Пиер Рей
Палм Бийч (27)

27.

На 28-о число от всеки месец Оливър Мъри изпълняваше един и същи ритуал. В девет часа сутринта отиваше в управлението на „Бъргър“, за да подпише документите, позволяващи на „Хакет“ да изплати заплатите на шестдесет хиляди работници и служители. Всеки път той бе приеман от Ейбъл Фишмайер, чиито елегантни костюми, висок ръст, прекрасен тен и фамилиарно отношение ненавиждаше. Срещата продължаваше около 10 минути и всеки се правеше, че е очарован от срещата си с другия. Мъри би предпочел да поддържа само професионални връзки, но Ейбъл сякаш изпитваше удоволствие да се осведомява всеки път за състоянието на черния му дроб, да говори за външния му вид, да пита за здравето на жена му. Със снизходителния тон на генерален директор, който говори с някакъв дребен служител.

— Мистър Фишмайер ви очаква, мистър Мъри… — каза секретарката с доброжелателна усмивка. — Ако обичате, последвайте ме…

Мъри запази ледената си физиономия и влезе в кабинета, който бе направен така, че да впечатлява другите: разстоянието, което трябваше да се измине до бюрото на Фишмайер, дебелината на мокета, луксът на мебелировката, барът, отрупан с луксозни бутилки, стереоуредбата — като че ли един банкер има време да слуша музика.

— Радвам се да ви видя, Оливър. Как сте?

Той бе привел двата си метра над Оливър. От него лъхаше миризма на одеколон. Оливър го остави с отвращение да му стисне ръката. Използва момента, когато Фишмайер пусна ръката му, за да извади документите от чантата си. Изправил дребното си тяло, той ги постави на бюрото.

— А как е черният дроб?

— Не ме боли, мистър Фишмайер.

— Наистина ли? Би трябвало да си вземете отпуск — изглеждате ми зле. Трябва да ви поканя у дома. Играете ли голф?

— Не.

— Жалко… Жалко… Мадам Мъри добре ли е?

— Много добре, благодаря. — Той посочи документите и каза сухо: — Имам съвсем малко време. Ако обичате да подпишете.

Фишмайер заобиколи бюрото и седна на креслото си.

— Седнете, Оливър.

Мъри седна в огромен фотьойл.

— Имам лоши новини, Оливър. „Бъргър“ няма възможност да осигури кредита за заплатите ви.

Мъри скочи от креслото си.

— Моля?

Фишмайер направи доброжелателна физиономия, въпреки че усмивката бе изчезнала от лицето му.

— „Хакет“ ни дължи вече четиридесет и два милиона долара. Административният съвет реши, че дългът е значителен и не може да ви бъде отпуснат кредит без допълнителни гаранции. Съжалявам.

— Това шега ли е? — прошепна Мъри, като се опитваше да овладее нервите си. — Така работим от години. Ние сме вашият най-добър клиент!

— Повярвайте ми, ние също съжаляваме. Разбирате сам, че с дълг от четиридесет и два милиона долара ни е невъзможно да ви отпуснем нови четиридесет милиона.

— Но, мистър Фишмайер, това е невъзможно! Между нас никога не е имало противоречия! Това е смешно! Авоарите на „Хакет“ се равняват на стотици милиони долара!

— Зная. Може би сте инвестирали прекалено много? Вашият курс към разширяване на производството е несъмнено забележителен, но този път административният съвет е против.

— Клопка! — излая Мъри, клатейки застрашително пръст. — Ако това е било вашето намерение, защо сте чакали последния момент, за да ни уведомите? Поставяте ни в невъзможно положение!

— „Хакет“ е много известна фирма, Оливър.

— Престанете да ме наричате Оливър!

— С вашата репутация няма да ви е трудно да намерите необходимата сума, за да изплатите дълга си.

— Осемдесет и два милиона долара за три дни, когато всеки дребен служител или кредитор може да ни осъди за неплащане на задълженията?! Много съм ядосан! Добре ли обмислихте последиците от вашето действие?

