Пиер Рей
Палм Бийч (7)

7.

Легнал по корем на мокета, Алън прочете за втори път листа, върху който Самуел беше написал всичко, което трябваше да свърши през деня.

Бе малко след девет сутринта. Въпреки смазващата жега хиляди служители в Ню Йорк бяха започнали работния си ден. Алън набра номера на борсовия посредник.

— Артър Дийли? Казвам се Поуп. Алън Поуп. Бих искал да купя злато. Каква е цената в момента?

— Сто и осемдесет долара за унция, мистър Поуп. За каква сума става въпрос?

— Двеста хиляди долара.

— Отлично. Двеста хиляди. Как ще стане плащането?

— Чрез чек на мое име, издаден от банката „Бъргър“. Ще получите чека след един час.

— Да ви изпратя ли куриер?

— Излишно е, благодаря. Просто минавам през Ню Йорк.

— В кой хотел сте отседнали, мистър Поуп?

— Отседнал съм у приятели. Бихте ли записали телефонния ми номер?

— Разбира се, мистър Поуп.

— 399 07 33.

— Записах. Мога ли да ви се обадя след пет минути? Търсят ме. Доскоро.

Разговорът прекъсна. Алън поклати глава. Естествено, през това време Дийли щеше да провери наличието на въпросната сума в сметката на Алън. Въпреки многобройните доказателства самият Алън все още не можеше да повярва. Той облече чиста риза и обу панталон. Стори му се глупаво да слага вратовръзка в тази жега, но Самуел беше категоричен. Направи възел. Телефонът звънна.

— Извинете ме, мистър Поуп. Шефът ме търсеше. Ще ви чакам след час, за да ви дам ордера. Знаете ли адреса?

— Знам го.

Той облече леко сако и за миг повярва сам, че е богат. Обиколи с поглед апартамента, сложи листа на Самуел в джоба си и излезе. След двадесет минути пристигна в „Американ Експрес“.

— Ако обичате, международния отдел.

Огромни групи от хора се тълпяха пред гишетата.

— Мис, заминавам утре за Франция, за Лазурния бряг. Можете ли да ми осигурите кола?

— Много е трудно — отговори служителката безразлично. — Имаме много поръчки. Какъв модел?

— Ролс-корниш с шофьор.

Тя го загледа с интерес.

— Ще видя какво мога да направя… — Зае се с телефона.

Алън запали цигара.

— Имате късмет. Разполагаме с една кола от този модел. Двеста и петдесет долара на ден. Застраховката е включена в цената.

— А шофьорът? — попита Алън, преглъщайки мъчително.

— Също. Естествено, бакшишът зависи от вас. Ще я наемете ли?

— Ще я наема.

— Името ви?

— Алън Поуп. Бих искал също и пътни чекове. Ще можете ли да уредите това?

— За каква сума?

— Двеста хиляди долара.

Тя го загледа с уважение. Алън й поиска химикалка и попълни на името на „Американ Експрес“ един чек за двеста хиляди долара. Не можа да устои на желанието да прокара пръсти между врата си и яката на ризата: беше мокра от пот. Тя взе усмихнато чека от ръцете му.

— Ще ме извините ли за минута?

Изчезна в дъното на залата, за да провери чека. Върна се след няколко минути все така усмихната.

— Няма проблеми, мистър Поуп. Можете ли да дойдете след един час? Чековете ви ще бъдат готови.

— А! Щях да забравя — каза Алън. — Бих искал и една яхта.

— С какъв екипаж? — попита тя без учудване.

Алън се затрудни.

— Осем? Десет? Вие какво мислите?

Тя беше дребничка, много добре сложена, с дълга черна коса и големи сини очи.

— Вие ще кажете, мистър Поуп. За съжаление не съм аз тази, която ще плава с нея.

Фразата бе придружена с мимика, която даваше да се разбере: „Където искаш, когато искаш…“. Тя бръкна в едно чекмедже и извади няколко досиета. Прегледа ги и подаде едно от тях на Алън.

— Какво ще кажете за тази? Десетчленен екипаж, двама готвачи — един мароканец и един французин. Развива петнадесет възела в час, има шест кабини, от които главната е с площ сто двадесет и пет квадратни метра.

Със свито гърло Алън прелисти небрежно проспекта.

— Изглежда ми приемлива.

