Пиер Рей
Палм Бийч (25)

25.

Банистър слезе от таксито, плати сметката, поиска да му донесат багажа, влезе във фоайето и се запъти към рецепцията.

— Мистър Алън Поуп?

— Ключът му е на таблото, сър. Той не се е прибрал.

— Казвам се Банистър. Самуел Банистър. Пристигам от Ню Йорк и съм негов приятел. Можете ли да ми дадете ключа му?

Администраторът се консултира с двамата си колеги.

— Не мисля, че е възможно, сър. Мистър Поуп не е дал никакви указания във връзка с това.

— Забравил е. Аз съм изморен. Ще ми дадете ли този ключ?

— Наистина съжалявам, сър…

— Казвам ви, че съм най-добрият му приятел! Добре, добре… Имате ли свободни стаи?

— Съжалявам, сър. Всичко е заето до края на август. Бихте ли изчакали в бара завръщането на мистър Поуп?

— Искам да се изкъпя! — извика Банистър.

Той умираше от жега в сакото си от туид.

Някъде бе прочел, че арогантността отличава клиентите на подобни дворци от обикновените простосмъртни.

— Е? Да или не?

— Повтарям ви, сър…

— Много добре!

С решителна крачка тръгна към един от големите фотьойли на фоайето, развърза връзките на двете си обувки, събу ги, развърза вратовръзката си, разкопча ризата си, събу чорапите, разкопча панталона си и започна да го смъква надолу. Всички, които в този момент минаваха през фоайето, се загледаха в сцената със зяпнала уста.

— Иди да намериш мистър Гоелан, бързо! — извика администраторът на един лакей, който хукна веднага.

— Кой е този? — попита Манди дьо Саран с престорено безразличие.

Дукът бе отишъл да играе голф. Тя току-що се бе върнала от покупки. Мускулите й, все още твърде чувствителни след вчерашното изпитание, я наболяваха.

— Този човек претендира, че е приятел на мистър Поуп, госпожо дукесо. Но за нещастие нямаме право да му дадем неговия ключ.

Гледката на дебелите космати бедра на Банистър възбуди дукесата. Този човек бе толкова грозен, толкова обикновен и толкова безразличен към мнението на околните, че тя реши, че в най-кратък срок трябва да прави любов с него. И освен това в лицето приличаше на кон. А от години дукесата мечтаеше да бъде нападната от „кон“. Тя се приготви да се намеси, когато се появи Гоелан, следван от лакей, който носеше хавлиен халат. Лакеят облече Банистър в халата под смеховете на зрителите, които вече бяха направили значителна група. Притеснен, Гоелан се опита да преговаря, но накрая се отказа. Лакеят събра дрехите на Самуел, взе ключа на Алън от таблото и следван от Банистър, горд като римски император в хавлиения си халат, се запъти към асансьора.

Манди облиза машинално устни.

— Кой е номерът на стаята на мистър Поуп?

— 751, госпожо дукесо.

Тя взе другия асансьор, качи се до седмия етаж и срещна в коридора лакея, който си тръгваше. Вратата на апартамент 751 бе открехната. Тя я побутна.

— Здрасти…

Слисан от безупречния й вид, Сами заекна:

— Ззздррравейте…

Тя дори не му остави време да се съвземе. Доближи се до него, залепи го за стената, долепи устните си до неговите, бръкна с ръка в гащите му и каза:

— Вземи ме!

 

 

— Мадам, закълнете се!

— Да, малка глупачко, заклевам се!

Алис хвана с две ръце главата си.

— Господи! Спечелихме три милиона долара!

— И ще ти се закълна за още нещо… Този път няма да успеят да ми я отнемат! Току-що купих „Ла Волиер“.

— В Кап д’Антиб?

— Спомняш ли си? Бях ти казала, че ще я притежавам един ден. Това е вече факт. Два милиона долара!

— О, мадам! Това е прекрасно! Прекрасно! Колко спокойни ще бъдем там!

— Ти заминаваш веднага! — каза Надя. — Искам всички да узнаят. Това е моят реванш! Тази вечер ще дам прием, за който дълго ще се говори! Ще поканя всички на Лазурния бряг! Бети Гроун ще се пръсне от яд!

— Но, мадам, вече е прекалено късно!

— Какво говориш? Вече всичко съм уредила! Десет лакеи от хотела раздават в този момент хиляда покани! Нощ и птици! От полунощ до обяд! Ще сервираме закуската на оцелелите утре сутрин край морето, в частното ми пристанище! Десет оркестъра! Хайде, тръгвай, шофьорът те чака!

