Пиер Рей
Палм Бийч (28)

28.

— Още ли не са се сдобрили?

— Моят нищо не казва. Изобщо не споменава за това. Нищо. А твоят?

— И аз нищо не знам. А бяха такива добри приятели!

Денят беше 30 юли. Разнесена от етажния келнер, новината за скандала между Арнолд Хакет и Хамилтън Прайс-Линч бе обиколила целия град. Всички се питаха каква е причината за него. Вестниците на другия ден бяха дали отговора: на първа страница на всеки от тях бе съобщена новината за ППИ.

— Това, което твоят шеф направи на моя, все пак е гадно — продължи Ричард по адрес на Анджело ла Стреза.

Четиримата шофьори разговаряха от десет минути пред централния вход на хотела. Мненията бяха различни. За Леон Троцки, който сърбаше попарата на Лу Голдман, нямаше нищо учудващо.

— Ако знаете само какво става в киното! Голдман би окалял и собствените си деца заради някоя продукция!

— И ти го намираш за нормално? — възмути се Ричард. — Хакет е строг и досаден, вярно е. Но поне е честен.

— Ти какво знаеш за това? — подхвърли Стреза. — Хам Бъргър също има репутация, че е честен и коректен. А всъщност е най-големият лицемер, когото съм виждал. Само да знаеш какви номера ми прави, когато му искам увеличение на заплатата! Такива са законите, Ричард. Няма значение какви са методите, важно е да прекараш другия.

Денят беше превъзходен. В целия хотел царуваше оживление. Почиващите до края на юли отстъпваха място на бледите лица от началото на август. На всички етажи камериерки и лакеи тичаха от един апартамент в друг с цветя в ръцете.

— Не разбирам защо сте учудени от тази агресия — намеси се Норбер. — Тя е на базата на цялата капиталистическа система. И Арнолд Хакет, и Хамилтън Прайс-Линч са покварени до мозъка на костите си.

— Значи всички сме покварени — намеси се Серж.

— Защо пък и ние? — учуди се Норбер.

— Защото, между нас казано — продължи оживено Серж, — всички действат по един и същи начин. Я се опитай да си намериш място като чистач в кметството! Ще направиш всичко възможно, за да елиминираш приятелите си.

— Все пак не е едно и също… — измърмори Ричард.

Серж им обърна бързо гръб и козирува тържествено на дук и дукеса Дьо Саран, които отиваха в бара.

— А твоят шеф къде е? — обърна се Ричард към Норбер.

— Не съм го виждал от четиридесет и осем часа.

— Щастливец! Защо аз нямам късмета да работя за Алън Поуп!

Норбер направи притеснена физиономия.

— По-добре млъкни. Неговият приятел идва.

Той направи няколко крачки към рижия мъж с конска глава.

— Колата, мистър Банистър?

— Да — каза Самуел. — Отиваме в „Бийч“.

 

 

След като бе разбрал за заплахата, Арнолд Хакет бе обърнал всичко наопаки, за да намери нужните средства. Напразно. Сякаш подчинени на висшестояща заповед, банкерите, с които се бе свързал дори от другия край на планетата, оставаха глухи за молбите му. Същите, които преди една седмица се влачеха в краката му, за да приеме техните пари.

Американското правителство се бе ослушало. Държавният секретар, с когото Арнолд се свърза (стар семеен приятел!), не се впечатли от основния аргумент на Арнолд: „Ако аз фалирам, шестдесет хиляди служители ще останат без работа!“.

За няколко часа всички се бяха отдръпнали от Хакет. През това време малките гении, снабдени с дипломи, които той поддържаше чрез баснословни заплати начело на административните служби в Ню Йорк, не бяха измислили никаква подходяща алтернатива.

— А вашите конференции, Мъри, какъв е резултатът от тях?

— Търсим, мистър Хакет…

— Всички сте кретени, Мъри! Плащам ви, за да намерите!

— Мистър Хакет, умолявам ви да ме изслушате! Ако не намерим изход в следващите четири часа, всичко пропада!

