки се към фактите, без да акцентирам върху чувствата.

— Въпреки че тогава все още не го осъзнавах, погребението й ми даде две нови важни следи — казвам, като се опитвам да не мисля за задушаващата мъка, с която гледах как ковчегът ти изчезва под буците пръст. — Първата бе, че разбрах защо Емилио Коди — в случай че той бе убил Тес, — би изчакал раждането на Хавиер.

Господин Райт няма представа накъде бия, но мисля, че ти много добре разбираш какво искам да кажа.

— Винаги съм знаела, че Емилио има мотив — продължавам. — Връзката му с Тес излагаше на риск брака и кариерата му. Вярно, че жена му не го беше оставила, когато беше разбрала истината, но той нямаше как да предвиди това. Но ако беше той и ако я беше убил, за да предпази брака и кариерата си, защо не го беше сторил, когато Тес бе отказала да направи аборт?

Господин Райт кима и мисля, че съм разпалила любопитството му.

— Също така си спомних, че именно Емилио Коди се беше обадил в полицията след телевизионната възстановка и им беше казал, че Тес е родила. Следователно или я беше видял, или беше разговарял с нея след раждането на бебето. Емилио вече беше подал официално оплакване от мен, така че трябваше да действам внимателно, да съм сигурна, че няма да се оплаче, че съм го притеснявала. Обадих му се и го попитах дали все още желае да си получи картините, на които беше нарисувал Тес. Съвсем явно бе, че ми е ядосан, но в същото време наистина си ги искаше.

* * *

Емилио изглеждаше прекалено едър за апартамента ти, излъчваше потискаща мъжественост и гняв. Беше разопаковал всяка една от актовите картини, за да провери дали не съм ги повредила. Дали не съм добавила смокинови листа? Или просто за да види тялото ти отново. Гневът изкривяваше гласа му:

— Нямаше нужда жена ми да разбира за Тес, за кистозната фиброза, за каквото и да било. Сега е тръгнала да се тества дали не е носителка на гена на тази болест и иска и аз да го направя.

— Много разумно от нейна страна. Но ти очевидно си носител; иначе няма как Хавиер да е бил болен. И двамата родители трябва да са носители, за да се прояви заболяването у детето.

— Знам. Консултантите по генетика ни го набиха в главите. Но е възможно аз да не съм бащата.

Бях поразена. Той сви рамене:

— Тя нямаше особени предразсъдъци по отношение на секса. Спокойно може да е имала и други любовници.

— Щеше да ти каже. Както и на мен. Не беше лъжкиня.

Той замълча, защото знаеше, че казаното от мен беше истина.

— Ти си се обадил в полицията, за да им кажеш, че е родила Хавиер, нали? — попитах.

— Мислех, че така е редно.

Исках да го предизвикам. Никога не беше постъпвал „редно“. Но не заради това зададох следващия въпрос:

— В такъв случай тя трябва да ти е казала, че Хавиер е умрял?

Той замълча.

— По телефона ли ти се обади, или го направи лично?

Емилио взе картините и тръгна да си ходи. Но аз застанах на изхода:

— Искала е да признаеш Хавиер, нали?

— Трябва да разбереш едно нещо. Когато ми каза, че е бременна, аз дадох съвсем ясно да се разбере каква е позицията ми по въпроса за бебето. Казах й, че по никакъв начин няма да помогна нито на нея, нито на него. Нямах намерение да съм му баща. И тя не възрази. Даже ми каза, че на бебето ще му е по-добре без мен.

— Да. Но какво стана, когато Хавиер умря?

Той остави картините на земята. За момент си помислих, че ще ме избута от прага, за да мине. Но той вдигна ръце — абсурден театрален жест на отстъпление, грозен поради инфантилизма си.

— Права си. Предавам се. Тя заплаши да ме изложи.

— Имаш предвид, че е искала да се признаеш за баща на Хавиер?

— Точно така.

— Бебето й е умряло. Искала е баща му да не се срамува от него.

Ръцете му продължаваха да стърчат нагоре, но той сви юмруци и за момент се уплаших, че се кани да ме удари. После ги отпусна.

