Пиер Рей
Палм Бийч (29)

29.

Пристигайки с колата в центъра на града, Алън усети напрежението с цялата му сила. Въздухът, жегата, ритъмът на Ню Йорк сякаш го блъснаха в лицето… Град, който му беше близък и който той не можеше да познае. Беше следобедът на 30 юли. Бе го напуснал на 25-и. Пет дни бяха достатъчни, за да поберат в себе си напрежението на един петдесетгодишен живот. Пет дни любов, смърт и сила. Просто историята следваше естествения си ход. Вече бе прекалено късно, за да бъде отново невинен.

— Изчакайте ме… След като се върна, тръгваме обратно към летището.

Погледна замислено фасадата на банката. Преди сто години, на 23 юли, треперещ от страх, той бе осребрил зад тези стени първия си чек за петстотин долара. Изкачи осемте стъпала, прекоси салона и тръгна направо към борсовата служба, където напираха дребните акционери, за да продадат акциите си от „Хакет“ за двадесет долара едната. Той се обърна към един мъж, който насочваше движението.

— Мистър Фишмайер ме чака. Казвам се Алън Поуп.

След 30 секунди влезе в луксозния кабинет на главния пълномощник на „Бъргър“. Ейбъл Фишмайер го посрещна с протегната ръка.

— Фишмайер, приятно ми е.

— Поуп, радвам се.

След като приключи този увод, Алън извади от чантата си документа, с който Арнолд Хакет му отстъпваше своите шест милиона акции.

— Мистър Фишмайер, ето шест милиона акции от фирмата „Хакет“. Предлагам ви ги във връзка с вашето публично предложение за изкупуване.

Пълномощникът прочете внимателно документа и започна да го върти между пръстите си.

— Много добре, мистър Поуп… Много добре.

— Тези акции представляват сумата сто и двадесет милиона долара. От тях аз дължа седемдесет милиона на вашата банка. Моля да ми напишете чек за разликата, или за петдесет милиона долара.

— Ще изпиете ли едно питие, мистър Поуп?

— Съжалявам, самолетът ми ме чака. Трябва да се връщам.

— Във Франция ли?

— Мога ли да получа чека си, ако обичате?

— Естествено — каза Фишмайер засегнато.

Той отключи едно чекмедже на бюрото си и извади оттам синьо правоъгълно парче хартия.

— Бихте ли проверили…

Алън взе чека спокойно. Той беше на негово име. С цифри и думи бе изписана екстравагантната сума от петдесет милиона долара, потвърдена от подписите на Ейбъл Фишмайер и другите двама пълномощници.

Ейбъл го погледна студено. Алън разбра, че той е узнал с кого точно разговаря.

— Довиждане, сър — каза Алън.

— Довиждане, сър — отговори Фишмайер.

Този път не стиснаха ръцете си.

След като се настани в самолета, Алън закопча колана си, поиска от стюардесата чаша шампанско и запали цигара. Бе единственият пътник на борда на боинга. Тази мисъл го накара да се усмихне. Пилотът запали двигателите. Самолетът се насочи към пистата за излитане. Алън се облегна назад, затвори очи и започна да мечтае за Тери.

 

 

Тя може би не беше от класата на Манди дьо Саран, но на него му харесваше. Закръглените й форми, широката й усмивка, двете трапчинки на брадичката й под каската от черни коси бяха покорили Банистър.

— Къде сте се научили да говорите английски, Кларис?

— В Лондон. Бях гувернантка при една двойка търговци на картини.

— Имаха ли много деца?

Кларис се изхили.

— Те бяха двама мъже.

— Отдавна ли работите в Палм Бийч?

— От един месец. До края на сезона. Просто така по-бързо минава времето. Вкъщи ми е скучно. Моят съпруг е англичанин.

Тя обходи с поглед луксозната обстановка в апартамента.

— А вие с какво се занимавате, мистър Банистър?

