Пиер Рей
Палм Бийч (23)

23.

— А „Емпайър Стейт Билдинг“ бихте ли могли да купите? — изхили се Марина.

— Той вече е мой — каза сериозно Хадад.

— Наистина ли?

— Излъгах ви. Какво да правя с него?

— Вие пък!…

Марина се изсмя. Тя бе стигнала до несигурната граница, където алкохолът променя представата за света. Отдавна не бе преживявала толкова вълнуваща вечер, която бе завършила с нахлуването на мотоциклетния тайфун в Палм Бийч. Роклята й от бяла китайска коприна не бе устояла. Сега се търкаляше край дивана, изцапана с червено вино и остатъци от храна, до обувките с високи токове, които Марина бе събула, влизайки в апартамента на принца.

— Аз мислех, че арабите не пият алкохол.

Хадад вдигна чашата си.

— Никога на публично място.

Той я изгледа с искрено възхищение. Тя бе по бикини и миниатюрен бял сутиен, съвсем освободена от тялото си, чието въздействие сякаш бе забравила. Хадад я зяпна, когато му върна бижутата, купени следобед.

— Не ги искам. Не искам нищо върху кожата си. Вземете си ги.

Подобно пренебрежение към бижутата очароваше принца. Той бе толкова развълнуван, че още не бе помислил да прибере плодовете на своето капиталовложение. В нито един момент не се бе опитал да се доближи до нея или да я погали. Видя я как сипва шампанско в чашата си, потапя розовия си език в течността, оставя чашата на масата и потапя пръсти в нея.

— Колко е прохладно… — каза тя. — Човек би искал да се потопи в него.

Хадад вдигна телефона.

— Кухня? Донесете веднага в стаята ми десет каси „Дом Периньон“.

Той прикри с ръка слушалката и прошепна на Марина:

— Имате ли предпочитание за годината?

— Шампанското има винаги един и същи вкус, независимо от годината…

— Както желаете.

И към дежурния метрдотел на етажа:

— Изберете вие сам. Чакам!

— Колко сте забавен — каза Марина. — О, слънцето изгрява! Гимнастиката ми! Нали ще ме почакате!

— Къде отивате?

— Ще се кача до стаята си. Там ми е облеклото за гимнастика.

Хадад стана предпазлив:

— Ще изпратя моя секретар да ви ги донесе.

— О, не! — протестира Марина, ставайки с голям труд и потегляйки с несигурна походка.

— Марина! Не можете да излезете в това облекло! Облечете си поне роклята!

— Отивам само до горния етаж — обясни тя. — Какво значение има?

Тя излезе, подсвирквайки. Двадесет секунди по-късно се появи ятото от келнери, помъкнали касите с шампанско.

— Изпразнете ги във ваната — заповяда принцът.

Без да се учудват, момчетата започнаха да изпразват шишетата сред оглушителен шум от изхвърчащите тапи. След като приключиха с церемонията, ваната бе три четвърти пълна. Хадад, както обикновено, им даде голям бакшиш. В момента, в който те се оттегляха, се появи Марина, с боси крака, облечена в един от белите халати на хотела. Тя мина покрай Хадад със сериозна физиономия, седна на леглото, извади от джоба си стара сламена шапка и я нахлупи на главата си.

— Трябва да правите всичко, което аз правя — каза тя, нахлузвайки черните си ръкавици. — Съгласен ли сте?

— Съгласен съм — каза Хадад с весела усмивка.

Тя свали халата си. Гърлото на принца се сви, когато видя, че е гола.

— Какво чакате? — попита Марина.

— Кажете ми най-напред какво трябва да правя.

— Лицеви опори. Съблечете се.

Той не знаеше как се правят лицеви опори, но не чака да го подканя два пъти, за да се съблече. Тя сложи краката си на леглото и се опря на ръце.

— Сега е ваш ред.

Принцът се опита да я имитира. Не можа да се задържи и падна на мокета: не беше правил упражнения от години. Марина се изсмя и започна лицевите си опори. Когато стигна до 40, падна на земята.

— Хайде в банята! — каза Хадад.

Той не успяваше да скрие възбудата си от тази гледка. Стана, хвана Марина за ръката, повлече я в банята, наведе се над ваната и отпи голяма глътка шампанско.

— Опитайте!

Тя потопи предпазливо език във ваната.

— Ха! Шампанско! — извика Марина, пляскайки с ръце.

Стъпи във ваната, потопи се в кехлибарената течност и започна да лочи.

 

 

— Колко е часът?

