Пиер Рей
Палм Бийч (10)

10.

Бети Гроун провери дали двете „горили“^[1] на хотела са пред вратата на стаята й, кимна им с глава, затвори вратата, заключи, дръпна завесите на прозорците и запали нощната лампа, чиято светлина насочи към ковчежето със скъпоценности. Тя затвори очи, повдигна капака и бръкна с ръка вътре, като веднага идентифицираше всяко бижу по формата, теглото, материята — злато, сапфири, топази, диаманти, изумруди, пръстени, колиета, обеци, брошки, гривни. На всяко от тях тя сложи име — името на мъжа, от който го бе получила.

Някои се бяха разорявали, за да могат да я покрият с бижута, други бяха извършвали измами, а трети й ги бяха хвърляли в лицето с ярост като прощален подарък. Допирът на бижутата й я накара да потръпне по-силно, отколкото от ласките на всичките си любовници. Искаше й се да спи с бижутата си, да ги носи непрекъснато близо до тялото си, да ги гледа, когато се храни.

Но те струваха прекалено скъпо. Най-малката небрежност от нейна страна щеше да причини прекъсване на договора със застрахователната компания, която осигуряваше бижутата на Бети Гроун срещу кражба и загуба. След като им се нарадваше, тя викаше двамата въоръжени мъже, които отнасяха ковчежето в сейфа на хотела.

Тя отвори очи и си каза, че единствено тялото й е причината за тези богатства. А също и главата. Ставаше въпрос за изкуство, което не се научаваше в нито едно училище — да можеш да определяш цена на тялото си и да накараш мъжете да я платят. Бети извличаше максимума от чувствата им. Не се засягаше, когато ревнивите жени я наричаха проститутка. При тази цена проституцията се превръщаше в етика, естетика, голямо изкуство, което нямаше име в речника. Без да отваря очи, тя си спомни за вчерашния си триумф у Синьорели… Излизайки на терасата, бе забелязала най-омразната си съперница, Надя Фишлер, която разговаряше с този, около когото и двете се въртяха — Онър Ларсен, големия шеф на фирма, занимаваща се с аеронавтика. Онър имаше деликатната форма на чувал, пълен с долари, чиято горна част бе накичена с очила с тежки рогови рамки. Беше прочут с главозамайващите подаръци, с които удостояваше онези, които прекосяваха живота му за ден или час. Отвратителната Фишлер се опитваше да докопа тази подвижна златна мина, която бе заслепила в казиното. Бети изчака подходящия момент, за да мине в настъпление. Тя знаеше, че Ларсен ще дойде на приема на Синьорели. Сигурна в красотата си, в огнената си грива и зелените очи, бе прекарала няколко часа, за да закачи по фееричната си вечерна рокля в изумруденозелено всичките си бижута. При появата й в осветения салон разговорите бяха секнали и внезапно всички погледи се насочиха към нея. А при всяко движение на тялото й скъпоценните камъни бляскаха като хиляди слънца. Онър Ларсен реагира като всички останали — изгледа я лакомо въпреки присъствието на Фишлер, затъмнена във вечната си черна рокля от присъствието на Бети. Това бе миг, който нито една от тях нямаше да забрави. След това Онър я нарече Бети и я помоли да вечеря с него. Тя прие поканата му. Той щеше да я вземе от коктейла на Голдман. Ако имаше късмет, Надя Фишлер щеше да ги види как си тръгват заедно.

Бети отвори очи, въздъхна дълбоко, затвори с нежелание ковчежето, отвори вратата и повика телохранителите. Единият от тях взе ковчежето, докато другият вървеше напред с ръка в десния джоб. Тя ги проследи с поглед, докато изчезнаха в края на коридора. По последни оценки бижутата й струваха около шест милиона долара. Горе-долу толкова бе загубила Надя Фишлер за три или четири сезона. Тя се усмихна при мисълта, че Надя ще си умре бедна.

Върна се в стаята си, застана пред огледалото и закачи върху роклята си с цвят на корал една-единствена разкошна перла с форма на круша. Подарък от един жител на Кувейт. Онър Ларсен сигурно вече я чакаше долу.

 

 

Келнерът донесе мастиките на масата. Алън извади от джоба си пачка френски банкноти, които бе обменил на летището. Но Норбер вече бе успял да плати.

— Ако позволите… По принцип аз плащам сметките. Ще се разплатим преди заминаването ви.

Алън прибра обратно банкнотите в джоба си. Те отпиха от чашите си. Алън се намръщи. Норбер се засмя.

— Да ви поръчам ли нещо друго?

— Не, ще се опитам да свикна с вкуса.

— Например не трябваше вие да давате бакшиш на носачите на летището — продължи Норбер. — Дадохте прекалено много.