— Превъзходна е. Четири хиляди долара на ден. Храната не влиза в цената. За колко време ще я наемете?

— Не знам съвсем точно — каза Алън, усещайки как косата му настръхва.

— Корабът ще е свободен чак след три дни. Бихте могли да го наемете максимално за две седмици. Тук пак имате късмет. Много е трудно да се намери нещо подходящо, ако не се заемете с това една-две години предварително. Вижте сам.

Тя му подаде графика за наем на яхтата. От 15 май до 30 октомври всичко бе пълно. За периода от 26 юли до 9 август резервацията бе анулирана. Алън се запита ужасен какво представляват тези хора, които се надпреварват да наемат кораб за четири хиляди долара на ден.

— Клиентите се отказаха тази сутрин. Май че бяха испанци. Нали Гарсия е испанско име? Дамата е претърпяла злополука. Това несъмнено ще ви донесе щастие. Ако я наемете от двадесет и шести, всичко ще бъде наред. Казвам се Ан.

Тя вдигна очи към Алън, който не я изпускаше от поглед.

— Името на яхтата е „Виктъри-II“. Закотвена е в Кан, в пристанището Канто. Имате щастие, че отивате там. За първи път ли ви е?

— Не — излъга Алън.

— Всичко ще бъде уредено след час. Имате ли нужда от нещо друго?

Тя го изгледа настоятелно.

— Мисля, че това е всичко — каза Алън.

— На вашите услуги, мистър Поуп.

— До след час.

— Ще ви чакам. Трябва само да попитате за…

— Ан. Зная. Не съм забравил.

Той се обърна, усещайки, че тя го наблюдава. На улицата се качи в такси, което го закара в магазина на „Гучи“. Самуел беше категоричен: „Ще те преценяват както по външния вид, така и по багажа“. Той посочи с пръст няколко пътни сака и без малко да припадне, когато чу цената им. Накрая плати с чек: ако тези невинни хорица представеха чека достатъчно бързо, нямаше да загубят парите си. Той помоли продавача, мустакат субект с нежен поглед, да пази покупките му до затварянето на магазина. Таксито го чакаше.

— При „Сакс“ — каза Алън.

Той избра шест летни костюма в различни цветове. Някои изискваха малка поправка. Предложиха му да ги приготвят за следващия ден.

— Късно е — каза Алън с авторитетен тон, от който самият той остана удивен. — Тази вечер, или се отказвам. Трябва ми също и бельо.

Собственикът се поклони и го придружи до щанда за ризи.

— Ще мина около четири часа̀.

Той подписа чек за хиляда седемстотин петдесет и девет долара, качи се в таксито и даде на шофьора адреса на банката. Дадоха му без проблеми двадесет хиляди долара, които той прибра в малка чантичка, купена от „Гучи“. „За дребните ти нужди“ — бе казал Самуел без капка хумор. Таксито тръгна към Пето авеню, където бяха кабинетите на Артър Дийли.

Алън съобщи името си на една секретарка. Борсовият посредник го прие веднага в малък кабинет.

— Ето чека — каза му Алън.

Дийли го взе, вдигна телефона и даде нарежданията си. Операцията продължи само двадесет секунди. Той се обърна усмихнат към Алън.

— Сега сте собственик на тридесет и един килограма и четиристотин деветдесет и шест грама чисто злато, мистър Поуп. Мисля, че правите разумно вложение. Накъдето и да погледнете, положението е несигурно. Цената на златото ще се покачва. Дълго ли ще го задържите?

— Не мисля.

— Както обичате. Ако искате да реализирате добра сделка за кратко време, бих ви посъветвал да се насочите към фармацевтичните продукти. Акциите се покачват непрекъснато…

— Така ли? — каза Алън, мислейки, че предишния ден от „Хакет“ го бяха уволнили под претекст за международна икономическа криза.

— Доверете ми се, мистър Поуп. Ще увелича капитала ви с двадесет и пет на сто за три месеца.

— Ще помисля — каза Алън.

— А! Ето ви разписката.

Алън я прибра в джоба си. Минаваше обяд. Таксито го върна в „Американ Експрес“. Когато стигнаха пред сградата, шофьорът каза кисело:

— Слушайте какво, старче. От три часа ви разхождам. Броячът се върти. Аз още не съм обядвал. Бих искал да знам дали ще ме задържите още дълго?

