Пиер Рей
Палм Бийч (13)

13.

— Може ли да спусна завесите? — попита Арнолд Хакет.

— Защо? — попита Марина безразлично.

Тя лежеше на леглото, по изключение обула бикини, но без сутиен.

— Има опасност да ни видят от другите прозорци.

— И какво от това? Нали вие също ме виждате?

Арнолд се закашля. Не се осмеляваше да й каже, че след като е финансирал пътешествието й до Европа, трябва да има поне някакви права над нея. Всъщност той нищо не се осмеляваше да й каже. Тя принадлежеше на друга планета, където езикът на Хакет, неговата логика и разум не бяха в сила. Тя прие веднага да дойде с него на Лазурния бряг, но без да има нужда да му казва, Арнолд знаеше, че няма да му позволи да я докосне.

— Доволна ли сте, Марина?

— Ами…

Тя го погледна право в очите и както винаги този поглед го притесни. Когато застанеше срещу партньорките си, той имаше нужда от сигурност и окуражаване. Времето, когато всичко, което носи пола, попадаше в лапите му, бе безвъзвратно отминало. Сега трябваше да му помагат, да го насърчават. Както правеше Попи. А Марина бе студена като бетонна стена. Очите й го притесняваха, защото нищо не можеше да прочете в тях.

Той тръгна непохватно към прозореца и дръпна завесата с рязко движение. Беше решил, че е много пикантно да доведе Марина в същия хотел, в който е отседнал с жена си. За два дни бе успял да се измъкне само два пъти, за да дойде при Марина. Тя не бе затворила вратата под носа му, но не му обръщаше никакво внимание: разхождаше се напълно гола под носа му, извършваше различни интимни действия пред него — например пръскаше слабините си с дезодорант.

— Колко жалко, че не мога да ви заведа довечера в казиното… Искам да кажа, официално.

Марина се претърколи на леглото и застана по корем.

— Какво значение има?

— На мен би ми харесало. А на вас?

— Ами…

— Какво ще правите тази вечер?

— Не знам.

— Къде ще вечеряте?

Той използва момента, за да огледа извивката на тялото й.

— Ще ида на разходка по-късно.

Седна на леглото до нея. Тя сякаш не го забеляза. Той протегна ръка и я докосна по гърба. Тя обърна леко глава, колкото да срещне погледа му със своя.

Това бе достатъчно да накара Арнолд да стане прав. Изгледа букета от рози в кристалната ваза, но не се осмели да попита кой го е изпратил.

— Аз бях на този коктейл…

Тъй като Марина почти не му отговаряше, той бе принуден да довършва фразите си.

— Връчваха наградата на един продуцент. Луи Голдман. Чували ли сте за него?

— Не.

— Много известен човек. Предложи ми съдружие за следващия си филм. Киното интересува ли ви?

— Не.

— Никога ли не сте искали да станете актриса?

— Не.

— Бих могъл да направя от вас звезда!

— Ами…

Той се запита какво друго да й каже. Когато говореше с Попи, тя проявявате жив интерес. Можеше да й говори с часове и да е уверен, че го слуша, че го разбира, че му се възхищава. Но сега…

— Ще дойдете ли по-късно в казиното?

Без отговор.

— А утре ще отидете ли да поплувате?

Нейното едва прошепнато „да“ му се стори като скъпоценен подарък.

— На плажа на казиното ли?

— Не знам.

— Мога ли да дойда утре да ви видя?

— Ами…

— Ах! Марина, Марина, толкова много проекти имам за вас…

Тя стана, протегна се, взе от едно чекмедже старата си сламена шапка и черните ръкавици. Като извиваше тялото си, свали бикините. Тъй като не знаеше дали това не е покана, Арнолд направи крачка към нея с протегнати ръце, а главата му бучеше. Тя го спря с поглед.

— Ще направя няколко лицеви опори.

— Хрумна ми нещо, Марина. Довечера, късно през нощта… Може ли да дойда?

— Не.

— Не? И защо не?

— Може би няма да съм сама.

— Как? Не сама? С кого?

— С първия, който ми хареса. Не е здравословно да се живее без мъж. Трябва да спя с някого от време на време.