Алис се отдалечи бързо.

— Дори не ме попита от кого съм спечелила тези пари.

— От кого, мадам?

— Хадад.

— Много добре. Надявам се, че не сте го поканили.

— О, напротив. Но се съмнявам, че ще дойде. Не си ме попитала какво ще правиш в „Ла Волиер“.

— Какво ще правя там? — попита послушно Алис.

— Ще командваш операциите по пристигането. От студиото на Викторин ще донесат тонове пера, човки, нокти. Директно от Париж, в девет и половина на летището. Ограбих костюмите от три магазина. Всичко ще бъде в големия хол. Никой от гостите няма да прекрачи прага ми, ако не е маскиран като птица.

— Но, мадам, кой ще направи прическите на толкова хора?

— Александър. Той ще пристигне в Ница с последния самолет. С перата и петнадесет от асистентите си.

 

 

Плажът бе пълен с хора, които ги гледаха с интерес. Алън хвана Тери за ръката и я помъкна към спокойно местенце, зад бюфета.

— Слушай, Тери… Ще се прибереш вкъщи… Ще ти повикам такси, ще се заключиш в стаята си и няма да мърдаш оттам, докато не дойда при теб.

В големите й очи все още се четеше паниката от това, което току-що бе преживяла.

— Чуваш ли ме, Тери?

— А ти какво ще правиш?

— Мисля, че знам причината за този атентат… Трябва да се уверя. Ще уредя това и веднага се връщам.

— Кога?

— Веднага щом мога. След час или два.

Страхуваше се за нея. Не трябваше повече да ги виждат заедно. За миг се бе замислил да я скрие на кораба си, но убийците може би вече бяха разбрали за съществуването му. Не му трябваше много време, за да се досети кой ги е насочил по следите му: Хамилтън Прайс-Линч. Той си спомни неясните заплахи на Хам Бъргър, когато бе отказал да участва в сделката. Обзе го яростното желание да го стисне за врата и да удря главата му в стената, докато се пръсне.

— Не мърдай оттук…

Той отиде в бара, поръча такси, върна се при нея и я прегърна. Тя трепереше.

— Не се притеснявай.

Тя се притисна до него, като не обръщаше внимание на презрителните погледи на група момчета, които се чудеха защо този толкова красив мъж си губи времето с някаква си жена.

— Обичам те, Тери… Обичам те… — прошепна той.

Той се слиса от тези думи, които бе изрекъл, без да иска: преди никому не бе ги казвал.

— Алън… Алън… — отвърна тя като ехо. — Обичам те!

— Ей, мистър! Вашето такси!

— Тръгвай — каза Алън.

Последно стискане на ръката, последен поглед… Тя тръгна по дървените стъпала, които водеха от плажа към „Кроазет“.

Алън изчака няколко секунди, слезе на свой ред по стъпалата и тръгна с тежка стъпка към „Мажестик“, със стиснати устни и свити юмруци, които издаваха едва сдържаният му бяс.

— Ключът ми! — излая той на администратора.

— Един от вашите приятели го взе, сър.

— Какво?

— Мистър Банистър, от Ню Йорк. Ние направихме всичко възможно да го спрем, но той се съблече по гащи във фоайето!

— Банистър!

Толкова много неща се бяха случили през последните часове, че той напълно бе забравил за Самуел.

— Алън, къде изчезнахте?

Сара се залепи за него и започна да му мачка ръката.

— Търсих ви навсякъде! От един часа след обяд ви чакам!

Нужно му бе огромно усилие, за да не се разкрещи.

— Извинете, Сара, имах ангажимент. Съжалявам, но трябва да се качвам…

— Ще дойда с вас!

— Невъзможно! Един приятел ме чака.

— Нека да чака. Трябва да говоря с вас.

— Сара, наистина не мога!

— Алън, много е важно!

— По-късно, Сара, опитайте се да ме разберете!

Завъртя се и затича към асансьора. Тя хукна след него. От кабината излязоха три огромни кучета, които едно момиченце държеше на каишка.

— Много е спешно, Алън! Става въпрос за моя живот, за вашия!