Разделяха ги пет хиляди километра, но всеки от тях чуваше в слушалката забързаното дишане на другия.

— Изглежда, дребните акционери се редят на опашка пред гишетата на „Бъргър“. Мистър Хакет, тук е паника! Обсадени сме от кредитори!

— Кажете на тези мръсници да чакат! За тридесет години винаги сме им плащали навреме!

— Те се страхуват! Носят се всякакви слухове! При двадесет долара за акция всички се бият, за да продават!

— Кой държи контролния пакет? Аз имам 60 процента от всичките акции! От какво се страхувате?

Той знаеше много добре от какво, но искаше да го чуе и от устата на Мъри, за да се убеди окончателно, че няма избор.

— Мистър Хакет, ако веднага не намерим четиридесет и два милиона долара, за да платим на кредиторите, и още четиридесет за заплатите, ще фалираме.

— Откъде да намеря осемдесет и два милиона долара за няколко часа, и то в неделя!

— А ако продадете временно част от вашите акции?

— Никога!

— Стойността на акциите пада с всяка измината минута! Направете нещо, мистър Хакет!

— Всички сте некадърници! Ако се бях върнал в Ню Йорк…

— Единственият ни шанс е в Кан!

— Мъри! Ако произнесете името на Прайс-Линч, ще ви изгоня! Дори разорен, предпочитам да пукна, отколкото да го моля за помощ.

— Ако иска, все още може да спре ППИ! Моля ви, мистър Хакет, в името на фирмата, идете да поговорите с него!

— Предупредих ви, Мъри! Уволнен сте!

— Тази сутрин вече шест пъти ме уволнявахте, сър.

— Това ще бъде седмият! Достатъчно неприятности ми причинихте. Вече взимам нещата в свои ръце! Всеки да остане на мястото си, аз идвам!

Той затвори.

— Сърцето ти, Арнолд… Сърцето ти… — прошепна Виктория.

— Млъкни!

Откакто бе размазал чинията с домати по лицето на Хам Бъргър, той не бе мигнал и не бе хапвал нищо друго, освен хапчетата си за сърце. Виктория го дразнеше: тя не се отделяше от него, тайно очарована от ролята, която й бе предоставена — първата роля в живота й.

— Обади се на портиера. 163. Не 162, това е касата. Дай ми телефона!

Той го измъкна от ръцете й и набра номера.

— Портиер? Арнолд Хакет на телефона. Искам самолет да ме чака на летището в Ница! Веднага! Добре, нека да е боинг! Да, Ню Йорк.

— Не се притеснявай толкова заради пари!

— Искат да ме унищожат! Да не искаш да им кажа благодаря!

— Вземи…

Глътна двете хапчета, които му подаде. Те не можаха да успокоят болката, която усещаше в гърдите си.

— Предупреди Ричард. Нека да докара колата.

За първи път от много години тя се осмели да го докосне: просто сложи ръка на рамото му.

— Арнолд, мислех си…

— Сега си започнала да мислиш?!

— Знаеш ли какво точно ще правиш в Ню Йорк?

Тя не отмести ръката си, въпреки опита му да се освободи. Той си пое дълбоко въздух и застана неподвижно с отнесен поглед. Мислейки. Това, което му се случваше, той десетина пъти го бе причинявал на други, като ги бе принуждавал да сведат глава. Неговото присъствие не би могло да промени нищо. Трябваше да се признае за победен. Просто бе дошъл и неговият ред. Усети на раменете си цялата тежест на изминалите години, умората на стар безпощаден борец.

Повдигна рамене и каза примирено:

— Не, Виктория. Не знам.

 

 

— Скъпи приятелю, имам чудесни новини за вас. Всичко се развива по плана. За два дена откупихме тридесет процента от акциите на „Хакет“!

Джон-Джон Нютън направи скептична физиономия.

— Далече сте все още от контролния пакет, нали?

— Обещах ви, че Хакет ще се предаде — значи ще се предаде. До четири часа вие ще контролирате фирмата. Той няма избор. Или ще продава, или ще загуби всичко.

