Том Кланси
Мрежата (8)

8

Четвъртък, 16.09.2010, 08:15

Куонтико

В офиса си Джей Гридли се готвеше да сърфира по мрежата.

Киберпространството не изглеждаше точно както го представяха старите филми — уверил се беше в това. Но образи действително се използваха, за да улеснят пътуването ти из мрежата. И тези образи се предлагаха в стотици варианти — от градове с магистрали и градчета от Дивия Запад до космически междупланетни станции. Мрежата разполагаше също така и с хиляди сценарии, които можеха да бъдат подадени, и софтуерът на голяма част от тях беше безплатен. Имаше програми за всякакъв вкус. А можеше да създадеш и свое собствено превозно средство, ако нито едно от наличните не те задоволяваше. За целта нямаше нужда да си програмист — всеки дилетант би се справил. Трябваше само да се следват указанията, а нямаше нищо по-лесно от това.

Гридли имаше няколко любими превозни средства и всеки път, когато се включваше в мрежата, си избираше едно от тях. Сега например, след като махна с пръст, за да приведе в действие програмата, той поръча „Додж Вайпър“, Бавария.

Появи се виртуалният образ на планински път сред типичен за Германия пейзаж. Гридли седеше на кормилото на „Вайпър“ RT/10, черно-бял, спортен модел, с подвижен покрив. Шосето се спускаше стръмно надолу. Гридли превключи на пета. Обичаше да усеща насрещния вятър в лицето си. Дългата му черна коса се развяваше. Усмихна се. Чувстваше се като в класически филм на Джеймс Бонд, въпреки че „Гридли“, „Джей Гридли“ не звучеше чак толкова героично.

Наближаваше граничния пропускателен пункт. Зад спуснатата бариера беше застанал войник с автомат в ръце.

Гридли удари спирачки.

Войникът се приближи и се наведе към него:

— Документите ви, моля.

Лъхаше на тютюн, евтин афтършейв и пот.

Гридли се ухили. Всичко си беше съвсем истинско. Извади паспорта си и докато войникът го прелистваше, се замисли, че не е зле да си програмира и една спътничка — за компания. Червенокоса и страстна… или пък защо не една умопомрачително красива брюнетка. Жена, която високата скорост не плаши и кара кръвта й да закипи. Ееех…

Рутинната проверка приключи бързо и войникът му подаде паспорта. Бариерата се вдигна. Гридли даде газ.

Зад следващия завой, доста неочаквано, планинското шосе преминаваше в магистрала, по която автомобилите бясно хвърчаха с повече от 160 км/ч. Гридли пришпори вайпъра и се вля в стремителния поток.

Старият „Остин Мартин“ на Джеймс Бонд или BMW-то от последните серии изобщо не можеха да се мерят с вайпъра. С осемлитровия си десетцилиндров двигател той вдигаше двеста и шейсет километра в час, при това — за отрицателно време. Беше същинска ракета.

Дотук всичко в програмата вървеше гладко. Магистралата му допадаше, но ако поиска, би могъл да я смени с не толкова натоварен път през някое планинско дефиле или пък с велосипедна обиколка на Франция. Технически не представляваше никакво затруднение, но самият той едва ли би се пренастроил така бързо и смяната би го поразтърсила.

Табелата насреща му гласеше: „Кибернация“.

Гридли поклати глава. Напоследък се бяха изсипали доста хули по адрес на тази виртуална държава, приемаща охотно не само посетители, но и „постоянни жители“. Нейните създатели — които и да бяха те — предлагаха всевъзможни преимущества на желаещите да „емигрират“ в програмираната от тях територия — нещо, което му се струваше доста странно… Трябваше да проучи въпроса. Поне щеше да разбере за какво се вдига толкова шум.

Лъскав ягуар профуча покрай него. Охо! — ухили се Гридли и на свой ред даде газ. Ягуарът нямаше никакъв шанс. Успя да зърне намръщеното лице на шофьора. Добра среща, приятелче, и сбогом!

Продължи напред в доста приповдигнато настроение, но не след дълго забеляза суматохата на пътя. Един камион с ремарке се беше преобърнал и ремаркето препречваше и двете платна. Беше се проточила дълга колона и колите продължаваха да прииждат.

По дяволите!

Гридли рязко наби спирачки.

Добре че вайпърът поначало спираше плавно — беше безупречен и в това отношение. Пред него в един мерцедес се бяха натъпкали половин дузина мексиканци.

Въздъхна. Някой си беше направил „шегичка“… Или пък беше станала някаква грешка?