Той се омота в каишката, като непрекъснато се спъваше в нея, блъскан от кучетата, Сара и малкото момиче. В същото време Марина, която пристигаше от Палм Бийч, влезе във фоайето. Тя се слиса, когато позна Алън, който се бореше с поли и кучета, и без да се пита по какво чудо се е озовал тук, се затича към него. Едновременно с това Арнолд Хакет, който с часове бе гледал към прозореца й, излезе от бара. Забравил възрастта си, социалното си положение и качеството си на почтен женен мъж, той се затича след нея.

В същото време кучетата влачеха момичето по мраморния под на фоайето, докато Арнолд Хакет и Марина се сблъскаха пред затварящата се врата на асансьора, който отнасяше Сара и Алън.

— Алън! Изслушайте ме!

— Не!

— Алън!

— Не, не и не! Оставете ме на мира!

— Как не! Все пак ще говоря!

Малкото момиче бе натиснало всички бутони на асансьора. Кабината спираше на всеки етаж. Алън го прокле.

— Ще се омъжа за вас, чувате ли ме?

Алън се подпря на стената.

— Какво казахте?

— Вие и аз ще се оженим!

И тъй като той не казваше нищо, тя добави:

— Мама знае.

Пети етаж.

— Сара, вие сте напълно полудели!

— Да, по вас! Не трябва да се грижите за нищо! Адвокатите ми ще изготвят договора. Ще прекараме медения си месец където пожелаете!

Шести етаж.

— Алън… Знам, че съм прекалено импулсивна… За пръв път имам желание да се омъжа…

— Отказвам!

— Ще бъде прекрасно!

— Никога!

Седми етаж. Вратите се отвориха. Тези на втория асансьор също, откъдето изскочиха Арнолд и Марина.

— Марина! Имам право на обяснение!

— О! Я млъкнете! Винаги трябва да ви се обяснява! — Тя замръзна. — Алън!

Двата асансьора се отправиха към партера, като изоставиха товара си в коридора на седмия етаж.

— Марина! — извика Алън.

— Как сте, Сара… — каза учтиво Арнолд.

— Алън, коя е тази жена? — подхвърли Сара.

— Това е Марина — каза Алън, който вече не знаеше къде да се скрие.

— Добър ден, мистър — каза студено Арнолд на Алън.

Марина се хвърли на врата на Алън и го прегърна, а от радост, че го вижда в Кан, забрави, че преди няколко дни го бе изоставила в Ню Йорк.

— Но какво правиш тук? Това е невероятно! Знаеш ли, с Хари всичко свърши!

— Алън, моля да ме представите — каза Сара с леден глас.

— Марина, това е Сара… Сара, Марина…

— Откъде я познавате? — запита подозрително Арнолд Хакет.

— Чувате ли го, Алън? — каза Марина. Тя се обърна към Хакет и каза гневно: — Щом искате да знаете — ние живеехме заедно!

— Алън, вярно ли е? — попита Сара.

— Слушайте — каза Алън, като се опитваше да надвие крясъците им. — Слушайте ме добре!

Той си пое дълбоко дъх, за да произнесе окончателните думи. Не успя. Прекалено сложно бе всичко. Хукна изведнъж по коридора и започна да тропа неистово по вратата на апартамента си.

— Алън! — извикаха едновременно Сара и Марина и хукнаха след него.

— Самуел! Отвори ми! Отвори! — извика Алън. — Аз съм!

— Никога не са се отнасяли така с мен, Алън! — проплака Сара.

— Оставете го на мира, глупачко! — намеси се Марина, дърпайки Сара за ръкава.

— Вие млъкнете! Не пипайте моя годеник!

— Марина — намеси се Арнолд на ръба на нервна криза, — моля да ми обясните…

— Оставете ме на мира, глупав старец!

Учудената физиономия на Самуел Банистър се показа зад вратата. Цялото му облекло се състоеше от слип и един чорап и приличаше на боксьор, който току-що слиза от ринга. Алън го блъсна и влезе в апартамента, следван от другите, които се опитваха да го хванат, обиждайки се един друг. Вътре се спря като закован: легнала на мокета, с разрошена коса и покрито със синини тяло, дукеса Дьо Саран му кимаше с глава със същото достойнство, с което би изслушвала васалите си, ако би седяла на трона на Франция.

— Самуел! — задави се Алън.

Банистър разпери ръце в знак на безсилие.

— Заклевам ти се в живота на Кристел, Алън… — Той посочи дукесата с пръст и отмести поглед встрани. — Тя ме изнасили!

С объркано изражение на лицето Алън закърши ръце.

