Том Кланси
Мрежата (1)

1

Вторник, 07.09.2010, 23:24

Вашингтон

— Чисто е — докладва Бойл. — Можем да тръгваме, шефе.

Стив Дей вдъхна за последно вълшебния аромат на първокласна италианска кухня и пристъпи навън. След приятния хлад в заведението есенната нощ му се стори непоносимо задушна. Едва на тротоара Бойл, бодигардът му, вдигна предавателя. Лимузината ги чакаше, но Бойл искаше да сведе риска до минимум — опитен и изключително предпазлив, той беше един от най-ценните хора на ФБР. Едва след като той даде нареждането си, задната, задействана с електричество врата на лимузината се отвори. През цялото време Бойл държеше под око улицата, но нито веднъж не погледна към Дей.

Дей кимна към шофьора. Момчето беше ново, още не можеше да запомни името му — Лари, Луи или нещо подобно… Отпусна се на кожената седалка в превъзходно настроение след великолепната вечеря с най-отбрани вина.

„Умберто“ беше ново заведение и все още спокойно местенце, но класата си личеше и нямаше за дълго да остане скрито от истинските познавачи. Дей въздъхна. Винаги ставаше така. Щом си харесаше някое закътано местенце със свястна кухня, не след дълго там ставаше пренаселено и трябваше предварително да резервира маса. Дори и тогава не беше сигурно, че ще се вреди. Вярно, че беше главнокомандващ Мрежата — новосформираната военна организация, но сенаторите и чуждестранните дипломати бяха с предимство. Собствениците на преуспяващи ресторанти имаха безпогрешен нюх в това отношение.

Но както и да е, менюто беше наистина великолепно — макарони със сос от скариди, салати и фантастичен сладолед. Беше си хапнал и пийнал добре, и усещаше главата си леко замаяна. Добре че не му се налагаше да шофира.

Вивът му изписука.

Бойл пъргаво седна до него, затвори вратата и почука по куршумоустойчивата преграда, отделяща ги от шофьора.

Автомобилът потегли. Дей откачи вива от колана си и се вгледа в миниатюрния екран.

Виртуалната връзка, наричана за кратко „вив“, имаше малки бутончета, едно от които Дей натисна. На екрана запримигва някакъв номер. Мерилин го търсеше от къщи. Погледна електронния часовник. Малко след единайсет. Усмихна се — този път събранието беше свършило по-рано. Обикновено се проточваше с часове и превключваха чак след полунощ. Натисна два пъти бутончето и зачака връзка.

Вивът, тази удивителна играчка, не по-голяма от цигарена кутия, беше едновременно безжичен телефон, миникомпютър, транзистор, телевизор, фотоапарат, модем, будилник, скенер, кредитна карта и факс — всички екстри, така необходими за ежедневието на висш офицер от ФБР. А освен това и GPS, който можеше да те информира за точното ти местонахождение във всеки един момент. Посредством хипердигитален канал можеше да влезеш във връзка с който и да било телефон или компютър, както и със свръхсекретните информационни складове на ФБР и Мрежата, (разбира се, само при условие, че знаеш кода). Стига да искаше, Дей би могъл на минутата само по отпечатъците на сервитьора да проследи цялата му биография и да получи най-пълна информация за него.

Изобщо, с напредъка на цивилизацията животът ставаше все по-интересен. За такъв уред преди десет години можеше само да се мечтае, а какво ли щеше да е след още двайсет години? Твърде вероятно беше да удовлетвори любопитството си — при този небивал прогрес на медицината.

— Здрасти, Стив — прозвуча във вива гласът на Мерилин.

— Здрасти! Какво ново при теб?

— Нищо особено. Днес свършихме по-рано. Чудех се дали да не ти приготвя нещо за вечеря.

Дей се ухили. Видеофонът не беше включен и Мерилин не можеше да види усмивката му.

— Няма нужда — засмя се той. — Излизаме от „Умберто“ и мисля, че ще мога да карам без храна поне две седмици.

Мерилин се разсмя в слушалката.

— Прибираш ли се?

— Да, след малко съм в къщи.

Понякога оставаше да нощува в града, но ако не беше много зает, предпочиташе да се прибере у дома, от другата страна на реката. Децата вече бяха пораснали, но Мерилин и кучето винаги го очакваха с радостно нетърпение.