— Бих искал да споделям вашия оптимизъм.

— Аз не съм оптимист, скъпи приятелю, а реалист.

— А ако предпочете да прекрати дейността на фирмата?

— Той съвсем не е луд.

— Може би ще намери финансова помощ в последната минута?

— Страхувам се, че няма да успее. Единственият му шанс съм аз. Оставям ви. Трябва да се върна в апартамента си, за да довърша и последните детайли от операцията. Тук ли ще останете?

— Няма да мърдам от апартамента си.

— Доскоро. Надявам се да ви донеса съобщението за победа по-рано от очакваното време.

Пресичайки вестибюла, той се запита как е изглеждала жената, която бе оставила там следи от своя парфюм. Отказа се да чака асансьора и изкачи леко трите етажа, които го отделяха от апартамента му. В салона телефонът звънеше.

— Слушам…

Той с облекчение позна гласа на Алън Поуп.

— Зелена улица — каза кратко Хам Бъргър.

— Добре — отвърна Алън. — Отивам.

 

 

Арнолд все още размишляваше, когато Виктория се показа от вестибюла. Той дори не бе забелязал, че тя е излязла.

— Арнолд, ще приемеш ли мистър Поуп?

— Кой?

— Алън Поуп. Той вечеря с нас в Палм Бийч. Казва, че има важна информация във връзка с фирмата ти. Защо не поговориш с него? Сега ще го доведа.

Ричард седеше зад волана на ролса. Самолетът чакаше в Ница. В Ню Йорк цареше паника. Десет минути след като взе решението си, Арнолд все още не се бе помръднал от креслото. През отворения прозорец до него достигаха виковете на децата, които се плискаха в басейна. Вратата на салона изскърца. Виктория се отмести, за да направи път на Алън.

— Добър ден, мистър Хакет.

Със смръщени вежди Арнолд изгледа момчето, което стоеше пред него. Не изглеждаше на повече от тридесет години. Обзе го съжаление, че не е на неговата възраст. Без да става, той кимна с глава.

— Заминавам. Имате тридесет секунди. Слушам ви.

Алън се усмихна любезно.

— Току-що научих какво ви се е случило, мистър Хакет.

Арнолд поклати нетърпеливо глава.

— Каква е вашата информация?

— Мога веднага да уредя вашия проблем — изтърси Алън.

Сякаш четиридесететажна сграда се стовари на главата му: или този тип бе луд, или бе провокатор.

— Какво разбирате под уреждане?

— Да платя вашия дълг от четиридесет и два милиона долара, мистър Хакет.

— Кой ви даде цифрата? — излая Хакет.

— И последният борсов агент е в течение.

Хакет го погледна арогантно.

— Имате ли четиридесет и два милиона долара?

— Ако ги нямах, мислите ли, че щях да дойда при вас?

Арнолд бе обзет от надежда.

— И какво искате в замяна?

— Вашият контролен пакет — каза студено Алън.

— Още като ви видях да влизате, разбрах, че сте луд!

— Бъдещето ще покаже, мистър Хакет. Готов съм да платя задълженията ви, ако ми отстъпите вашите шест милиона акции.

— Имате ли още сто и двадесет милиона долара? — иронизира Хакет.

— В настоящата ситуация би било прекалено глупаво да се плащат по двадесет долара за акция. Акциите „Хакет“ парят! Хората се бият, за да продават, а не да купуват.

— Смятате ли, че съм достатъчно глупав, за да ликвидирам умишлено фирмата?

— Не. Но мисля, че сте достатъчно интелигентен, за да разберете, че след четири часа вече нищо няма да можете да продадете. Ще фалирате, мистър Хакет. Като се има предвид краткият срок, аз ви правя съвсем разумно предложение. Срещу вашите шест милиона акции ви предлагам седемдесет милиона долара.

Хакет си помисли, че ако той бе на мястото на Поуп, щеше да започне с тридесет или четиридесет милиона, за да се спре на петдесет.