 

 

„Естествено… — мислеше си Алън. — Те не ме познават. Не усещат този ужас, който ми парализира краката…“ Външният му вид бе безупречен. Светлият му костюм, черната вратовръзка върху бялата риза бяха в идеална хармония с луксозния декор на апартамента му. Както в „Пиер“ в Ню Йорк той изтри в дебелата завеса върховете на обувките си. Това може би щеше да му донесе късмет.

Сега трябваше да застане пред инквизиторските погледи на хората в казиното, да се прави, че за него е нещо обичайно да се вози в бял ролс-ройс и да иска кредит от петстотин хиляди долара от касата, сякаш има намерение да ги загуби на рулетка. Той изостави огледалото и отиде при бара в салона. Една чаша алкохол за кураж…

Провери за последен път възела на вратовръзката и загаси зад себе си всички лампи в апартамента. „Бедняшки рефлекс — помисли си Алън. — Самуел няма да е доволен.“

Той затвори вратата зад себе си и тръгна към асансьора.

 

 

По принцип в разгара на сезона в подземния гараж на „Мажестик“ имаше поне двадесетина ролс-ройса. Без да се броят другите ферари, мазерати, порше, ламборгини, кадилак и ягуар. Но Серж никога не бе виждал три съвсем еднакви бели открити ролс-ройса, паркирани пред входа на хотела.

Той се изсмя.

— Ей, момчета, да не се скарате!

Тримата шофьори също се засмяха. Серж ги запозна.

— Норбер, това е Ричард. Той работи при мистър Хакет.

— Приятно ми е — каза Ричард, протягайки ръка.

— Това пък е Анджело, шофьорът на Хамилтън Прайс-Линч. Прайс-Линч това е банката, „Бъргър“… Чувал ли си за нея?

— Виж ти, колко интересно! — каза Норбер. — Моят шеф е един от вашите клиенти.

— Как се казва?

— Поуп. Алън Поуп. Той плати на моята агенция с един чек, издаден от вас. „Бъргър“, Ню Йорк.

— Възможно е — каза Анджело. — Не работиш ли за своя сметка?

— Нямам възможност — съобщи Норбер. — Може би печеля малко по-малко така, но нямам толкова неприятности.

— Надявам се, че твоят шеф не е толкова стиснат, колкото моят — намеси се Ричард. — Не можеш да си представиш след какви увещания се съгласява да смени една гума. Ами бензина! Сам проверява резервоара след всеки пробег!

— Ужасен е! — съгласи се Серж. — Един ден го видях да лази в колата! Тя идваше от мивката. Той искаше сам да се увери, че няма прах. Даваш ли си сметка, Норбер, как изглеждаше?

— Внимание! — каза Анджело.

Той се затича, за да отвори вратата на Емили и Хамилтън Прайс-Линч. Отзад идваше наследницата, Сара Бъргър.

— Приятна вечер! — пожела им Серж с нисък поклон.

Почти едновременно с тях се появи и Алън Поуп. Той седна в своя ролс. Норбер се настани зад волана. Серж забеляза мимоходом нерешителния поглед на триото Бъргър към двата еднакви ролса. Той се върна при Ричард.

— Искаш ли да се обзаложим? Ако Емили не накара утре да боядисат колата й, да не се казвам повече Серж!

— Анджело, кой е младият мъж, който току-що се качи в белия ролс? — попита Емили Прайс-Линч шофьора си, който се канеше да потегли.

— Американец, мадам. Казва се Алън Поуп. Може би господинът го познава? Разбрах, че е клиент на „Бъргър“ в Ню Йорк.

Хамилтън потръпна, не каза нищо, но запомни грижливо информацията.

Норбер се съгласи с явно нежелание Алън да седне на предната седалка. За сметка на това въпреки настояването му отказа да кара без шапка.

— Всички ме познават. Ако някой ревнивец уведоми директора ми, че карам без униформените знаци, когато съм на служба, ще си загубя мястото. Това е професионален пропуск.