— Предполагам, че познавате моя добър приятел Самуел Банистър… Сами, Марина вече си я срещал… Мистър Арнолд Хакет… Мис Сара Бъргър.

Самуел, застинал с отворена уста, приемаше всяко от имената като удар в стомаха. Алън му посочи дукесата, която спокойно обличаше роклята си.

— Дукеса Дьо Саран…

— Как сте? — заекна Самуел.

Арнолд Хакет веднага се поклони.

— Моите почитания, госпожо дукесо. Това е непростимо. Аз просто не ви видях!

Манди му подаде разсеяно ръката си, за да я целуне.

— Алън, чакам вашия отговор! — намеси се Сара.

— Какво иска тя от теб? — иронизира Марина.

— Алън, на вас говоря!

— Имам право да знам какво правехте с онзи арабин? — обади се Хакет.

— Къпах се в шампанско!

— Алън — изплака Банистър, — дали бих могъл да получа нещо за пиене? Нещо много силно…

На полуотворената врата се почука.

— Алън…

Появи се Надя Фишлер, сияеща. Като игнорира присъствието на другите, тя се доближи до Алън и го целуна по устата.

— Пак спечелих, скъпи… Ето ги твоите пари!

Тя размаха под носа му един плик. Алън протегна ръка. Надя скри плика зад гърба си.

— При едно условие… Дай ми думата си, че довечера ще дойдеш на моето парти. Ще празнуваме новата ми собственост… „Ла Волиер“! Всички сте мои гости! — обърна се тя към останалите. — Обещаваш ли?

— Не мога, Надя.

— Колко има в плика? — прошепна тихичко Банистър на Алън.

— Осемстотин хиляди долара! — каза триумфално Надя.

— Той ще дойде! — изкрещя Самуел.

— Искам да е много весело — продължи Надя, пъхайки плика в колана на Алън. — Нощ и птици! Ще летим! Довечера… В полунощ! „Ла Волиер“! Кап д’Антиб!

— Излезте всички! — изрева Алън. — Вън!

Той избута твърдо Сара, която се опитваше да се задържи за него.

— И аз ли? — попита Банистър, като придържаше с една ръка слипа си.

— Колко си нервен! — разсърди се Марина.

— Доскоро виждане, скъпи… Ще публикувам съобщението… — каза Сара, тръгвайки към вратата.

Хакет се отмести, за да направи път на Манди дьо Саран, и се затича с цялата сила на късите си крака, за да настигне Марина.

Алън затвори вратата, сложи резето и се облегна на стената, като се опитваше да си поеме въздух. Загледа се в Самуел.

— Алън, какво става? Алън! Къде отиваш?

— Да убия един човек — подхвърли Алън, отмествайки го встрани.

Банистър го притисна до стената.

— Най-напред ще ми кажеш какво става в тази лудница!

— А ти какво правеше по гащи във фоайето?

— Слушай…

Алън скри лицето си в ръце.

— Барът е там… Има скоч… Сипи ми…

Самуел изпълни молбата му. С чаша в ръка, Алън се строполи на мокета и започна да разказва.

 

 

— Колко си бледа! Да не си болна?

— Добре съм, Люси.

— Не бих казала. Видя ли го?

— Прекарахме целия ден на кораба на Макдермът.

— Разкажи. Хубаво ли беше?

— Прекрасен ден — каза Тери, гледайки встрани.

— Видях момчетата от бандата. Изглежда, вчера са прекарали чудесна вечер. Минали са през Кан и Монте Карло. Изпочупили са всичко в казината. Довечера ще ходим в „Ла Сиеста“. Ще дойдеш ли?

— Не.

— Защо?

— Алън ще дойде да ме вземе.

— Ей, май че става сериозно? Влюбена ли си?

Тери се зачете в „Дневник“ на Анаис Нин, който покриваше периода от 1947 до 1955 година.

— Влюбена ли си? — настоя Люси.

Без да изпуска книгата си, Тери пусна бучка захар в чашата с нескафе, която си бе приготвила. Започна да разбърква с лъжичката, за да се разтопи по-бързо захарта. Извън чашата. Върху шарената мушама на масата.

— Защо мислиш така? — попита тя.

 

 

Банистър пиеше шестото си уиски, а Алън — второто. С това, което му предстоеше да направи, трябваше да запази главата си бистра.

— Сипи ми още едно — каза Самуел.

— Искаш да се напиеш ли? — попита Алън.

