Пиер Рей
Палм Бийч (24)

24.

В порцелановата фруктиера все още имаше грейпфрут, три ябълки и два портокала. През прозореца, между боядисаните в охра покриви на къщите, се виждаше същата част от морето, проблясваща с хиляди цветове и прикрита отчасти от разцъфналия здравец на прозореца. А пред него, права в средата на стаята, Тери — в бял панталон и широка риза. Държеше книга в ръката си.

— Влезте де! Пазете си главата.

Алън се реши да направи една крачка. Затвори вратата зад себе си. Гърлото му бе свито, сякаш отново бе видял картина от детството си или лицето на някого, когото много бе обичал, а е мислил, че го е загубил.

— Идвате точно навреме. Чудех се дали няма да забравите.

Цяла буря от протест нахлу на устните му, но остана там, тъй като бе неспособен да издаде звук.

— Какво четете? — успя да каже накрая.

— Анаис Нин. „Дневникът“. Чели ли сте го?

— Не.

Тя хвърли книгата на леглото.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— Успяхте ли да поспите?

— Малко. Но недостатъчно.

— Доста изтощителна почивка прекарвате!

Той се намръщи.

— Имам едно предложение — каза Тери. — Имам яхта. Всъщност не е моя, но приятелите на Люси днес няма да я използват. Това изкушава ли ви?

— Много.

— Имате ли бански?

— Да.

Тя напъха разни неща в сламената си кошница.

— Яхтата е в Кан, в пристанището Канто. Таксито ни чака долу.

— Да тръгваме тогава!

Слязоха по стълбите. Когато видя Тери, шофьорът на таксито намигна приятелски на Алън.

— Аз какво ви казвах?

— Връщаме се в Кан — каза студено Алън. — Пристанището Канто.

— Какво иска да каже? — попита Тери, докато колата потегляше.

— На идване ми изложи теориите си за жените и търпеливостта.

— И какво ви каза?

— Обяснявах му — намеси се шофьорът, който не изпускаше нито една дума, — че ако жените не си тръгнат веднага, са способни да чакат десет години. Прав ли съм или не, госпожице?

— Съвсем — обяви Тери.

— Наистина ли го мислите? — учуди се Алън.

— Не. Люси остана у Макдермът. Къщата им е разкошна. Човек има желание да се настани там и повече никога да не се помръдне. Ню Йорк не ви ли уморява?

— О, да!

— Каква ви е ползата да сте милионер? Нещо задържа ли ви там?

Алън си спомни за неочакваното чудо: от сега нататък бе свободен и имаше повече от осемстотин хиляди долара във „Фърст Нешънъл“.

— Не. Вече нищо не ме задържа — каза усмихнато той.

— Канто… — съобщи шофьорът.

— Как може да се намери един кораб? — попита Тери.

— Как се казва?

— Не знам.

— А името на собственика знаете ли?

— Макдермът.

— Добре. Ще попитам в капитанството.

Тръгна по кея, където бяха закотвени яхти и моторници, които караха всеки да мечтае да ги притежава.

— Нали ще ме изчакате?

Влезе, без да бърза, в една сграда, загледа профила на Тери, която разглеждаше яхтите. Не се бе осмелил да й каже, че има яхта. Страхуваше се да не сбърка както с ролса, защото чувстваше, че демонстрирането на богатство й е неприятно.

— Знаете ли как се казва? „Празник“! — извика шофьорът.

Той потегли отново и спря след двеста метра пред голяма моторница, оцветена в бяло с широки червени линии. Един моряк работеше нещо на палубата. Като ги видя, той скочи на кея и ги пресрещна.

— Ние сме приятели на Роналд Макдермът — каза Тери.

— Зная. Предупредиха ме. Казвам се Гуен. Очаквах ви.

Кимна с глава на Алън, който плащаше на таксиметровия шофьор.

— Благодаря! Ако имате нужда от мен… Винаги чакам пред „Мажестик“. Трябва само да попитате за Албер — каза шофьорът, въодушевен от огромния бакшиш.

С един скок Алън се озова при Тери на палубата. Тя вече бе свалила дрехите си. Гуен отвързваше въжетата, които придържаха голямата моторна лодка към кея.

— Къде искате да отидем, госпожице?

— Навътре в морето — отговори Тери.