Ролсът се придвижваше бавно по „Кроазет“ сред потока от коли. Когато наближиха Палм Бийч, осветен в неонова светлина, движението изведнъж спря.

— Катастрофа ли има? — попита Алън.

— Не, сър. Всички отиват на едно и също място. Шофьорите на Палм Бийч са само пет или шест души и затова става опашка.

На Алън му се прииска да слезе от колата и да прекоси пеша последните метри до казиното, но си спомни, че колата и шофьорът са част от маскировката му. Той бе обзет от ужас, когато забеляза, че цяла тълпа минувачи наблюдаваше ритуала по слизането от колата. Един шофьор отваряше колата и помагаше на клиентите да слязат, прислужник го поемаше веднага, а вторият шофьор сядаше зад волана и потегляше бързо, за да направи място за следващите коли. Изглежда, всички клиенти държаха да спрат колите си точно пред входната врата.

Ролсът спря. Алън скри глава в раменете си, за да не усеща изпитателните погледи на минувачите и да не чува коментарите им. Той не обичаше да привлича вниманието върху себе си. Обикновено трудно се решаваше да влезе дори в ресторант. Почти тичешком прекоси входното фоайе, без да погледне никого, зави наляво и спря пред гишето на рецепцията, където чакаха няколко служители в кафяви костюми.

— За пръв път ли идвате, сър?

— Да.

— Бихте ли ми показали някакво удостоверение за самоличност?

Алън извади паспорта от джоба си и му го подаде. Служителят записа нещо в един бележник.

— Благодаря ви. Приятна вечер, сър.

Физиономистът му хвърли изпитателен поглед.

Алън влезе в залата.

 

 

— Кой те замества на касата?

— Колар — отговори Фереро.

Джил Хоудин си сипа огромна чаша уиски и я изпи на един дъх. Фереро си позволи дискретна усмивка. Знаеше много добре, че шефът му никога не пие алкохол през сезона. За да не обижда клиентите, които по сто пъти го канеха да пийне с тях, Джил бе измислил следната стратегия: пълнеше с леден чай бутилките от уиски с етикет „Джони Блек“. Така правеше с един камък два удара — пазеше главата си бистра и пиеше непрекъснато с клиентите.

— Ще ми отделиш ли една секунда?

— Разбира се, шефе.

Хоудин имаше пред себе си клавиатура, която го свързваше с всички неврологични центрове на кралството му. Като не се смятат извънредните случаи, в Палм Бийч работеха около четиристотин и петдесет души от всякакви професии: електротехници, дърводелци, градинари, спасители, артистични директори, музиканти, администратори, бармани, секретарки, готвачи, сервитьори, декоратори, крупиета, касиери, счетоводители, частни детективи, физиономисти, прислужници, грумове и дори двама преподаватели от университета, натоварени с редакцията на програмата за празненствата.

Хоудин ги познаваше всички по име и имаше необикновената способност да мобилизира цялата им енергия. През юли и август машината работеше с пълна мощност, като изискваше от всички пълна мобилизация. Случвате се игри, започнати предишния ден в полунощ, да продължават до обяд на следващия ден, без играчите да напускат местата си. Подкрепяха се с храна и напитки на място. Естествено, и въпрос не можеше да става за постоянно работно време на персонала. Всеки трябваше да остане на мястото си. Бакшишите бяха такива, че никой не се оплакваше. А и, честно казано, спомня ли си някой за стачкуващо крупие?

Хоудин натисна един клавиш.

— Пол? Докъде стигнаха?

— До десерта, шефе.

— Как беше сьомгата?

— Получих само комплименти.

— Добре.

Друг бутон.

— Жак, готово ли е всичко?

— Да, шефе.

— Колко време ще продължи зарята?

— Девет минути…

— Добре.

Той продължи да работи с клавиатурата, като се свърза последователно с бара, ресторанта, игралната зала, кухнята, личния си секретариат. От дъното на игралната зала до най-закътаното кътче на кралството му нищо не можеше да му убегне.

— Сега съм на твое разположение, Джовани. Слушам те.

Джовани Фереро, който беше главен касиер от шест години, подаде лист на Хоудин. Той го прочете. Фереро се надвеси над рамото му. Всеки път, когато Хоудин кажеше „не“, той отбелязваше с червено съответното име в списъка.