— Целия ден — чу се да казва Алън. — Имам среща в тринадесет часа. Тогава ще можете да обядвате.

Той му подаде три банкноти от десет долара и влезе в сградата. Очевидно Ан очакваше само него.

— Всичко е готово, мистър Поуп. От летището в Ница ще се обадите на този телефон. Шофьорът ще дойде с ролс след двадесет минути. Той се казва Норбер. Както предполагах, „Виктъри-II“…

— Какво се е случило с „Виктъри-I“? — попита Алън, задържайки погледа си върху гърдите на Ан. — Потънала ли е?

Тя се усмихна.

— Както предполагах, „Виктъри-II“ ще бъде на ваше разположение от двадесет и шести август. Капитан Льо Герн очаква вашите заповеди, за да поеме посоката, която вие ще поискате — Италия, Корсика, Гърция — където пожелаете. Изглежда, времето е великолепно. Морето е като огледало. Ще наемете ли вила за вашия престой? Разполагаме с няколко чудесни къщи, които могат да се наемат за няколко седмици или за 2–3 години. С прислужници.

— Ще отседна в хотел.

— „Мажестик“, „Карлтън“, „Негреско“?

— „Мажестик“.

Тя поклати глава с одобрение.

— Ето ви пътните чекове.

Подаде му обемист плик. Пръстите й сякаш случайно докоснаха ръката на Алън. И двамата потръпнаха от допира.

— В колко часа приключвате работа?

Тя се ококори невинно.

— В пет и половина. Защо?

Въпреки вродената си срамежливост той каза направо:

— Ако нямате друг ангажимент… Ще вечерям сам… Бихме ли могли?

Тя направи замислена физиономия и задъвка устни от притеснение.

— Тази вечер ли? Имах един ангажимент…

Алън бързо се отдръпна.

— Съжалявам… А и аз самият забравих… Трябва да отида на един коктейл при стари приятели, нали разбирате… Жалко.

При мисълта, че ще го изпусне, я обзе паника и тя каза бързо:

— Мога да отложа срещата си. Но най-напред трябва да мина през къщи. Къде да ви намеря след това?

Вече бе взела молив и лист в ръка.

— Отседнал съм в „Пиер“ — излъга Алън.

— Можем да се срещнем там.

— Чудесна идея!

— В такъв случай ще дойда направо в бара. Към седем добре ли е?

— Отлично — каза небрежно Алън. — Мартинито там е превъзходно.

— Мистър Поуп?

— Да?

За миг той се уплаши, че тя е променила мнението си.

— Не си проверихте пътните чекове.

— Не се притеснявайте — подхвърли той с фалшиво безразличие.

Слизайки по стъпалата, той бе обзет от чувство на отвращение: вече и сам не можеше да се познае. Всичките му действия от сутринта сякаш бяха дело на непознат, който носеше неговото име, но с когото Алън отказваше да се идентифицира.

За няколко часа бе купил злато, пълен гардероб с дрехи, бе изтеглил хиляди долари от банката, бе наел яхта и ролс, излъгал бе, че познава добре Лазурния бряг и че живее в палат, и накрая цял ден се бе движил с такси! Предишния ден една такава комбинация от действия би му се сторила невъзможна. Как бе успял да полудее до такава степен, че да мисли, че парите, които непрекъснато пилееше, му принадлежат наистина? Когато се качи в таксито, му се виеше свят. Шофьорът му оказа необходимото внимание.

— А сега, сър, къде отиваме?

Това ненавременно „сър“ пробуди отново страховете му. Той се сви в ъгъла, като избягваше да гледа шофьора в очите.

— В „Пиер“.

 

 

Четвърт час по-късно той седна срещу Банистър в ресторанта на хотела. Сви вежди при вида на бутилката, положена в тръстикова кошничка.

— Кой е поръчал това?

— Аз — каза просто Самуел. — „О Брион 61“. Двеста долара.

Кръвта на Алън се смръзна в жилите му.

— Кой ще го плаща?

— Ти. За начало съм поръчал хайвер. Водката ще пристигне всеки момент. Какво ще кажеш?

— Ти си напълно полудял! — разбунтува се Алън.

Банистър повдигна небрежно рамене.

— За да печелиш пари, трябва да знаеш как да ги харчиш. Свърши ли всичко, което ти поръчах?