Гуен се усмихна, седна зад командното табло и запали двигателя.

 

 

— Малкото ти мъжле на джогинг ли отиде?

Сара произнесе фразата с пренебрежителен тон. Тя поръсваше с черен пипер пържените си яйца, придружени с препечени филийки с масло. Наближаваше обяд. Закуската бе сервирана на терасата, върху маса с небесносиня покривка, под огромен чадър.

Лицето на Емили Прайс-Линч бе отчасти скрито от огромните слънчеви очила. Тя си сипа чай. Непрекъснатите нападения на дъщеря й срещу нейния съпруг я дразнеха.

Не че нямаше право да го обижда — тя казваше само истината — но това бе станала единствената тема за разговор на Сара.

— Днес ще плувам в морето. Ще взема яхтата. Ти ще ходиш ли в „Бийч“?

— Имам мигрена — каза Емили. — Тази вечеря ме смаза.

— На мен ми хареса. Цяла група пънкари с мотори на благотворителната вечеря, кой град, освен Кан би могъл да предложи такъв спектакъл?

— Навсякъде има хулигани.

— Да, но благотворителните вечери напоследък намаляха. Придружи ме Алън Поуп.

— Кой? — попита разсеяно Емили. Тя играеше с бутилка от кетчуп, от която изливаше червеникавата течност в полупразната си чаша с чай, която бе отместила встрани.

— Поуп. Младият мъж, който седеше срещу теб. Би трябвало да го забележиш, той беше единственият човек на масата, чиито ръце не трепереха от старост.

— А, да, досещам се… — отговори Емили, обхождайки с поглед басейна, разположен шест етажа по-ниско. Къде можеше да е Хамилтън?

— Слушаш ли ме, майко?

— Да, да…

— Не ти ли е приятно да разговаряме?

— Много добре те чух! Поуп… Алън Поуп. И какво от това? Какво толкова специално има в него?

Сара разкъса замислено една роза, погледна снизходително майка си и каза с неутрален глас:

— Аз ще се омъжа за него.

 

 

Те бяха легнали по корем в задната част на лодката. Вятърът пробягваше по телата им. Вече бяха толкова навътре в морето, че можеха с един поглед да обхванат пейзажа от Кан до Ница, обвит в синкава мъгла. Моторната лодка пореше вълните с добра скорост, като оставяше след себе си диря от пяна във водата с цвят на индиго. Бяха заобиколили платноходките, които обикаляха около островите и задминаваха няколко подобни моторни лодки.

— Ще плуваме ли? — извика Тери, за да надвие воя на двигателя.

— Да — отговори Алън.

Тя стана и потупа Гуен по рамото. Лодката сякаш се потопи надолу, когато морякът спря двигателя. Тя продължи още няколко метра по инерция и спря. Брегът бе само една сива черта, която едва се виждаше на линията на хоризонта. Те имаха впечатлението, че са сами на света, далече от всичко.

Гуен им обърна гръб и запали цигара. Тери скочи първа във водата. Алън я видя как се отдалечава с няколко гъвкави загребвания. Той се почувства глупаво от бялото си тяло. Скочи след нея. Водата бе хладка. Остави се да потъне надолу и видя тялото на Тери, обвито в оранжева светлина и обкръжено с малки мехурчета, към които се присъединяваха и тези, които излизаха от собствените му дробове. Излезе на повърхността съвсем близо до нея. Те се заляха в смях.

— Ами ако Гуен тръгне без нас? — попита Тери.

— Надявам се, че ще ме довлечете до брега.

Тя се гмурна с главата напред. За секунда, докато потъне изцяло във водата, краката й образуваха идеален прав ъгъл с водната повърхност. Там, където тя стоеше, вече нямаше нищо. За секунда Алън разбра какво значи самотата. След това усети две ръце да го хващат за краката, едва успя да си поеме въздух и потъна. Те се заиграха като две деца, плуваха един до друг, а телата им се докосваха. Никой от тях не направи нужното движение, но и никой не се отдръпна, когато устните им се докоснаха. Тери хвана ръката на Алън и я стисна леко. След това заплува към кораба. Отказа помощта на Гуен и се покатери сама на палубата.

— Гладна съм — каза тя.

Гуен направи отчаяна физиономия.