— Нашият административен съвет…

— Да върви по дяволите! Незабавно ще информирам мистър Хакет! Ще видим какво мисли за това Хамилтън Прайс-Линч! Те са заедно във Франция. Довиждане, мистър.

Той тръгна към изхода, почервенял от гняв. Фишмайер не направи опит да го задържи.

Преди да влезе в колата, която го очакваше, Мъри погледна към вестника, който един продавач размахваше. Беше „Хералд Трибюн“. В очите му се наби огромното заглавие на първа страница: „Бъргър“ обявява публично предложение за изкупуване на акциите на „Хакет“.

От червен тенът му стана бял като платно. Той взе вестника, като дори не помисли да вземе рестото си от монетата от един долар, която бе подал на продавача.

— В „Хакет“, бързо! — подхвърли той на шофьора.

Със свит от ужас стомах той прочете текста на обявата. Тогава разбра ужасната клопка, в която ги беше вкарала „Бъргър“.

 

 

Алън отвори едното си око, огледа се наоколо, без да разбира къде се намира, и едва тогава забеляза, че беше омотан около тялото на Тери. Тя седеше на леглото и четеше любимата си книга. Той затвори очи и я притисна по-здраво.

— Колко е часът?

— Четири.

— Сутринта?

— Следобед.

Тя беше гола и хладка.

— Будна съм от часове — прошепна тя. — Не посмях да се помръдна, за да не те събудя. Така здраво ме бе стиснал.

— Не ти вярвам.

— Говореше насън, целуваше ме. Един-два пъти се опитах да стана, но ти не ме пусна.

— Тери…

— Да?

— Много ми е добре.

Тя се наведе и го целуна с върха на устните си.

— Искаш ли кафе?

— Искам теб.

— Сега ще го приготвя и се връщам.

— Всички така казват!

След самоубийството на Надя той бе останал още два часа в „Ла Волиер“. Бяха пристигнали полицаите и бяха разпитали всички свидетели на драмата. Той се върна при Тери съвсем разстроен. Тя го изслуша и успокои. Той я бе любил както никога досега — силно и нежно. След това бяха заспали един до друг, тяло до тяло, устни до устни.

— Наистина ли те стисках силно?

— Едва успявах да дишам.

— Никога преди не съм го правил.

— Аз също… — каза тя, смеейки се.

— Тери…

— Да?

Претърколи се върху нея и я целуна по устните.

— Търпелива ли си, Тери?

— Като ангел.

— Нужно е време, за да се направи дете. И после девет месеца, докато се роди.

Усети как потръпна в прегръдките му.

— На кого искаш да правиш дете?

Той промени положението си и сложи главата си върху краката й.

— Искам да живея с теб.

— Три дни?

— Завинаги.

Взе лицето му в ръцете си и го погледна в очите.

— Не ми казвай такива неща.

— Защо?

— Бих могла да повярвам.

— Искаш ли?

Тя повдигна рамене.

— Тери, искаш ли?

Нов поглед. Мълчалив въпрос. И през двамата сякаш премина електрически ток.

— Да… — прошепна тя.

— Невероятно е това, което ми се случва.

— Невероятно… — повтори тя. — Защо се усмихваш?

— За част от секундата сякаш видях как изглеждаме двамата отстрани — залепени като два бонбона. Като на пощенските картички.

— Подиграваш ли ми се?

— За първи път в живота си нямам желание да съм на друго място и да правя друго нещо… Ако някой ме попита какво искам, къде искам да бъда, с кого… Ще отговоря — тук, с теб… Нямам нужда от нищо друго, разбираш ли?

Той потръпна от допира на пръстите й, които го галеха по тила.

— Да.

— Имахме толкова малко време… Дори не сме си говорили като хората… Слушай, Тери. Ще бъда много зает в следващите часове. Ще приключа за около два дни… Ще ме чакаш ли?

— Ако ми обещаеш повече да не караш водни ски.