— Да! — отговори Алън ядосано.

— Имаше ли проблеми?

— Моят проблем си ти! Златото, чековете, ролсът, яхтата… И накрая тази сметка!

— На този етап четиристотин долара повече или по-малко…

— Ами ако те оставя тук и си тръгва?

Той понижи глас. С религиозна вглъбеност келнерът наливаше божествения нектар в чашите.

— Ще опитате ли?

Банистър направи физиономия на познавач, подуши виното, поднесе го към устните си и го задържа в уста, без да преглъща. Застанал мирно, келнерът очакваше присъдата.

— Превъзходно — изтърси Самуел.

— Благодаря, сър.

Той напълни двете чаши със същите предпазни мерки, поклони се и изчезна. Самуел се протегна доволно.

— Ето как разбирам аз живота! Но за съжаление започвам твърде късно.

— Подиграваш ли ми се?

— Първа заповед — запази самообладание.

— Става въпрос за моята кожа, не за твоята!

— Втора заповед — гледай отвисоко. Отсъствието на парични проблеми у богатите им позволява да се измъкват от всякакви неприятни положения. Те не повишават глас, защото всички слушат само тях. Никога не бързат, защото винаги ги чакат. Ако говорят глупости, другите търсят скрит смисъл в думите им. Ако мълчат, значи има нещо мистериозно. Ако говорят, значи хитруват. Когато са хремави, всички кашлят заедно с тях. Достатъчно е да кажат мнението си, за да бъдат изпълнени всичките им желания.

— Аз съм разорен! — отчая се Алън.

— Грешиш. Ти си милионер. Сам ми го доказа.

— Тези пари не са мои!

— Няма значение. Важното е другите да мислят, че е така.

— Колко време ще продължи това според теб?

— Ако не направиш грешка, цял живот. Парите отиват при пари. Дори да си богат само две седмици, това е достатъчно за всеки умен човек да се осигури до края на живота си.

— Ами ако се проваля?

— Хиляди пъти съм мечтал да се окажа в твоето положение.

Донесоха хайвера в кристален съд, потопен в счукан лед. Келнерът сипа водката. Чашите им се замъглиха. Банистър вдигна неговата:

— За късмета, Алън. — После посочи към хайвера. — Бял е, едри зърна. Сто долара.

Алън не успя да сдържи усмивката си.

— Ти напълно си изкукуригал!

— Храна за богаташи, Алън, и кралско вино. От това мозъкът функционира по-добре, ще видиш…

— Къде си научил всичко това? — попита Алън, намазвайки хайвер върху филия черен хляб.

— По храната те познават какъв си — заключи сериозно Банистър.

Алън го изгледа продължително.

— Впечатлен съм, Сами. Не мога да те позная от вчера. Съвсем друг човек си.

— Купи ли злато?

— Да. За двеста хиляди долара.

— Борсата затваря в четири часа. Най-късно в три и половина трябва да си подал ордера за продажба. След като се осъществи продажбата, накарай Дийли да ти даде чек от „Фърст Нешънъл“. Ще можеш да го осребриш във Франция, без да привличаш внимание. Пътните чекове?

— Имам ги.

— А парите за дребни разходи?

— Също.

— Веднага след като пристигнеш, ще отидеш в Палм Бийч. През този сезон там се разиграват големи суми. Ще напишеш чек на свое име и ще поискаш кредит от петстотин хиляди долара. Те ще проверят наличността им в сметката ти и ще ти дадат кредита без проблеми. На следващия ден и през двата дни след него ще изтеглиш от касата чиповете, които отговарят на сумата в твоя кредит. Загуби няколко, но немного, забавлявай се, но с мярка. Тогава ще върнеш останалите ти чипове на касиера. Той ще ти даде чек от името на казиното. Ще можеш да го осребриш в собствената им банка. По този начин ще успееш да преведеш близо един милион долара от една страна в друга без знанието на митниците.

— Блестящо! — каза мрачно Алън. — Забравяш една подробност — Хакет.

Банистър отмести очи и се почеса по главата.

— Не се опитвай да ме баламосваш, Сами, няма да успееш. Ако не ми кажеш какво да правя с Хакет, отказвам се от всичко. Искам точен и сериозен план!

