Пиер Рей
Палм Бийч (16)

16.

— Какво? Повторете!

В телефонната кабина бе прекалено задушно. Прайс-Линч размаха ръка, за да прогони дима от цигарата си. През стъклата той виждаше непрекъснатата върволица от вечерни рокли, смокинги, почернели лица. Емили го бе погледнала подозрително, когато за втори път бе поискал разрешение да си измие ръцете. Гласът на Ейбъл Фишмайер идваше до него заглушен от паразитните шумове.

— Алън Поуп е само един дребен служител, мистър Прайс-Линч. Един милион сто и седемдесет хиляди и четиристотин долара са му преведени по погрешка.

— Каква грешка, Ейбъл?

Хам Бъргър си спомни как американецът хвърляше жетоните на масата. Малкият негодник бе играл срещу него с парите на банката му, със собствените му пари!

— Чекът е преведен на 21 юли от „Хакет“. Грешка на компютъра. Той просто не е отчел запетайката пред двете нули. Алън Поуп нормално би трябвало да получи единадесет хиляди седемстотин и четири долара. Не успях да се свържа с хората от „Хакет“, за да разбера на какво отговаря сумата. Всички са си тръгнали…

Хамилтън усети внезапно нечие присъствие и обърна глава: зад стъклото Емили го гледаше с леден поглед. Тя бе болезнено ревнива, не от любов, а защото искаше всичко да й принадлежи изцяло.

— Една секунда, Ейбъл… Не затваряйте…

Тя влезе в кабината, без той да я покани.

— С кого говориш?

— С Фишмайер — отговори Хамилтън, като прикри слушалката с ръка.

— Така ли? Дай ми го, искам да му кажа нещо…

Взе слушалката от ръцете му и го изгледа подозрително. Хамилтън си позволи удоволствието да направи виновна физиономия.

— Ало!

От разочарования й вид Хамилтън разбра, че е разпознала гласа на банковия служител.

— Как сте, Ейбъл? Да, да…

Задавена от дима, се закашля силно. Той отвори вратата на кабината. Тя му нареди с жест да я затвори обратно.

— Да, Ейбъл, да… Много се радвам, че ви чух. Сега ще ви дам да говорите със съпруга ми.

Сложи слушалката в ръцете му.

— Искам да се прибирам. Побързай, чакам те!

Той я проследи с поглед, докато се изгуби сред тълпата.

— Тук ли сте още, мистър Прайс-Линч?

— Да, Ейбъл.

— Незабавно ще се свържа с полицията!

Хам Бъргър потрепери от глава до пети.

— Защо ще се свързвате с полицията? Да не сте луд?

— Но, сър, трябва да се оплачем! Сумата е наистина преведена! А ако започне да пуска и чекове?

— Плащайте ги!

— Мистър Прайс-Линч, нищо не разбирам! Става въпрос за пашите пари!

— Ако някой е виновен, това сте вие, а не той! Да не искате да се разчуе навсякъде, че „Бъргър“ е само един бардак!

— Един милион сто и седемдесет хиляди и четиристотин долара!

— Оставете това на мен. Ако пристигнат чекове, плащайте ги. Кажете на Влински да си затваря устата и не правете нищо. Чакайте инструкциите ми. Разбрано?

— Добре, мистър Прайс-Линч.

— Нито дума никому. Чувате ли ме?

— Да, сър.

— Отлично, Ейбъл. Ще ви се обадя утре.

Той затвори рязко, избърса челото си и запали нова цигара направо от предишната. За момент остана неподвижен в кабината, като едва се удържаше да не закрещи от радост. След това излезе от кабината, без да затваря вратата, и тръгна към игралната зала, където го очакваха другите. С малко повече късмет щеше да успее да избегне катастрофата. Когато кимна на физиономиста, планът бе готов в общи линии в главата му.

 

 

Ролсът спря пред вратите на казиното.