— Не, не… Ще ти обясня всичко по-късно. Става нещо изключително в моя живот, Тери!… Просто ще мина от другата страна… Богатство!

— За какво ти е?

— Не мога сега да ти обясня, но е много важно за мен…

— За какво ти е? — повтори тя.

Той се изсмя, защото не знаеше какво да отговори.

— Много е дълго за обяснение. Не можеш да разбереш…

Тя се хвърли върху него.

— Алън — прошепна тя, — няма нищо за разбиране…

 

 

— Намирам се във входното фоайе. Трябва да ви видя.

Хам Бъргър подскочи, когато позна гласа на Чезаре ди Соньо.

— Намерихте ли ги? — задъха се той, стискайки здраво слушалката.

— Да.

— Господи, благодаря ти!

Късметът му бе проработил. Поуп беше жив и той, Хамилтън Прайс-Линч, щеше да вземе в ръцете си контрола на „Бъргър“, да се отърве завинаги от жена си, да се изплюе в лицето на Сара, отвратителната си заварена дъщеря, щеше да изгони Ейбъл Фишмайер, да се забавлява и накрая щеше да разглежда списанията си за удоволствие, а не за да задоволява една истерична съпруга, която от години не можеше да понася. Великолепна перспектива.

— Трябва да ви видя — повтори Ди Соньо.

Хамилтън се засегна от авторитетния тон на този хулиган. Беше изпълнил задължението си и сега трябваше да се махне.

— Невъзможно е сега. Ще ви се обадя по-късно. Довиждане.

— Мистър Прайс-Линч, не затваряйте. Ще се кача за пет минути при вас, и то веднага.

— Не! Жена ми е в съседната стая.

— Лъжете! Току-що я срещнах. Тя излезе с колата. Съветвам ви да ме приемете. Качвам се.

Луд от ярост, Хамилтън погледна слушалката. Чезаре си бе позволил да затвори телефона. Той запали петдесетата си цигара за деня, ритна с крак една конзола, от което го заболя, извика от яд и започна да обикаля нервно из салона. На вратата се почука.

— Да не искате всички да разберат за нашите връзки? — атакува го Хамилтън.

— Има толкова много хора в хотела… Никой не ме забеляза.

— Свързахте ли се с тях?

— Да.

— Отстранена ли е опасността?

— Да.

— Тогава какво искате?

— Трябва да им се плати.

— Това вече е направено.

— За какво говорите?

— За първата ни сделка.

— Аз говорех за втората.

Прайс-Линч повдигна въпросително вежди.

— Доколкото знам, сделката пропадна.

— Моля?

— Поуп все още е жив. Вашите съдружници се провалиха. Аз не ви дължа нищо.

Сянка премина по красивото лице на Чезаре ди Соньо.

— Мистър Прайс-Линч, вие подигравате ли ми се?

— Не ми говорете с такъв тон! — изрева Хамилтън.

— Дължите им тридесет хиляди долара.

— Не им дължа нито стотинка. Тази работа вече не ме засяга.

Чезаре го погледна презрително.

— Ще направите по-добре, ако удържите дадената дума…

— Вън! Нямате повече работа тук.

— Това последната ви дума ли е?

— Не искам никога повече да ви виждам.

— Ще ги предупредя. С тях ще се разправяте.

— Мръднете си само малкия пръст, и ще накарам да ви арестуват.

Чезаре се завъртя на пети, тръгна към вратата и каза, без да се обръща:

— Не давам и пукната пара за вашата кожа.

 

 

Алън едва бе прекосил прага на апартамента си, когато Банистър се нахвърли върху него:

— Търся те от снощи. Всички те търсят. Прайс-Линч непрекъснато звъни по телефона. Сара идва поне десет пъти. Помислих си, че ти се е случило нещо. Тъкмо се канех да звъня в полицията. Аз…

Алън мина покрай него, без да го чува, със странна усмивка на устните си и премрежен поглед — като хипнотизиран.