— Предложението ви е смешно! Неприемливо!

— Изборът е ваш — каза Алън.

По категоричния му тон Арнолд разбра, че думите му са окончателни.

— Седнете, мистър Поуп… — каза той.

 

 

Облечена само със сламената си шапка и черните ръкавици както обикновено, Марина си миеше зъбите над ваната. Как бе могла да прекара толкова време в Ню Йорк, след като на земята имаше място като Кан? Тя изплакна устата си, върна се в стаята и загледа многобройните букети с рози, които бяха натрупани там. Запита се как успяват почитателите й да узнаят адреса й.

Реши да направи няколко лицеви опори, но се отказа, защото бе прекалено горещо. Техниката винаги бе една и съща. Първо цветя, след това покана по телефона. Но Халил бдеше. Той идваше да я вземе преди вечеря, за да я заведе в апартамента на принца. Няколко пъти на ден, за да я контролира или просто от каприз, Хадад й изпращаше подаръци — диамант, гривна или перлена огърлица.

Марина го намираше за забавен. Тя не се интересуваше от пари и бижута, но оценяваше вниманието. Мъжете, които бе познавала досега — като се изключи Алън — никога не се бяха отнасяли с нея толкова деликатно. Попи нямаше да повярва.

Тя се приготви да легне, когато някой почука на вратата. Отиде да отвори и замръзна от удивление.

— Господи! Какво ви е?

 

 

— Мистър Поуп, поздравявам ви!

Хам Бъргър запали третата си цигара за две минути. Той дръпна няколко пъти и я загаси в пепелника, като се опитваше да овладее нервните си тикове. До последната секунда бе споделял страха на Нютън: Хакет щеше да се откаже да продаде акциите си.

— Как премина срещата, мистър Поуп?

— Съвсем просто — каза Алън. — Арнолд Хакет разбра веднага къде е интересът му.

— Той заплаши ли ви? Обиди ли ви?

— Съвсем не. Та нали аз носех решението на проблема му!

Прайс-Линч го изгледа бързо, за да разбере дали фразата има скрит смисъл. Лицето на Алън бе непроницаемо.

— Използвахте ли, за да го принудите, кредита, който бях откупил на ваше име?

— Не стана нужда.

— Имате ли писменото му съгласие?

— Разбира се, мистър Прайс-Линч.

Той го извади от чантата, поставена на масата. Хамилтън го грабна набързо. Ръцете му трепереха, когато го поднесе до очите си. Алън отиде до бара, извади чаши, лед и бутилка.

— Искате ли?

— Не, не, благодаря. Дадохте ли му неговия чек?

— Мислите ли, че без чек щеше да подпише документа? Той се обади най-напред в Ню Йорк, за да се увери, че сумата е блокирана на моята сметка до сключването на сделката. Апропо, моят чек?

— Моля?

— Чекът ми. Стоте хиляди долара.

Той прибра небрежно от масата листа, на който Хакет бе подписал, че му отстъпва своите шест милиона акции срещу седемдесет милиона долара.

— Ето го — каза Хам Бъргър. — Приготвен е.

Алън провери грижливо датата, цифрата и подписа.

— А остатъкът?

— Както се уговорихме. Веднага, след като се върнете от Ню Йорк. Кога заминавате?

— Веднага. Един боинг ме чака в Ница. Ще получите фактурата всеки момент.

— Какво?

— Позволих си да я напиша на ваше име. Нямам намерение аз да плащам разноските по пътуването. Самият Арнолд Хакет бе поискал самолета. Вие имате късмет!

— Колко? — задави се Прайс-Линч.

— Откъде да знам? Ще видите, когато пристигне фактурата. Предполагам, че вече сте дали инструкции да бъдат платени дълговете?

— Не се бъркайте в моите работи! Просто се задоволете да правите това, което искам от вас. След колко часа ще се върнете?

— Седемнадесет… Осемнадесет… Ще отида само до вашата банка и веднага след това се връщам. Мисля, че всичко ще е наред. Сега ме извинете… Трябва да си приготвя багажа…

Прайс-Линч го погледна подозрително.