— Човекът, когото трябва да разпиташ, е онзи младеж, който вечно я следваше по петите със скапания си фотоапарат. Беше обсебен от нея. И адски ревнив.

* * *

— Знаех, че ако Хавиер беше останал жив, Тес не би поискала нищо от Емилио — казвам. — Но когато бебето е починало, за нея е било неприемливо Емилио да не го признае.

Край гроба ти нашият баща успя да компенсира всичките си грешки. Когато имаше значение — когато мъртвото ти тяло потъваше в калната земя, — той бе излязъл напред като мъжа, който те беше създал. Не можеш да се откажеш от мъртвото си дете.

Господин Райт изчаква един момент, преди да зададе следващия си въпрос:

— Повярвахте ли му за Саймън?

— Подозирах и двамата, но нямах нищо реално срещу тях; нищо, което да пропука убеждението на полицията, че Тес се е самоубила.

Бях разказала на господин Райт за срещата с Емилио все едно че бях някакъв детектив, но всъщност бях вложила в нея цялото си сърце на твоя сестра. Трябва да му кажа и за следното, в случай че се окаже важно. Ужасно излагащо е, но не мога повече да се преструвам на скромна и срамежлива. Трябва да рискувам да разбия доброто му мнение за мен. Затова продължавам.

* * *

Емилио стоеше на отворената врата, гневът излизаше чрез капчиците пот по лицето му. В ръцете си държеше картините, на които бе нарисувана гола.

— Просто не схващаш, нали? Между мен и Тес имаше секс, страхотен секс, но нищо повече. Тес го знаеше.

— Не мислиш ли, че някое младо момиче като Тес би могло да те възприема като бащинска фигура?

Така мислех, макар че ти многократно го беше отричала.

— Не, не мисля.

— Не мислиш ли, че след като собственият й баща я е напуснал, а ти си бил неин преподавател, тя може да е търсила в теб нещо повече от „просто секс“?

— Не.

— Надявам се да е така. Защото иначе тя би се чувствала ужасно предадена.

Бях доволна, че най-после го казвах в лицето му.

— Или може би се е възбуждала от факта, че престъпва правилата — възрази той. — Бях забранено удоволствие и може би това й харесваше. — Почти флиртуваше. — Забраненият плод е винаги по-възбуждащ, нали?

Мълчах и той пристъпи леко към мен. Прекалено близо.

— Но ти не харесваш секса, нали?

Мълчах и той ме погледна, изчаквайки реакцията ми:

— Тес казваше, че правиш секс само за да платиш за сигурността във връзката си.

Чувствах очите му върху себе си, шпионираха ме:

— Казваше, че си избрала работа, която е скучна, но ти носи сигурност и че същото се отнасяло и за годеника ти. — Опитваше се да разкъса плътните слоеве на сестринството ни. — Казваше, че предпочиташ да се чувстваш сигурна, отколкото щастлива. — Видя, че е улучил целта, и продължи да стреля. — Че се страхуваш от живота.

 

 

Ти беше права. Както знаеш. Другите може да се носят през живота като през спокойни води и само от време на време да изпитват по някоя кратка буря, но за мен той винаги е бил планина — стръмна и опасна. И, както съм ти казвала, аз се бях задържала върху нея с помощта на скалните издатини, металните куки и обезопасителните въжета на сигурните си работа, апартамент и връзка.

 

 

Емилио продължаваше да ме гледа втренчено в лицето, очакваше да се почувствам предадена и наранена от теб, но вместо това бях дълбоко трогната.

И се почувствах още по-близка с теб. Защото ме познаваше много по-добре, отколкото бях предполагала — и въпреки това ме обичаше. Беше достатъчно добра да не ми кажеш, че знаеш за страховете ми, беше ми позволила да запазя самоуважението си на по-голяма сестра. Знаех, че ако се осмеля да погледна встрани от своя предателски планински склон, щях да те видя да летиш в небето, необременена от чувство за несигурност и тревога и без обезопасяващи въжета, които да възпират свободния ти полет из въздуха.

И без въжета, които да те защитават.

Надявам се вече да мислиш, че съм намерила малко кураж.