— Мистър Макдермът не ми беше дал никакви указания.

— Няма ли ресторант на острова? — попита Алън.

— Има един, но той сигурно вече е окупиран.

— Толкова по-зле — каза Тери. — Ще обядваме, като се приберем. — И добави, гледайки Алън: — Не искам да виждам други хора.

— Ако позволите… — намеси се Гуен. — Бях приготвил няколко сандвича… Можем да ги разделим… Донесъл съм също и две бутилки червено вино.

Тери и Алън се спогледаха и избухнаха в смях.

— Съгласен съм — каза Гуен, пригласяйки им.

Той отвори един шкаф в предната част на кораба и извади оттам бутилка.

— Искате ли да отидем между островите?

Когато протегна бутилката, за да им сипе, той забеляза, че и двамата протягаха чашите си като мумии, но без да осмислят това, което правят: бяха застинали с лека усмивка на устните и погледите им се приковаваха един в друг.

 

 

Марко излезе от фоайето на „Мажестик“. Неговият клиент не беше в хотела. Той се загледа в непрекъснатия поток от лимузини, които стоварваха скъпоценния си товар от богаташи пред вратата на хотела. Чезаре ди Соньо му бе дал срок до вечерта, за да свърши работата. Какво да прави, ако клиентът не се появи дотогава? Той се приближи до Серж.

— Търся един приятел, мистър Алън Поуп. Не е в апартамента си.

— Той излезе преди малко — отговори Серж, затичвайки се, за да разтърве кучетата на две възрастни дами, които се бяха вкопчили едно в друго. След това се върна при Марко.

— Аз му поръчах такси.

— Знаете ли къде отиде?

— Попитайте отсреща на таксиметровата колонка. Той се качи при Албер.

— Благодаря.

— На вашите услуги, сър.

Кучетата отново се бяха сбили, а собственичките им пригласяха. Марко тръгна към изхода, прекоси „Кроазет“ и се обърна към шофьора на първата кола от опашката.

— Търся мистър Албер.

— Аз съм — каза Албер.

Марко му се усмихна широко.

— Днес явно имам късмет.

Той извади от джоба си банкнота от петдесет франка и я подаде на Албер.

— Портиерът ми каза, че вие сте качили един от моите приятели, Алън Поуп.

— О, да! Той беше единственият, когото взех от „Мажестик“. Току-що го оставих в пристанището Канто. Те тръгнаха навътре в морето. Голяма бяла моторна лодка с червени линии, от типа „Балието“. С много интересно име… „Празник“.

— Благодаря много! Само че как да се намери един кораб в морето?

— Къде биха могли да отидат? Несъмнено са на островите. Всички там отиват.

Марко благодари и се отдалечи. На сто метра от хотела го чакаше Саличети, седнал в открит додж с кремав цвят.

— Тръгвай за Теул. Отиваме в хангара. Бързай!

Доджът потегли рязко с изскърцване на гуми. Нямаше голямо движение. По това време цялото население на града се печеше на плажовете. Колата набра скорост, заобиколи старото пристанище и тръгна покрай морето по посока на Ла Напул. Марко запали цигара.

— На лов ли отиваме?

— Да — отговори Марко. — Ще ловим една много хубава риба.

— Посред бял ден е опасно да се ходи на лов — забеляза Саличети, като гледаше право напред.

— Е, през сезона стават толкова много нещастни случаи в морето… С всичките тези идиоти, които не могат да си управляват корабите…

— Това е съвсем вярно — съгласи се Саличети. Той се изсмя. — Винаги това съм казвал: няма нищо по-опасно от зарята и морето!

Марко изпусна дима от цигарата през ноздрите си.

— Ще се опитаме да сме по-дискретни отколкото със зарята.

Десет минути по-късно доджът спря пред желязна ограда, която спираше достъпа до частна собственост, изградена в скалата. Тя не се виждаше от пътя. Марко отвори вратата и я заключи веднага след като доджът влезе вътре. Под къщата, издълбан в скалата, бе построен хангар за лодки, чиято врата бе заключена с катинар. Марко отвори вратата. Саличети се приближи.

— Никога не съм виждал подобно чудовище!