Това бяха първите думи, които Алън произнесе, събуждайки се, преди още да бе отворил очи. Приятна миризма на кафе гъделичкаше ноздрите му.

— Седем и половина, сър.

Видя пред себе си момче в светлосиня униформа.

— Кой сте вие?

— Коста, сър. Вашият метрдотел.

Алън седна на леглото, потърка очи и обходи с поглед огромната луксозна кабина. Изведнъж си спомни всичко: беше на борда на „Виктъри-II“ и Онър Ларсен щеше да пристигне в осем часа, за да подпишат договора. Пристигайки на борда на кораба посред нощ, той се бе затруднил да обясни на дежурния моряк, че след Господ той е господар на яхтата. Събуден от моряка, Льо Герн се бе извинил и бе придружил Алън до каютата, където се бе потопил в мъртвешки сън.

— Позволих си да поръчам на готвача яйца и шунка. Ще закусите ли?

— С удоволствие — отвърна Алън.

Видя върху огромен сребърен поднос пресен портокалов сок, препечени филийки, кифли, конфитюр. Бе спал само четири часа, но чувстваше, че прелива от енергия, обзет от желание да се бори. Нахвърли се на закуската, като че ли не бе хапвал залък от осем дни. След това влезе в облицованата с мрамор баня и се окъпа. През отворения илюминатор се виждаше тъмен кораб, а малко по-далеч — спокойните води на старото пристанище, които се плискаха около кея Сен Пиер, окъпан в слънце. Върна се в каютата си, разположена на горната палуба, дръпна завесите, отвори прозорците, протегна се и напълни дробовете си със свеж утринен въздух. В седем и петдесет и пет влезе в салона. Точно в осем се появи Онър Ларсен, воден от един член на екипажа.

— Много красив кораб, мистър Поуп! Той ваш ли е?

— Носите ли документите? — попита Алън.

Ларсен сложи на масата тежка чанта, от която извади няколко досиета.

— Прегледайте ги… Остава само да се подпишете.

Алън се зачете. Щеше да стане собственик на сто военни самолета кобра, четиридесет викинга, двадесет „105“, тридесет и пет виктора.

Пратката щеше да бъде насочена към залива на Дакар, извън териториалните води.

— И след това? — обърна се той към Ларсен.

— Отсрещната страна ще провери състоянието на пратката и машините ще поемат към крайното си местоположение.

— Което е?

Ларсен изцвили весело.

— Това не ви засяга, мистър Поуп. Вашата задача е да купите материала и след това да го продадете.

— Искам да го знам.

— Мога ли да знам защо? — попита Ларсен, чието лице помръкна изведнъж.

— Трябва да получа два милиона долара при окончателното предаване.

— Ще ги получите.

— Кой ще ми гарантира това, след като няма да знам къде и кога ще се осъществи предаването?

— Имате моята дума, мистър Поуп. В крайна сметка аз се задоволих с вашата. Не искайте прекалено много.

Алън прочете документите и взе химикалката, която Ларсен му подаваше.

— Мистър Ларсен, миналата нощ се разбрахме с вас, че при подписването ще получа два милиона долара. Аз съм готов да подпиша. Вие имате ли два милиона долара?

Ларсен отново изцвили.

— Бях предвидил вашия въпрос, мистър Поуп.

Той извади от джоба си измачкан лист хартия и му го подаде.

— Това е телексът от „Фърст Нешънъл“ от Ню Йорк. Преди малко го получих.

Алън прочете листа и без малко да припадне пред тази новина: той притежаваше на сметка във „Фърст Нешънъл“ в Ню Йорк два милиона долара!

— Можех да ви ги преведа в Швейцария или на Бахамските острови, но вие предпочетохте Ню Йорк… Ще ви напомня също, че поискахте блокирана сметка. Защо блокирана, мистър Поуп? Аз ви се доверявам напълно. Вие можете веднага да разполагате със сумата.

Алън се изкашля, преди да зададе въпроса, който изгаряше устните му:

— Защо ми се доверявате, мистър Ларсен?

Шведът се усмихна доброжелателно:

— Не съм способен да определя цена на човешкия живот, мистър Поуп. Но за сметка на това знам, че нито един живот, дори и вашият, не струва осемстотин милиона долара.

Алън наведе глава и надраска подписа си.