— По дяволите! Не мога да кажа, че си глупак. Ще прецениш на място. Ще дишате един и същ въздух, ще ядете една и съща храна, ще се къпете в едно и също море, ще общувате с едни и същи хора и ще спите с едни и същи момичета! Импровизирай! Какъв шанс имаш да го срещнеш в Ню Йорк?

— Никакъв и така е по-добре. Отказвам се!

Банистър го изгледа спокойно, замълча и каза кротко:

— Имаш точно четиринадесет дни, за да решиш как да го нападнеш. Знам откъде е дошла грешката.

Алън подскочи, сякаш го ухапа змия. Самуел го успокои с махване на ръката.

— Цяла нощ си блъсках главата над твоя проблем. Мисля, че открих отговора. Или поне нищо друго не мога да измисля.

— Откъде? — излая Алън.

— Компютърът. Грешка на компютъра. Отговори на въпросите ми, без да се ядосваш. Когато Мъри те уволни, какво ти предложи като обезщетение?

Алън смръщи вежди и се поколеба.

— Четири години стаж, три месеца предупреждение — седеммесечна заплата.

— Колко получаваше на месец?

— Хиляда шестстотин седемдесет и два долара.

— Умножено по седем?

Алън извади химикалка, за да пресметне, но Банистър го спря.

— Няма нужда. Прави единадесет хиляди седемстотин и четири. Каква сума получи от „Бъргър“?

— Един милион сто и седемдесет хиляди и четиристотин долара.

Самуел се усмихна саркастично.

— Е, хитрецо, схващаш ли?

— Не.

— Не виждаш ли, че е същото число, но с две нули в повече?

— По дяволите! — каза Алън. — Боже господи! Ще ме арестуват!

— Кой? И по чие оплакване? „Хакет“ или „Бъргър“? Чия е грешката?

— Не знам. Това е фиш за уволнение.

— Или нашият компютър е забравил една запетайка, или компютърът на „Бъргър“. И в двата случая това не променя нищо. Имаме пълни четиринадесет дни от утре, за да действаме.

— Защо така реши?

— Ако открият грешката — а нищо не показва, че ще я открият — това може да стане само на осми август. На осмо число от всеки месец се издават фишовете за заплати на „Хакет“. На осми се анулират броячите и компютърът дава веднага общото финансово състояние на фирмата.

— А ако грешката идва от банката?

— Абсолютно същото е. „Хакет“ е най-големият клиент на „Бъргър“. А „Бъргър“ е единствената банка, която осигурява кредит за заплати на „Хакет“. Всички финансови операции се извършват между тях двете в едната или другата посока. Четиристотин петдесет и девет милиона долара на година! А ти се притесняваш за твоя бакшиш! Е, какво ще кажеш?

Алън поклати безсилно глава.

— Нищо не разбирам.

— Уточнил съм всички подробности. Билетът те чака на летището — първа класа. Ангажирах чудесен апартамент в „Мажестик“. Имаш късмет — всичко беше пълно. Довечера ще ти разкажа как ги накарах да ми дадат апартамента…

— Довечера ли? — заекна Алън. — Не мога. Зает съм.

— Шегуваш ли се? Имаме хиляди подробности за доуточняване.

— Казвам ти, че е невъзможно. Имам среща!

— Не ми пука за твоята среща! Имаме по-важна работа.

— Ако знаеше… Тя се казва Ан…

Самуел тутакси се укроти.

— Руса ли е?

— Чернокоса.

— Откъде я намери?

— Тя ме обслужи в „Американ Експрес“. Излъгах я, че съм отседнал тук. Ще дойде в бара в седем часа.

— Имаш ли стая?

— Разбира се, че не.

— Дай ми двадесет долара… Метрдотел?

Самуел протегна на метрдотела банкнотата, която Алън му подаде под масата.

— Мистър Поуп е в Ню Йорк за няколко дни. Забравил е да си резервира стая. Бихте ли уредили това? Апартамент…

— Естествено, сър. Ще направя всичко възможно.

Той си проправи път между масите, като изведнъж стана глух и сляп за всички останали клиенти.

— Видя ли го как се затича? — попита Банистър. — Винаги съм си мечтал да давам големи бакшиши. Това толкова улеснява всичко!

— Напомням ти, че става въпрос за моите пари. Колко струва един апартамент тук?

— Просташки въпрос. Кога ще престанеш да говориш за пари?