Моторната лодка, огромната източена „Рива“, беше построена за морска контрабанда. Никоя полицейска моторница не можеше да я стигне. Цялата бе обкована с метални орнаменти. Отстрани бе оцветена в тъмносиньо, а в предния и задния край — в тъмнозелено. Дори посред бял ден беше трудно да се забележи сред морските вълни на повече от сто метра. В предната част техниците я бяха обковали със стоманен блиндаж, способен да разсече огромно дърво със скорост сто и двадесет километра в час. На пълна мощност моторите й развиваха повече от сто и петдесет километра в час.

— Качвай се — каза Марко.

Той седна на командното табло и даде контакт. Оглушителен шум изпълни подземния хангар.

— Вдигай котвата…

Саличети изпълни заповедта.

— Къде точно отиваме?

— Да се разходим около островите.

Марко подаде леко газ. Заплашителната муцуна на „Рива“ се подаде от подземната пещера.

 

 

Слънцето пробягваше по тялото на Тери. Тя беше легнала в задната част на кораба със скръстени ръце, с щастливо и спокойно изражение на лицето. Алън не можеше да откъсне очи от нея. Легнал до нея, той се колебаеше дали да повтори беглия жест, с който бе докоснал устните й. Ръката на Тери бе на десет сантиметра от неговата, неподвижна. Той не се решаваше да прекоси това разстояние, за да я докосне. Заедно с Гуен, който сега четеше вестник, те бяха унищожили сандвичите с пастет, като се гмуркаха между две хапки и след това се сушаха на слънце. Тясната ивица море между островите Сент Маргьорит и Сент Оноре беше пълна с кораби и лодки, като някой булевард в час пик.

Водата беше напълно прозрачна. Осем метра по-долу се виждаше златистият пясък, обсипан с раковини и мидени черупки, около които неуморно плуваха рибки. Времето беше идеално за почивка. От съседните кораби се чуваше музика. Мир, топлина, светлина… Ръката на Алън се доближи едва забележимо до тази на Тери. Когато стигна само на милиметър, спря, колебаейки се. Мигът беше превъзходен и Алън се уплаши да не го разруши. Пулсът му се ускори значително. С върха на пръстите си той хвана ръката на Тери, която леко отговори на стискането. Ръцете им се търсеха, стискаха, изведнъж залепнаха една за друга и сякаш нищо не бе в състояние да ги раздели. Никой от тях не забеляза огромната моторница, която мина тихо едва на пет метра от тях.

— Гуен — помоли Тери, без да пуска ръката на Алън, — заведете ни да се окъпем от другата страна на острова.

Морякът изостави вестника, над който придремваше, и запали двигателя. Промъкна се внимателно между яхтите, които стояха върху спокойната вода. След като прекоси пространството между двата острова, зави наляво и даде пълна газ.

На борда на „Рива“, чиито цветове се сливаха с тези на морето, Марко сложи ръката си върху тази на Саличети.

— Изчакай пет секунди и ги последвай.

 

 

В един часа Алън все още не се бе появил в хотела. Сара позвъни в апартамента му и изчака няколко минути. Нямаше отговор. Тя тръгна към Серж, който носеше голяма превръзка на ръката.

— Серж, виждали ли сте шофьора на мистър Поуп?

— Норбер ли? Да, мис. Ето го.

— Какво ви е на ръката?

— Ухапаха ме, мис.

— Жена ли?

— Куче.

— Тогава не е толкова страшно.

Тя вдигна глава и се обърна към едрия мъж.

— Вие ли сте шофьорът на мистър Поуп?

— Да, мадам.

— Мис. Виждали ли сте го тази сутрин?

— Не, мис. Очаквам нарежданията му.

— Имате ли нещо предвидено?

— Не, мис.

— Много добре, благодаря.

Тя отиде на терасата, където келнерите, обслужващи масите, си пробиваха път между кучетата на гостите, излегнали се на сянка под чадърите. Алън го нямаше. Тя обиколи басейна. От лявата страна, скрити от храстите, момичета с открити гърди закачаха самотните мъже. Сара кимна с глава на някои познати, отказа десетина покани за обяд, прекоси бара и слезе по стъпалата, след които започваше царството на Фернанда — дамата с телефона. Сара влезе в асансьора и натисна бутона за седмия етаж. Никога преди не бе действала по подобен начин. По принцип отрязваше сухо всяко любовно обяснение. Зад тях виждаше само желанието на мъжете да се докопат до богатството й. Имаше малко физически нужди. Всичко ставаше в главата й. Понякога използваше някой случаен любовник, за да успокои нервите си. След това почти не се случваше да се срещне повторно с него. Между тях и нея стоеше преградата от нейните милиони долари.