— О…

— Не мисля за вас, сър, а за тези, които ще дойдат после. Ако не дадат достатъчно пари за бакшиш, ще се подиграят с тях.

— Няма повече да правя така — каза Алън, смеейки се. — Кажете ми, Норбер… Не ви ли липсва философията?

— Философията се изживява. Преподаването на философия е друго нещо. Бях експлоатиран и слабо платен. Печелех много повече като прислужник.

— Били сте и прислужник?

— Цели осем години. Това е страхотна професия. Имаш време да мислиш, докато лъскаш обувки. В индустрията, търговията или икономиката кой може да се похвали, че му остава време да мисли?

— Наистина е така — каза Алън притеснено.

— Точно това обяснявам на приятелите.

— В агенцията?

— Не, в партията. Член съм на комунистическата партия, секция Пегома.

От вълнение Алън без малко да изпусне чашата си.

— Въпросът за собствеността е само въпрос на думи. Днес да си прислужник е обидно. А думата идва от „домус“^[2] — къща.

Етимологията ги кара да се смеят.

— Да бяхте видели как се превиваха от смях, когато им обясних корена на „министър“.

— Какъв е той? — попита Алън, като съжаляваше, че трябва да зададе подобен въпрос.

— „Минус“.

— Каква е тогава връзката?

— В миналите векове минус-министрите са бършели задниците на кралете… О, сър, много се извинявам!

— Няма защо. Много е интересно… Доста работи се научават от вас!

Норбер се усмихна широко.

— Благодаря, сър.

 

 

Два етажа по-ниско от стаите на Арнолд Хакет бе разположен апартаментът на Чезаре ди Соньо. Големите остъклени врати се отваряха към терасата, която гледаше към морето. Особеното в апартамента бяха двете врати към коридора — едната в салона, другата в спалнята. Чезаре бе много доволен от това — случваше му се да изпраща някое момиче през вратата на салона, докато друго влизаше през спалнята, или обратното. Той разказваше, че е женен за страшно ревнива жена, която е готова да застреля всяка съперничка за сърцето му. Всъщност през целия си живот бе женен само в продължение на шест месеца, на двадесет и две години — младежко безразсъдство. Спомняше си с отвращение за двустайния апартамент без светлина, разположен в мръсна уличка в Мон Руж, близо до гараж за свръхтежки камиони. Когато камионите минаваха под прозореца му, леглото, мебелите и преградните стени се тресяха зловещо. Любовта му към Колет не устоя на това изпитание. За да избяга от това място и от една съпруга, която се бе занемарила, претендирайки, че е бременна, нямаше нужда да си събира багажа. Той просто нямаше такъв. Просто една вечер не се прибра вкъщи. Никога след това не бе потърсил Колет, не бе получил и никакви сведения от нея. Жива ли бе? Беше ли родила? Момче или момиче? Все въпроси, останали без отговор цели двадесет и пет години.

Тази история той разказа само на един човек — адвокат и негов приятел. Адвокатът го увери, че ако това е вярно, той все още има законна съпруга. Чезаре го потупа весело по гърба и му се усмихна приятелски. Оттогава никому не бе споменавал за своето минало, изпълнено със сандвичи, кафе с мляко, мизерни хотелски стаи, попрезрели съпруги на хлебари, които срещаше на чаша чай в „Кларидж“ през петдесетте години в Париж. Привлекателното му лице на римлянин бе свършило всичко останало. Съпругите на хлебари се изместиха от съпруги на индустриалци, банкери, политици. Междувременно гардеробът и сметката му в банката бяха нараснали значително. Днес Чезаре имаше жилище на Шанз Елизе, няколко килограма в повече, няколко илюзии по-малко и впечатляващ брой любовници. В най-луксозните кътчета на света го наричаха „мистър Ди Соньо“. Усмихваше се снизходително, когато го наричаха „маркиз“. Според него той заслужаваше тази титла много повече от дребните аристократи, които се влачеха в краката му, само и само да ги включи в управителния съвет на някоя процъфтяваща фирма. Защото Чезаре живееше от продажба на вятър. Вятърът го носеше, хранеше, позволяваше му да живее сред палати, красавици, отлежало вино, луксозни коли и още по-луксозни дрехи. Той бе разбрал, че в едно общество, където и най-дребното желание се задоволяваше, се разкриваха широки перспективи за продажба на суетност. За суетността винаги имаше купувачи. Медалите, дипломите, наградите се купуваха много повече от вещите от първа необходимост. Да продава вятър, да движи вятъра, да живее от вятъра… Тъй като представяше само себе си, Чезаре бе достатъчно интелигентен да разчита единствено на суетността на тези, които го финансираха.