Изключи вива и отново го закачи на колана си, който междувременно поразхлаби. Премести малко напред и кобура — убиваше го на хълбока. Би могъл да носи някой от онези лекички, свръхмодерни кик-тейзери, за които се твърдеше, че били безпогрешни, но им нямаше вяра. Беше свикнал със старомодния си пистолет и с него се чувстваше най-сигурен.

Изпъшка, намествайки се по-удобно.

Седналият до него Бойл едва сдържаше смеха си.

— Лесно ти е на теб! — поклати глава Дей. — На колко си? На трийсет? И помпаш мускули през ден, нали? А ние, старите дебелаци, цял живот сме превивали гръб зад бюрата, без да можем да вдигнем глава. Как след това да бъдеш в добра спортна форма?

Всъщност Дей съвсем не беше „дебелак“ за своя близо двуметров ръст. Тежеше около осемдесет килограма и би могъл да свали един-два, но и така се чувстваше добре. В края на краищата беше си на години — миналия юни навърши петдесет и две.

Минаха към някакви строежи и свиха в тясна уличка — това беше най-прекият път към автострадата. Тук, в покрайнините на града, уличните лампи бяха изпочупени, а край пътя гниеха стари захвърлени автомобили, което придаваше на целия квартал мрачен, зловещ вид. Евтин, бедняшки квартал — поредният, който западаше още преди да е построен докрай. Дей мрачно поклати глава — цивилизацията напредваше с пълна пара, но част от човечеството междувременно беше изпаднала зад борда… В града имаше места, където за нищо на света не би стъпил по тъмно — не и без бронираната лимузина. Случайният минувач тук не знаеше зад кой ъгъл го дебне опасността.

Ужасен трясък разтърси автомобила, а вътрешността му се озари от оранжево сияние. Гумите изсвистяха и в следващите няколко секунди лимузината беше напълно неуправляема. Рязко сви встрани и се заби в един от уличните стълбове.

— Какво, по дяволите…?

Бойл реагира светкавично и вече беше измъкнал пистолета си. Върху предното стъкло на автомобила се изсипа сякаш ситен дъжд — натрошената на хиляди късчета улична лампа.

Дей видя едър мъж в черно да притичва към колата. Нахлупената ниско над очите шапка не скриваше белега, който разсичаше лицето му. В полумрака усмивката му приличаше повече на гримаса.

— Давай! — изкрещя Бойл. — Давай!

Двигателят забуча задавено, гумите изсвистяха, но лимузината не помръдна.

Дей натисна бутона „тревога“ на вива си и посегна към пистолета, но в същия миг мъжът в черно лепна нещо на вратата на автомобила и хукна обратно.

— Всички вън! — извика Бойл. — По-бързо! Ще хвръкнем във въздуха!

Дей дръпна ръчката на вратата, изскочи навън и се претърколи на земята точно в мига, когато зачатка автомат.

Огледа се трескаво за някакво прикритие. Нищо, което да върши работа. По дяволите!

Хвърли поглед назад. Като в забавен кадър видя Бойл да се измъква от колата, стреляйки на всички посоки.

В следващия миг Бойл политна назад, блъснат в гърдите от картечен откос. Бронежилетката щеше да го предпази, освен ако…

… кръв и парченца мозък пръснаха от раната, зейнала в слепоочието на Бойл…

… освен ако куршумите не улучеха главата, единственото уязвимо място!

За бога! Какъв беше този кошмар?! Кои бяха всички тези хора?

Вътре в лимузината шофьорът все още се мъчеше да запали и двигателят пухтеше отчаяно. Дей усещаше мириса на отровни газове и изгоряла гума. Можеше да подуши и мириса на собствения си страх — остър, тръпчив, някак замайващ…

Мината, прикрепена към задната врата на лимузината, избухна с оглушителен трясък.

Стъклата на лимузината се разхвърчаха на всички посоки. Парченца от тях удариха Дей, но той наблюдаваше всичко като в сън.

През дупката, зейнала в покрива на автомобила, лумна огнено кълбо от остър, задушлив черен дим.

Безжизненото тяло на шофьора се килна настрани.