Метрдотелът се наведе важно над Самуел.

— Нямахме нищо свободно, но успях да уредя въпроса… Мистър Поуп ще получи апартамента си… 325–326.

Келнерът донесе стековете.

— Наистина ли ще дойдеш при мен, Самуел?

— И още как! Става въпрос за три или четири дни най-много, честна дума!

— Нали няма да ме зарежеш?

— Това ли ти е мнението за мен?

— Ами Кристел?

— Това е моя работа!

— А службата в „Хакет“?

— Ще си взема болничен отпуск. Преди да си отида, имам твърде много неща да свърша.

След като приключиха с кафето и коняка, те решиха да си телефонират на следващата сутрин.

— Успех! — подхвърли Банистър с весело намигване.

Той тръгна към кабинета си. Алън се качи в таксито си. За най-голямо негово учудване топката в стомаха му беше изчезнала. Той прибра багажа си от „Гучи“. При „Сакс“ костюмите бяха готови. Шофьорът прибра всичко в багажника на колата. Минаваше три. За миг на Алън му се прииска да си отиде вкъщи, въпреки че мисълта за апартамента му без вода бе непоносима. Изведнъж се сети, че е отседнал в апартамент 325–326 в хотел „Пиер“, и избухна в смях.

— Връщаме се в „Пиер“ — каза той.

Алкохолът бе успокоил нервите му. Беше малко зашеметен, но се чувстваше добре в кожата си. Всичко изглеждаше толкова лесно… Носачите разтовариха пакетите му.

— Качете ги в апартамента ми.

Той помоли шофьора да го почака, отиде до рецепцията и поиска сейф. Придружиха го до малка блиндирана стая. Отвориха сейфа и той хвърли вътре чантичката с двадесет хиляди долара. По време на операцията служителят се оттегли дискретно настрани. Той се върна, затвори сейфа и подаде ключ на Алън. Алън благодари, върна се в централното фоайе, влезе в телефонна кабина и набра един номер.

— Артър Дийли? Аз съм Алън Поуп. Спомняте ли си за мен?

— Естествено, мистър Поуп. Какво мога да направя за вас?

— Продайте веднага по сегашния курс и преведете сумата на ордер от „Фърст Нешънъл“. Ще бъда при вас след двадесет минути.

Той затвори телефона, без да даде възможност на събеседника си да каже и дума. След като пристигна в кабинета, Дийли го погледна изпитателно.

— Поздравления, мистър Поуп. Как разбрахте?

— Как разбрах какво?

— За Иран.

— За Иран ли?

Артър Дийли се усмихна съучастнически.

— Разбира се, мистър Поуп. Извинете ме… Във всеки случай, ако имате нужда от нещо, не ме забравяйте. С удоволствие ще участвам!

Алън се изсекна, за да скрие обърканата си физиономия.

— Когато сутринта купихте златото, цената бе сто и осемдесет долара за унция. В момента на затваряне на борсата — двеста и петнадесет. Реализирахте печалба от тридесет и осем хиляди осемстотин осемдесет и осем долара и осемдесет и осем цента. Свалям ви шапка. Мислите ли, че това е таванът?

— Със златото… — каза наслуки Алън.

— Всичко зависи от кладенците. Ако ги затворят… Какво време!

— При вас ли е чекът ми?

— Ето го. От „Фърст Нешънъл“ — както поискахте. Двеста тридесет и осем хиляди осемстотин осемдесет и девет долара. Закръглил съм сумата.

— Довиждане, мистър Дийли.

— На ваше разположение съм, мистър Поуп. Надявам се скоро да ви видя.

По пътя към хотела Алън се замисли дълбоко. Нищо не разбираше от това, което му се случваше. Оказа се, че е достатъчно да накара някого да повярва, че има двеста хиляди долара, за да спечели за няколко часа близо четиридесет хиляди. Ами ако Банистър бе прав?

Когато влезе в апартамента си, видя покупките грижливо подредени. Големият салон имаше изглед към Сентръл парк. Алън прекоси няколко пъти стаята, като не можеше да повярва, че е тук. Доближи се до прозореца и машинално изтри прашните си обувки в тежките бежови завеси. Изненадан, той се запита за смисъла на този идиотски жест. Може би това бе протест към заобикалящия го лукс? Легна на леглото и подскочи няколко пъти. Реши, че е полудял напълно.

