Пиер Рей
Палм Бийч (5)

5.

Помагайки си с пръстите на краката, Марина свали сандалите си. Беше дошла пеша от ателието на Хари до апартамента на Алън. Цялата бе вир-вода. Отмести с ръка косите си, които бяха залепнали за челото. Прекоси дневната, сложи ключовете в един пепелник, хвърли чантата си върху фотьойла, свали блузата и разкопча панталона, но си пое дъх, преди да успее да го свали, тъй като беше прекалено тесен. Остана съвсем гола. На първо място — кухнята. Отвори вратата на хладилника и се усмихна нежно при вида на двете бутилки мляко. Алън ненавиждаше млякото. Въпреки че тя го бе напуснала внезапно, той не бе престанал да мисли за нея.

Тя отвори едната бутилка и отпи жадно. Върна се в дневната, отвори чантата си и извади сламената шапка, от която изпаднаха черните ръкавици. Прекалено горещо бе за тях. Тя нахлупи шапката на главата си и отвори прозореца. Навън бе още по-задушно. Отиде в банята, като предварително се радваше на мига, когато студената вода щеше да я облее от глава до пети. Отвори крана: нищо. Мина в кухнята, където повтори същата операция пред умивалника: пак нищо. Тя свали шапката, постави вътре ръкавиците и прибра всичко в чантата си. Облече панталона, блузата, обу сандалите си и взе ключовете от пепелника. Тя харесваше Алън, но чувствата й към него не надделяваха над желанието да се изкъпе, когато иска.

Тя се замисли къде би могла да отиде. Постоя няколко секунди, отвори бележника с телефонни номера и набра един от тях.

 

 

Арнолд Хакет си почиваше, облечен в халат от лилава коприна, върху ниския диван в апартамента на Попи, чийто наем плащаше от близо две години. Плащаше освен това и другите й сметки. На първо място скъпото следване на брат й Питър, който искаше да стане архитект. След това две хиляди долара, които той й даваше за лични нужди всеки месец. Замисли се снизходително, че Попи никога нямаше достатъчно пари. Тя се сърдеше понякога, че той не я посещава достатъчно често. Арнолд беше доволен от това, но от работа му оставаше твърде малко време.

А дори и да имаше възможност, не би увеличил броя на посещенията си. Преди пет години бе прекарал лека сърдечна криза. Най-известните лекари, с които той се консултира, го посъветваха да се пази. „А любовта?“ — попита той. „Ако не прекалявате.“

Като не забравяше предупреждението, той си позволяваше да се забавлява един-два пъти в месеца с момичета, чиито телефонни номера му попадаха случайно. С Попи бе съвсем различно, защото Попи го обичаше. Тя беше деликатно дете, едва на двадесет и две години — почти възрастта на собствената му дъщеря Гертруд. Но Попи, за разлика от Гертруд, не витаеше в облаците. Вместо да презира парите и да пропилява живота си с безделници край Сан Франциско, тя вземаше уроци по танци в едно реномирано студио на Шесто авеню. Имаше още едно качество, безценно в очите на Арнолд — обичаше го за това, от което той се притесняваше — неговите седемдесет и една години. Тя ненавиждаше младите хора, намираше ги лишени от обаяние, безлични, нищожни.

„Ако знаеш колко ми е скучно с тези сополанковци!“ — когато тя произнасяше тази великолепна фраза с презрителна гримаса, Арнолд галеше признателно косата й и се отпускаше от удоволствие пред сигурността, която зрялата възраст вдъхва на мъжа. За нещастие той съвсем не бе красавец, но през целия му живот жените бяха говорили за „малкото весело пламъче, което блести в очите му“. Всички, освен неговата собствена жена, Виктория.

За Арнолд работата вървеше сама. Човечеството боледуваше от бронхит, астма, шарка, нерви. Неговите химици измисляха фармацевтични продукти, за да облекчат страдащите, а Арнолд прибираше печалбите и всичко бе наред. За четиридесет години усилия той бе успял да направи от „Хакет Кемикъл“ едно от най-процъфтяващите американски предприятия. Имаше шестдесет хиляди служители, разпределени в многобройни филиали, част от които в Европа. Имаше годишен оборот от четиристотин петдесет и девет милиона долара, които го поставяха в списъка на главните предприятия между „Стърлинг Дръг“ (460) и „Ричардсън Мерил“ (457). Естествено, далеч бе от годишния милиард на „Хофман-Ларош“, но пред конкуренцията имаше предимството да контролира фирмата си изцяло. Единственото черно петно в тази преуспяваща кариера бе, че Виктория и той нямаха син, комуто да предаде горящия факел. Арнолд понякога заглеждаше гъвкавото и нежно тяло на Попи и мечтаеше за тайно продължение на рода си. Дали бе разумно да стане баща на тази възраст?