— „Палм Бийч“, сър — каза Норбер.

Часът бе пет и половина. Въпреки това веднага се появи портиер, който отвори вратата на колата от страната на Надя. Тя слезе, протегна се и вдигна лице към първите слънчеви лъчи.

— Аз съм една от малкото, които всеки ден виждат изгрева и залеза на слънцето. — Хвана Алън за ръка и продължи. — Естествено, аз спя, когато другите работят. Идваш ли?

Нощта нямаше никакво влияние върху нея, никаква сянка не помрачаваше ясните й очи.

— Прибирам се в хотела — извини се Алън.

Норбер се отдалечи на няколко крачки, за да прикрие прозявката си. Както всички на Лазурния бряг и той познаваше Надя Фишлер и съжали, че тя така бързо бе успяла да се докопа до временния му шеф. Този Поуп беше много симпатичен с объркания си вид. Много често клиентите, които имаха привилегията да се возят в ролс, се оказваха досадни, високомерни и презрителни. Но не и Алън Поуп. За съжаление с помощта на Фишлер Поуп щеше да се намери на улицата само по бели гащи, без цент в джоба си.

— Алън! Това шега ли е? — възкликна Надя.

— Смазан съм от умора — каза Алън.

— Нали няма да ме изоставиш точно сега? Норбер!

— Мадам?

— Паркирайте колата. Скоро ще се върнем.

Тя бръкна в чантата си и извади последните банкноти, които успя да намери. Норбер ги прибра в джоба си.

— Разбира се, мадам.

Тя хвана Алън за ръката и го помъкна към казиното.

— Ще изиграем само три игри! Ези или тура! Банко! Човек не трябва да изпуска късмета си!

Те минаха покрай голямата група контрольори и физиономисти: тези хора изобщо спяха ли някога?

Залата бе осветена ярко, въпреки че всички маси, освен една, бяха затворени. Според инструкциите на Хоудин завесите оставаха спуснати, докато не си тръгнеше и последният клиент, дори това да станеше на обяд. Така изкуствено се продължаваше нощта. Надя замъкна Алън към касата. Още по-блед от обикновено, Джовани Фереро вдигна въпросително поглед към Надя.

— Това е обир, Джовани! Парите! — извика тя с отлично настроение.

— Цялата сума?

— И още как! Сега ще взривя проклетата ти банка!

Тя се оживи изведнъж, бузите й запламтяха, а очите грееха със странен блясък.

— Алън, искаш ли едно кафе?

Фереро сложи пред тях огромна купчина жетони.

— Отделил съм парите за самолета. Седемдесет хиляди франка. Ще ми подпишете ли и двамата този бон?

— Аз ще се подписвам — каза Надя и надраска подписа си на парчето розова хартия.

Фереро се задълбочи в някакви документи. Той знаеше, че този нещастен тип няма да успее да се измъкне. Щеше да играе и всичко да загуби. Фереро съжаляваше заради него. Ако някоя добра фея бе сложила в неговите ръце капитал от един милион и двеста хиляди франка, той щеше да застреля Надя без никакво угризение.

— Ела!

С огромна купчина жетони в ръце тя тръгна към масата с „железницата“. Все още не я бе стигнала. Не знаеше каква сума се разиграва. Но въпреки това с разширени от удоволствие ноздри извика „банко“.

— Играта продължава — пригласи й крупието… — Господа, два милиона франка в банката…

Алън спря изведнъж, сякаш се бе сблъскал с невидима стена на средата по пътя между касата и игралната маса. Надя вече бе взела картите, които банкерът й подаваше, погледна ги и ги обърна на масата.

— Шест играчи срещу банката — каза крупието.

На свой ред принц Хадад свали картите си.