Излезе на етажа и се отправи към апартамент 751. Може би той все още спеше? Почука силно.

— Няма никой, мадам. Сутринта рано оправих стаята. Господинът вече беше излязъл.

Сара се усмихна студено на камериерката и се върна по обратния път. Алън нищо не й бе обещал, когато тя му бе предложила да се поразходят с яхтата. Сърцето й се сви при спомена за дългата разходка предишната вечер по „Кроазет“. Тя го държеше за ръка, а нощта бе прохладна. Спомни си точно момента, когато го бе пожелала. Пристигаха пред хотела. Тя му бе предложила да изпият по едно последно питие. Той й бе отговорил: „Смазан съм, Сара. Ще умра, ако не поспя няколко часа“.

В този миг приличаше на загубено дете. Тя разбра, че ще бъде той и никой друг. Бе толкова различен от всички останали! Преди малко майка й я бе нарекла луда, когато бе разбрала, че не се шегува.

— Но ти дори не го познаваш!

— Той ще бъде, мамо.

— Още един жиголо, който иска само парите ти!

— Не всички са толкова порочни, колкото глупавият ти съпруг!

— Сара!

— Още днес ще поискам ръката му! Опитай се да ме спреш!

Тя слезе във фоайето и реши да хвърли един поглед към „Палм Бийч“. Алън може би беше там. Тя накара да повикат шофьора й.

 

 

— За какво мислите? — попита Алън.

Тери сгуши главата си на раменете му.

— Тъкмо си мислех, че за нищо не мисля. Просто гледах небето.

— И какво виждате там?

— Няма облаци.

Алън се наведе над нея и докосна устните й.

— А тук?

— Нищо не виждам. Очите ми са затворени.

Тя отново потърси устните му. Те се бяха излегнали на малък песъчлив плаж, скрит за погледите от скали. На триста метра от тях „Празник“ се полюшваше леко на вятъра. Гуен сигурно бе заспал.

— Колко е забавно, че сме тук двамата… — въздъхна Тери.

— Забавно?

Тя хвана лицето му в ръцете си и го погледна в очите.

— Вие представлявате всичко, което аз ненавиждам.

— Тоест?

— Тази показност… Системата… Външните признаци… Нищо не липсва… Ролсът, „Мажестик“, галавечерите, „Палм Бийч“, парите…

— Вие какво знаете!

Умираше от желание да й каже истината, но се уплаши да свали маската си.

— Какво имате против това? — добави той.

— По принцип — нищо. Аз не съм от онези, които хвърлят бомби. И знам колко нещастни и бедни са хората под триумфалната си маска. Вие на първо място. Инстинктивно го почувствах и затова се качих в проклетата ви кола. И затова съм тук. На колко години сте?

— На тридесет.

— Интересно. Не сте чак толкова изсушен. Парите изсушават.

— Най-вече, когато ги нямаш — каза Алън.

— Говорите като човек, който има прекалено много. Човек не се радва на това, което притежава.

— А на какво тогава?

Тя покри с целувки контура на устните му.

— На това… А това не се измерва с пари. Явно сте били много беден, за да се радвате сега на това, че сте богат.

Алън отново почувства непреодолимо желание да говори, но нещо неясно го възпря.

— А вие на колко години сте?

— На двадесет и две.

— Какво искате да правите после?

— Това, което правя сега. Да ми е добре.

— Наистина ли ви е добре?

— Да.

— На мен също.

— Алън…

— Какво? — прошепна той, като вдишваше аромата на косите й.

— Нищо.

Тя го прегърна през рамото и го притисна към себе си. Със затворени очи няколко пъти повтори името му.

— Алън… Алън… Алън…

Обзе го гореща вълна, в която се смесваха желанието и приливът на нежност, които не приличаха на нищо, което преди това бе изпитвал. Той започна леко да гали крака й, като всеки път ръката му напредваше с няколко милиметра. Тя остана неподвижна няколко мига, след това се изправи и го погледна право в очите.