Той отвори вратата на стенния гардероб, изпъчи гърди и се огледа в огледалото. Халатът му падна на земята, но той не се реши да свали зелените раирани гащи. Потърси в погледа си прословутото „малко весело пламъче“. Сви очи, смръщи вежди, намигна и го видя — блестящо, иронично, весело. Естествено, останалото не бе толкова впечатляващо. Всеки, който не знаеше самоличността му, би видял в отражението на огледалото само един дребен коремест старец с тънки крака, прекалено окосмено тяло (бе натоварил цял екип с разрешаването на този проблем) и лъскав череп. Той задвижи страничните огледала, които показаха една не по-радостна гледка — едно безформено тяло, издуто в долната част на корема и поставено върху две космати кибритени клечки.

— Красив си — каза Попи.

Тя стоеше пред вратата на банята и го гледаше. Беше увила хавлиена кърпа около кръста си. Малките й кръгли гърди правеха ъгъл от деветдесет градуса с вертикалната част на гръдния й кош.

— Ти ме виждаш с очите на любовта — възрази Арнолд в миг на просветление.

— Обичам тялото ти — увери го тя. — Тяло на мъж.

Тя се приближи до него, прилепи тялото си до неговото и сгуши главата си на рамото му. Арнолд я прегърна, опиянен от свежия аромат на косите й — аромат на младост.

— Ела! — каза тя, повличайки го към леглото.

Той се запита как да се измъкне от този прилив на взискателна нежност. Сеансът отпреди половин час го бе изтощил за две-три седмици напред. Мигновената слабост, последвала неговото върховно постижение, го бе притеснила за момент, но той бе възнаграден за усилията си с една от чудесните фрази, присъщи само на Попи: „Убиваш ме…“. Произнесена тихо и дрезгаво, със страстни нотки, мечтателно и покорно.

— Стига, Попи, спри… Не сега… След един час трябва да ръководя съвета.

Тя драсна леко с нокът по лъскавото му теме.

— Подлудяваш ме… Не заминавай утре!

— Чакат ме там, невъзможно е… Ела с мен!

Очите на Попи се замъглиха.

— Не мога да оставя брат си сам в Ню Йорк!

Той я целуна по пръстите на краката, стана и набра един телефонен номер.

— „Хакет“ ли е?

— „Хакет Кемикъл“, слушам ви…

Собственото му име, повторено от телефонистката, му достави огромно удоволствие, което не намаляваше и след четиридесетте години власт.

Ноктите на Попи го гъделичкаха по врата.

— Дайте ми Мъри.

В слушалката се чу шум. Обади се някаква секретарка.

— Кой?

— Мъри!

— Кой го търси?

— Хакет!

— Сега ще видя дали мистър Мъри ще може да разговаря с вас.

Арнолд почервеня от ярост.

— Казвам ви, че се обажда самият Хакет! Арнолд Хакет, разбрахте ли?

— Изчакайте, мистър Хакет, веднага ще ви свържа!

Попи го хвана за ръката и загриза края на пръстите му.

— Мъри?

— Мистър Хакет?

— Как сте, Мъри?

Той издърпа ръката си от устата на Попи, прикри слушалката с длан и й каза:

— Глупав, лош, ненавиждан, но много полезен! Всява ужас сред персонала. Той е шеф на личния състав на отдела в Ню Йорк…

Попи го загледа с обожание.

— Е, Мъри, падат ли главите?

— Разбира се, мистър Хакет!

Арнолд беше в добро настроение. Позволи си една лека шега.

— Кога ще дойде ред на вашата, Мъри?

Тишина от отсрещната страна.

— Ей, Мъри, не виждате ли, че се шегувам? Докъде стигнахте?

— Направих списъка на първите четиридесет души, мистър Хакет.