 

 

Още в пет след обяд бар „Романо“ се изпразваше. В седем се виждаха само няколко закъснели скитници. В осем часа Том затваряше заведението. Той погледна бегло към Самуел Банистър, седнал с някакъв непознат тип на една маса в ъгъла. Мъжът изглеждаше здравеняк, с физиономия на свещеник, стоманеносива коса и очила без рамки. Казваше се Корнелиус Грант, беше адвокат и някога бяха учили в едно и също училище с Банистър. Самуел винаги се консултираше с него при по-неясните служебни случаи. Но днес искаше да успокои съвестта си.

— Не казвам, че това е действителност, Корнелиус. Просто те питам какво би станало, ако…

— Я повтори отначало.

— Ето. Предположи, че по някаква грешка един тип, без да иска, получава голям чек от известна фирма…

— „Хакет“ например — предложи невинно Грант.

Самуел вдигна очи към него: Корнелиус дори не го гледаше.

— Щом искаш, нека да е „Хакет“.

— Колко голям чек?

— Много. За повече от един милион долара.

— И за какво го получава този чек?

— Нали ти казах, за нищо, просто грешка.

Грант го изгледа ядосано.

— Престани да се правиш на глупак, Сами. Не се изпраща чек за нищо.

— Добре, добре. Представи си, че ме уволняват. Уволняват ме с известно обезщетение. Дължат ми десет долара, а получавам хиляда. Просто са сбъркани две нули, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Много добре. След това?

— Чека съм го получил. Какво да правя с него?

— Не го пипай изобщо. Върни го на фирмата.

— Не мога ли да взема парите?

— Не.

— Защо?

— Защото рискуваш големи неприятности.

— Том, още две! — извика Банистър, допивайки чашата си.

Той прехапа отчаяно устни. След разговора с Алън бе обзет от угризения. Непрекъснато се питаше дали собственото му желание за отмъщение не го бе накарало да въвлече приятеля си в безизходна ситуация. След като размисли няколко часа, планът му се видя неясен, несигурен, безперспективен.

— Най-общо казано — продължи Корнелиус, — питаш ме дали е мошеничество да се възползваш от грешка, която не си провокирал?

— Точно така.

Том сложи двете чаши на масата, като многозначително си погледна часовника.

— Сами, между нас казано, тоя чек ти ли си го получил?

— Не.

— Слава богу.

— Не разбирам къде е вината. Грешката не си я направил ти!

— Може би, но знаеш, че има грешка. Казвай… Кой получи чека?

— Един приятел — каза Сами с дълбока въздишка.

— Той осребрил ли е чека?

— Изобщо нямаше нужда да осребрява. Получил е от банката платежно нареждане. Парите вече са преведени на сметката му.

— Теглил ли е от тези пари?

Сами се размърда на стола си, като му ставаше все по-трудно да стои спокойно.

— Да.

— Ай! Знаеш ли какво щях да му кажа, ако беше мой приятел? Да върне парите.

— Ами ако вече е започнал да харчи от тях?

— Това е най-малкото зло. Тогава ще може да обясни, че е имало грешка, че не е забелязал веднага… Не си прави илюзии, Сами, рано или късно някой ще се оплаче. Дори и за един милион долара не бих поел риска да опитам!

Том премести шумно няколко стола. Банистър хвърли на масата смачкана десетдоларова банкнота. Грант и той бяха приятели от детинство. Но той не се осмели да признае, че самият е вдъхновител на операцията. Корнелиус стана и го потупа приятелски по рамото.

— Недей да си блъскаш главата. Нищо не доказва, че юридически съм прав. В крайна сметка този, който е направил грешката, трябва да понесе последствията за това.

Самуел бе престанал да го слуша. Единствената мисъл в главата му бе да предупреди Алън незабавно да зареже всичко.

 

 

Алън седна, защото краката вече не го държаха. Столът изскърца под него. Беше на десетина метра от масата с „железницата“, прекалено близо, за да не чува възклицанията, и прекалено далече, за да наблюдава лицата. Само с едно раздаване Надя изгуби два милиона франка срещу принц Хадад. Алън стана, зашеметен от удара, на който беше свидетел и жертва, и се приближи до масата. С лека усмивка Хадад върна на средата на масата двата милиона франка, които бе спечелил от Надя.