Първа операция — наградата „Лидер“. Веднага си бе присвоил званието „главен секретар“. Бе разлистил различните американски и европейски справочници и бе отбелязал най-известните имена на тези, които управляват света — учени, философи, писатели, аристократи с крещящи имена, театрални продуценти, световноизвестни милиардери, шефове на международни фирми, политици. На всеки от тях бе изпратил следното послание: „Ще ни окажете ли честта да се включите в комитета за наградата «Лидер», чиято цел е да се избере най-заслужилият и динамичен човек или фирма на годината?“. Писмата, пълни със зашеметяващи подробности, бяха отлетели по четирите краища на света, подписани с неговото име и придружени със следната забележка: Чезаре ди Соньо, главен секретар на наградата „Лидер“. За най-голямо негово учудване, без дори да става нужда да си присвоява титлата маркиз, бе получил толкова положителни отговори, колкото писма бе изпратил. Останалото бе детска игра. Избра двадесетте най-блестящи и най-престижни имена и ги написа в новия формуляр за писма: „Наградата «Лидер», под патронажа на (следваха двадесет имена)… връчвана от Чезаре ди Соньо, генерален секретар“.

Първоначално наградата се присъждаше всяка година, но след това започна да се раздава и по няколко пъти в годината в зависимост от паричните нужди на Чезаре. Освен това той бе прекалено хитър никога да не иска пари. Наградата „Лидер“ по принцип не носеше никакви доходи. Естествено, имаше разноски за секретариата, за кабинетите, за персонала, за вечерите, коктейлите, пътешествията — все детайли, предоставени на дискретността на следващия награден. Лауреатът се повикваше в разкошните кабинети на Шанз Елизе, където руси красавици в строги морскосини униформи го приемаха и отвеждаха в светилището на генералния секретар, който го посрещаше с обезоръжаваща простота.

„Скъпи господине, вашата компания бе избрана от нашето международно жури като най-достойната да получи наградата «Лидер». Моите поздравления! Ще приемете ли тази чест?“

Бъдещият лауреат, сериозен мъж, вземаше всичко присърце. Генерален директор на банка, на авиационна компания, на фирма за недвижими имоти или верига от огромни магазини — кимаше скромно с глава. Чезаре му връчваше тогава програмата за празненствата, коктейл за петстотин души, вечеря на свещи за елита на обществото и журналисти (никога по-малко от двеста) в най-отбраните ресторанти на планетата. След това ставаше и протягаше ръка, за да покаже, че срещата е приключила. Придружаваше посетителя си до вратата, където последният винаги задаваше въпроса:

— Трябва ли да платя нещо?

Отговорът на Чезаре бе главозамайващ:

— Да плащате? Но, сър, наградата „Лидер“ няма никаква финансова цел! Нито стотинка, нищо! Удоволствието е изцяло наше!

— Но все пак… петстотин души при „Ласер“… Двеста при „Максим“… Специален боинг за Акапулко…

— Нищо!

Чезаре замълчаваше за миг, после правеше покровителствена физиономия…

— Естествено, комитетът ни има доста разноски…

— Моята фирма може ли да помогне?

— Колата ще дойде да ви вземе от „Риц“ в осемнадесет часа, не забравяйте! Цялата преса ще е там! Да плащате… Но вие изобщо не сте длъжен!

— Моля ви! Колко?

— Скъпи приятелю, нямам никаква представа. Позволете все пак да ви благодаря от името на нашия комитет…

— Дайте ми някакво указание. Много съм затруднен… Колко дават другите?

Нова притеснена физиономия на Чезаре.

— Различно…

Следваше цифра между двадесет хиляди и петдесет хиляди долара в зависимост от мащаба на избраната фирма.

За най-голямо негово учудване досега никой не бе отказал да плати. В крайна сметка всеки получаваше достатъчно суета за парите си. Наградената фирма можеше гордо да показва дипломата си. Имаше коментари и в пресата. Всички оставаха доволни.

Единствено изключение на това правило бе Лу Голдман. Той прие без колебание наградата, но остана глух при думите на Чезаре, който няколко пъти спомена за „разходи по церемонията за връчването на тази престижна награда“. Инстинктът на Чезаре му подсказваше, че няма надежда: Голдман бе още по-голям канибал от него. В крайна сметка кой щеше да плати коктейла? Нямаше да е Чезаре. Голдман пък още по-малко. Тогава кой?

Чезаре прогони притеснението си. Времето беше превъзходно, костюмът от бяла коприна му стоеше като излят и имаше поне две нови жертви сред поканените — Арнолд Хакет и Онър Ларсен. Преди да тръгне към фоайето, Чезаре се върна в банята, погледна се в огледалото и си изпрати въздушна целувка.

 

 

— Тръгваме ли? — попита Алън.

Норбер веднага стана прав с шапка в ръка. Той пусна Алън да мине напред и тръгна след него.