— Имам фирма за фармацевтични продукти — излъга хладнокръвно Самуел. — В Ню Йорк. Искате ли нещо за пиене?

— Засега не. Дълго ли ще останете в Кан?

Все още не бяха стигнали до клетвите, но перспективата беше добра. Самуел я бе забелязал в тоалетните на Палм Бийч. Тя бе седнала на един стол, четеше „Вог“ и слушаше разсеяно подрънкването на монетите, които клиентите пускаха в купичката й. Отсъствието на добре познатия звук я бе смутило, когато Банистър бе излязъл от мястото, на което тя беше върховна пазителка. Той отговори на мълчаливия й въпрос, показвайки с пръст банкнотата от десет франка, която бе сложил в купичката. Те се усмихнаха един на друг. Големите страсти често се раждат от подобни инциденти. Прие без колебание да изпие едно питие в неговия апартамент.

— Настанете се удобно, Кларис…

Тя имаше върху себе си само една лека памучна рокля с дълбоко деколте, от което се виждаше основата на гърдите й. Самуел се изкашля и отвърна поглед. Като се изключи дукесата, която се бе нахвърлила върху него, за 25 години брак той не бе имал никаква любовна авантюра. Кристел бе заглушила всяка подобна мисъл у него. Обзет от неясен срам, той прибра в едно чекмедже портфейла си, който винаги носеше до сърцето си и който съдържаше, скрита между две кредитни карти, снимката на жена му.

— Много красиво име е Кларис…

— Намирате ли?

Седяха един срещу друг в два фотьойла. Той се опита отчаяно да си припомни някогашните жестове и думи, които позволяваха да се премине от неудобния стол в мекото легло. Дясната му ръка тежеше сто тона. Със свито гърло я повдигна и я доближи до ръката на Кларис. След като се доближи едва на десет сантиметра, на вратата се почука. Хармонията бе нарушена, трябваше да започва всичко отначало.

Той стана вбесен и отиде да отвори. Пред вратата стоеше младо момиче с пепеляворуса коса и сиви очи, с протрити дънки и широка мъжка риза.

— О, извинете… — каза тя. — Изглежда, съм сгрешила. Казаха ми, че един от моите приятели е отседнал в този апартамент…

— Кой приятел?

— Алън Поуп.

— Това наистина е неговият апартамент… — каза Самуел.

— Казвам се Тери.

Значи в нея се бе влюбил Алън!

— Той не е тук… — каза недружелюбно Банистър.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Замина. Аз съм негов приятел. Банистър.

— Ще го видите ли скоро?

— Ще се върне, но не зная кога.

— Бихте ли могли да му предадете едно писмо?

Тя подаде писмото. Самуел го пое предпазливо с два пръста.

— Много е важно… — прошепна тя.

— Можете да разчитате на мен — каза Банистър. — Ще му го предам веднага щом го видя.

— Кажете му, че се налага да замина. Всичко съм обяснила в писмото… Кажете му също…

— Да? Какво още да му кажа?

Загриза устни.

— Нищо. Това го пише в писмото. Благодаря.

Тя кимна с глава и тръгна по коридора. Банистър затвори вратата, болен от ярост при мисълта, че Алън е избрал толкова незначително момиче, когато Сара Бъргър разстила пред краката му червения килим на богатството си. За щастие Сами бдеше! Той разкъса писмото на парченца, хвърли го в тоалетната и пусна водата.

След това се върна в стаята, където Кларис го очакваше.

 

 

Ролсът се отдели от „Кроазет“ и зави надясно по алеята пред „Мажестик“. Веднага след излитането от Ню Йорк Алън бе заспал в самолета, за да се събуди чак в Ница след кацането.

— Ще имате ли нужда от мен тази вечер? — попита Норбер.

— Не мисля. Ако искате свободна вечер, няма проблеми.

— Благодаря ви, сър, с удоволствие.

— Любовна среща ли, Норбер?