След малко се чу полицейска сирена. В най-скоро време линията трябваше да бъде освободена — вече беше станало голямо задръстване. Гридли се огледа нетърпеливо. Дали да не отиде да пита полицаите каква е работата? Сигурно щяха да имат някакво смислено обяснение. Дано поне да побързат…

Тайрън Хауард също „хвърчеше“ из мрежата, яхнал мощния „Харли Дейвидсън“ XLCH, и само авиаторските очила предпазваха лицето му от силния насрещен вятър. Моторът си беше класически модел, от най-добрите, и в действителност Тайрън едва ли би могъл да си го позволи, но и без това трябваше да минат още няколко години, докато изобщо му бъде разрешено да се качи на такъв мотор. Това й беше хубавото на виртуалната реалност — че ти даваше възможност да правиш неща, за които в действителност не би могъл дори и да си помислиш.

Беше в Ел Ей и току-що се беше разминал с някакво необичайно задръстване, блокирало насрещните платна от холивудската магистрала, когато се чу сигналът за връзка и след него — кратко съобщение от баща му. Щеше да си дойде в къщи за малко, за да си вземе довиждане. Бяха му възложили изпълнението на някаква важна задача (тайна засега!) и се налагаше да замине незабавно. Личеше си, че беше много развълнуван, въпреки че се стараеше да не се издаде. Жалко, че мама точно сега беше отишла на гости на сестра си в Бирмингам.

Тайрън намали скоростта и спря в една от отбивките край пътя. Вдигна нагоре авиаторските очила, а заедно с тях — и лентата за виртуална реалност. Изведнъж се озова обратно в стаята си. Примигна и разтърка очи — все още не можеше да свикне с резкия преход. Пък и… действителността изглеждаше толкова бледа в сравнение с виртуалния свят, сякаш от двете той беше истинският.

Беше се върнал тъкмо навреме. Чу отварянето на входната врата. Баща му се прибираше.

— Тайрън?

— Тате!

Тайрън скочи и едва не прекатури масата. Мили боже! Напоследък беше толкова тромав. Вярно, че дядо му Карл го уверяваше, че и баща му е бил същият на тринайсет, но това не го успокояваше особено. Пък и… направо не му се вярваше.

Успя някак да се добере до хола, без да събори нищо по пътя си, и видя баща си в униформата на Мрежата — панталони в сив, защитен цвят и черни, лъснати до блясък ботуши. Зад него беше изправен сержант Хулио Фернандес, който го поздрави приятелски.

— Здрасти! — отвърна на поздрава му момчето. — Как я караш?

— Още се държа! — ухили се испанецът.

Двамата с полковника се познаваха от двайсет години и се бяха пенсионирали от редовната армия по едно и също време. И двамата бяха приели, че работата при цивилните е за предпочитане пред бездействието, и се бяха включили в състава на Мрежата, а сержант Фернандес дори беше преодолял дългогодишната си неприязън към компютрите.

— Отбих се за малко, преди да потеглим… Свързах се и с майка ти — тя се връща довечера, така че… ще останеш сам не повече от няколко часа. Нали не е проблем?

— Ами… не знам — подсмихна се Тайрън. — Звучи страшничко. Това са цели няколко часа… Всичко може да се случи — например да умра от глад…

— Така е, синко. Животът е тежък. Днес е на ред мисис Таусенд да ви кара, нали?

Тайрън кимна.

Няколко семейства бяха организирали транспорта до училище на кооперативен принцип — майките се редуваха да карат децата. Беше много по-бързо и удобно, отколкото да чакаш автобуса.

Баща му се приближи до него и го прегърна.

— Пази се, сине. И не забравяй, че сега ти си мъжът в къщи. Ще ви се обадя при първа възможност.

— Довиждане, татко. И ти се пази!

— Е, Хулио, да потегляме…

— На вашите заповеди, полковник.

Когато вратата след двамата мъже се затвори, Тайрън усети внезапно присвиване в стомаха. Баща му никога не коментираше опасностите, свързани с изпълнението на дадена задача, но самият факт, че беше дошъл да се сбогува, говореше, че му предстои нещо необичайно рисковано.

Къде ли го изпращаха? И кога щеше да го види пак?

 

 

Четвъртък, 16.09.2010, 19:15

Грозни

Плеханов седеше в офиса си пред компютъра. Освен него на етажа нямаше жива душа. Правителството не разполагаше със средства да заплаща на нощна смяна, въпреки че ако Плеханов считаше това за необходимо, самият той би могъл да си го позволи. За компютърен специалист от неговия калибър присвояването на средства по електронен път беше детска играчка. Стига, разбира се, човек да не станеше твърде алчен. От тук — милион, от там — милион — и сумичките се трупаха.

Беше се свързал с Ружьо по комуникативния канал, за да уточнят за последно подробностите.