— Постарайте се да не правите грешки, мистър Поуп.

— Ще се опитам — каза Алън с безразличен тон.

След като Прайс-Линч си тръгна, той изпи питието си на малки глътки, като се опитваше да се концентрира. Отиде на терасата и погледна надолу. Седем етажа по-ниско забеляза Норбер, седнал зад волана на ролса пред главния вход. Алън се погледна в огледалото, намигна си окуражително и прошепна:

— Сега или никога! Кураж!

Той се сети за Банистър и тръгна към фоайето на хотела.

— Алън!

Сара. Човек би повярвал, че от четиридесет и осем часа дебне във фоайето, за да го хване рано или късно. Той се прокле, че е извикал колата пред централния вход.

— Съжалявам, Сара. Самолетът ме чака.

Тя се ококори.

— Къде отивате?

— Ще пътувам.

— С жена ли? От два дни не съм мигнала!

— Вземете приспивателно.

— Алън, трябва да знам!

Той направи две крачки встрани и използва нахлуването на група деца и гувернантки, за да скочи в ролса.

— Тръгвайте, Норбер! Тръгвайте!

Колата потегли. След като стигнаха до „Кроазет“, Алън се обърна и погледна назад: Сара тичаше след тях.

— Минете през Жуан, Норбер. Трябва да оставя нещо там.

— Добре, сър. Но се страхувам, че ще има задръстване.

— Ще видим.

Той освободи кукичката, която блокираше масичката от махагон, взе химикалка и написа на един лист:

„Трябва да замина. Ще дойда при теб след около двадесет часа. Чакай ме. Обичам те.

Алън.“

Той сложи писмото в плик, адресира го до Тери, сложи касетка в стереоуредбата, облегна се назад и започна да мисли за нея. А и за какво друго би могъл да мисли? След като се бе запознал с нея, всичко, което преди му се бе струвало важно, бе започнало да му изглажда незначително. Каквото и да правеше, където и да отидеше, сивите очи на Тери заставаха между него и всички останали.

Тя беше отговорът на всички въпроси.

— Жуан, сър…

Той показа пътя на Норбер, остави го да задмине ресторанта и го спря на ъгъла на уличката.

— Пазете се от пиците и шоколадовия сладолед, Норбер. Децата от квартала са същински терористи.

— Ще остана в колата, сър.

Алън се върна назад, мина през вратата и изкачи трите етажа. Спря пред вратата на Тери. Тя бе заминала някъде с Люси, при английските си приятели. Той не можа да устои на желанието все пак да почука. Никой не отвори. Закачи писмото на вратата с помощта на едно кабарче, останало там незнайно откога, изпрати му въздушна целувка и слезе обратно долу.

Ханс, който се бе скрил на горния етаж, след като бе чул стъпките му, изчака, докато се увери, че Алън няма да се появи отново, и слезе на третия етаж. Видя писмото, взе го, отвори го. Прочете съдържанието му и разкъса листа на хиляди парченца.

 

 

Арнолд Хакет стоеше пред вратата, остарял и неузнаваем.

— Болен ли сте, Арнолд?

Марина прочете в погледа му такава молба, че се разчувства.

— Влезте, Арнолд.

Тя го заведе до леглото, където той седна тежко, все още незабелязал, че е гола.

— Какво се е случило с вас?

Той поклати глава и се опита да се усмихне.

— Имах нужда да поговоря с вас, Марина… Ще ми позволите ли да остана за малко?

— Но, разбира се!

Тя го потупа по главата. В крайна сметка на него дължеше присъствието си тук.

— Разкажете ми…

Вече с нищо не приличаше на упорития старец, пред когото бе затваряла вратата си предишните дни. Дишането му бе неравно, накъсано, шумно.

— Нещо с жена ви ли?

— Не, не…

— Тогава какво? Разкажете ми.

Той замълча, за да намери подходящите думи, захапа устни и каза на един дъх:

— Току-що продадох „Хакет“.