Мъртви бяха. И двамата — Бойл и шофьорът.

Помощта скоро щеше да дойде, но междувременно трябваше да направи нещо. В противен случай и него го очакваше същата съдба!

Дей се изправи, насочи се надясно и изведнъж рязко смени посоката — изпитан похват от играта на футбол в гимназията преди повече от трийсет и пет години.

Успя да избегне откосите на автомата. Само един куршум мина под мишницата му и проби ръкава на якето му. В гърдите му се надигна пареща ярост. Гордееше се с това яке — хонконгска изработка, от чиста коприна, то му беше струвало шестстотин долара!

Следващият откос го улучи в гърдите, точно над сърцето. Беше без титановия предпазен нагръдник, само със защитна пластина във вътрешния джоб, и му се зави свят от болка, сякаш го бяха фраснали с чук в гърдите. Дявол да го вземе!

И все пак още можеше да им избяга. Не всичко беше загубено!

Една от черните фигури с автомати изведнъж се изпречи пред него. Въпреки полумрака и замайването от болката, опитното око на Дей различи защитната бронежилетка под издутото черно яке. Нямаше смисъл да се прицелва в центъра на тялото, съобрази той, докато тичаше. Вдигна револвера и го насочи към лицето на непознатия — нищо друго не съществуваше за него в този миг, освен неясните очертания на това лице. Три последователни изстрела изсвистяха един след друг и мъжът в черно се просна като повален от гръм.

Добре! Това се искаше! Един от среднощните нападатели вече беше изваден от строй.

Беше си осигурил вратичка и трябваше да побърза, преди да е станало късно.

С периферното си зрение долови приближаването на още един нападател в черно. Зърна зейналото дуло на пистолета и стомахът му изведнъж се присви. Една-единствена мисъл прониза съзнанието му — край! Спукана ми е работата! Имаше насреща си не някаква улична банда, а истински хладнокръвни професионалисти. Всички беше премислено. Той беше жертвата, набелязаната мишена…

Нямаше да позволят да им се изплъзне.

Куршумът го улучи точно между очите.

 

 

Седналият на задната седалка на волвото Михаил Ружьо хвърли поглед към безжизненото тяло на Николас Папироса в багажника на комбито. Тялото лежеше на една страна, покрито с одеяло, а въздухът беше пропит от миризмата на смърт. Ружьо поклати глава с въздишка. Бедният Николас. Всичко беше перфектно подготвено и се очакваше да няма жертви, но старият дебелак ги изненада — оказа се доста добър… Бяха го подценили — грешка, която щеше да им служи за урок. Всъщност точно Николас беше натоварен със задачата да събере сведения за американеца, тъй че вината си беше негова, може да се каже… И все пак щеше да му липсва. Бяха работили заедно петнайсет години — цяла вечност в тези среди.

Утре Николас щеше да навърши четиридесет и две години. Щеше…

Отпред във волвото седяха другите двама — Уинтърс, американецът, шофираше, а седналият до него Григори Змея си мърмореше нещо на руски.

Бяха заменили фамилните си имена с други, избрани от самите тях. „Ружьо“ — пушката. „Змея“ — змията. И презимето на горкия Николас — „Папироса“ — цигара…

Ружьо въздъхна отново. Е, няма как, станалото — станало. Поне не беше си отишъл напразно — задачата беше изпълнена.

— Как е, братче? — попита го американецът.

— Бива…

— Само не се вкисвай.

Американецът твърдеше, че е от Тексас, и в акцента му имаше нещо дразнещо.

Ружьо погледна пистолета, оставен на седалката — същия, с който беше прострелял американеца. Деветмилиметрова италианска „Берета“ — първокласно оръжие, но технично и твърде шумно, не съвсем по вкуса на Ружьо. Преди време, когато се беше специализирал в „мокри поръчки“, му бяха поверили 5,45-милиметров PSM — по-малък и не толкова мощен, но си го биваше. Ако трябваше да избира, винаги би го предпочел, но този път замисълът беше друг — трябваше да изглежда, че убийството е дело на американски граждани. Пистолетът на руски килър би бил улика, която щеше да разбуни духовете — американските спецслужби не бяха вчерашни.

