Том Кланси
Мрежата (21)

21

Петък, 01.10.2010, 07:00

Киев

В Киев имаше няколко прилични ресторанта, но Плеханов предпочете да поръча закуска в стаята си. Беше наел апартамент на шестия етаж в новопостроения хотел „Хилтън“ — с прекрасна гледка към река Днепър. Прозорците бяха снабдени с електронни вибратори, които мигновено щяха да засекат лазерен лъч, насочен натам от отсрещните сгради, и да сигнализират. Бяха освободили сервитьорите, а вратите бяха заключени — изобщо бяха взети всички допълнителни мерки за сигурност, които щяха да осуетят появата на някой неканен гост. Разговорът трябваше да бъде проведен при най-строга секретност.

Плеханов посрещаше гостите си с възможно най-откритата приятелска усмивка, зад която никой не можеше да проникне. Днес поканени на поверителен разговор бяха няколко видни политици, изпрали доста милиончета с благословията на Плеханов. За утре беше насрочена срещата с висшите военни.

След няколко дни Плеханов щеше да бъде на стотици километри оттук, но ситуацията щеше да се повтори. Отново щеше да посреща политици и генерали в хотелската си стая.

Играчът събираше пионките си. Дотук събитията се развиваха според плана му.

Преди да преминат към сериозния разговор, похапнаха сьомга и бъркани яйца, пиха сок и кафе, побъбриха. Плеханов вдъхваше с наслада аромата на кафето — силно и гъсто, точно по негов вкус, то определено беше надминало очакванията му.

— Нали ми носите новите си трансферни номера? — най-после премина към съществената част Плеханов.

Тримата кимнаха като навити на пружина. Бяха двама мъже и една жена — всички, законно избрани членове на местния парламент — Върховна Рада.

Много добре. Щяха да преведат на негова сметка по електронен път известни сумички… По-точно, по половин милион в местна валута. Сума, незначителна за някой от техния ранг и в същото време тя би била цяло състояние за някой фермер, университетски преподавател или офицер от запаса. Всичко е относително. Пък и те му бяха задължени… Знаеха за какво го правят. Плеханов вече им беше обещал министерски кресла при следващите „демократични“ избори в страната. Марионетно правителство, което щеше да пази гърба му и да играе по свирката му. Но хубавите работи се заплащат. В живота е така.

Утре щеше да се срещне с други две златни кокошчици — двамата украински генерали. Те също даваха мило и драго за по-висок пост и бяха готови да му служат вярно като кучета. Плеханов беше установил една проста истина — подхвърли някой кокал на военните и на законодателите, за да ги спечелиш, пък после… си разигравай коня както щеш. Имаш ли свои хора във висшите ешелони на властта, винаги ще си неуязвим.

Ако позициите на църквата бяха достатъчно силни, щеше да се насочи и натам. Но при сегашното състояние на нещата не си струваше да си хаби патроните, за да вербува някое отче…

— Другарю Плеханов — започна жената някак неуверено.

— Да, кажете, другарко — насърчи я Плеханов.

Жената беше Людмила Комякова, дъщеря на видни партийни ръководители от комунистическо време. Отдавна не го бяха наричали „другарю“.

— Срещнахме известни трудности с… профсъюзите. Игор Булавин заплашва със стачка, ако новата реформа влезе в сила.

— Булавин е глупак — прекъсна я Разин, бивш армейски офицер. — Не берете грижа за това. Всичко се случва. Никой не е застрахован от инциденти. Особено пък Булавин с тази своя бричка…

Плеханов отново се обърна към жената:

— Людмила, смяташ ли, че Булавин наистина представлява чак такава заплаха…?

Людмила, все още красива жена на средна възраст, поклати глава.

— Не знам… Мисля, че не е необходимо да стигаме до крайности.

— Дали пък няма начин… да го убедим да ни окаже съдействие. Той е човек с влияние и, честно казано, жив би бил по-полезен…

— Не виждам такъв начин — сви рамене Разин. — Той е прекалено твърдоглав, за да го сплашим; не би приел подкуп и… няма кирливи ризи, които да извадим на показ. Предлагам да не се церемоним с него.

Третият присъстващ, Димитриус Скотинос, с гръцки корен, занимавал се с фермерство през по-голямата част от живота си, мълчеше.

— Дали пък не може… да му пробутаме някоя кирлива риза? — подхвърли Плеханов.