— Принц Али? Кой е това?

— Племенникът на Фейсал.

— Откъде знаеш? Той има поне триста племенници.

— Проверих в „Мажестик“.

— Гоелан видял ли е документите му?

— Имал е карта от „Американ Експрес“ на негово име.

— Колко иска?

— Сто хиляди. За начало.

— Ограничи го. Петдесет ще са му достатъчни.

— Добре, шефе.

— Поискай му чек. Не взимай бонове. Нека да се отпусне.

— Добре, шефе. А Синьорели?

— Плати му.

— Той иска един милион!

— Дай му го. Той ще го загуби. Той винаги губи.

— Да приема ли бон от касата?

— Той дължи ли ни нещо?

— Не. Винаги плаща навреме.

— Колко взима обикновено?

— Максимално петстотин хиляди.

— Накарай го да подпише бона. Кой е Пасторели?

— Малкият дребен старец.

— С белите коси?

— Да.

— Той е луд. Колко иска?

— Петстотин франка.

— Дай му до хиляда, ако поиска. Той сигурно празнува нещо. Как е обстановката?

— Часът е само единадесет и половина — каза Фереро, поглеждайки часовника си.

— Да… Да… Нещо друго?

— Това е всичко, шефе.

— Окей. Изчезвай бързо. Колар сигурно е затънал до гуша.

— Ще се видим по-късно, шефе.

Фереро излезе. Джил Хоудин се запита как успява да поддържа толкова бледа кожата си. Или може би нещо с черния му дроб не бе наред? Хоудин никога не бе страдал от нищо. На шестдесет години той можеше да спи само два часа в денонощието и пак да си запази формата. Беше среден на ръст, но як. Първоначалното впечатление от него бе, че е прекалено строг. Това може би се дължеше на твърдата му като четина сива коса. Но щом се усмихнеше, хората се разтапяха пред него. Джил Хоудин познаваше само един човек освен себе си, който имаше такава укротителна сила — един психиатър, негов приятел. В крайна сметка дали управляваш казино или приют за душевноболни — каква беше разликата?

Всички игрални маси бяха нападнати от хора, застанали в три или четири редици около всяка. Глутницата се опитваше да сложи залога си на игралната маса сред шум от анонси, въздишки, подрънкване на жетони, предупреждения на крупиета. Алън преглътна мъчително, пое си дълбоко въздух и тръгна към касата със същото чувство на обреченост, което бе носил в сърцето си по време на трите си посещения в банката в Ню Йорк. Изчака двама души преди него да обменят жетоните си и застана пред един мъж с изключително блед тен.

— Можете ли да ми обмените един чек?

— От коя банка, сър?

— „Бъргър“ от Ню Йорк.

— Имате ли някакво удостоверение за самоличност?

Алън отново подаде паспорта си. Той усети нечие присъствие от лявата си страна, обърна се и получи шок от аромата на парфюм и две виолетови очи с наситен цвят и дълбочина, която не му позволяваше да отвърне поглед.

— Мога ли да видя чековата ви книжка, сър?

Жената имаше изпъкнали скули, красива уста и малък прав нос с идеална форма. Бе облечена в проста черна рокля, която й стоеше като излята. От деколтето се загатваше за началото на гърдите. Закачен отпред, във формата на брошка, един-единствен скъпоценен камък блестеше с хиляди слънца.

— Сър, чековата ви книжка, ако обичате — настоя Джовани Фереро.

— Извинете — заекна Алън, като едва откъсна очи от непознатата.

Той сложи чековата си книжка на гишето и веднага обърна очи пак наляво, очарован от класата и красотата на непознатата жена. Тя не беше актриса, той щеше да я познае. А бе невъзможно с такава физика да не бъде звезда с международна известност. Забеляза, че тя притиска нервно до гърдите си малка черна чантичка, обшита със златни конци.

— Чекът за каква сума да е, сър?

Като се изключи това неволно потръпване на ръцете, тя стоеше напълно неподвижно, с поглед насочен право напред. Ни в един момент не бе показала, че е забелязала присъствието на Алън.