Влезе в банята и започна да пръска с вода мраморния под. Хвърли дрехите си на земята, стъпка ги, върна се в салона и си сипа джин с тоник от бара. Изпи го съвсем гол, седнал по турски на килима. Пусна музика и направи няколко танцови стъпки, като притискаше до лицето си чашата, сякаш бе невидима партньорка.

През прозореца, от който не проникваше никакъв шум, видя хиляди чиновници, отправили се към автобусната спирка в адската жега. Това бързане му се видя глупаво. Тук всичко бе спокойно и прохладно.

Той се върна в банята, събра на топка дрехите си и ги хвърли в едно кошче. Застана под душа, пусна студената вода и постоя под ледената струя. След това се изсуши, отпи глътка от чашата си и се върна в стаята. Разопакова костюмите си. Разстла ги върху леглото и ги загледа. Избра най-тъмното сако и го облече върху голото си тяло. Огледа се в огромното огледало в салона. Сакото му стоеше отлично.

Един след друг изпробва и останалите пет костюма. С доволна усмивка въздъхна, легна на леглото, запали цигара и се загледа в тавана. След това стана и започна да обикаля апартамента.

Цялото това пространство само за него го впечатляваше. В неговия апартамент с три скока се стигаше от едната стена до другата. Легна отново и се замисли. После провери дали цената на стаята му не е написана на входната врата. Освен дискретно написаните противопожарни правила нямаше друго. Повдигна рамене и прогони вътрешния глас, който му нашепваше, че е полудял, че всичко е прекалено лесно…

Пет минути преди часа на срещата закопча на гърдите си нова риза, завърза вратовръзката, облече тъмен костюм. Погледна се за последен път в огледалото и излезе.

В бара седна на маса, потънала в полумрак. Сложи ключа от стаята си отгоре. Ан влезе и той й направи знак. Бе облечена в тъмен костюм с широк панталон, който скриваше обувките й, от чиито токове тя изглеждаше с десет сантиметра по-висока. Алън придърпа стола й.

— Здравейте…

— Здравейте…

— Мартини?

— Мартини.

Даде поръчката.

— Тежък ли бе денят ви?

— Ужасен! Клиентите са полудели. Всички искат да напуснат града.

— Сънувам ли, или наистина сте пораснали?

— Не сънувате. Служителката е по-ниска от жената.

— Метаморфозата всеки ден ли се осъществява?

— Не е задължително. В зависимост от настроението ми.

— Какво е то днес?

— Превъзходно. А вашето?

— Моето зависи от вашето.

Те избухнаха в смях. След още три мартинита Алън попита:

— Слушайте, Ан. Това е последната ми вечер в Ню Йорк. Чакам телефонни разговори с Франция и Япония. Искам да ви направя едно предложение.

— Кажете.

— Апартаментът ми е на седмия етаж с изглед към парка. Денят ми беше като вашия — хора, хора и пак хора. Главата ми се върти. Бих искал да сме само вие и аз. Какво ще кажете да вечеряме в салона?

— В салона ли?

— В салона на апартамента ми.

Тя замълча с чаша в ръка.

— Защо не? — каза накрая, без да вдига очи.

— Умирам от глад! — възкликна Алън.

Във фоайето я помоли да почака малко.

— Само да взема нещо от сейфа…

Тя го проследи мислено с поглед, стискайки в ръце перлената си чантичка.

— Как се казва парфюмът ви? — попита Алън, когато влязоха в асансьора.

Тя му отговори. Когато влязоха в салона, Ан отиде до прозореца и се загледа в дърветата на Сентръл парк, потънали в полумрак. Алън отиде при нея. Тя стоеше с гръб към него. Той се поколеба, после сложи ръце на раменете й. Тя се облегна леко назад.

— Прекрасно е — каза тя.

Алън я прегърна нежно. Тя го хвана за ръката. Долу, в зараждащата се нощ, фаровете на автомобилите описваха дълги арабески.

— Ан…

Със зареян поглед тя проговори сякаш на себе си:

— Нощта в Сентръл парк… Имате късмет…

Целуна я леко по бузата, опиянен от топлината, която усещаше през тънкия плат на блузата.

Тя се обърна с лице към него, прилепи тялото си до неговото и каза:

— Всичко е толкова лесно, когато си богат…