— Събрание на моята партия, сър.

Алън се усмихна, но усмивката замръзна на лицето му.

— Ускорете! Не спирайте пред главния вход! Минете от задната страна на хотела!

Ужасен, той бе видял Сара, седнала на стол, да разговаря със Серж пред главния вход.

— Норбер, дали момичето в зелена рокля, което разговаря със Серж, ме видя?

Норбер погледна в огледалото.

— Не мисля, сър. Мис Бъргър продължава да говори…

— Благодаря. Спрете тук.

Той скочи от колата, заобиколи хотела, тръгна по една уличка, паралелна на крайбрежния булевард, и се вмъкна в „Мажестик“ през служебния вход. С изключителни предпазни мерки се доближи до рецепцията.

— 751, ако обичате.

— Ключа ви го няма, сър. Мистър Банистър сигурно е горе.

Той влезе в асансьора и се озова срещу Марина, която се бе приготвила да слиза.

— Алън!

Лицето й бе обляно в сълзи.

— Това е ужасно, Алън! Той умря в ръцете ми!

— Хадад ли?

— Хакет!

— Хакет е мъртъв?

Плачът й се усили.

— Окончателно. В моята стая. Господи, на какво приличам! — мрънкаше тя.

Алън я хвана за раменете и я разтърси здраво.

— Марина! Какво си му направила? Марина!

Над главата на Марина той видя Сара, която влизаше в хотела. Той дръпна Марина в асансьора и натисна бутона за седмия етаж.

— Искам да сляза — каза една дама в червено, която държеше черен пудел в ръце.

Алън я забеляза чак когато тя проговори. Изглеждаше много възмутена.

— Лежах си на леглото — продължи Марина. — Галех го по главата… Той току-що бе продал завода си, не трябва да му се сърдиш… Ей, трябва да ти кажа! Хакет, това беше „Хакет“!

— Знам… — каза Алън. — Знам.

— Веднага ме върнете на третия етаж! — заповяда дамата.

— Само да слезем на седмия… — извини се Алън.

Черният пудел изръмжа заплашително.

— Само докато му дам вода и легна до него, и той умря! — добави Марина.

— Но от какво умря?

— Спиране на сърцето. Ако знаеш колко ме притесниха! За да не разхождат тялото му по коридорите, го оставиха в моята стая… А мен ме преместиха на шестия етаж… Загубиха ми синята пола!… Вече нищо не си е на мястото!

Вратата се отвори на етажа.

— Марина, хайде да се видим по-късно и тогава ще ми обясниш всичко.

— Ти ще ми обясниш! Какво правиш в Кан?

Преди Алън да успее да излезе, автоматичните врати се затвориха. Дамата се опита да натисне копчето за третия етаж. Кучето се отскубна от нея и започна яростно да лае. Дамата се опита да го вземе отново в ръцете си.

— Върнах се при теб в Ню Йорк. Напуснах Хари. Бедният Арнолд! Но нямаше вода и аз си тръгнах…

— Къде се запозна с Арнолд Хакет?

— Внимавайте! Кучето ми! — извика дамата. — Жан-Пол, тук! Скочи!

Тя протягаше напразно двете си ръце, за да прегърне Жан-Пол.

— У Попи — каза Марина. — Ти познаваш ли Попи?

— Не.

Кабината спря на партера. Вратата се отвори и пуделът побягна. Дамата се опита да тръгне след него, но се блъсна в Марина.

— Алън! — извика Сара. — Алън!

Алън натисна яростно бутона на седмия етаж. Асансьорът потегли отново нагоре.

— Искам да сляза! — изрева дамата. — Жан-Пол!

— Ей, вие, червената! Не можете ли да внимавате? — възмути се Марина. — Смачкахте ми краката!

— Аз съм приятелка на мистър Гоелан — едва не се задуши дамата. — Ще протестирам! От двадесет години съм клиентка на този хотел! Ако се случи нещастие с кучето ми…

— Коя е Попи, Марина?