— Всичко ли е ясно, Михаил?

— Ну, да, все ясно.

Плеханов се намръщи. Много непредпазливо от страна на Ружьо беше да използва руски изрази, въпреки че шансът този разговор да бъде подслушан беше един на десет милиона. И все пак човек не биваше да поема глупави рискове. Трябваше да предупреди Ружьо да внимава. Но сега не беше моментът. Разговорът беше по същество.

— Всички уточнения по въпросите за облеклото, хардуера и превозните средства са в секретния файл. Използвайте втората банкова сметка, без да се скъпите за парите. Важното е задачата да бъде изпълнена.

— Ще бъде! — увери го Ружьо.

— Нещо друго?

— Засега не.

— Тогава… ви пожелавам сполука.

Връзката прекъсна. Плеханов се облегна на стола си, потънал в размисъл. Трябваше да бъдат много внимателни — знаеше, че дребните камъчета обръщат колата. И главно, не биваше да се бърза — всичко щеше да си дойде на мястото. Но първо трябваше да бъде добре изпипано.

 

 

Четвъртък, 16.09.2010, 8:20

Сан Франциско

Ружьо се чувстваше посъживен. Друго си беше да не стоиш със скръстени ръце, да ти бъде възложена конкретна задача. Вече беше осъществил контакт със снабдителите — беше въпрос на часове поръчката да бъде доставена. Дотук всичко се развиваше по план.

Харесваше му, че същевременно разполага с известна свобода на действие. Трябваше да се свърже с Тексан и Змията и да ги запознае с подробностите. Задачата им не беше шега работа, но едва ли щеше да е толкова опасна, колкото ликвидирането на федералния агент. Пък и този път законът щеше да е на тяхна страна… Образно казано.

 

 

Четвъртък, 16.09.2010, 13:15

Куонтико

Изражението на командир Алекс Майкълс ставаше все по-сериозно и съсредоточено.

— Какво според теб означава всичко това, Джей? — обърна се той към младия мъж, седнал срещу него.

Гридли разпери ръце.

— Знам ли, шефе… По магистралите на мрежата е голяма суматоха — накъдето се обърнеш — катастрофа и колони от автомобили… Полицаите реагират бързо, но все пак объркването е голямо…

— Предполагаш, че става въпрос за организиран саботаж, така ли да разбирам? И същевременно произшествията не са локализирани на някоя от основните пътни артерии?

Джей сви рамене.

— Странното е, че сами по себе си инцидентите не са нищо особено… и в същото време накъдето и да погледнеш — задръствания, шофьори, които нервничат, забавени поръчки… Така че като цяло ситуацията е доста сериозна. Освен това причинените финансови щети не са за подценяване. Ако се окаже, че от тях се облагодетелства един-единствен човек, това приятелче ще ни сложи в малкия си джоб… Въпреки че засега това е само хипотеза. Няма конкретни основания да смятаме, че зад всичко това стои един-единствен човек…

Джей си пое дъх и остана така — замислен, втренчил невиждащ поглед някъде в пространството.

— Джей?

— Извинявай. Та докъде бях стигнал?… А, да. Ставаше въпрос за това, че авариите засега са равномерно — и хаотично — разпръснати. Няма нито една основна артерия, засегната повече от другите. Негодникът, който е вкарал тази програма в мрежата, е дяволски хитър, но въпреки всичко сметките му ще излязат криви.

И Гридли поклати глава заканително.

— Рано или късно ще го пипнем, шефе. Не знае с кого си има работа…

Майкълс кимна, но изглеждаше доста обезпокоен. И двамата с Гридли съзнаваха, че имат насреща си противник, който не е за подценяване.

— Дръж ме в течение, Джей.

— То се знае, шефе.

 

 

Останал сам в кабинета си, Майкълс замислено се облегна назад. Още от убийството на Стив Дей нещо му се губеше… нещо, което не можеше точно да определи, но по някакъв начин беше свързано с предчувствието му, че Мрежата е застрашена. Може би беше прихванал професионалната параноя, но възможно беше и някой действително да е взел на прицел Мрежата. Тук обаче възникваше въпросът: защо?

Махна с ръка над компютърното устройство за връзка.

— Да? — обади му се Тони от съседния кабинет.

— Здравей, Тони? Нещо ново?

— Абсолютно нищо. Съжалявам, Алекс…

Убийството на Дей си оставаше забулено в неизвестност и това го тормозеше. Понечи да сподели с Тони опасенията си, свързани с последните новини, но се отказа. Предпочете засега да запази подозренията за себе си, но беше решил да потърси евентуалната връзка между убийството на Дей, събитията в Украйна и зачестилите безредици по магистралите във виртуалното пространство.