— Алън!

— Здравей, Сами…

Той тръгна към бара, сипа си чаша уиски, без да предложи на Самуел, и излезе на терасата. Слисан, Сами тръгна след него.

— Слушаш ли ме, Алън? Къде беше?

— Ще се женя.

Сякаш ставаше въпрос за нещо съвсем необикновено. Грозноватото лице на Банистър разцъфна в усмивка.

— Наистина ли?

— Да.

— Знаех, че ще се решиш. Чудесно! Край на неприятностите ни. Най-добрата партия в Америка! Най-богатата наследница!

— Богата ли? Тери?

— Кой?

— Тери.

— Тери ли? Коя е Тери? Говори, Алън!

Алън се облегна на парапета на терасата. Бе го обзело щастливо главозамайване. Вече всичко си идваше на мястото. Времето, което му бе дало минало и настояще, сега го бе дарило и с щастливо бъдеще. Нямаше да позволи никому да му отнеме тази перспектива.

— Чакай само да я видиш… Тя е…

Той потърси думите, с които би могъл да я опише. Но Тери не се поддаваше на описание. Той повдигна рамене и отпи глътка скоч.

— Тя с какво се занимава? — попита угрижено Самуел.

— Студентка е. Психология или философия — нещо подобно…

— Къде се запозна с нея?

— Тук, в Жуан. Пишеше ужасии по каросерията на колата ми. Тя има разкошна коса и е малко нещо бохем… нали разбираш какво искам да кажа?

— Как се казва?

— Тери.

— Питам те за фамилното й име?

— Не го знам. Очите й са сиви.

— Ще се жениш за хипарка, на която дори името не знаеш! — избухна Банистър.

Той се плесна с ръка по темето и повика небето на помощ.

— Той е полудял! Най-богатата наследница на Съединените щати се влачи след него, а той се влюбва в някаква анонимна беднячка! Няма да ти позволя! Обещавам ти! Имай предвид, че Сара ми се довери. Тя е луда по теб! Иска да знае всичко, което те засяга! Дори ми каза какви са ви проектите.

— Какви проекти?

— Вашата къща, самолетът ви, конете ви. Ще започнеш като главен пълномощник на банката. Аз съм назначен за шеф на службата за шконтиране.

— Моите поздравления.

— Не съм поставил все още въпроса за бъдещата ми кариера.

— Не би трябвало да представлява проблем.

— И аз така мисля. Коледа ще прекарате във вашата къща в Кейп Код.

— А?

— А Великден на Бахамските острови. По традиция всички Бъргър празнуват Великден на Бахамските остров. Сара говорила ли ти е за баба си?

— Не си спомням.

— Маргарет! Страхотна жена! На 91 години е. Тя е моралният авторитет на клана, така да се каже…

Някой почука бързо на вратата.

— Самуел!

— Това е Сара — каза Самуел. Той хукна към вратата, но Алън го хвана за дрехите.

— Слушай ме добре, Сами! Ще се скрия в банята… Ако кажеш на тази луда, че съм тук, давам ти честна дума, че никога вече няма да ме видиш.

— Не можеш да й направиш това! Тя те обича, иска те, притеснява се за теб!

— Добре ли ме разбра, Сами? Трябват ми още 48 часа, за да се измъкна от кашата, в която ти ме забърка. Искам да ме оставят на мира! Всички!

— Най-добрата партия в Съединените щати — проплака Банистър.

С един последен предупредителен поглед Алън се скри в банята и дръпна резето.

— Идвам — извика Банистър.

Той се погледна в огледалото, оправи ризата си и отиде да отвори вратата.