— И аз те искам, Алън, както и ти мен. Но не тук. Не така. Ще ме имаш, не се страхувай. Аз също те искам.

— Кога? — попита той задъхано.

— Тази нощ. Искаш ли?

— Да… — отговори с дрезгав глас.

Тя стана и с три нервни скока се озова в хладката вода, която сякаш я погълна. Алън я видя да се отдалечава с мощни загребвания по посока на кораба. Той на свой ред скочи във водата, потопи се изцяло, за да успокои нервите си, след това се обърна по гръб, като се опитваше да нормализира дишането си, заслепен от мисълта за Тери, от мига, от щастието, което го изпълваше.

След това се обърна по гръб и видя Тери да се качва на палубата на „Празник“. Той заплува в нейната посока, като се пазеше от подводните скали, които бяха образували във водата миниатюрни островчета. Морето беше изпъстрено с платноходки, които бяха като снежинки в лазурното море. Бе едва на двадесет метра от кораба, когато чу оглушителния шум. Той отбеляза в съзнанието си приведения силует на Тери, която оправяше косата си, Гуен, който вдигаше котвата, голямата черна скала отляво, която се подаваше едва на петдесет сантиметра над синята вода.

Видя огромната моторна лодка, чийто цвят се сливаше с този на вълните, да лети право към него с оглушителния рев на двигателите си, работещи на максимална мощност.

Откъм „Празник“ се чу викът на Тери и Алън забеляза, че Гуен размахва ръце и крещи нещо, което той не можа да разбере. За част от секундата остана парализиран от страха и оглушителния шум: от моторницата не го бяха забелязали! Той размаха ожесточено ръце, като се молеше някой да го види. Моторната лодка не се отклони нито на сантиметър от траекторията си. Алън погледна отчаяно към черната скала отляво, гмурна се, без да си поема дъх, и заплува под водата към нея. Дробовете му сякаш горяха. Тези типове бяха луди! Шумът се усили непоносимо. Алън се задушаваше. Но ако изплуваше, щяха да го прережат на две. Той стисна зъби, задави се, но единствената му мисъл бе: да оживее! Видя черния контур на скалата, залови се за нея и изплува над водата с широко отворена уста, като се опитваше да си поеме дъх. Остана няколко секунди на ръба на припадъка, после обърна глава навътре към морето: от моторницата бе останала само дирята от пяна, която изчезваше на хоризонта. Гуен, протегнал ръце, сипеше псувни. Когато Алън се удари в корпуса на „Празник“, Гуен го издърпа на борда само с едно енергично движение. Алън падна на дюшека като купчина мъртви водорасли. Тери беше пребледняла.

 

 

Марина отвори очи. Не можеше да познае нито леглото, нито стаята. Забеляза с учудване, че е облечена в бял хавлиен халат. А тя винаги спеше гола! Сви вежди и подуши ръката си предпазливо: миришеше на алкохол. Тя вдигна десния си крак и го поднесе към носа си — същата ужасна миризма. Стана, видя до леглото бялата си рокля, стъпи отгоре й и се запъти към банята. Ваната бе пълна с някаква съмнителна течност с жълтеникав цвят. Тя потопи пръст в нея. Несъмнено оттук идваше миризмата на тялото й. Облиза пръста си със смръщени вежди. Шампанско! Тя извади запушалката на ваната и видя как нивото на шампанското намалява. Задаваше си въпроси за това, как бе прекарала нощта. Отговорът дойде под формата на малък пакет, поставен на дъното на ваната. Тя разкъса опаковката и отвътре се показа ковчеже за скъпоценности. Вътре бе поставена великолепна гривна, обсипана със скъпоценни камъни. Под гривната имаше бележка: „На Марина, за спомен от прекрасната любовна нощ. Хадад“.

Заинтригувана, тя седна на ръба на ваната. Не можеше да си спомни абсолютно нищо!

 

 

— Видяхте ли ги тези идиоти! Всяка година стават нещастни случаи! Ще съобщя за тях! Луди! Престъпници!

От десет минути Гуен не спираше да проклина. Беше се уплашил ужасно, когато бе видял, че моторната лодка лети право към Алън.

— Това е истински скандал — подобни типове да управляват кораб!

— Те просто не ме видяха — каза Алън.