— Приятелката на Питър.

— Тя какво общо имаше с Арнолд Хакет?

— Не знам. След като си тръгнах от теб, го срещнах у тях. Той ме покани тук. Да ти кажа честно… — Със смръщени вежди тя се обърна към дамата и довърши фразата си: — … старците ме ужасяват!

Асансьорът спря на етажа.

— Заради мен ли казвате това? — възмути се дамата.

— Да! — извика Марина. — Мразя също и кучетата!

Алън се измъкна през вратата, преди караницата да се е превърнала в скандал. Изтича до апартамента си и позвъни на вратата.

— Кой е? — прогърмя гласът на Банистър.

— Аз съм! Отвори!

— Алън?

— Ще отвориш ли, или да разбия вратата?

Чу се шум от превъртане на ключ… Показа се главата на Банистър. Алън го побутна навътре и забеляза, че е по слип.

— Пак ли?

— Не съм сам — призна Самуел неохотно.

Алън го погледна сърдито.

— Дукесата ли?

— Дамата от тоалетната в Палм Бийч. Моля те да бъдеш дискретен, Алън. Тя е омъжена.

— Заведи я обратно в нейната тоалетна. Салонът ми трябва веднага.

— Алън, тъкмо бяхме започнали…

— Вън!

Алън влезе в банята.

— След като изляза оттук, ако все още не сте си тръгнали, ще ви изхвърля през прозореца. А що се отнася до теб — чакам те след един час. Ще имам да ти разкажа някои неща.

Той затвори вратата зад себе си, пусна студената вода и избухна в луд нервен смях. Изсуши се и се върна във вестибюла. Мястото бе свободно. Навлече набързо дрехите си, написа няколко изречения в един бележник и се обади на Хамилтън Прайс-Линч.

— Току-що пристигнах. Можете ли да дойдете при мен?

Той се задълбочи в това, което току-що бе написал. Когато на вратата се позвъни, прибра листа в джоба си.

— Добре ли пътувахте, мистър Поуп? — заинтересува се Хам Бъргър, влизайки в салона.

— Чудесно, благодаря.

— Всичко добре ли мина?

— Напълно.

— Току-що говорих с Фишмайер. Бихте ли ми показали неговия чек?

— Ето го — каза Алън. — А моят?

— Ето го — отвърна Прайс-Линч.

Те размениха чековете. Алън прибра своя в джоба си, след като провери цифрата, сто хиляди долара.

— Точно ли е всичко, мистър Поуп?

— Да.

— В такъв случай — каза Прайс-Линч, връщайки му чека от петдесет милиона, издаден на името на Поуп от Ейбъл Фишмайер — сега остава само да го осребрите в някоя банка в Женева, която аз ще ви укажа.

Алън му обърна гръб и потупа разсеяно няколко от бутилките на бара. Вторият чек отиде при първия в джоба му.

— Чувате ли ме, мистър Поуп?

— Чувам ви.

— Вие ще го осребрите в…

— Няма да го осребря — прекъсна го Алън.

— Моля?

— Този чек е на мое име. Имам намерение да го осребря за моя сметка.

Прайс-Линч подскочи.

— Предполагам, че се шегувате.

— Съвсем не — каза Алън с леден глас. — Вие искахте да ме измамите. Използвахте ме, за да прикриете професионална измама, която щеше да ви донесе петдесет милиона долара за сметка на един клиент, когото предадохте.

— Мислите ли, че можете да ме шантажирате? — попита презрително Хам Бъргър.

— Хакет ви имаше доверие. Това стана причина за смъртта му.

— Всички знаеха, че той е болен от сърце!

— Вашата постъпка е недостойна. Направо съм шокиран.

— Колко искате? — изскърца Хамилтън.

— На първо място бих искал да поговорим, за да разберете за какво точно става дума.

— По-точно!