— Не. Просто не знам какво става. Вече не мога да те позная. Имам чувството, че си станал съвсем друг човек.

— Мислиш ли, че някой може да прекара три дни на това място и да остане невинен? А в Ню Йорк си вършех дребната работа и нямах представа какво става навън. Мислех си, че работата е просто начин да живееш по-добре. Бях просто една овца между хиляди друга. Хората ми изглеждаха честни и мили. И бедни… Никога не бях виждал отблизо как действат вълците! Въпросът тук е кой да отнеме парчето месо от устата на другия!

— Да не мислиш, че те са по-щастливи?

— Ти прекара двадесет и пет години, през които непрекъснато те тъпчеха и ритаха, а накрая те изхвърлиха като мръсен парцал, и пак ми говориш за щастие! Човек има само един живот, Сами! Никой не може да го изживее вместо теб. Тази сутрин все още си мислех да зарежа всичко, да се върна в Ню Йорк, да намеря някое невзрачно местенце за хиляда и петстотин долара на месец и да продължа да живуркам като преди… Това доказва, че не съм бил по-умен от теб. След това се появи онзи тип, Ларсен. Заклевам се, Сами, че и аз не повярвах. Когато видях, че всичко е истина, разбрах, че няма нищо невъзможно!

— Може би, но аз спя спокойно.

— Защото вече си почти мъртъв. Социално, финансово, сексуално. Вземаш примирението си за добродетелност. Тази жена, с която спа в собственото ми легло, кога ти се е случвало да държиш подобна в ръцете си?

— Кристел ми стига.

— Лъжец. Просто никога не си се осмелил.

Банистър поклати притеснено глава, свали очилата си и ги изтри.

— Вярно е! Но никога не съм правил това, което ти смяташ да сториш!

— Опитаха се да ме убият, човече! Всички искат да ме прекарат. Да не си мислиш, че просто ще го преглътна!

— По дяволите! — възмути се Самуел. — Постави се на мое място. От Ню Йорк изпратих един кротък човек, когото току-що бяха уволнили, и пет дни по-късно той се е превърнал в посредник в незаконна сделка с оръжие, играе си на богаташ в един палат на Лазурния бряг, излиза с наследницата на най-голямата частна банка в Съединените щати, иска да купи фирмата, от която е уволнен, и да унищожи Бъргър! Как да не ми се завие свят от това?

— Ти ме принуди! Всичко, за което ме упрекваш, ти, ти ме накара да го направя. Да не си забравил?

— Това бяха просто думи.

— „Безработен“ просто дума ли е? Ами тялото ми в моргата на Кан? И това ли е само дума? Или може би би предпочел да организираш погребението ми с колегите от фирмата? Още отсега виждам сцената: пет минути крокодилски сълзи за бедния Алън Поуп, а след това колективно посещение на „Романо“!

— Страх ме хваща, като те слушам, Алън.

— Не трябваше да ми втълпяваш твоите собствени идеи. Хам Бъргър е мръсник! Хакет също! Искаш да не се занимавам с тях след това, което ни направиха? Няма да стане, Сами. Повече няма да правя подаръци на никого. Просто имах много добър учител!

Самуел се накани да отговори, но Алън го прекъсна.

— Стига сме приказвали. Минаваме към дела!

Той набра нервно три цифри по телефона.

— Хамилтън Прайс-Линч? Алън Поуп е. Искам незабавно да говоря с вас. Чакам ви във фоайето… Добре, идвам.

Той се обърна към Банистър.

— Спри да пиеш и не мърдай оттук.

 

 

Хам Бъргър стисна здраво слушалката.

— Какво? Какво казвате?

— Не са успели — повтори Чезаре ди Соньо.

Хамилтън хвърли поглед към вратата. Повече от всякога зависеше от Поуп. Ако не бе глупак, веднага щеше да разбере от къде идва ударът.

— Трябва да успеят!

— Моите сътрудници обмислят втори вариант.

— Дано да няма същия успех като първия!

— Правя това, което мога.

— Опитайте се да направите повече от това! Искам всичко да приключи до довечера!

Гласът му беше пълен със заплаха. Той държеше Ди Соньо в ръцете си и тази отрепка го знаеше. Но вече имаше ли значение кой кого държеше?

— Заемам се с това — каза Чезаре. — Ще се справим.

— Пожелавам ви го!

Хамилтън затвори извън себе си от ярост.

— С кого говореше?

Той подскочи и се обърна. Емили бе влязла в стаята, без той да я усети.