Той бе седнал на предната седалка до Гуен, с хавлиена кърпа на раменете си. Тери го бе стиснала здраво с двете си ръце.

— Ами аз точно за това ги упреквам! Но, сър, знаете ли, че има ограничение на скоростта в близост до плажовете? Помислих си, че ще ви прережат на две.

— Добре, Гуен, всичко вече свърши, нека го забравим.

— Никога! — каза възмутено морякът. — Веднага щом слезем на сушата, ще се оплача на морската полиция.

Алън побутна Тери с лакът и се усмихна.

— Можеш ли?

Той посочи с ръка чифт водни ски, чиито краища се подаваха изпод седалката.

— Да, но не сега.

— Не искаш ли?

— Неспособна съм да се задържа на краката си.

— Гуен?

— Да, сър.

— Може ли да покарам водни ски?

Гуен веднага спря двигателя.

— На ваше място бих бил прекалено разстроен.

— Напротив, това ще ме успокои.

Те бяха на около триста метра от брега, на нивото на „Карлтън“. Алън скочи във водата. Гуен му подаде ските. Той ги сложи и намигна на Тери.

— Готов съм.

Морякът разви въжето и му го подаде. Алън хвана парчето дърво, което бе завързано за края му. Със забавен двигател Гуен описа кръг, в чийто център бе Алън, след това изправи лодката, докато въжето описа права линия. Той запита Алън с очи.

— Тръгвайте! — извика Алън.

Усети как изведнъж се повдига, намери най-устойчивото положение и се остави с наслада на великолепната сила, която го носеше над водата, вятърът биеше по лицето му. Ските му свиреха по водната повърхност, която сякаш се огъваше от тежестта на тялото му, с ритъма на леките завои, които го отдалечаваха вляво или вдясно от следата от пяна, която моторницата оставяше след себе си.

Беше започнал да кара ски много млад, когато майка му го водеше на плажа. Отбеляза с удоволствие, че тялото му нищо не бе загубило от рефлексите, въпреки многото години прекъсване. Отзад на лодката бе седнала Тери, която не го изпускаше от поглед, а лицето й бе окъпано в слънчева светлина. Алън направи няколко фигури, доволен, че мускулите му действаха механично. След като се умори, той размаха ръка. Тогава Тери нададе вик, сочейки нещо зад него.

Вцепенен от ужас, Алън се обърна: едва на тридесет метра от него, дошла неизвестно откъде — огромна мощна моторница го гонеше. Инстинктивно разбра, че това е същата лодка, която се бе опитала да го разкъса на две. Предупреден от вика, Гуен видя опасността и тръгна навътре към морето с пълна газ. „Рива“ направи същата маневра, увеличи скоростта, зави леко надясно и ги задмина с ужасяваща лекота. Алън стисна зъби и се вкопчи в парчето дърво. Ако спреше, щеше да е изцяло в техни ръце. Ако продължеше, краката му нямаше да издържат. Вече летеше по водата с луда скорост. Гуен направи един почти невъзможен ляв завой. Единственият им шанс беше да стигнат до плажа. Другите като че ли чакаха само тази маневра. След широк завой те се втурнаха като тайфун към „Празник“, за да пресекат пътя на Алън. За две секунди „Рива“ стигна до него. С последни сили Алън направи отчаян завой надясно.

Като сечеше морето със стоманения си корпус, моторницата мина на три метра от него сред фонтан от пяна, от която той загуби равновесие. Тери крещеше като полудяла. Гуен караше право към брега. Моторницата в синьо-зелен цвят поднови атаката с цялата мощност на двигателите си. Този път Алън разбра, че няма да може да я избегне. Той се сви, напрегна се, изчака до последния възможен момент и скочи нагоре, над моторницата. Брегът бе едва на стотина метра. „Рива“ се насочи навътре към морето и изчезна. Гуен спря двигателя. Алън изпусна парчето дърво и продължи по инерция към плажа, като едва успяваше да избягва главите на плувците. Хвана се за една шамандура, като напразно се опитваше да си поеме дъх, а в гърдите си усещаше нетърпима болка.

Вдигна глава. „Празник“ бе спряла на три метра от него със загасен двигател. Тери плачеше. Лицето на Гуен беше мъртвешки бледо под слънчевия загар. Той каза:

— Опитаха се да ви убият, сър.