 

 

Невъзможно бе да заспи. Хамилтън стана тихо и погледна Емили: тя бе неподвижна като статуя. Дали не бе прекалил с приспивателното? Той отиде в салона, обу един панталон и завърза вратовръзка над ризата си, ужасен от мисълта, че ще трябва да се изправи пред Нютън след провала си от последната нощ. Бе постъпил много глупаво, като се бе скарал с Поуп. Сега беше в безизходица. Нютън нямаше да се съгласи да му остави още дълго време парите, предназначени за ППИ. Той се огледа с отвращение в старинното огледало. Изглеждаше ужасно. Този ненавременен гняв щеше да му струва положението, брака, седемдесет милиона долара. Бе прекалено късно да се мисли за някакъв резервен изход. Налагаше се да се свърже отново с Поуп и да го убеди да се включи в операцията, независимо от цената, която ще поиска. Освен това дребният служител от „Хакет“ нямаше избор. След като бе изгубил на игралната маса парите на банката, очевидно бе, че няма да успее да ги върне. Следователно бе в ръцете му. Изведнъж устата му се изпълни със слюнка: Поуп също го държеше! Достатъчно бе да разкаже това, което бяха говорили последната нощ, и той самият, Хамилтън Прайс-Линч, щеше да се окаже в абсурдно положение. Ъруин Брукър бе умрял само защото се бе опитал да го изнудва. Занапред Поуп също можеше да се опита да го изнуди. Той навлече сакото си, излезе в коридора на шестия етаж, затвори тихо вратата и слезе два етажа по-долу. Там срещна само един келнер, който носеше остатъците от нечия закуска.

Часът бе осем. Той почука на вратата на апартамента на Джон-Джон Нютън. Въпреки обзелата го паника направи физиономия на човек, който пристига с добри новини. Нютън го посрещна с ослепителна усмивка.

— Как сте? Готово ли е всичко?

— Всичко! — каза Хам Бъргър. — Трябват ми само още един-два дни, за да уточня някои подробности…

Леденият поглед на Нютън го прикова на място.

— Мистър Прайс-Линч, досега добре се справях в живота и без да притежавам основния пакет акции на „Хакет“. Вие, изглежда, имате затруднения. Ако наистина е така, моля да ме уведомите и аз веднага ще изтегля парите си.

— Но, скъпи приятелю, няма никакъв проблем!

— Още преди една седмица трябваше да ми дадете името на нашия посредник. Трябва ли да ви припомням размера на сумата, която съм ви предоставил безлихвено?

Хам Бъргър се усмихна.

— Разбирам вашето безпокойство, но поставете се на мое място. Тук съм в Кан заедно с Арнолд Хакет. Аз съм негов банкер. Положението ми е твърде деликатно и не мога да си позволя да се проваля. Трябва да обмисля всеки детайл, преди да дам началния удар. Разбирате ли ме?

— Това закъснение не беше предвидено в нашите първоначални условия. Принуден съм да ви поискам лихва за времето, през което парите ми не се използват по предназначение.

— Да не си въобразявате, че извършвам някакви краткосрочни операции с вашите пари!

— Не обичам нещата да се протакат. Ако не видя следа от ППИ във вестниците до 48 часа, се отказвам.

— Джон-Джон… — каза Хам Бъргър с медена усмивка. — Знаете много добре, че всичко ще приключи преди този срок.

— Пожелавам ви го — каза Нютън студено.

Хамилтън излезе от срещата бял като платно. Той се качи на седмия етаж по служебното стълбище и позвъни няколко пъти на вратата на апартамент 751: Алън Поуп го нямаше.

 

 

Свеж, току-що обръснат, с кокетно нахлупен каскет на главата Серж направи две крачки към Арнолд Хакет.

— Колата ви, мистър Хакет?

— Не, не, благодаря. Просто отивам на терасата.

— Келнер! — извика Серж. — Една маса на терасата за мистър Хакет.

Денят беше превъзходен. Деца се плискаха в басейна под строгите погледи на гувернантки и телохранители. Хакет се настани между две маси, заети от англичанки, които пиеха първия си утринен чай. Той бе облечен с крещящо зелена риза и кариран панталон. От много отдавна бе придобил навика да става в шест часа сутринта, дори (както се бе случило предишния ден) ако си бе легнал в четири. Той разгъна „Хералд Трибюн“, който миришеше на прясно мастило, загледа се след едно високо момиче, облечено в бял халат, което отиваше към басейна. Виктория бе заспала с мигрена. Тя щеше да стане чак около обяд. Той погледна наляво, изгледа западната фасада, преброи етажите и забеляза прозореца на Марина, който бе широко отворен. Гледката на Марина с този арабин бе предизвикала шок у него.