— Това, което ми направи впечатление първия път, когато споменахте за вашата операция по ППИ, бе, че тя неминуемо е обречена на провал. Дори ако бяхте успели да изкупите всички акции в обръщение, щяхте да притежавате само 40 процента. Недостатъчни, за да контролирате „Хакет“. За да успеете, бяха необходими две условия. Първо — да намерите начин да принудите Хакет да продаде контролния си пакет. Вие сте негов банкер, достатъчно беше да спрете кредита му, за да го накарате да преклони глава. Второ — нужен ви беше трети човек с чисти ръце, който да откупи акциите му на минимална цена: аз! Бях идеалният посредник, мистър Прайс-Линч, най-вече след това, което ми се случи!

— Давам ви последен шанс, Поуп! Запазете си вашите двеста хиляди, върнете ми моите петдесет милиона и изчезвайте.

Алън го погледна иронично.

— Някои думи носят нещастие, мистър Прайс-Линч. Например думата „изчезвам“. Ако не изчезнах още при първия си отказ, вината за това съвсем не беше ваша…

Хам Бъргър потрепери.

— Какво искате да кажете?

— Нищо — каза Алън, без да го изпуска от поглед. — Абсолютно нищо. Разбрахме ли се?

— Съвсем не!

Алън забеляза, че той сведе поглед за част от секундата.

— Да не би да сте забравили това? — попита Прайс-Линч, изваждайки от джоба си лист хартия.

Алън позна листа, който бе подписал преди четири дни при сключването на сделката. На него той признаваше ролята си на посредник за сметка на Прайс-Линч.

— Трябва само да го покажа на някой адвокат и вашият шантаж ще стане невъзможен — заплаши Хам Бъргър.

Алън го погледна право в очите.

— Ами!?

— Не ме принуждавайте!

— Този документ е доказателство за вашата нечестност, мистър Прайс-Линч. Никой банкер няма право да обявява ППИ за своя сметка. Това е престъпление.

— Увеличавам комисионата ви на петстотин хиляди долара.

— Не е ваша работа да правите предложения. Имам нещо друго наум. Да получа контролния пакет акции на „Хакет“.

Прайс-Линч го погледна учудено.

— Вие сте луд!

— Хакет вече ми го каза, когато поисках да откупя неговите акции. Сега ще ме изслушате ли? Имам едно предложение за вас.

— … луд! — повтори машинално Хам Бъргър.

— Ако приемете, а, между нас казано — не виждам как бихте могли да откажете — аз ще ви предложа комисиона. Не от петстотин хиляди долара, а от пет милиона.

— Какви ги приказвате? — разбунтува се Хамилтън.

— Готов съм да забравя всичко. Ще ви върна вашия чек, а вие ще ми предадете шестте милиона акции, които са в ръцете на Фишмайер.

— Кой ще ги плати? — извика Прайс-Линч.

— Вие. Естествено, не от вашия джоб. Вие сте директор на банката. Искам вашата банка да ми предостави дългосрочен заем от седемдесет и пет милиона долара. Гаранцията за него ще бъдат шестте милиона акции от контролния пакет на „Хакет“, които вие ще ми върнете. Седемдесет милиона ще бъдат, за да ги откупя, а пет — за вашата комисиона. — Алън погледна небрежно часовника си. — Давам ви точно пет минути, за да решите.

Той си сипа чаша уиски и излезе спокойно на терасата. Хам Бъргър застина неподвижно няколко секунди. След това си сипа пълна чаша от бутилката, която Алън току-що бе оставил, и изпи течността на един дъх. Пет милиона, вложени в Швейцария при лихва 12 процента, щяха да му носят всяка година чисти шестстотин хиляди долара. Не беше кой знае колко, но щяха да му позволят да напусне Емили и да се окаже свободен. Това си заслужаваше малките неудобства. Той довърши замислено уискито си и тръгна към терасата.