— Не е достатъчно! Искам да се размърдат. Трябват ми хора, пълни с ентусиазъм, с идеи… Искам млади хора. На колко години сте, Мъри?

Арнолд се изхили и прошепна на ухото на Попи:

— Несигурната обстановка многократно увеличава производителността.

Той продължи с авторитетен тон.

— Е, Мъри?

— На петдесет и две, мистър Хакет.

Арнолд си позволи удоволствието на една продължителна пауза.

— Естествено… това няма значение, Мъри! Ценните хора нямат възраст. Как е климатът?

— По-скоро агресивен.

— И вие го търпите? Накажете виновните! Аз ще ви прикривам!

— Става въпрос най-вече за дългогодишни служители. Имат по двадесет години стаж и се мислят за недосегаеми.

— Кажете едно име, Мъри.

— Има много имена.

— Само едно?

— Банистър.

— Какво прави при нас?

— Шеф на отдел.

— Вън!

— На вашите заповеди, мистър Хакет.

— Не ми трябват некадърници в „Хакет“! Петдесет глави, Мъри, разбрахте ли? Бъдете безмилостен!

Той затвори телефона, изхили се и загледа Попи бащински.

— Зная, че нараних твоята чувствителност. Но ако не уволнявам стотина от време на време, другите ще се разхайтят.

 

 

Таксито отведе Алън до Шесто авеню. Той плати, слезе в потискащата жега и нахълта авторитетно във филиал 11 на „Бъргър“. Предизвикателството на Банистър бе прогонило за миг страха, който го бе обзел по време на двата му предишни опита. Спря пред първото попаднало му гише, извади чековата си книжка и написа на свое име чек за двадесет хиляди долара. Усмихна се пренебрежително на касиера, подписа чека и му го подаде.

Действието, което извършваше, беше толкова необичайно за него, че отхвърляше на заден план ужаса, който предизвикваше. Сякаш бе станал зрител на самия себе си, очарован от този необратим акт, бе забравил, че е главното действащо лице в пиесата.

— Сумата в банкноти ли я искате, мистър Поуп?

— Естествено.

Касиерът направи загрижена физиономия.

— Бихте ли ме изчакали? Трябва да отида до сейфа.

Той стана от кожения стол, където всеки ден прекарваше по осем часа зад гишето си. Естествено, щеше да вдигне тревога. Алън щеше да излезе от банката само за да влезе в затвора. Той запали спокойно цигара. Нямаше смисъл да бяга — заровете бяха хвърлени. Забеляза, че касиерът се връща на поста си, усети присъствието на двама полицаи от двете си страни и чу един непознат мъж в сив костюм да му казва тихо, но ясно:

— Аз съм Ейбъл Скот, заместник-директор на агенцията. Ще бъдете ли така добър да последвате господата?

Алън протегна покорно ръце, за да му сложат белезниците.

— Сумата, която теглите, е значителна, мистър Поуп. Те ще ви придружат до колата ви.

— Имахме вече едно нападение миналата седмица — допълни любезно по-високият от двамата полицаи. — По-добре да сме предпазливи.

Алън забеляза, че продължава да държи ръцете си протегнати. За да оправдае този жест, който продължаваше прекалено дълго, той потри ръце, отпусна ги до тялото си и се изкашля.

— Не, благодаря, това е излишно.

Ейбъл Скот му хвърли тъжен поглед, но се подчини. Касиерът сложи на гишето един дебел бежов плик.

— Да ги преброим ли пак, мистър Поуп?

— Да — чу се да казва Алън.

Под хипнотизираните погледи на ченгетата сръчните пръсти на касиера преброиха банкнотите със скоростта на метеор.

— Довиждане, мистър Поуп — каза Ейбъл Скот. — Ще имам удоволствието да ви обслужа лично, ако пак се отбиете при нас.

Алън измърмори нещо неясно, взе небрежно плика, натъпкан с долари, и тръгна към изхода. Улицата го погълна. След стотина метра видя насреща си бар. Влезе вътре, изтича в тоалетната и повърна.

 

 

— Ех, Алън, какво ще кажа на Кристел?

Самуел изгледа Патси предизвикателно. Тя се обърна бързо, придаде си замислен вид и започна да пише нещо в бележника си. Всъщност цялата бе слух.

Самуел прикри устата си с ръка.