Дали бе прекарала нощта с арабина? В такъв случай защо арабинът да не плати сам сметката й в хотела? Той се замисли за Попи, самотна и тъжна в Ню Йорк. Тя умираше от скука, когато него го нямаше, бе му го казвала стотици пъти. А Марина, напротив, сякаш изобщо не забелязваше присъствието му. Той поръча доматен сок и тъй като Виктория я нямаше, добави: „С една глътка водка“.

Едната от английските дами посочи вестника му и попита:

— Какви са новините днес?

Жените над тридесет години не интересуваха Арнолд. Тази беше несъмнено на седемдесет и пет.

— Лоши… — каза той. — Много лоши.

 

 

След като Ларсен напусна кораба, Алън бе заслепен от очевидната истина: вече бе богат и с неприятностите му бе свършено! Не само щеше да успее да върне парите на банката, но щяха да му останат повече от осемстотин долара на сметката във „Фърст Нешънъл“. Без да смята другите два милиона, които щеше да получи след 15 дни, както му бе обещал Онър Ларсен.

Под учудените погледи на моряците той се затича по стълбичката, скочи на кея и побягна. След като можеше да върне сумата, нямаше причина да се крие повече и можеше да уреди сметките си в „Мажестик“.

— Имате ли телекс в хотела? — попита той портиера.

— Разбира се, сър.

Той се приближи до гишето, надраска текста и подаде листа на служителката. Телексът беше адресиран до „Фърст Нешънъл“. Той гласеше:

„Преведете на «Бъргър Тръст Лимитид» 1 170 400 долара. Алън Поуп. Хотел «Мажестик», Кан, Франция“

Чувстваше, че може да полети. Игнорира асансьора и изкачи две по две стъпалата до седмия етаж, влезе в апартамента си тичешком и набра номера на стаята на Хамилтън Прайс-Линч. Той се обади веднага.

— Алън Поуп се обажда.

— Къде сте? Трябва да говоря с вас.

— Аз също. Можете ли да дойдете в 751?

— Идвам.

Хам Бъргър влезе след 30 секунди. Преди Алън да успее да отвори уста, той разтърси здраво ръката му.

— Много съжалявам за тази нощ, наистина! Умората, нападението на хулиганите… Нервирах се, за което съжалявам.

Слисан, Алън отвърна на ръкостискането му.

— Имам добра новина за вас, мистър Прайс-Линч. Току-що ви върнах парите, които ми бяхте превели по погрешка.

— Моля?

— Вече нищо не ви дължа. „Фърст Нешънъл“ превежда в този момент на вашата банка сумата от един милион сто и седемдесет хиляди и четиристотин долара.

Хам Бъргър промени цвета си.

— Но това е невъзможно! Вие сам ми казахте, че сте загубили парите на игралната маса!

— Вярно е. Но намерих други източници. Сега сме квит. Часът е девет и тридесет, държа да ви уведомя.

— Един момент, мистър Поуп. Много съм доволен от това, което ми съобщихте. Следователно нищо не пречи да продължим разговора за сделката, която ви предложих.

— Хакет ли?

— Хакет.

— Съжалявам, мистър Прайс-Линч. Това вече не ме интересува.

— Хайде, хайде… — протестира Хам Бъргър с ослепителна усмивка. — Наговорих някои неща тази нощ, които не мислех… Това не е причина… Предложението ми все още е в сила, двадесет хиляди долара.

Точно в десет Алън трябваше да е в Жуан ле Пен за срещата си с Тери. При мисълта за това го обля гореща вълна.

— Не, уверявам ви, не искам. Не.

— Мистър Поуп, положението се промени. Вчера вие ми дължахте повече от милион. Сега казвате, че сте го върнали…

— Проверете сам.

Хам Бъргър вдигна ръката си в знак на протест.

— Вярвам ви. Сигурен съм, че сте го направили. Точно за това сега ви предлагам не двадесет хиляди долара, а тридесет хиляди.

Алън погледна часовника си. Ако по пътя имаше задръстване, щеше да закъснее за срещата.

— Благодаря ви, мистър Прайс-Линч, но дори и за сто хиляди долара няма да го направя.

— Предлагам ви ги — каза Хамилтън, ужасен от мисълта, че Алън говори съвсем сериозно.

Той знаеше, че действа неправилно, но нямаше никакъв избор. Бе му казал прекалено много.

— Сто хиляди долара в джоба ви и отмъщение срещу Хакет!

Той забеляза, че Алън го гледа внимателно, и се насили да се усмихне.