 

 

Арнолд Хакет отвори кутията с хапчетата за сърце и глътна две. Върна се в стаята си и легна на леглото, като напразно се опитваше да си поеме дъх. Чувстваше се като риба на сухо. Виктория бе излязла на покупки и той щеше да умре самотен… С широко отворена уста изчака да се успокоят ударите на сърцето му. Това, което току-що му бе съобщил Мъри, бе ужасяващо: „Бъргър“ отказваше кредита… „Бъргър“ обявяваше ППИ за акциите на „Хакет“. Неговите акции! Това не можеше да е вярно. Искаше му се да стане, да вземе нещо тежко, да отиде в стаята на Прайс-Линч и да му смаже главата. Този дребен миризлив банкер си въобразяваше, че Арнолд ще се предаде? А той бе дошъл на почивка заедно с него.

Ако Мъри бе казал истината, на Хам Бъргър нямаше да му стигне цял един живот, за да плати за постъпката си. Арнолд щеше да го разори, да го изхвърли на улицата, да откупи банката му, ако трябва, но щеше да го накара да пукне. Той усети, че дишането му се нормализира. Остана неподвижен още няколко секунди, разкъсван от омраза. След това стана, излезе, прекоси няколкото метра, които го отделяха от апартамента на Прайс-Линч, и се приготви да ритне вратата, когато тя се отвори.

— Арнолд, как сте?

— Пуснете ме да мина, мръсник!

С едно бързо движение Хамилтън дръпна вратата. Тя се затвори с трясък.

— Сара се прибира… Зле ли ви е?

Арнолд го хвана яростно за ревера на сакото.

— ППИ! Моят кредит! Говорете!

Прайс-Линч се опита да се освободи. Напразно. Хакет, както много старци, имаше желязна ръка.

— Арнолд, успокойте се. Хайде да поговорим за това в бара.

— Значи е вярно! — избухна Хакет.

Клиентите, които минаваха по коридора, наведоха притеснено очи и продължиха по пътя си.

— Моля ви, Арнолд, дръжте се достойно! Ние сме джентълмени!

— Отрепка!

— Арнолд! Всички ни слушат! Ние сме известни хора. Не предизвиквайте скандал!

Все още държейки Хам Бъргър за ревера, Арнолд го помъкна към двойната врата, която водеше към товарния асансьор.

— А публичното изкупуване на акциите, Юда, за чия сметка е? На какво се надявате? Че ще ви продам собствените си акции?

Един от етажните келнери се доближи до тях, изгледа ги с отворена уста, поколеба се и застана до асансьора, сякаш не бе забелязал нищо нередно.

— Ако обичате, господа…

Хакет, който продължаваше да държи Прайс-Линч за сакото, се отдръпна. Келнерът започна да изважда от товарния асансьор подноси с домати по провансалски, които нареждаше на подвижна масичка.

— Извинете ме, господа…

Като гледаше право пред себе си, той тръгна напред, тикайки количката. Акцията, която бе спряла за секунди, се поднови с нова сила.

— Каква е целта на всичко това? Искам да знам, Прайс-Линч!

— Арнолд, ще ме удушите! Не ме принуждавайте да се бия с вас.

Хакет пусна жертвата си, удари го два пъти през лицето и блъсна главата му в стената.

— Ти и на това не си способен, дребен жиголо! Мръсник! Слуга на жена си! Нямаш повече смелост от един гущер! Ще те разоря, ще разруша банката ти и ще те изпратя там, откъдето идваш! В лайната!

Той взе един поднос с домати и го удари по главата. Лепкава смес заслепи Прайс-Линч и потече по снежнобелия му костюм. Вдигна ръце, за да се предпази. С две ръце Арнолд бръкна в остатъка от доматите и ги размаза по лицето му. След това тръгна по коридора, като изостави Хам Бъргър като пакет мръсно бельо.

 

 

Алън предпазливо надникна през вратата.

— Тя тръгна ли си?

— Освен ако не се е скрила под леглото — каза кисело Банистър. — Вече не те разбирам, Алън. Климатът на това място явно те е подлудил. Едва преди осем дни беше близо до самоубийство, защото си бе загубил работата. Днес имаш възможност да станеш собственик на банка и плюеш отгоре й.

Алън сложи няколко дрехи в един сак.