— Сър!

— Sorry… — извини се Алън.

— Питах ви от каква сума имате нужда? — повтори касиерът.

— Петстотин хиляди долара — отговори Алън на един дъх.

Бледото лице на Фереро потръпна.

— Във френски франкове, естествено — уточни Алън. — Какъв е курсът?

Фереро пресметна бързо наум.

— Това прави два милиона сто и петдесет хиляди франка. Можете ли да ме изчакате за момент? Колар! Заместете ме, сега се връщам.

Той взе чековата книжка, паспорта и стана.

— Джовани! — каза непознатата. — Мога ли да поговоря с теб?

— Колар, заемете се с мадам Фишлер.

— Не, ти, Джовани!

Алън отбеляза, че гласът й отговаря на всичко останало — дълбок, дрезгав, чувствителен. Само за един миг лицето й се бе преобразило, бе разцъфнало в усмивка, сякаш Фереро бе самият Бог.

— Добре — рече Фереро. — Връщам се след секунда.

Той отвори една врата в дъното и изчезна.

— Най-търсеният мъж в Палм Бийч — каза Надя, като поднесе цигара към устните си.

Тъй като не се осмеляваше да повярва, че фразата е предназначена за него, Алън се огледа: двамата бяха сами, застанали прави пред касата. Той извади бързо запалката си и предложи огънче на непознатата. Тя дръпна дълбоко, издиша дима, насочи виолетовия си поглед към Алън и каза:

— Не че е съблазнителен, а защото раздава манна небесна.

Неспособен да произнесе дума, Алън кимна енергично с глава и запали нервно цигара.

— Американец ли сте?

— Да.

— Във ваканция?

— Да.

— Мадам Фишлер — намеси се Колар, — мога ли да ви помогна?

— Да! Имам нужда от десет бона! — Тя се изсмя и се обърна към Алън. — Когато ни прибират парите, не се церемонят толкова. С всичките пари, които съм оставила тук през последните няколко сезона, бих могла да купя десет пъти проклетия им базар!

— Загубихте ли? — попита Алън.

Тя повдигна небрежно рамене.

— Ту губя, ту печеля… Просто лошо начало на вечерта… Нощта едва сега започва. А вие?

— Аз току-що пристигнах.

— Идвали ли сте друг път тук?

— Това ми е първият път.

— Ще ви донесе късмет.

— Мистър Поуп…

Джовани Фереро бе застанал отново на мястото си.

— Трябва да се уредят някои формалности, преди да ви обменим сумата. Бихте ли изпили едно питие за сметка на заведението, докато ни чакате? Ще ви заведа в бара.

Преди Алън да успее да отговори, той щракна с пръсти и по мистериозен начин един прислужник изникна до него.

— Заведете мистър Поуп в бара.

Преглъщайки срамежливостта си, Алън подхвърли:

— Мога ли да ви поканя на чашка? — попита той Надя Фишлер.

Тя поклати глава от дясно на ляво, от което копринените й коси се разпиляха около перфектното й лице.

— Благодаря, но никога не пия по време на игра.

Алън се поклони леко.

— Тогава по-късно може би.

— Може би.

С голямо съжаление той се обърна и последва по петите прислужника. Надя пренесе цялото си внимание към касиера.

— Джовани, кой е този красив сладур, пълен с мангизи?

Фереро повдигна рамене.

— Колко искаш?

— Десет — каза небрежно тя.

— Десет? Не се шегувай, Надя. Джил Хоудин ти беше фиксирал пет като таван, а ти вече си на двадесет!

— И какво от това? Да не става въпрос за твоите пари?

— За съжаление не, но аз понасям цялата тежест накрая.

В Палм Бийч Джовани Фереро беше последната крепостна стена, която се противопоставяше на развилнелите се играчи. Надя и той се сблъскваха от години, като всеки използваше собствения си арсенал от оръжия. Той — ледени откази и пресметнат риск. Тя — чар, фалшив гняв, истинско раздразнение, порок.

— Джовани, по дяволите!

— Искаш ли да ти покажа каква сума ни дължиш?