Все още гледаше беретата намръщено. Американците с тяхната мания за величие — размерите според тях гарантираха качество. Техните полицаи можеха да изпразнят цял пълнител, стреляйки като луди след някой престъпник, без да ги е грижа дали ще го улучат или само ще му вземат страха. Идеята беше: „колкото повече, толкова по-добре“. Отказваха да проумеят простата истина, че един-единствен изстрел от малокалибрен пистолет (естествено, в ръцете не на кого да е) беше по-ефикасен от цял пълнител патрони, които можеха да убият слон, изстреляни напосоки от някое некадърно американско ченге. Виж, евреите имаха по-сериозно отношение към тези неща. Техните пистолети бяха от възможно най-малокалибрените, но всеки знаеше, че с тях шега не бива.

И все пак оня американец наистина беше добър. Ликвидира Николас, без да му мигне окото. Три изстрела в главата един след друг. И трите безпогрешни — не можеше да е случайност. Беше се досетил за бронежилетката и беше съобразил бързо. Ако беше и малко по-пъргав, можеше и да им избяга…

От предната седалка Змията промърмори нещо. Ружьо стисна устни. Двамата не се обичаха много. През 1995 г. руснакът беше взел участие във военната офанзива в Чечения, родината на Ружьо. Тогава руснаците съсипаха страната му — убиваха и опожаряваха наред. Вярно, че Григори е бил само войник, изпълняващ чужди заповеди, и все пак… Но както и да е. Ружьо тръсна глава. В момента бяха двама партньори, натоварени с важна мисия, и нямаше място за лични пристрастия. Но ако в един момент Змията пак започнеше да се перчи с военните си подвизи и с медала за храброст, на Ружьо можеше и да му падне пердето… Змията не беше незаменим. Щяха да минат и без него. Подсмихна се, изпълнен с мрачно задоволство.

Но всяко нещо с времето си. Отмъщението можеше да почака. Засега Змията им беше необходим.

 

 

Александър Майкълс заспиваше, когато малкият монитор на нощното му шкафче изведнъж светна. Ярката светлина го изтръгна от съня и той примигна.

— Алекс? — прозвуча гласът на компютъра. — Имаш спешно повикване.

Майкълс разтърка очи и потърси с поглед електронния циферблат на часовника. Минаваше полунощ. Кой по…?

— Алекс? — повтори компютърът. — Имаш спешно повикване.

Гласът беше чувствен, дълбок, изкусително женствен. За каквото и да ставаше въпрос, звучеше сякаш отправя съблазнителна, романтична покана. Компютърът беше програмиран от Джей Гридли и гласът му беше специално подбран. Младокът беше технически гений, но голям шегобиец и Майкълс нямаше да му се моли да смени този глас, въпреки че на момента едва го изтрайваше.

Заместник-главнокомандващият Мрежата прокара пръсти през разрошената си коса и окончателно се събуди. Видеокамерата на монитора беше включена и проследяваше всяко негово движение.

— Окей. Вече съм на линия. Свържи ме.

Компютърът незабавно изпълни командата му.

На екрана се появи разстроеното лице на Антонела Фиорела, дясната ръка на Майкълс. Беше имала тежка седмица и видът й беше направо съсипан.

— Съжалявам, че те събудих, Алекс.

— Всичко е наред, Тони. Какво се е случило?

Знаеше, че тя не би позвънила без сериозна причина.

— Току-що са убили шефа.

— Какво?!

— Получихме сигнал „тревога“ от вива му. Някъде от крайните квартали… Четвърт час по-късно, когато нашите хора пристигнали, и тримата — Дей, бодигардът му и шофьорът били вече мъртви, а автомобилът на парчета.

Това, което Майкълс изръмжа като отговор, не беше много подходящо за ушите на една дама, но Тони кимна разбиращо.

— Веднага тръгвам.

— И… Алекс, не забравяй протокола…

Нямаше нужда да му напомня. И двамата знаеха, че убийството на политическа фигура от ранга на Дей би могло да е част от поредица планирани атентати.

— До скоро, Тони. Прекъсвам връзката.

Лицето на помощничката му изчезна от екрана.

Докато се обличаше, имаше чувството, че това е само част от някакъв кошмарен сън.

Стив Дей беше мъртъв. По дяволите.

По дяволите.