Той я загледа с лакомото изражение на котка, която дебне мишка. Тя се помръдна.

— Два милиона в банката — каза крупието. — Господа, два милиона…

Пълна тишина… След това студеният глас на Надя се извиси:

— Банко.

Крупието я погледна остро и обяви:

— Играта продължава. Карти…

С две ръце, положени върху кутията с карти, принцът не се помръдна.

— Мадам… — настоя той, гледайки Надя.

Тя знаеше много добре, че всеки играч трябва да покаже сумата, която се разиграва при съответното раздаване. А тя имаше пред себе си само четиристотин хиляди франка.

— Една секунда — каза тя.

Прикова виолетовия си поглед в Алън и каза с глух и нисък тон:

— Не оставяй този тип да ми се подиграва! Знам, че имаш кредит от петстотин хиляди долара на касата. Иди да го вземеш!

Неспособен да издаде и звук, Алън поклати глава от ляво на дясно. Забеляза ужасен, че всички погледи са приковани в тях. Тишината можеше да се реже с нож, толкова бе тежка.

— Отивай! — повтори Надя.

Принцът забарабани демонстративно по масата.

— Ще ти ги върна след малко! Нищо не рискуваш! Отивай! — Тя се обърна към принца и го изгледа арогантно. — Една секунда…

Заби ноктите си в ръката на Алън и го побутна към касата.

— Джовани! Дай ми всичко, което той има на своя кредит!

Фереро погледна въпросително към Алън.

— Прави каквото ти казвам! — заповяда Надя. — Той е съгласен!

Нов въпросителен поглед на касиера.

— Благодаря! — каза Надя на Алън, който стоеше с отворена уста. — Джовани!

Фереро въздъхна и сложи чиповете на гишето. Надя ги заграби, без повече да се интересува от Алън, и отиде с малки стъпки до масата. Фереро обърна гръб на Алън, който седна на най-близкия стол. Не му достигаше въздух. Той прокле слабостта си. Някъде от много далеч чу: „Карти“. Парализиран от притеснение, затвори очи и започна горещо да се моли. Прогони от съзнанието си мисълта за Банистър: ако бедният Сами бе присъствал на това изпълнение, несъмнено щеше да умре от разрив на сърцето.

 

 

Дукеса Дьо Саран излагаше тялото си само на утринното слънце. Тялото й винаги бе обвито в прозрачни воали. Веднага след отварянето на Палм Бийч шофьорът й я докарваше до басейна, който бе свързан с морето. Тя наемаше за цял сезон една от частните кабини — общо около двадесет — които се намираха зад плажа и предпазваха наемателите си от недискретните погледи. Можеше всичко да се прави в тези кабини — да ядеш, да спиш, да правиш любов, да се печеш гол, да се къпеш.

Дукът, нейният съпруг, обикновено идваше при нея около обяд. А рано сутрин мястото й принадлежеше изцяло. Спасителите инсталираха походните легла, които клиентите щяха да обсадят по-късно. Манди бе опитала двама-трима от тези атлети просто за да прецени, но бе решила, че подвизите им не отговарят на огромните им мускули. Освен това бяха прекалено чисти и възпитани за нейния вкус.

С плажен сак в ръката, огромна черна сламена шапка на главата, с тъмни слънчеви очила и тяло, обвито в прозрачни воали, тя мина покрай бара и се отправи към своята кабина.

От пустия ресторант, който отделяше басейна от игралната зала, се показа млад мъж с объркана физиономия, набола брада и очи, примигващи на ярката слънчева светлина. Тя спря очарована. Мъжът миришеше на нощ. Несъмнено някой луд, който напуска казиното, след като е играл цяла нощ. Изглеждаше неспокоен, а лицето му бе засенчено от притеснение.