Това, което го привличаше в тази страна, беше светлината и синьото небе. Долу се виждаха момичетата с мини бански костюми, келнерите, които сновяха между масите, клиентите на хотела, които се втурваха към телефонните кабини, щом чуеха името си по високоговорителя.

Алън Поуп бе облегнат на парапета с поглед, вперен право напред. Хам Бъргър се изкашля.

— Мистър Поуп…

Алън се обърна бавно, сякаш едва сега го виждаше за първи път.

— Размислих върху вашето предложение — каза Прайс-Линч.

Той запали цигара с трепереща ръка.

— Приемам.

 

 

Бяха изнесли леглото от стаята на Марина. На негово място бе поставена дъска, обвита в черен плат. Върху нея бе положен ковчегът с тялото на Арнолд Хакет. След прегледа на съдебния лекар Виктория се бе възпротивила на предложението тялото на съпруга й да бъде откарано в моргата.

Дъщеря им Гертруд, която бе на почивка в околностите, бе пристигнала набързо и се бе съгласила с нея. След като изказа съболезнованията си, Марк Гоелан го попита дискретно какви са намеренията им. Един труп в хотела винаги създава огромни проблеми за спокойствието и авторитета на заведението.

Виктория и Гертруд бяха решили в най-кратък срок да пренесат тялото в Съединените щати. Гоелан се бе заел с всичко — бе наел специален самолет, бе предупредил погребалното бюро и бе уредил всички формалности. Той бе посъветвал вдовицата и наследницата да изчакат нощта, за да извадят ковчега от апартамента. Виктория бе отказала категорично.

— Но, мадам… Помислете, че сме в разгара на сезона… Хотелът е пълен с хора… Посред бял ден… Разберете ме…

— Моят мъж пристигна тук с вдигната глава, не виждам защо да си тръгва, криейки се!

Единственото, на което бе успял да я склони, бе служителите на погребалното бюро да не са облечени в традиционните си черни костюми, а свещеникът да дойде в цивилно облекло, с куфар в ръка, който да съдържа всичките необходими атрибути. Щорите на стаята бяха спуснати. Запалени бяха няколко свещи. През отворения прозорец долитаха веселите викове на почиващите в хотела.

— Той беше забележителен човек — каза Хамилтън Прайс-Линч.

Бе награден от Сара и Емили със същия презрителен поглед, който получаваше всеки път, когато се осмелеше да отвори уста пред тях. Помисли, че още малко му остава да ги търпи.

— Баща ти минавал в коридора… Чул вик… Една жена се изгорила с вряла вода, когато се опитвала да пусне душа… Тя отворила вратата и извикала за помощ… Баща ти влязъл… Сърцето му… — подшушна Виктория на Гертруд, повтаряйки версията, която Гоелан бе съчинил, за да обясни присъствието на Арнолд Хакет в стаята на Марина.

Гертруд погледна студено към русото създание, което стоеше с ръце зад гърба до Лу Голдман, който бе прегърнал Джули, жена си, през раменете.

— Доколкото разбрах, вие сте приятелка на покойния? — прошепна продуцентът на Марина. — Ще се връщате ли в Америка за погребението?

— Не, не… Просто дойдох да потърся една пола, която камериерките са забравили при преместването…

— Намерихте ли я?

— Не. А толкова много си я обичах…

— Приготвям един филм за живота на Мерилин Монро… Вие имате нещо в лицето, което…

— Всички така казват.

— Играли ли сте в някой филм?

В един ъгъл на стаята Ричард подсмърчаше. Смъртта на шефа му го удостояваше автоматически с качеството на член от семейството. Оливия, камериерката на Виктория Хакет, бършеше сълзите си с носна кърпа. Малко по-далеч от тях дук Дьо Саран стискаше ръката на дукесата. Той държеше на това посещение преди вдигането на тялото. Етажният келнер също се бе присъединил към групата. Арнолд Хакет го бе впечатлил със своето скъперничество. Никога не даваше бакшиш и не казваше добра дума на персонала.