Разин изсумтя.

Плеханов погледна жената въпросително.

— Булавин си има своите слабости — алкохола и жените — обясни Комякова. — Въпреки че е достатъчно интелигентен да не си развява байрака нагоре-надолу и се старае това, което върши, да е в рамките на допустимото, за да не навреди на имиджа му. Не участва в пиянски запои, флиртува съвсем невинно със секретарката си. Мъжете не виждат в поведението му нищо осъдително. И все пак… ако попадне на подходяща жена, на която да не може да устои, мисля си дали пък тогава не би излязъл извън рамките на благоприличието…? Кой знае? Нищо не пречи да опитаме… с една добра холографска камера и току-виж извадим късмет.

— Женска логика! — изсмя се Разин. — Всичко опира до чукането, нали така? Едно добро чукане… ще реши всички ваши проблеми?

— За разлика от мъжката логика — хладно отвърна Комякова, — според която всички проблеми се решават с пистолет в ръка.

Плеханов се подсмихна. Женска или не, логиката й му допадаше. Тази жена определено имаше… подход.

Е, поне вече знаеше кой от тримата ще бъде новият президент на Украйна.

 

 

Четвъртък, 30.09.2010, 23:00

Вашингтон

— Досега не си виждал как убиват някого, нали, Скаут?

В отговор кученцето само помаха с опашка, отклонило за момент вниманието си от обичайното му занимание да препикава храстите.

Селки, дегизирана като госпожа Филис Маркхам, се приближаваше към къщата на „обекта“. Беше решила да се заеме с изпълнението на задачата. „Обектът“ беше още буден (малко по-късно от обичайния за него час) — лампата в стаята му светеше. Всичко щеше да свърши бързо, след което добродушната старица Филис Маркхам щеше завинаги да изчезне от този квартал — и от лицето на земята.

Селки се наведе, погали кученцето и откачи каишката му, шепнейки:

— До мен, Скаут, стой до мен.

После приглади елегантните си бели ръкавици, стисна по-здраво бастунчето си и закуцука напред. Кученцето се движеше плътно до нея и на пръв поглед изглеждаше, че още го държи за каишката. Още повече, че хората виждат онова, което са свикнали да виждат.

Вече в непосредствена близост до къщата на Майкълс Селки си пое дълбоко дъх няколко пъти. Колкото и пъти да беше вършила това, винаги й се качваше адреналинът и сърцето й биеше като лудо. Има неща, с които не се свиква. Пък и това си беше част от тръпката и кой знае дали, ако започнеше да свиква, нямаше да спре, колкото и пари да й предлагаха. Да загуби чувството си за самосъхранение би означавало да изостави всяка предпазливост, а това вече беше опасно. Докато сега всяка фибра от тялото й беше нащрек, сетивата й се бяха изострили до крайност и тя вдъхваше ароматите на есенната вечер, всеки един от които можеше да назове безпогрешно. Вечерният ветрец приятно галеше кожата й и покрай нея, под меката светлина на звездите, пробягваха призрачни сенки на прилепи. Всичко това също беше част от преживяването — то придаваше на живота неповторим, леко тръпчив вкус.

Само така според Селки можеше да се оцени великото чудо на битието.

Озърна се, за да се увери, че наоколо няма жива душа, и посочи на Скаут храстите вляво от вратата.

— Хайде, Скаут, долу! Добро момче. Стой долу!

Скаут послушно залегна и остана в прикритието. Имаше готовност да стои така поне час, до второ нареждане — по-тих от водата, по-нисък от тревата.

Но Селки щеше да приключи за пет минути.

Тя се приближи до входната врата и позвъни.

 

 

Алекс Майкълс вече клюмаше сънено над техническия доклад на коленете си. Позвъняването го стресна. Учудено погледна часовника. Кой ли можеше да бъде по това време?

Скочи от леглото и се наметна с халата.

Отново се звънна.

Алекс се намръщи и разтърка натежалите си клепачи. Сигурно го търсеха по работа.

Но защо просто не му бяха позвънили, а се налагаше да идват чак дотук?

За всеки случай извади тейзера от чекмеджето на нощното си шкафче и го мушна в джоба на халата. Знае ли човек? Напоследък бяха зачестили случаите на кражби по домовете.

Погледна през шпионката и видя възрастната дама с пудела. Изглеждаше доста притеснено.