— Къде? Как се казва? Чакай да запиша. — Той записа адреса. — Повтори номера… Добре, ще дойда.

Алън не беше дал никакви обяснения, но искаше да го види вечерта. Гласът му беше особен, металически. Тази среща притесняваше Самуел. В редките случаи, когато отсъстваше вечер от къщи, той започваше приготовленията си петнадесет дни предварително. Кристел провеждаше истинско разследване, за да провери професионалното алиби на мъжа си. Как да й каже?

— Сър…

— Да, Патси?

— Извинете ме, сър, но бих искала да ви задам един въпрос за нещо, което не ме засяга… Всъщност засяга ме малко… Искам да кажа, че не е моя работа…

— Мъри ме чака — каза Банистър.

— Знам, сър. Ето какво искам да ви кажа… Хората са нервни, носят се разни слухове…

— Какви слухове?

— Говори се за огромни съкращения.

Банистър повдигна рамене.

— Ако трябваше да обръщам внимание на всички слухове… От достатъчно дълго време работите тук, за да знаете, че се говори какво ли не.

— Да, сър, но няма дим без огън.

— Знаете как е по време на отпуските. Хората са неспокойни.

— Във връзка с Алън Поуп казват…

— Какво, Патси?

— Казват, че е уволнен.

— Хайде де! — изръмжа Самуел, изненадан от въпроса. Той се зачуди дали да съобщи нещо, което всички съвсем скоро щяха да узнаят. — Докъде стигнахте с флуора?

— Работя по него.

— Опитайте се да го привършите. Аз се качвам.

Сцената, която последва, бе съвсем кратка.

— Влезте, Банистър — каза Мъри. — Имам добра новина за вас.

Самуел изтръпна. За Мъри добра новина беше известието за нечия смърт.

— Днес сме двадесет и трети юли, Банистър. Имам удоволствието да ви съобщя, че на тридесет и първи декември ще получите сумата от двадесет и осем хиляди четиристотин седемдесет и два долара.

Тъй като Самуел го гледаше с широко отворени очи, той добави:

— От първи януари вие сте преждевременно пенсиониран.

 

 

Младото момиче мина през бара с лека стъпка. Стигна до залата за билярд и се блъсна в един младеж, който излизаше оттам.

— Здрасти, Джон.

— Здрасти, Попи.

— Той там ли е?

— Обират му мангизите.

Тя се усмихна и влезе в задимената стая. Застанали около осветената в зелена светлина билярдна маса, дузина мъже наблюдаваха един здравеняк, който се опитваше да изиграе невъзможен удар. Попи направи две крачки напред.

— Питър!

Здравенякът се обърна и й хвърли кръвнишки поглед.

— Какво става, ще играеш ли? — попита Макси. Той изгледа Попи недружелюбно и добави на висок глас: — Това е билярдна зала, а не ресторант.

— Извинявай, Питър… — измънка Попи.

Няколко от зрителите се ухилиха доволно.

— Изчезвай! — изръмжа Питър със стиснати зъби.

Попи кимна енергично.

— Чакам те оттатък.

Питър се сви одве над масата, нагласи стика в дясната си ръка и застана напълно неподвижно. Пълна тишина. Червената топка се търкулна…

— Дължиш ми осемстотин долара — каза Макси.

Питър го дръпна настрана.

— Ще ме изчакаш ли десет минути? Трябва да уредя нещо и след това ще ти платя.

Макси му хвърли изпитателен поглед.

— Добре. Десет минути.

Питър излезе от залата. Видя Попи, седнала на стол пред бара.

— Заради теб загубих!

— Много ли?

— Хиляда и петстотин долара. Джон, едно двойно.

Попи го докосна срамежливо по ръката. Той гледаше съсредоточено разноцветните бутилки зад бара, сякаш нищо не бе усетил.

— Сърдиш ли ми се?

— Съвсем не, напротив, поздравявам те — каза той, без да я погледне.

Винаги в негово присъствие тя се превръщаше в малко момиченце. Красотата на Питър я обезоръжаваше.

— Питър?

— О, млъкни!

Тя се загледа в нервните му ръце с дълги пръсти, финия нос, широките мускулести рамене, които изпъкваха под бялата блуза.

— Закъснях, Питър. Арнолд беше при мен.

— Старият Хакет — каза иронично той.