— Ще ме изчакате ли една минута, докато почистя колата…

— Сега ли? — учуди се Алън.

— Когато я паркирам открита, винаги я намирам пълна с боклуци.

Те прекосиха тридесетте метра до колата. На предната дясна седалка бяха размазани три шоколадови сладоледа.

— Ще приключа за минута — каза Норбер.

Той взе един парцал и почисти.

— Комунисти? — попита Алън дружелюбно.

— Не, буржоа — отговори Норбер в същия тон. — Само буржоата плюят върху това, което не могат да притежават. Ако обичате, качете се…

Алън седна на предната седалка. Норбер се намръщи.

— Предпочитам тук — каза Алън.

Норбер седна зад волана и потегли.

— Има една много интересна мисъл на един френски писател, Анри Мишо. Той е казал: „Ако колите можеха да мислят, ролс-ройсът щеше да е много по-притеснен от ситроена 2 CV“.

Той избухна в смях, включи се леко в движението и погали с ръка волана:

— Хубава кола… Много, много хубава кола!

Малко по-нататък показа един ресторант от лявата страна:

— „Тету“… Хубава, много, много хубава храна!

 

 

Тя легна на леглото. Изпъна се и се опита да достигне двата му края с пръстите на ръцете и краката си. Дори и легнала, достатъчно бе да повдигне леко глава, за да види морето през прозореца.

Слънцето бе оставило бял малкия участък кожа, който тя криеше от погледите с помощта на миниатюрния си бански костюм, който носеше на плажа. Тялото й сега имаше три цвята — бялото на слабините, светлокафявото на космите и нежнорозовото на кожата, която бе изложила на безмилостното слънце на Средиземноморието.

Стана рязко и отиде при двата букета рози, които украсяваха стаята й. Защо й ги бяха изпратили? При басейна тя не познаваше никого, ако не се смята келнерът, на когото бе поръчала кока-кола с лимон и счукан лед. Сравни двете визитни картички, приложени към букетите. Не познаваше нито Луи Голдман, нито Чезаре ди Соньо. Тя ги смачка, хвърли ги в тоалетната и пусна водата. Взе един банан от фруктиерата, захапа го, без да го бели, изплю обелката, после се зае с една червено-виолетова ябълка. Отвори хладилника, извади бутилка мляко и отпи голяма глътка. Избърса устни с опакото на ръката си. Всичко й харесваше безкрайно много. Тя се протегна пред отворения прозорец. Вдясно видя хората, които плуваха в басейна. Звукът от телата, които падаха във водата, достигаше до нея с една минута закъснение пред това, което очите й виждаха.

Отиде на пръсти до едно чекмедже, отвори го и извади от него странна сламена шапка и дълги черни ръкавици.

Нахлузи ръкавиците, сложи шапката на главата си, подпря глезените си на леглото и се опря с ръце на пода. Започна да прави лицеви опори, като си тананикаше някаква детска песничка, която бе научила в забавачницата преди двадесет години.

 

 

Шест километра след Голф Жуан, колата пристигна пред вратите на Кан.

— През „Кроазет“ ли да минем или по улица „Антиб“?

— Каква е разликата?

— Улица „Антиб“ минава през центъра, „Кроазет“ — покрай морето. „Мажестик“ е накрая. Малко по-дълго е.

— Тогава по „Кроазет“ — каза Алън.

Ролсът стигна до кръстопът. Норбер зави наляво, мина по железопътен мост и зави рязко надясно.

В обратна посока чакаха стотици коли, броня до броня.

— Тръгват си от плажа. По-страшно е и от Париж!

Откакто Норбер свали шапката и самият той седеше отпред, Алън се чувстваше много по-добре. Сега само ролсът беше атракция, а пътниците в него — не. Алън се слиса от броя на свободните момичета. Някои от тях бяха насядали в миниатюрни коли с десет квадратни сантиметра прозрачен плат вместо бански костюм и викаха щастливо сред звуците на стотиците клаксони.

— Всеки ден ли е така? — попита Алън.

— Всеки ден и всяка нощ — отговори Норбер.

— Къде са се настанили?

— Не се знае. Където намерят. Някои спят по плажовете, а другите се оправят както могат… Стая от шест квадратни метра за петнадесет души. През юли населението на Кан се увеличава двадесет пъти. Ходили ли сте в Сен Тропе?

— Не.

— Там е още по-страшно — сто пъти. Повечето пристигат без пари.

— Как преживяват?

— Както успеят. В края на сезона момичетата използват това, което им е дала природата, за да осигурят ежедневния си сандвич. Много от момчетата също.

— Искате да кажете, че се продават?

— Нека кажем, че се справят някак си. Поставете се на тяхно място… Канят ги на огромни яхти, хайвер, уиски и хашиш на воля. Това ги подлудява. Парите покваряват всичко, сър!