Отвори широко вратата.

— Съжалявам, наистина съжалявам… — забъбри старицата. — Скаут се е отскубнал от каишката си, не знам как е станало… Мисля, че се е вмъкнал в градината ви, за да мине от другата страна… Дали не бихме могли да проверим? Още веднъж се извинявам, но не бих искала да викам, за да не събудя съседите… А видях, че свети…

— Не се притеснявайте — усмихна се Алекс. — Хайде да минем отзад. Заповядайте вътре.

— О, не, не искам да ви безпокоя… Ще заобиколя отвън…

— Не, не, елате, няма никакъв проблем! — увери я той и отстъпи назад.

Дамата го последва, като продължаваше да бърбори:

— Не знам как се случи… Винаги е бил толкова послушен… Никога не ме е разигравал така. Сигурно е надушил нещо в храстите.

— Нищо чудно. Повечето съседи имат котки. Въпреки че… вашето дребосъче си търси белята, ако се закача с ония ми ти охранени котарани.

Минаваха през малката кухничка и почти бяха стигнали до плъзгащата се стъклена врата, когато Алекс изведнъж чу Скаут да лае. Лаят му прозвуча някъде съвсем наблизо. Изглежда, вече не му беше до котки и сега търсеше стопанина си.

— Чухте ли? — възкликна той и се обърна назад…

… точно в мига, в който старицата беше вдигнала бастунчето си като бейзболна бухалка и го беше насочила към него със сурово стиснати устни.

Тя изведнъж замахна…

О, по дяволите!

Майкълс се опита да направи две неща едновременно — да отскочи назад и да извади тейзера от джоба на халата си. Не се справи особено добре нито с едното, нито с другото. Халатът му се омота около един от столовете и го събори, а Алекс се удари лошо в ръба на масата. Добре че падналият стол препречи пътя на нападателката му — това му спаси живота.

— Майната ти — процеди тя, като изненада Алекс дори повече от внезапната атака — такъв език въобще не подхождаше на благородна възрастна дама. Както впрочем и всичко останало… Ситуацията беше абсурдна, но време за чудене нямаше.

Алекс залитна назад и удари главата си в стъклената врата, но стъклото излезе здраво. Главата му — също…

Старата дама яростно срита падналия стол и го отстрани от пътя си, после отново насочи към Алекс бастунчето си и се устреми напред… но Алекс вече беше извадил тейзера от джоба на халата си и натисна спусъка…

О, не! Грешка! В бързината беше натиснал лазера! По дяволите!

Червеният лазерен лъч мина през рамото на старицата и падна върху стената. Алекс извъртя тейзера, насочи го към гръдния кош на старата дама… Тя се оказа по-бърза. Озъби се и метна бастунчето…

То удари Алекс ниско долу, в областта на стомаха. Не почувства силна болка, но ръката му трепна и отново отклони тейзера.

Дамата се извъртя и побягна. Боже, колко беше бърза! Алекс не вярваше на очите си. Вече почти беше стигнала до входната врата. На такова голямо разстояние тейзерът не действаше…

Алекс хукна след нея. Тази жена може и да беше самият дявол, но това си беше неговата къща и как се осмеляваше да нахлува така?!

Отдалечавайки се, тя извика нещо, но Алекс не чу добре какво. Във всеки случай беше набрала добра скорост — спринтираше като олимпийски атлет, бабката му с бабка! Вече знаеше, че това е маскировка и все пак гледката би била доста смешна, ако на някой му беше до смях…

След малко Алекс се отказа от преследването. Безсмислено беше да се опитва да я догони по чехли и халат. Пък и… пряката опасност беше отминала. Бабето си беше плюло на петите. Не му оставаше друго, освен да повика полиция.

Тръгна навътре към къщата, но изведнъж нещо прошумоля в храстите. Алекс насочи натам червения лазерен лъч.

— Стой, ще стрелям! Кой е там?

Никакъв отговор.

Алекс пристъпи внимателно напред.

На земята лежеше и лекичко помахваше опашка, вперило поглед в него, пуделчето на старата дама.

Майкълс поклати глава.

Наведе се и погали кученцето.

— Хайде, Скаут, ела, момчето ми.

Пуделчето близна ръката му.

Алекс въздъхна, гушна го и се изправи.

Какво, за бога, ставаше тук тази нощ?