— Грешка…

Тя го загледа подозрително.

— Къде прекара деня?

— Търсих те. Ходих до Палм Бийч, до Канто, бях на плажа… След това се прибрах.

— Изглеждаш притеснен.

— Напротив, всичко е наред.

Тя се усмихна с лукавата си усмивка, която предвещаваше катастрофите.

— Имам неприятности със Сара. Много големи неприятности.

Всичките неприятности на Сара можеха само да радват Хамилтън. Но той сви вежди и направи угрижена физиономия.

— Не се прави на притеснен — каза презрително Емили. — Знам, че това те радва. За нещастие ти също си засегнат. Сара е решила да се омъжи за Алън Поуп.

Хамилтън побеля като платно. Телефонът иззвъня. Той не се помръдна.

— Какво чакаш? Вдигни слушалката! — заповяда Емили.

Той хвана телефона така, сякаш беше гореща ютия.

— Слушам… Да, аз съм.

Погледът му се проясни. Емили го запита с поглед.

— Кога? Къде? Добре. Слизам.

Той остави телефона и каза, без да се осмели да я погледне:

— Алън Поуп беше. Иска да ме види веднага долу.

— Аз ще отида.

— Емили, нали не говориш сериозно?

— Аз ще знам по-добре от теб какво да кажа на един жиголо! В крайна сметка Сара е моя дъщеря!

Като че ли Поуп имаше намерение да разговаря за дъщеря й! Едва сдържайки желанието си да я удари, той й се усмихна и каза спокойно:

— Хайде, Емили… Пази си достойнството. Нека аз да поема първия шок. След като го изслушам, ще решим какво да правим. Съгласна ли си?

— Не се бави — каза тя сухо.

 

 

Половината от фоайето на „Мажестик“ бе наето от бижутери, които представяха най-бляскавите си колекции в блиндирани витрини. Хам Бъргър преброи около дузина здравеняци, които лесно се различаваха от останалите по издутината на сакото си и пресиленото старание да не поглеждат никого. Ангажираха ги за целия сезон, за да бдят над тези чудеса.

Алън Поуп вече го очакваше, седнал в синьо кресло под една палма в саксия. Ако се опиташе да го убие на място, Хам Бъргър се успокояваше, че горилите няма да му позволят.

— Седнете, мистър Прайс-Линч.

Хам Бъргър седна на края на креслото, готов да побегне, ако Алън извади оръжие.

— Вашето предложение още ли е в сила?

— Да не сте си променили мнението? — попита предпазливо Прайс-Линч.

— Размислих. Чудя се дали да не ви направя тази услуга, за която ме молехте. Но не при вашите условия.

Хамилтън се отпусна леко: не ставаше въпрос за Сара, нито за атентата.

— Слушам ви.

— Вие ми предложихте сто хиляди долара. Аз искам двеста хиляди.

Сърцето на Хам Бъргър се изпълни с надежда.

— Това са много пари, мистър Поуп.

— Не е ваша работа да преценявате това.

Заплатите на „Хакет“ се разпределяха на следващия ден. Минутите бяха преброени. Хамилтън се хвърли с главата напред.

— Да предположим, че приема.

— Аз не върша сделки с предположения, мистър Прайс-Линч. Кажете ми „да“ или „не“.

Хамилтън симулира силна вътрешна борба.

— Опирате ножа в гърлото ми… — каза той с въздишка.

— Кога ще ми преведете тези пари?

— Половината веднага щом се договорим. Втората половина след приключването на работата. Най-напред ще трябва отново да ви преведа двата милиона, които, естествено, след отказа ви тази сутрин бях изтеглил от вашата сметка.

— Естествено. В коя банка имате намерение да ми преведете моите двеста хиляди долара?

Хам Бъргър го изгледа шокирано.

— Но… в моята! В „Бъргър“!

Алън поклати твърдо глава.

— Не, не, не, мистър Прайс-Линч. Нямам никакво доверие в банка, чийто компютър прави такива грешки. Не повече и в един банкер, който предава най-добрия си клиент. Следователно ликвидирам сметката си при вас. Ще ми преведете сумата във „Фърст Нешънъл“. А сега ще ми обясните от А до Я механизма на операцията. След това ще ми кажете какво точно очаквате от мен в замяна на тези двеста хиляди долара. Слушам ви.

С ококорени от учудване очи Хам Бъргър замълча. След това скръсти ръце и започна да говори.