Пиер Рей
Палм Бийч (8)

8.

Той запали тридесетата си цигара за деня, придаде си недостъпен вид и излезе на терасата, като избягваше да гледа това, което наистина искаше да види. Дори и от това разстояние усещаше, че е наблюдаван. От седмия етаж на „Мажестик“, където бяха разположени четирите стаи на апартамента му, басейнът долу изглеждаше като блестящо зелено-синьо бобово зърно. Той подуши въздуха, изду дробовете си, импрегнирани с никотина от милионите цигари, които бе изпушил, и едва тогава се осмели да погледне надолу. Забеляза двете жени, седнали с по чаша чай на една от масите около басейна. Емили веднага го видя. Със свито сърце той й направи весел знак с ръка, на който тя не отговори. Дори да се качеше с асансьора, щяха да са й необходими поне четири или пет минути, за да дойде при него.

Всеки миг, в който останеше сам, той използваше, за да извади от затворен метален куфар порнографските си списания, чиито страници разглеждаше подробно с помощта на лупа. Положението му позволяваше единствено да мечтае и да развихря еротичната си фантазия. Знаеше, че и най-малкото отклонение от общоприетите норми щеше да е пагубно за него. На петдесет и пет години рискуваше да се окаже на улицата без никакви средства, след като бе водил живот на крал. Трудно щеше да му е отново да си уреди живота… Той се втурна в стаята и грабна вестник „Нис-Матен“, от който бе прочел само заглавието, парализиран от присъствието на Емили. Сигурен бе, че ако прочете статията пред нея, тя ще се усъмни в него. Емили му вдъхваше такъв ужас, че дори и на хиляди километри разстояние той усещаше върху себе си презрителния й собственически поглед. В лицето му нахлу кръв както първия път, когато бе погледнал заглавието: „Жертвата от залива в Кан идентифицирана: Ъруин Брукър, двадесет и осем годишен американец“.

Статията продължаваше на четвърта страница. Той отгърна вестника, без да успее да удържи треперенето на ръцете си…

„Комисарят Аниели и инспекторите Бердо и Кумул успяха да идентифицират жертвата от пиротехническия фестивал в Кан. Рибари уловиха в мрежите си един портфейл, който плуваше в пристанищните води на Антиб. Той съдържаше някои документи на името на Ъруин Брукър, двадесет и осем годишен американец, живеещ в Ню Йорк. Мистър Брукър беше отседнал в «Карлтън» преди дванадесет дни. Идвал е за първи път на Лазурния бряг и не е познавал никого.“

Стори му се, че чува шум в коридора. Той положи вестника на леглото и напрегна слух… Нищо. С котешка стъпка прекоси вестибюла и отвори широко вратата: нямаше никой. Коридорът беше празен. Върна се на терасата и погледна надолу: за части от секундата улови погледа на Емили, която гледаше към него. Невъзможно бе тя да стои непрекъснато с поглед, вперен в седмия етаж. Как тогава бе разбрала, че той точно в този миг ще погледне към нея? Върна се в стаята си и продължи да чете статията във вестника.

„Ъруин Брукър бе идентифициран благодарение на снимката в паспорта му. Той е трябвало да прекара още около десет дни на Лазурния бряг. За момента не са известни обстоятелствата около тази трагична смърт. Комисарят Аниели продължава разследването, след като се свърза със службите на Интерпол.“

Той забеляза, че цигарата изгаря пръстите му. Загаси я в пепелника и тутакси запали нова. Дръпна дълбоко, сгъна вестника, хвърли го в кошчето в банята. После размисли, взе го, реши да изреже статията, но се отказа. С безпогрешния си нюх Емили бе способна да се усъмни в нещо. Всичко, което се бе опитвал да скрие от нея, й ставаше известно рано или късно. Той прекара ръка по лицето си: започваше да се държи глупаво. Емили никога не бе чувала името на Брукър. Той го бе приел само веднъж в кабинета си между стотиците други посетители. Следващите им срещи се проведоха в един бар на Осма улица, където никой не го познаваше. От предпазливост той излезе в коридора и пусна вестника в пощенската кутия на стая 751. Върна се в апартамента си, сложи слънчевите очила, излезе на терасата и седна в шезлонга. Слънцето изгаряше раменете му през тънката риза, но той потрепери. Студени вълни преминаваха през цялото му тяло. Видя се на бала в Палм Бийч преди три дни…

В момента на финалния букет от светлинни ракети последната експлозия бе толкова силна, че гостите се спогледаха учудено, с леко безпокойство. След това всички се засмяха малко насила и аплодираха щедро. Точно в този момент жената изкрещя. Остър вик, от който кръвта замръзва в жилите. Той бе на няколко метра от масата си. Емили го погледна въпросително.

Опитваха се да свестят припадналата жена. Няколко души я вдигнаха от стола й и я изведоха извън терасата. Всичко ставаше в пълен мрак, защото светлините още не бяха запалени. Голяма част от гостите, заслепени от зарята, не бяха видели нищо. Повечето не бяха чули и ужасния вик, заглушен от аплодисментите и смеховете.

Но след вечеря той разбра какво е станало от устата на Луи, един метрдотел, на когото той даваше огромни бакшиши без знанието на Емили. Луи го бе разбрал от келнера, който обслужваше масата на припадналата дама: потапяйки лъжицата си в супата от омар, тя бе открила там човешки пръст, откъснат до последната става и украсен със златен пръстен с огромен скъпоценен камък. Келнерът бе увил пръста с една салфетка и го бе предал на Жан-Пол, директора на ресторанта. Потискайки желанието си да повърне, Жан-Пол го повери на дежурния инспектор, който веднага потегли към полицейския участък…

Естествено, тези подробности се премълчаха от пресата — доброто прекарване на отпуската бе свещено. Вестниците бяха съобщили само, че е намерено разкъсаното тяло на непознат мъж във водите около фара малко след последната и необяснима експлозия, която бе разрушила моста. Следователно историята на Луи бе напълно достоверна. Откъснатият пръст принадлежеше на Ъруин Брукър. А смъртта на Ъруин Брукър означаваше сриването на план, замислян от години. Щеше да означава и неговата собствена смърт, ако не успееше незабавно да измисли някакъв изходен вариант. За съжаление нищо не му идваше наум. Денят бе 25 юли. Детонаторът, включен преди месеци, щеше да задейства точно на 8 август.

За тринадесет дни, освен ако не се случеше чудо, той нямаше да успее да намери друг човек.