— Загубихте страхотен шеф… — прошепна той на ухото на Ричард, който се задушаваше от сълзите си.

Водена от Гоелан, процесия от мъже в бели ризи влезе бързо в стаята. Свещеникът, с панталон и фланелена риза, нахлузи расото си в банята.

Естествено, нямаше погребални речи. Просто една кратка молитва за опрощение на греховете. Мъжете в бели ризи затвориха капака на ковчега. Виктория припадна в ръцете на дъщеря си. Гоелан излезе в коридора, направи дискретен знак на един метрдотел, който стоеше на пост, върна се в стаята и заповяда на служителите от бюрото да побързат. За да избегне срещата на някой от клиентите с ковчега, Гоелан бе запушил коридора с двама души, които се правеха, че работят по паркета. С бърза крачка бяха необходими само двадесет секунди, за да се стигне до товарния асансьор. Внесоха ковчега вътре. Работниците по паркета прекратиха работата си. С въздишка на облекчение Гоелан се върна в стаята при вдовицата и дъщерята на покойния. Служителите с ковчега слязоха до подземието, прекосиха хола, който водеше до служебния стол, и положиха ковчега в дърводелската работилница. Всичко бе готово за посрещането му. Сложиха го върху една маса. Двама дърводелци го обковаха бързо с дъски. Сега никой не можеше да предположи какво се крие под тях.

Петима мъже със сини престилки го понесоха през служебния вход и го натовариха на една голяма покрита кола, чийто шофьор затвори бързо вратите.

Естествено, мълвата за смъртта на Хакет се бе разнесла в Кан. Но дирекцията на хотел „Мажестик“ можеше да се гордее, че никой от клиентите й не бе срещнал ковчега в разгара на сезона.

 

 

— Не е възможно да не е оставила съобщение за мен!

Тони избърса грижливо чашата и погледна към ролса, паркиран пред ресторанта.

— Щях да знам — каза той мрачно.

— А нейната приятелка? Люси? Люси чия? Знаете ли името й?

— Не. Тя ходи често при някакви английски приятели…

— Те как се казват?

— Не знам. Толкова много хора минават оттук. Не мога да запомня всички имена.

— Дайте ми едно уиски, сухо и без лед.

Тери бе изчезнала. Сякаш се бе изпарила. В „Мажестик“ Банистър не бе виждал никого.

— Не мисля, че ще се върне. Видях я да тръгва с всичките си вещи. Елин голям моряшки сак.

— С какво си тръгна?

— С такси.

— Спомняте ли си каква беше колата?

— Не.

— Бихте ли могли да познаете шофьора? Може би той често работи в Жуан?

— Не забелязах.

Той трябваше да я вземе от Жуан, за да потеглят веднага с „Виктъри-II“, който той още не бе използвал, освен за да преспи там две нощи. Щяха да отплуват към Корсика…

— Казвам се Поуп — рече Алън. — Алън Поуп. Ако я видите, кажете й, че я чакам… Аз съм в Кан, в „Мажестик“… А и тя го знае…

Тони го погледна безразлично. Не за първи път виждаше нещастен влюбен. Между две мастики той разбираше сърдечните тайни на клиентите си. Само че обичайните му клиенти идваха пеша, с колело или мотор, но никога с ролс-ройс.

— Какво ли се е случило? — каза Алън високо.

Бе намерил вратата заключена. Нямаше бележка, нищо. Допи чашата си.

— Нали няма да забравите?

— Поуп, „Мажестик“, запомних — каза Тони, прибирайки банкнотата, която Алън бе оставил на бара.

Алън излезе на улицата, погледна към фасадата на сградата и изгледа прозорците на стаята, където бе преживял с нея това, което никога нямаше да се върне.

— Сега къде отиваме, сър? — попита Норбер, придържайки му вратата.

— Където и да е — каза Алън примирено. — Сега това вече няма значение.