— След един час ще върна всичко! Хайде, давай!

— Не, не!

— Джовани!

Виолетовите очи станаха по детски молещи като на млада беззащитна девица.

— Шефът ще ме одере жив!

— Побързай, чувствам, че ще имам късмет!

Той повдигна рамене, написа една цифра на парче розова хартия, извади пет големи жетона и ги постави на гишето.

— Подпиши се!

— Колко? — осведоми се Надя.

— Пет. Много съм добър с теб.

Наля грабна жетоните, подписа бона, направи три крачки, после се обърна и каза на Фереро с кралско презрение:

— Скъперник!

 

 

Джил Хоудин се справяше умело с играчите, които непрекъснато му досаждаха, за да им отстъпи допълнителен кредит. Той познаваше възможностите на почти всички и тавана, който не биваше да минава, за да не застраши финансовото положение на казиното. Джовани Фереро имаше съвсем ясна заповед за това. Той предоставяше каменното си изражение на всички изкушения, които му се предлагаха.

Имаше дни, в които най-известните клиенти биха му се отдали прави зад някоя врата, ако имаше шанс Фереро да се съгласи на допълнителен заем. Въпреки че не принадлежеше на тази категория, Надя Фишлер беше ежедневен проблем за Хоудин. Яростта й за игра и международната й известност представляваха атракция за част от клиентите. Но за сметка на това, като се имат предвид огромните й загуби или печалби, тя гледаше на Бийч като на своя собствена банка. Хоудин трябваше да разрешава този проблем от ден на ден и съвсем внимателно.

Той не искаше да я загуби като клиент, защото в противен случай огромните суми, които тя измъкваше от завоеванията си, щяха да отидат в касата на казиното в Монте Карло. А от друга страна не биваше да й се позволява да натрупва прекалено големи дългове, които после нямаше да може да изплати. Той бе казал на Фереро:

— Тя ще ти поиска десет. Накарай я да те убеждава и накрая й дай пет.

— А какво да направя, ако пак загуби?

— Ела да ме предупредиш.

Той погледна внимателно паспорта и чека, които Фереро току-що му бе дал. Истински бяха. Какъв беше този непознат, който, без да се замисли, искаше кредит от петстотин хиляди долара? Той поиска от централата да го свърже с един телефонен номер в Ню Йорк. В Кан бе полунощ, а в Ню Йорк — пет следобед. Банките затваряха вратите си за клиенти в 16 часа, но персоналът оставаше още два часа на работното си място.

— „Бъргър“ ли е? Бихте ли ме свързали с Ейбъл Фишмайер? Казвам се Джил Хоудин.

Фишмайер, един от тримата, притежаващи върховната власт в банката, бе от старите му познайници. Не трябваше да му се показва, че информацията е от жизнено значение за Палм Бийч.

— Ейбъл? Как сте? Джил е. Да, да, превъзходно. Водата е двадесет и пет градуса. Какво чакате? На мен също би ми било много приятно… Да, да… Вижте какво, Ейбъл, искам едно поверително сведение от вас за един от моите приятели, агент по недвижима собственост… Бих искал да знам до колко е платежоспособен един от неговите клиенти… Поуп, Алън Поуп…

Хоудин си сипа голяма чаша чай от бутилката с етикет „Джони Блек“.

— Да, да, Ейбъл, чувам ви… А! Добре, много добре… Все още нищо не е направено, разбирате ли? Те просто искаха да знаят с кого си имат работа… Да… Да… Вижте какво, Ейбъл, все пак става въпрос за голяма сума… Половин милион долара…

Залепи слушалката за ухото си.

— Наистина ли? Много съм щастлив да го чуя… Благодаря, Ейбъл… Още по-добре… Ще предам на приятелите си… И не забравяйте, Ейбъл, измъкнете се оттам. Един ден всички ще умрем. Затова по-добре да вземем каквото можем от живота. Да, да… Доскоро и благодаря.

Той затвори телефона, натисна един бутон от клавиатурата и се свърза с касата.

— Фереро… За вашия тип, Алън Поуп, всичко е наред! Дайте му кредита!