— Казахте ми тази нощ, че сте съгласен. Спомняте ли си?

— Слушайте, мистър Прайс-Линч, чакат ме.

— Разбирате, че ми е трудно да се лиша от услугите ви след това, което ви доверих. Тази афера изисква най-голяма дискретност.

— Имате моята дума… — започна Алън.

— Вие вече не я удържахте, след като ми казахте „да“ снощи и „не“ сега. При тези условия как да ви се доверя?

— Не се интересувам от Хакет и от всички ППИ, които можете да започнете срещу него — ядоса се Алън. — Сложих черта на всичко това. Моля да ме извините, но трябва да тръгвам.

Лицето на Прайс-Линч приличаше на каменна маска.

— Каква е вашата цена?

Алън го изгледа слисано.

— Повтарям ви…

— Каква е цената ви? Всеки човек си има цена и аз искам да знам вашата!

— Казах ви, че отказвам.

— Прекалено късно е, за да се отдръпнете, мистър Поуп!

— Прекалено късно ли? Какво искате да кажете?

— Няма да рискувам съществуването на банката си заради капризите на един човек, който не държи на думата си!

— Изобщо не ми пука за вашата банка, както и за Хакет! Вече забравих всичките ви глупости! Излезте!

— За последен път, колко?

Алън го блъсна, изтича в банята, взе банския си костюм и излезе, като остави Прайс-Линч на средата на хола.

— Мистър Поуп! — изрева Прайс-Линч.

Той отиде до коридора и видя силуета на Алън по стълбите. Няколко секунди стоя като парализиран: не само всичко пропадаше, но този глупак току-що бе подписал смъртната си присъда.

 

 

Невъзможно бе да стои повече с отворени очи в тъмното. Банистър запали нощната лампа. Чувстваше се виновен спрямо всички и най-вече спрямо Кристел и Алън. А действаше само за тяхно добро. Той се размърда в леглото, съжали, че часът е едва три сутринта, и реши, че повече няма да спи. Стана, отиде в кухнята и изпи голяма чаша вода. Самолетът му бе чак в седем часа. Банистър се върна с котешки стъпки в спалнята, като внимаваше да не събуди Кристел, извади куфара си от гардероба и започна да го пълни с дрехи. След като приключи, застана прав до леглото. Неподвижен. Не би искал така да се разделя с жена си, но не бе успял да я убеди, че не може точно сега да зареже Алън. Той не можеше да понася присъствието на Кристел, но сърцето му се сви при мисълта, че ще е разделен с нея няколко дена. Двадесет и пет години брак бяха изградили определени навици. Той се запита дали новият превод на пари от „Бъргър“ е също компютърна грешка. Ако отговорът бе „да“, докога щеше да продължава тази манна небесна?

Той дръпна пердетата от прозореца. Нощта бе тъмна и задушна. Самуел отиде в банята, обръсна се, взе душ, облече се, провери дали паспортът и билетът му до Ница са в джоба му. Тогава, неспособен да издържа повече на тази непоносима тишина, взе куфара си в ръка, излезе в коридора и затвори внимателно вратата. От летището щеше да се обади на Кристел за едно последно сбогом. Натисна бутона на асансьора, пълен с угризения, чийто произход не можеше да установи.

 

 

— Не може ли малко по-бързо? Закъснявам!

Шофьорът го погледна снизходително през рамото си.

— Защо е нужно да бързате? Или тя не се интересува от вас и вече е тръгнала, или ви обича и ще ви чака дори и цяла година!

С дъвките и тениската, които подчертаваха младежкия му вид, шофьорът мислеше Алън за това, на което той приличаше — студент, който отива на първата си любовна среща. Алън въздъхна и огледа крайбрежния булевард, който рано сутринта бяха прекосили пеша със Сара. Бе предпочел да вземе такси, отколкото да се възползва от услугите на шофьора и колата си. Инстинктивно предчувстваше, че ще е грешка, ако се появи с тях пред Тери. Спомни си притеснено за пълния с омраза поглед, който Хамилтън Прайс-Линч му бе хвърлил, и благослови небето, че го е освободило от кошмара. Настояването на банкера го бе притеснило. Самият Алън не хранеше добри чувства към Арнолд Хакет, но смяташе, че е нередно личният му банкер да се опитва да го измами. Ако това бе цената на богатството, по-добре бе да си остане беден.

— На кое място в Жуан?

— Следвайте пътя покрай морето. Ще ви покажа мястото. Ще можете ли да ме почакате пет минути?