— Не върху банката. Върху Сара. Има разлика.

— В какво я упрекваш? Тя е очарователна!

— Вече прилича на майка си. Не искам да стана един друг Хам Бъргър.

— Къде отиваш?

— На моята яхта.

— Твоята яхта? Каква яхта?

— Тази, която ме накара да наема, глупчо! Имам нужда да помисля. Имам сметки за уреждане и ми трябва спокойствие.

— Хубава ли е яхтата?

— Великолепна!

— А аз какво да правя? Къде да отида?

— Ти ще стоиш тук.

— Защо не ме вземеш с теб на кораба?

— Защото се виждаш отдалече. А покрай теб ще забележат и мен.

— Но аз нямам възможност да остана в „Мажестик“! Видя ли какви са цените? Главозамайващи!

— Аз плащам. Откривам ти неограничен кредит. При условие, че останеш тук за прикритие. Съгласен ли си?

— Как се казва твоята яхта?

— „Виктъри-II“.

— Къде се намира?

— В старото пристанище, на кея. Предупреждавам те, че ако кажеш някому къде съм, тръгвам веднага за Антилските острови. Трябва да съм напълно свободен през следващите четиридесет и осем часа.

— Какво да казвам, ако някой пита за теб?

— Не си ме виждал, не знаеш къде съм. Заминал съм на пътешествие.

Самуел си сипа една чаша и седна на страничната облегалка на креслото, като гледаше замислено Алън. Една подобна метаморфоза за толкова малко време бе невероятна.

— Алън…

— Какво?

— Тази история за женитбата ти със студентката… Да ме уплашиш ли искаше?

— Ти ще ми бъдеш свидетел.

— Жалко… Вече се виждах като главен пълномощник на банката. Все едно че още веднъж са ме уволнили.

Алън затвори чантата си.

— Алън…

— Да?

— Ако случайно успееш в това начинание…

— И какво?

— Би ли могъл да ме вземеш като секретар?

Алън направи шокирана физиономия.

— Тебе? Ти дори едно изречение не можеш да напишеш без правописна грешка.

 

 

Оливър Мъри затвори телефона отчаян. Обявяването на публичното предложение за изкупуване бе достатъчно, за да посее паника сред борсовите среди на Ню Йорк. Чуваха се най-противоречиви мнения за здравето на гиганта, чиито основи бяха започнали да се разклащат, вече никой нямаше доверие в „Хакет“.

— Мистър Хакет е на почивка… — отговаряше Мъри на едрите акционери, които искаха сведения. Телефоните не преставаха да звънят на осемте етажа от административната служба на фирмата. Пристигаха ужасени куриери от филиалите на „Хакет“, разпръснати по цялата територия на Съединените щати. Директорите, инженерите, химиците, медицинските служби — всеки искаше да разбере с какъв сос ще бъде изяден.

За няколко часа съотношението на силите се бе променило. Големите банки, които обикновено се молеха на Хакет да приеме капиталите им, сега останаха глухи пред дискретното SOS на Мъри — никоя банка не искаше да отпусне заема. Акулите чакаха крайния резултат.

Мъри бе умолявал Арнолд Хакет да не се връща в Ню Йорк, както бе първоначалното му желание, след като разбра за предателството на „Бъргър“. Оставаха още цели два дни, за да се намерят нужните капитали и да се възстанови финансовото състояние на фирмата. Но Мъри вече бе изгубил вяра. Според него единственият начин да се избегне катастрофата бе да се накара Прайс-Линч да промени решението си. Той бе причината за всичко това. Единствен той можеше да се намеси и да спре фалита на фирмата, ако Хакет успееше да го придума. За нещастие гордостта на Хакет го принуждаваше да е упорит като магаре. Ако този път не преклонеше глава, в следващите четиридесет и осем часа фирмата щеше да фалира поради прекратяване на плащанията.

И тогава той, Оливър Мъри, можеше да си стегне куфара. Уморено вдигна слушалката и набра стотния номер за деня.