— Мисля, че мога да ти помогна, Питър.

Тя отново протегна ръка и го докосна. Той сви машинално мускулите си, но не я отблъсна.

— Успя ли да измъкнеш нещо от дядката?

— Малко.

— Колко?

— Две хиляди.

— Дай ги.

Тя му протегна пачката. Той я прибра незабавно в джоба си.

— Не ми е ясно как един глупак може да е толкова богат. Нека да си мисли, че съм архитект, но да вярва, че си ми сестра… Сестра… Като че ли мога да спя със сестра си!

 

 

Виктория напълно заслужаваше името си. Висока, нежна, руса, величествена, със снежнобяла кожа и светли вежди и мигли. Когато се запознаха, тя му изглеждаше прозрачна. След тридесет и седем години брак той почти не я забелязваше. Единствена дъщеря на богат фармацевт, вече покойник, тя се рееше, фантомна и бледа, в огромния им апартамент на Парк авеню, натъпкана със сънотворни лекарства и заобиколена от слуги и кучета.

— Доволна ли си, че заминаваме?

Тя го погледна, сякаш я бе заговорил на непознат език.

— Моля?

— Питам дали си доволна, че заминаваме.

— О! Да, Арнолд, да…

— Ричард предупреди ли Гоелан за нашето пристигане?

— Да.

— Ще ни приготвят ли нашия апартамент?

— Да. Големият салон, терасата и двете ъглови спални на втория етаж.

— Ричард поиска ли от Гоелан да смени цвета на тапицерията?

— Не знам.

— Как е времето?

— Чудесно.

— Много добре.

— Гоелан казал на Ричард, че Корски е готов. Чака те с нетърпение.

— Кой ме чака?

— Корски. Този, с когото играеш табла.

— Този стар мошеник няма да получи нито цент от мен тази година! Връщам се към тениса.

Виктория го загледа с безпокойство. Той отговори на въпроса, който тя премълча.

— Сърцето ми е в отлично състояние! Как е морето?

— Двадесет и пет градуса.

— Къде са самолетните ни билети?

— Сложих ги в портфейла ти, преди да тръгнеш днес след обяд.

Арнолд Хакет опипа машинално джобовете си: бяха празни. Той погледна към Виктория. Тя вече бе забравила за присъствието му. Отнесена отново в облаците, си играеше с Тристан, любимото й куче. Арнолд се сети изведнъж, че е забравил портфейла си у Попи. При спомена за скорошния му сексуален подвиг го обля гореща вълна.

— Виктория?

— Да, Арнолд.

— Забравил съм портфейла си в службата.

— Кажи на Ричард да го донесе.

— Не, не. Ще отида аз. Той няма да го намери.

Арнолд вдигна вътрешния телефон и нареди на шофьора си да докара кадилака пред вратата. Ако имаше късмет, Попи щеше да е все още вкъщи. Щеше да успее да я прегърне още веднъж.

 

 

Алън не забеляза видима промяна, но усети, че някой е влизал в апартамента му. Той се спря, подуши, обиколи с поглед дневната и мина в спалнята. Леглото беше в състоянието, в което го бе оставил, чаршафите — измачкани и свити на топка.

Отиде в кухнята. Замислен, отвори крана на чешмата, който издаде ужасен звук, повдигна рамене и отвори вратата на хладилника. През тялото му сякаш премина електрически ток: едната от двете бутилки мляко беше почти празна. Марина беше идвала! Той се върна във входното антре и потърси с поглед някакво писмо. Мина в дневната, повдигна телефона, огледа се за бележка.

Изведнъж избухна в нервен смях: в бързината бе захвърлил като непотребна вещ плика с двадесетте хиляди долара.

А все пак те представляваха всичко, за което мечтаят хората — свобода, време, лукс. Самуел щеше да е много учуден. Алън съжали, че му е определил среща. Не заради Кристел, която тровеше живота на Сами, а заради Марина, която можеше всеки момент да се върне. Тя идваше и си отиваше, забравяше обещанията си, непрекъснато губеше вещите си, никога не пристигаше, когато я чакаш, появяваше се, когато вече не разчиташ на нея.

Той погледна с безразличие пълния с пари плик, който бе захвърлил на мокета. Би го дал на драго сърце на онзи, който би могъл да му каже къде е Марина.