— Къде ще отидем след това?

Въпросът завари Алън неподготвен.

— Не знам. Все още не съм решил.

От часове мислеше само за срещата си с Тери и за времето, което щяха да прекарат заедно. Един цял слънчев ден. Къде да я заведе?

 

 

Чезаре ди Соньо отвори очи и се ужаси при вида на жената, легнала до него в леглото му. Не я познаваше. Забеляза, че е руса, и смъкна чаршафа надолу, за да провери дали това е естественият й цвят. Оказа се така. В съзнанието му се пробудиха откъслечни спомени. Бе използвал нападението над Палм Бийч, за да се измъкне тихомълком, преди да са му представили сметката.

След това бе обиколил цял куп заведения, пълни с негови приятели, и бе пил всякакви питиета.

Явно бе срещнал много хора, щом не можеше да си спомни нито името, нито лицето на жената, която спеше до него. Къде ли я бе намерил? Побутна я леко.

— Ей!

Тя измърмори нещо неясно, обърна се на другата страна и се зави през глава с чаршафа.

Чезаре я потупа по гърба.

— Време е — каза любезно.

Гласът, който идваше изпод чаршафа, беше приятен, със сънни оттенъци.

— Време за какво?

— Казвам се Чезаре.

— Това какво ме засяга?

Той остана без дъх при тези думи.

— Искам кафе, портокалов сок, яйца с шунка — продължи гласът.

— Как е името ви?

— Марион.

— Познаваме ли се?

— Не знам. Все още не съм ви видяла.

— Моля да отбележите, че се намирате в моето легло.

— Бъдете така добър и ми поръчайте кафе.

— Слушайте — каза нетърпеливо Чезаре, — какво ще кажете да си изпиете кафето в бара? Бързам, имам среща… банята е оттатък.

— След като си изпия кафето, искам да поспя още. Изморена съм.

Той тръгна към прозореца и го отвори широко. Слънцето нахлу в стаята.

— Марион, наистина ми трябва стаята. Чакам един човек. Марион!

Той дръпна рязко чаршафите. При вида на това тяло реши, че сигурно не е скучал през нощта, ако изобщо бе успял да се възползва от него.

— Кажете ми, Марион… Вие и аз?…

Той хвана брадичката й между пръстите си и я накара да го погледне. Не, наистина никога не бе я виждал преди това. Нищо не можеше да си спомни.

— Оставете ме да спя! Изморена съм!

— Само един въпрос: правихме ли любов?

Иззвъняването на телефона го накара да подскочи.

— Да?

— Чезаре?

— Аз съм.

— Познахте ли ме?

— Хамилтън Прайс-Линч!

— Да. Искам да ви помоля за една услуга.

— Слушам ви.

— Като последния път. Спомняте ли си?

Чезаре пое дълбоко дъх, помълча няколко секунди и отговори:

— Да.

— Той беше на нашата маса снощи. Любителят на картини. Досещате ли се?

— Разбира се. Кога?

— Веднага! Настоявам за това!

— Ще се заема с тази работа. Разчитайте на мен. Ще направя всичко възможно.

Чезаре затвори телефона. Посегна да набере нов номер, когато Марион се размърда в леглото. Това, за което току-що бяха говорили с Прайс-Линч, бе толкова важно, че той съвсем бе забравил за присъствието й. Взе черната муселинена рокля, позлатените обувки с високи токове, миниатюрния черен сутиен и прозрачните бикини. Нави всичко на топка, която запокити на леглото.

— Вземете си багажа и изчезвайте!

— Кафе… — изскимтя Марион, протягайки се.

Чезаре я хвана за ръката и я издърпа на пода.

— Омитай се! Имам работа!

Слисана, тя отвори очи, разтърси ръката си, която се бе ударила в рамката на леглото, и го погледна ужасена.

— Да не сте луд?

— Вън! Опитах се да ти го кажа любезно, но ти не разбираш.

— Мръсник!

Тя стана и навлече роклята си. Без да го изпуска от очи, седна на едно кресло, за да обуе обувките си.

— Ще се дооблечеш в коридора… — каза Чезаре. Хвана я за ръка, повлече я в коридора, отвори външната врата и я изтика навън.

Върна се в стаята си и вдигна телефона.

— Марко? Чезаре е… Имам един клиент за теб в „Мажестик“… Алън Поуп… Да… Днес! Веднага! Чакам.

Той остави телефона и влезе в банята. Пускайки водата, се замисли, че никога няма да разбере дали е правил любов или не с тази Марион.