— Мистър…

Алън се огледа, за да се увери, че думата се отнася за него. Той залиташе от умора. Опитваше се да разбере как Надя не само че бе изгубила парите, които бе спечелила предишния ден, но и го бе убедила да й даде двеста хиляди долара в пътни чекове, с които той разполагаше. Без да се говори за кредита му от петстотин хиляди долара на касата, който се бе изпарил само при едно раздаване. Тя бе удържала на думата си. Бе казала: „Ще изиграя само три игри“. Три губещи игри, които го осъждаха на смърт.

— Ще ми направите ли една услуга?

Той изгледа дукесата, без да отговори, обзет от ужас, заслепен от слънцето. Вътре в казиното играта продължаваше. Надя дори не забеляза, че си тръгва. Минавайки през централното фоайе, той бе видял през полуотворените завеси проблясъка на зеленикавата вода. Прекоси огромната зала, в която се провеждаха галавечерите при дъждовно време. В дясната част се виждаше просторна естрада, на която бяха разхвърляни музикални инструменти. Вляво бе залата — потънала в слънце, претъпкана със стотици столове и маси. Право пред него бе басейнът. По-нататък — морето, набраздено от мачтите на подранилите кораби и лодки. И тази бледа жена с неясни черти, обвита в прозрачни воали…

— Последвайте ме, не е далече…

Смазан от умора, неспособен да разсъждава, той тръгна след нея. Имаше една-единствена мисъл в главата: да се гмурне в хладната вода, да се потопи целият, да плува, да се носи по вълните до безкрая… Погледна машинално гъвкавата и артистична походка на непознатата.

— Тук е…

Той влезе в една открита кабина, без покрив и със стени от слама. Две походни легла, маса, два стола, душ, чадър. Манди постави плажната си чанта на земята, клекна и извади от нея флакон с плажно масло. Алън я наблюдаваше, леко заинтригуван. Тя свали воалите, с които бе обвито тялото й, и той видя изненадано, че тялото й е покрито със синини. Тя забеляза погледа му, но не сметна за необходимо да му обясни, че това е спомен от водопроводчика. Подаде му флакона. Той го взе. Тя легна по корем на едно от походните легла и свали сутиена и бикините си, но без да сваля сламената си шапка и слънчевите си очила. Дори не знаеше името й. Досега не бе казал нито дума. Просто установи, че е гола. Без да се задълбочава в размисъл.

— Намажете ми гърба…

Той отвори флакона и го наведе толкова несръчно, че изсипа половината на гърба на непознатата.

— Масажирайте…

Започна да натиска кожата с края на пръстите си, за да проникне плажното масло.

— По-силно…

Машинално отпусна възела на вратовръзката си. Ризата му тутакси заприлича на мръсен парцал.

— По-силно! Не се притеснявайте, че ще ме заболи.

Започна да се извива, хващаше се за рамките на леглото, скимтеше като ранено животно. От дъното на подсъзнанието си Алън усети как го облива горещата вълна на желанието. Ръцете му се плъзгаха по бедрата, изцапани с лепкавото плажно масло. Тя се обърна изведнъж, седна с разтворени крака, взе флакона от ръцете му и изсипа остатъка от течността във врата на Алън. Притисна главата си към корема му, а ръката й с дълги нервни пръсти експлоатираше и най-скритите места от тялото му.

Алън погледна право към слънцето и пред очите му всичко стана черно. Задъхан, легна на леглото, докопа един мъжки бански, който съхнеше в кабината, свали изцапаните си с плажно масло дрехи, облече банския и избяга от кабината, без да се обръща назад. Затича се като луд, слезе по дървените стълби, стъпи на плажа, като се опиваше от удоволствието да усеща горещия пясък под босите си крака. Втурна се в морето като изтребител и едва там се укроти.