Марина го погледна учудено.

— И заради това ли сте в такова състояние?

— Чувствам се така, сякаш съм загубил детето си.

Тя сложи нежно ръка на раменете му.

— Но, Арнолд… Това е много добре за вас… Вече сте достатъчно стар… Все някой ден трябва да се спрете. Цял живот сте работили, сега е време да си починете.

— Не, не мога да си почина. Прекараха ме, разбирате ли. От много години аз прекарвах другите, аз бях най-силният. Принудиха ме и аз отстъпих. От това ме боли сърцето.

— Разориха ли ви?

— Да.

— И нищо ли не ви остава? — попита тя с искрено съжаление.

— Съвсем малко.

— Колко?

— Продадох всичко за седемдесет милиона долара!

— Господи! Но това е огромна сума!

— Огромна! — възмути се той. — Моят пакет акции струва двеста милиона долара!

— Двеста или седемдесет, това какво променя?

— Загубих си фирмата! Оставам сам! Като сирак!

— Остава ви вашата съпруга.

— Ние почти не разговаряме от петдесет години. Вече нямам никаква цел в живота.

— Какво ви пречи да основете други фирми? Със седемдесет милиона долара вие бихте могли да откупите „Дженеръл Мотърс“.

— Пречупиха ме, Марина. По-лошо, отколкото ако бях безработен.

— От това не се умира. Имам един приятел, когото уволниха от „Хакет“…

Тя млъкна изведнъж, слисана. За първи път бе направила връзката между фирмата „Хакет“, в която Алън работеше, и Арнолд Хакет, нещастния влюбен, който търсеше утеха при нея. Хакет и Арнолд Хакет, това беше „Хакет“!

— Колко странно! Значи вие сте „Хакет“?

— Не го ли знаете?

— Не!

— „Хакет“, това съм аз — увери я Хакет. — Всъщност… бях аз.

— Вие сте голям мръсник! Уволнявате хората! Познавате ли Алън Поуп?

Хакет потрепери, сякаш бе седнал върху горещ котлон.

— Поуп?!

— Поуп какво ви беше сторил? Нямаше по-любезен човек от него. Имаше добри отзиви за работата му. Той се оказа на улицата, уволнен без причина!

— В кой отдел работеше? — попита механично Хакет.

— В счетоводството.

— В Ню Йорк ли?

— Да, в Ню Йорк. Той беше мой приятел.

— Можете ли да ми дадете нещо за пиене, Марина? Само малко вода…

Тя се запъти към банята. Арнолд лапна едно от хапчетата си за сърце и се загледа в небето.

Върна се, заобиколи леглото и сложи чашата на нощното шкафче.

— Ние живеехме заедно. За нещастие аз тръгнах с Хари. А той беше такъв егоист! Като се изключат картините му, отнасяше се с всички като с кучета. Дори и с мен.

Легна на леглото до Арнолд, който продължаваше да седи в същото положение, с гръб към нея. Тя се засрами, че го упреква, когато той споделя с нея мъката си. Погали го нежно по врата.

— Просто вашето време е отминало, Арнолд… Това не е болка за умиране… Вие не сте първият, на когото се случва подобно нещо. Трябва да се направи място на младите.

Тя засили машинално натиска на ръката си върху врата му. Усети съвсем ясно потрепването му и се уплаши, че е преминала границата между приятелския разговор и сексуалното желание. Отдръпна ръката си от страх той да не скочи върху нея, за да й покаже, че въпреки възрастта си… Той не се помръдна.

— Купете си кораб… Играйте на голф… За времето, което ви остава да живеете, правете само неща, които ви харесват. Не съм ли права?… Арнолд!

Той замълча. Успокоена, тя го хвана за рамото.

— Арнолд?

Хвана го по-здраво. Той се наклони леко настрани.

— Не, Арнолд, не… Стойте мирен.

Опита се да го отблъсне. Той се строполи върху нея с широко отворени очи и неподвижно лице. Мъртъв. Тя извика.